Върховен касационен съд

7

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 488 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото П. А. С., подадена чрез адв. М. Д. срещу определение № 7/03.01.2023 г., постановено по частно гр. дело № 3431/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на жалбоподателя срещу (т.е. потвърдено е) определение № 11219/07.11.2022 г. по гр. дело № 8418/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е спряно производството по същото първоинстанционно гражданско дело до учредяване на настойничество чрез назначаване на настойник на жалбоподателя-ищец П. С..
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна по делото срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд (в този смисъл е и определение № 302/16.07.2018 г. по частно гр. дело № 2072/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС). В жалбата се подържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат подробни съображения, че то е постановено в нарушение на чл. 13 от КПХУ на ООН и на чл. 67 от ЗХУ, както и на чл. 6 от КЗПЧОС, предвид задължителното тълкуване на тази разпоредба от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ).
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, което е инкорпорирано в частната касационна жалба, от страна на жалбоподателя, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, е формулиран процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 340, ал. 2 от ГПК, а именно – легитимирано ли е лице, поставено под пълно запрещение, само да предяви иск за отмяна на запрещението си. Навеждат се допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като се излагат съображения, че въззивният съд е разрешил този процесуалноправен въпрос в противоречие с решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на Конституционния съд (КС), както и с решение от 17.01.2012 г. на ЕСПЧ по делото Р. С. срещу България (жалба № 36760/2006 г.), решение от 30.05.2013 г. на ЕСПЧ по делото Н. М. срещу Украйна (жалба № 49069/2011 г.) и определение № 1729/05.07.2022 г. по частно гр. дело № 1903/2022 г. на САС, предвид което противоречие се поддържа и че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По така наведените основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че поставеният за разглеждане пред него процесуалноправен въпрос – дали е налице основание по чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК за спиране на първоинстанционното производство, се извежда от въпроса – легитимирано ли е поставеното под пълно запрещение лице само да предяви иск за отмяна на запрещението си. В тази връзка САС е установил, че пред първоинстанционния съд касаторът-ищец П. С. е подал искова молба, подписана от „упълномощения“ от него адвокат, срещу Столична община – кмета на район „Илинден“, с искане да бъде отменено пълното запрещение, под което е поставен, без понастоящем да има назначен настойник, като ищецът е изложил съображения, че вече не са налице предпоставките на чл. 5 от ЗЛС, както и че запрещението, регламентирано в ЗЛС, противоречи на КПХУ, КЗПЧОС и Препоръка № R(99)4 на Комитета на министрите на Съвета на Европа. Въззивният съд е дал разрешение на посочените от него процесуалноправни въпроси (вторият от които е идентичен с поставения от касатора пред настоящата инстанция), като е приел следното:
Позовавайки се на разпоредбите на чл. 340 от ГПК, чл. 5, ал. 1 и ал. 3 и чл. 3, ал. 2 от ЗЛС, САС е изтъкнал, че процесуалният ни закон не признава право на поставените под пълно запрещение да искат отмяната му; от поставянето под такова запрещение те стават недееспособни и се приравняват на малолетните лица; вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните настойници. Изтъкнал е също, че с решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на КС е отхвърлено искането за установяване противоконституционност на чл. 5, ал. 1 от ЗЛС по отношение на думите „и стават недееспособни“, и на чл. 5, ал. 3 от ЗЛС, препращаща към чл. 3, ал. 2 от ЗЛС, като КС изрично е посочил в мотивите си, че привеждането на законодателството в съответствие с КПХУ не може да се постигне с неприлагането на тези разпоредби, които норми обаче трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да се даде засилена защита на правата на хората с психически увреждания. Съгласно същото решение на КС, недееспособността по чл. 5 от ЗЛС следва да бъде разбирана като състояние, което единствено трябва да осигури недопускането на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под пълно запрещение или на трети лица, или на обществото. Съобразявайки се с това задължително решение на КС, въззивният съд е приел, че нормите, уреждащи правния статус на запретените като недееспособни, са част от действащото ни право и не са неприложими, въпреки че е необходимо привеждане на законодателството ни в съответствие с КПХУ. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 28, във вр. с чл. 7, ал. 1 и на чл. 101 от ГПК, САС е изтъкнал и че общо условие за валидност на процесуалните действия е наличието на процесуална дееспособност, която е предпоставка за упражняване на правото на иск, за наличието на която съдът следи служебно. Отново предвид нормата на чл. 340 от ГПК съдът е приел и че пълно запретеният поначало не може сам да поиска отмяна на запрещението, под което е поставен, като съгласно чл. 28, ал. 4 от ГПК той се представлява от своя настойник, който и сам може да поиска отмяна на запрещението в това си качество, а в противен случай запретеният може да се обърне за съдействие към кмета на общината, прокурора и други лица с правен интерес по смисъла на чл. 336 от ГПК. С оглед това САС е намерил и че ако пълно запретеното лице само е поискало отмяна на запрещението си, както в случая, то следва да се представлява от настойника си, а ако няма назначен настойник, също както в случая, съдът спира производството по аргумент от чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК – поради необходимост от учредяване на настойничество.
По-натам въззивният съд е приел, че в случай, че назначеният настойник не изяви воля да потвърди подаването на исковата молба, упълномощаването на адвоката и да продължи производството, при противоречие между неговия интерес и интереса на запретения, съдът, за да не допусне накърняване правата на ищеца, с оглед правото му на справедлив процес и достъп до правосъдие като лицето, имащо право да участва в производството относно своята правосубектност, следва да назначи на запретения особен представител съгласно чл. 29, ал. 4 от ГПК и по аргумент от чл. 169, ал. 1 от СК. В тази връзка САС е изложил и съображения, че понастоящем процесуалният ни закон, в съответствие с общия европейски стандарт в областта на правосубектността на лицата, които се нуждаят от помощ, дадени с посочената от ищеца Препоръка, и по-конкретно – с чл. 12 и чл. 13 от КПХУ, съответно – с чл. 6 от КЗПЧОС, насочени към осигуряване на пропорционални мерки и подкрепа на хората с увреждания, за да могат да упражняват своята правосубектност, съответно – с оглед правото на справедлив съдебен процес, а и с оглед постановките на ППВС № 5/79 г. от 13.02.1980 г., признава правото само на ограничено запретения самостоятелно да поиска отмяна на запрещението. Съдът е приел още, че тази постановка е в съответствие с приетото в решението от 17.01.2012 г. на ЕСПЧ по делото Р. С. срещу България (жалба № 36760/2006 г.), че невъзможността на лицето да получи достъп до съда, за да оспори законността на задържането си и да поиска възстановяване на своята правосубектност, са нарушили чл. 5 и чл. 6 от КЗПЧОС. САС е посочил и че в определение № 302/16.07.2018 г. по частно гр. дело № 2072/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС, на което се е позовал жалбоподателят, е прието, че щом пълно запретеният е бил допуснат да участва в процеса, иницииран от прокуратурата, и е с призната процесуална легитимация, като му е бил назначен особен представител, не може да бъде отречено правото му на въззивно и на касационно обжалване. Апелативният съд е приел, че в това определение на ВКС не е възприета теза, че поставеният под пълно запрещение може сам да инициира производството по чл. 340 от ГПК.
В обобщение – предвид всичко изложено, въззивният съд е приел, че първоинстанционното определение за спиране на производството не е лишено от правно основание и не представлява отказ от правосъдие, а частната жалба срещу него е неоснователна.
Настоящият съдебен състав намира, че възприетото в обжалваното въззивно определение разрешение на процесуалноправния въпрос, формулиран от страна на жалбоподателя, не е в противоречие с решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на КС, в мотивите към което изрично е посочено, че поставеният под запрещение (след последвалото изменение на чл. 340, ал. 2 от ГПК – ДВ, бр. 86/2017 г. – само пълно запретеният) е лишен от правна възможност пряко да поиска от съда отмяна на запрещението, като това могат да направят неговите близки, органът по настойничеството или прокурорът. В цитираното от въззивния съд определение № 302/16.07.2018 г. по частно гр. дело № 2072/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС също изрично е прието, че волята на българския законодател е да не допуска иницииране на производството по чл. 340 от ГПК от самия пълно запретен. С оглед на това, не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Даденото от въззивния съд разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 340, ал. 2 от ГПК, обаче е в противоречие с посоченото от страна на жалбоподателя решение от 30.05.2013 г. на ЕСПЧ по делото Н. М. срещу Украйна (жалба № 49069/2011 г.), което е постановено по сходен на настоящия случай – на отказан ефективен достъп до правосъдие на лице, поставено под пълно запрещение, което самостоятелно е поискало от националния съд отмяна на запрещението; и което решение не е взето предвид нито от въззивния съд в обжалваното определение, нито в цитираните по-горе, решение № 12/17.07.2014 г. по конст. дело № 10/2014 г. на КС и определение № 302/16.07.2018 г. по частно гр. дело № 2072/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС. При това положение, разглежданият процесуалноправен въпрос се явява такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Съдът намира, че разрешението на въпроса не може да се ограничи с тълкуването единствено на процесуалноправните и материалноправните норми от вътрешното ни законодателство, регламентиращи статута на лицата, поставени под пълно запрещение, съгласно които норми (най-вече чл. 340, ал. 2 от ГПК) несъмнено е изключена процесуалната възможност тези лица самостоятелно и пряко, както и чрез „упълномощено“ лично от тях лице да сезират съда с иск за отмяна на пълното им запрещение (в този смисъл е и т. 10 от ППВС № 5/79 г. от 13.02.1980 г.). Това е така, защото неотменното и стриктно прилагане без изключения на това национално законодателно разрешение в множество случаи би довело до нарушение на правата на пълно запретените лица на ефективен достъп до правосъдие, респ. – до отказ от правосъдие, и то при инициирането на най-значимото за тях съдебно производство – за възстановяване (изцяло или частично) на тяхната дееспособност, т.е. би довело до нарушение на чл. 13, във вр. с чл. 12 от КПХУ и на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, имащи примат пред вътрешното ни законодателство съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 2 от КРБ.
Именно в този смисъл са и разясненията, дадени с решението от 30.05.2013 г. на ЕСПЧ по делото Н. М. срещу Украйна. В това решение (§§ 35-38) са споделени множество от съображенията, изложени и в решението от 17.01.2012 г. на ЕСПЧ по делото Р. С. срещу България. Прието е, че правото на достъп до съд не е абсолютно и поради самото си естество изисква държавите да имат известна свобода на преценка при регламентирането на разглежданата сфера. Изтъкнато е, че ЕСПЧ приема, че ограничаването на процесуалните права на лице, лишено от дееспособност, може да бъде оправдано за негова собствена защита, за защита интересите на други лица или за доброто функциониране на правосъдието. От друга страна е посочено, че значимостта на упражняването на процесуалните права варира в зависимост от целта и предмета на иска, който съответното лице възнамерява да заведе пред съда. По-специално е изтъкнато, че правото на лицето да поиска от съда да преразгледа лишаването му от дееспособност е едно от най-важните права за това лице, тъй като веднъж започната такава процедура ще бъде решаваща за упражняването на всички негови права и свободи, засегнати от липсата на дееспособност. ЕСПЧ е приел и че подходът на националното законодателство, според който недееспособно лице няма процесуалното право да сезира директно съда за възстановяване на дееспособността му, не е в съответствие с общата тенденция на европейско ниво (17 от 20 изследвани национални правни системи осигуряват такъв директен достъп до съд на напълно недееспособни лица). По-натам (§§ 39 и 40) е посочено, че конкретно при регламентацията в Украйна, общата забрана за пряк достъп до съд на тази категория лица не дава никакви възможности за изключения, като едновременно с това националното законодателство не установява гаранции, че въпросът за възстановяване на дееспособността трябва да се преразглежда от съда в разумни периоди от време . Съдът е изтъкнал, че в конкретния случай няма и данни, че компетентните национални органи ефективно са осъществили контрол по отношение на ситуацията на жалбоподателката, включително изпълнението на задълженията на нейния настойник, или че са предприели необходимите мерки за защита на нейните интереси. В светлината на тези съображения ЕСПЧ е приел, че в конкретния случай липсата на процесуална възможност за жалбоподателката да поиска директно възстановяване на дееспособността ѝ е довела до неразглеждане на исковата молба от съда. Приел е също, че липсата на съдебен контрол по този въпрос, който сериозно засяга множество аспекти от живота на жалбоподателката, не може да бъде оправдана от легитимните цели, залегнали в основата на ограниченията за достъп до съд от недееспособни лица. Предвид фактите по конкретния случай, ЕСПЧ е достигнал до извод, че ситуацията, в която жалбоподателката е поставена, представлява отказ от правосъдие по отношение възможността за осигуряване преразглеждането на нейната дееспособност, с оглед което е приел и че е налице нарушение на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.
Съобразявайки гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че във всеки отделен случай на подадена лично от пълно запретено лице или от „упълномощено“ също лично от него (а не чрез настойника му) лице, искова молба за отмяна на пълното запрещение, съдът следва да извършва преценка относно нейната процесуална допустимост с оглед конкретните обстоятелства, установени по делото. Такива обстоятелства например са, дали исковата молба е подадена в разумен срок след влизането в сила на решението за поставянето под запрещение или на отхвърлително решение по предходен иск за отмяна на запрещението, респ. – дали като основание на новия иск се сочат нови релевантни обстоятелства, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо. Още преди извършването на тази преценка – при извършването на проверката на редовността на исковата молба съдът служебно следва да изиска становище по нея от настойника (чл. 129, ал. 2, във вр. с чл. 127, ал. 2, т. 2, предл. 2 и т. 6 и с чл. 28, ал. 4 от ГПК), освен когато настойникът е посочен като ответник по иска за отмяна на пълното запрещение (в последния случай настойникът ще заяви становището си с отговора на исковата молба). Ако настойникът (освен когато е ответник) заяви, че поддържа подадената искова молба и я подпише, съдът следва да го приеме за процесуален представител на пълно запретения ищец съгласно чл. 28, ал. 4 от ГПК, като в такъв случай настойникът може, вече валидно да упълномощи като процесуален представител и избрания от ищеца адвокат или лице по чл. 32, т. 2 от ГПК. Ако настойникът не изяви такава воля, както и при всяко установено противоречие между интересите на пълно запретения ищец и настойника, включително когато последният е посочен като ответник по иска, съдът (още преди произнасянето си по допустимостта на исковата молба, а ако противоречието е установено по-късно – и след това) следва да назначи особен процесуален представител-адвокат на ищеца съгласно чл. 29, ал. 4 от ГПК, като – според преценката на конкретните обстоятелства във всеки отделен случай и съгласно чл. 26, ал. 2, във вр. с чл. 25, ал. 6 от ЗПП, това може да е и избраният от ищеца адвокат. В случай, че пълно запретеният ищец няма назначен настойник, поначало съдът следва, съгласно чл. 153, ал. 3 от ГПК, незабавно да уведоми органа по настойничеството и попечителството, и съгласно чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК да спре производството по делото до назначаване на настойник. И в тези случаи обаче – според преценката на конкретните обстоятелства и по аргумент за по-силното основание от чл. 29, ал. 2, във вр. с чл. 7, ал. 1 от ГПК, съдът, за да осигури ефективен достъп до правосъдие на пълно запретения ищец, може и следва направо (независимо от това дали е уведомил органа по настойничеството и попечителството, и без да спира производството) да назначи на ищеца особен процесуален представител-адвокат, в който случай това също може да е и избраният от ищеца адвокат – при условията на чл. 26, ал. 2, във вр. с чл. 25, ал. 6 от ЗПП. Възможното многообразие на хипотези не би могло да бъде обхванато в настоящото изложение, поради което обстоятелствата, релевантни както за допустимостта на иска за отмяна на пълното запрещение, предявен самостоятелно от запретеното лице, така и за определянето на процесуалния му представител в това производство, не могат да бъдат конкретно и изчерпателно изброени (поради това по-горе само примерно са посочени такива). Същественото е в това производство съдът да положи максимални усилия служебно да установи тези обстоятелства (в този смисъл са и разясненията в мотивите към т. 2 от тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС), както и внимателно да ги прецени – така, че в максимална степен да осигури на пълно запретеното лице ефективен достъп до правосъдие по смисъла на чл. 13, във вр. с чл. 12 от КПХУ и на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.
Предвид така възприетото разрешение на поставения процесуалноправен въпрос, обжалваното въззивно определение е неправилно.
Още първоинстанционния съд в мотивите към определението си № 11219/07.11.2022 г. е установил от представените с исковата молба доказателства, че поставеният под пълно запрещение ищец от средата на 2015 г. на практика няма назначен настойник. След смъртта на майка му, за едномесечен период (14.05.2015 г. – 16.06.2015 г.) тази функция е била изпълнявана от друго лице, но и това настойничество е прекратено поради здравословни причини на това лице. След сигнал от 26.02.2021 г. за спешно вземане на мерки за издаване на документи за самоличност на ищеца и за подписване на анекс към договор за предоставяне и ползване на социална услуга от ищеца, на същия е бил назначен временен настойник – служител при р-н Илинден на Столична община (СО), но след извършването на посочените действия срокът на това временно настойничество е изтекъл и то също е прекратено. От така установените обстоятелства е видно, че в продължение на повече от 7 години поставеният по пълно запрещение ищец е в положение да не може да извършва каквито и да било правновалидни действия – нито лично, нито чрез настойник като негов представител по закон. При това положение, предприетото от първоинстанционния съд сезиране по реда на чл. 153, ал. 3 от СК на посочения като ответник по делото орган по настойничеството и попечителството – кмета на р-н Илинден на СО, освен че е със съмнителен – благоприятен за ищеца резултат, не е и незабавно (както изрично изисква чл. 153, ал. 3 от СК), а е изрично отложено от първоинстанционния съд за след влизане в сила на определението му № 11219/07.11.2022 г. По този начин, както и с постановеното с това определение спиране на исковото производство по чл. 340 от ГПК, на основание чл. 229, ал. 1, т. 3 от ГПК – до назначаване на настойник на ищеца, на последния не само, че не се осигурява ефективен (включително своевременен) достъп до правосъдие по смисъла на чл. 13, във вр. с чл. 12 от КПХУ и на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, а ищецът е поставен в допълнително утежняваща материалноправното му положение процесуална ситуация – при конкретните обстоятелства – за неопределен период от време да бъде преустановено извършването на процесуални действия в производството за преразглеждане на въпроса относно пълното му лишаване от дееспособност, и то (както вече беше посочено) при съмнителен – благоприятен за него резултат относно ефективността на процесуалното му представителство в това производство.
Като не е съобразил горните обстоятелства и не е извършил надлежна преценка на същите съобразно изложеното по-горе, въззивният съд неправилно е приел, че в случая е налице основание за спиране на първоинстанционното производство по чл. 340 от ГПК. С оглед на това, основателни са оплакванията и съображенията, в частната касационна жалба, че обжалваното с нея въззивно определение е постановено в нарушение на чл. 13 от КПХУ на ООН и на чл. 67 от ЗХУ, както и на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, предвид задължителното тълкуване на тази разпоредба от ЕСПЧ.
По така изложените съображения, обжалваното въззивно определение, като неправилно, следва да бъде отменено и делото следва да се върне на първоинстанционния съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по него, които следва да започнат с предприемането на такива за назначаване на особен процесуален представител на ищеца, съобразно изложеното по-горе при отговора на поставения по делото процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 340, ал. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 7/03.01.2023 г., постановено по частно гр. дело № 3431/2022 г. на Софийския апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 7/03.01.2023 г., постановено по частно гр. дело № 3431/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 11219/07.11.2022 г. по гр. дело № 8418/2022 г. на Софийския градски съд.
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за извършване на по-нататъшни съдопроизводствени действия по него.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: