5
5
№ 50091
София, 21.03.2023 г.
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез юрисконсулт Ц. М., срещу решение № 43 от 24. 03. 2022 г. по в. гр. д. № 12/2022 г. на АС – Бургас, с което след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 53 от 24. 09. 2021 г. по гр. д. № 133/21 г. на ОС – Ямбол, е осъдена Прокуратурата на Република България, на основание чл. 49 ЗЗД, да заплати на Г. П. И. сумата 106076, 30 лв. обезщетение за имуществени вреди от незаконно задържане, в периодите 13. 12. 2010 г. – 07. 05. 2021 г., като веществено доказателство по приключило с оправдателна присъда наказателно производство, на сумата 100100 лв., иззета от ищеца и негова собственост. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при несъобразяване с нормата на чл. 111, ал. 1 и ал. 2 НПК, според която веществените доказателства се пазят, докато завърши наказателното производство, освен ако връщането им на правоимащите по време на висящността на производството, с разрешение на прокурора, няма да затрудни разкриването на обективната истина, и с обстоятелството, че в случая връщането на сумата на ищеца би затруднило разкриването на обективната истина. Твърди се и противоречие на изводите на съда с разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, изискваща причиняващите вреди действия или бездействия, извършени от лицето, на което е възложена работа, да са противоправни. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението се съдържа и позоваване на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.
Подаден е отговор на касационната жалба от ищеца Г. П. И., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК, съобрази следното:
За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, въз основа на доказателствата към приложените НОХД № 3367/2017 г. на СГС и НОХД № 1210/2019 г. на САС, че досъдебното производство е образувано с постановление от 8. 12. 2010 г. на прокурор при СГП, за данъчно престъпление по чл. 255, ал. 1, т. 5.и т. 6 НК, срещу неизвестен извършител – управляващият и представляващият „Касекспорт“ ЕООД със седалище гр. София, за това, че в периода 1. 05. 2010 г. – 30. 11. 2010 г. е избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в големи размери, като е осъществявал счетоводство в нарушение на изискванията на счетоводното законодателство и е използвал документи с невярно съдържание пред органите по приходите. На 19. 12. 2016 г. като обвиняем по делото е привлечено лицето П. Д. К.. На 09. 12. 2010 г. съдът е разрешил извършване на претърсване на офис в [населено място],[жк], [жилищен адрес] до заведения „В.“, „П.“ и „Т.“ и изземване на документи от значение за наказателното производство. На 13. 10. 2010 г., от офиса била иззета, от ищеца Г. П. И., сумата 110110 лв., и приобщена като веществено доказателство към следственото дело. При разпита си като свидетел на същата дата Г. И. заявил, че познава П. К., но няма съвместен бизнес с него и не е запознат с дейността на управляваното и притежавано от него дружество „Касекспорт“ ЕООД. След тази дата (13. 10. 2010 г.) ищецът не е призоваван в наказателното производство за извършване на други процесуалноследствени действия. На 18. 02. 2011 г. иззетата сума била внесена служебно по сметка в БНБ. През 2016 г. ищецът поискал връщане на сумата 100100 лв., но на 03. 02. 2016 г. молбата му била оставена без уважение по съображения, че събраните към момента доказателства не позволяват да се прецени дали иззетата парична сума следва да бъде предмет на отнемане в полза на държавата или обект на обезпечителни мерки по реда на чл. 72 и сл. НПК. С определение от 31. 01. 2017 г. съдът е оставил без уважение искането на наблюдаващия прокурор за налагане на обезпечителна мярка – запор върху посочената сума по съображения, че няма доказателства паричната сума да е собственост на привлеченото към наказателна отговорност лице П. К.. На 13. 07. 2017 г. е внесен обвинителен акт срещу П. К.. На 17. 07. 2017 г. ищецът отново поискал връщане на иззетата като веществено доказателство сума, по която липсва произнасяне от прокурор. С присъда от 25. 06. 2019 г. на СГС, потвърдена с решение от 10. 03. 2020 г. на САС, влязло в сила на 09. 07. 2020 г., подсъдимият К. е признат за невинен и оправдан по повдигнатите му обвинения.С определение от 29. 10. 2020 г., съобщено на ищеца на 11. 03. 2021 г. и влязло в сила на 19. 03. 2021 г., е постановено връщане на иззетата сума на ищеца Г. И.. Тъй като фактическо връщане не е било осъществено, ищецът подал нова молба на 2. 04. 2021 г. и на 07. 05. 2021 г. е получил иззетата като веществено доказателство сума.
Касаторът – ответник по иска не оспорва, че описаните обстоятелства, приети за доказани от въззивния съд, действително са се осъществили. Оспорва се само правилността на правните изводи, съдържащи се в мотивите към въззивното решение.
От правна страна въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 49 ЗЗД е основателен за пълния предявен размер от 106076, 30 лв. и за периода 13. 12. 2010 г. – 07. 05. 2021 г.
Прието е, че след като наказателното преследване, образувано срещу П. К., заради което процесната сума е иззета като веществено доказателство от ищеца Г. И., е приключило с оправдателна присъда, то всички извършени в това производство процесуални действия от следствените органи и Прокуратурата, създаващи рестрикции за взелите в него участие правни субекти, включително и за онези, чието имущество е иззето и задържано като веществено доказателства, следва да се счетат за неправомерни, а ако с тези действия са причинени вреди, същите подлежат на обезщетяване.
По тези съображения е прието за неоснователно възражението на ответника, че действията на прокуратурата за изземване и задържане на процесната парична сума са били зконосъобразни, основани на чл. 111 НПК. Посочено е, че изводът за неправомерност на действията на прокуратурата следва не само от приключване на наказателното производство с оправдателна присъда, но и от липса на основания по чл. 111 ГПК за задържане на процесната сума: спрямо иззетите парични средства не са извършвани никакви технически експертни действия, които да обосноват приобщаването им като веществено доказателство и задържането им в това качество до приключване на наказателното производство; характерът на престъплението, в което е обвинен К. – документно престъпление по чл. 255 НПК не предполга изземване на парични средства като веществени доказателства; предмет на доказване в наказателното производство е осъществявана ли е престъпна дейност от обвиняемия/подсъдимия К., като на управител на дружество, в което ищецът няма никакво участие.
За неоснователно е счетено и възражението на ответника за отпадане отговорността му за вреди, тъй като постановеният на 03. 02. 2016 г. отказ на прокурор за връщане на сумата на ищеца не е бил обжалван. В тази връзка съдът е приел, че неупражняването на процесуално право на жалба срещу увреждащо ищеца прокурорско постановление няма за последица отпадане отговорността на Прокуратурата, тъй като нито прекъсва причинно-следствена връзка между увреждащото действие и причинените вреди, нито обжалването на акта е задължително условие от фактическия състав, пораждащ отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 49 ЗЗД.
Прието е, че и след 19. 03. 2021 г., влизане в сила на съдебното определение по чл. 306 НПК, от страна на Прокуратурата не са били извършени дължимите действия за фактическо връщане на иззетата от ищеца парична сума, което е станало едва на 07. 05. 2021 г.
Прието е, че минималния размер на вредите за неправомерно задържане на процесната парична сума, собственост на ищеца, съответства на размера на лихвата за забава, която за главница 100100 и за периода 13. 12. 2010 г. – 07. 05. 2021 г. възлиза на 106076, 30 лв.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпроса: „Кой е моментът, от който се дължи връщане на правоимащ на иззети вещи като веществено доказателство в наказателното производство?“
Твърди се разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС – решение № 465 от 20. 12. 2011 г. по гр. д. № 1794/2010 г. на ВКС, 4 г.о., решение № 210 от 15. 06. 2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС, 3 г.о., решение № 137 от 18. 02. 2019 г. по гр. д. № 2957/2017 г., 3 г.о., решение № 23 от 08. 04. 2020 г. по гр. д. № 1944/2019 г., 3 г.о.
Въпросът не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е поставен е твърде общо и не е обвързан с конкретиката на случая - с обстоятелството, че наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, което поражда неправомерност и на действията по изземване и задържане на вещи или парични суми като веществени доказателства. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата.
Дори да се приеме, че въпросът е конкретен, относим, обусловил е решаващите изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото, то не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като изводите на въззивния съд не противоречат на посочената и представена от касатора практика на ВКС. В нито едно от цитираните по-горе решения не се коментира случай на иззета парична сума като веществено доказателство по наказателното производство, приключило с оправдателна присъда и нито едно от решенията не съдържа извод, според който приключването на наказателното производство с оправдателна присъда не води до неправомерност и на действията по изземването и задържането, като веществено доказателство, на вещ или парична сума, считано от изземването им. Решенията не съдържат и извод, че няма основание да се обезщетява лицето, от което е била иззета и задържана парична сума като веществено доказателство по наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, за вреди от неправомерното задържане на сумата, за времето от задържането до връщането й, както и извод, че размерът на обезщетението за вреди в хипотезите на неправомерно задържана парична сума не възлиза поне в размер на законната лихва върху същата за периода на неоснователното й задържане.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал 1, т. 3 ГПК следва да се добави, че изложението не съдържа и никаква обосновка с какво обсъждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В останалата част в изложението са развити оплаквания за неправилност на въззивното решение, представляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК . Извършването на преценка за правилност на въззивното решение във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо. Такава проверка би могло да се осъществи само ако съдебният акт бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба.
При този изход на делото Прокуратурата на Република България ще следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Г. П. И. сумата 3600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция.
С оглед на горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: