Върховен касационен съд

ОП Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3594 София, 20.11. 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова
Членове: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 2413/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
С определение № 5343/08.06.2022 г. по гр. д. № 783/2022 г. на Софийския градски съд е прекратено на основание чл. 130 ГПК производството по предявените от Е. З. Б. и Н. Й. Б. срещу И. С. Г. - главен прокурор на Република България, Д. Г. П., Д. И. М., К. А. Ф., П. Ц. А. и Б. Б. С. - в качеството им на заместници на главния прокурор на Република България, а срещу последния - и в качеството му на директор на Националната следствена служба, осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за солидарното им осъждане за сумата 60 283.34 лева, от които 60 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, настъпили като пряка последица от подписването на писмо с изходящ от ГП № 4209/21.12.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба - 26.01.2022 г., до окончателното й изплащане, и 283.34 лева мораторна лихва върху главницата за несвоевременно платено обезщетение за периода от 08.01.2022 до 24.01.2022 г., а ищците са осъдени да заплатят на адв. А. Д. М. сумата 14 031 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на ответниците на основание чл. 78, ал. 4 ГПК вр. чл. 38 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С определение № 7430/01.08.2022 г. по същото дело без уважение е оставена молбата, подадена от ищците, за изменение на основание чл. 248 ГПК на основното определение в частта за разноските.
С определение № 3098/06.12.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3227/2022 г. Софийският апелативен съд е оставил без уважение искането за спиране на делото до постановяване на решение на Съда на Европейския съюз по дело С-797/21, Y. Yа, по въпроси на преюдициално запитване, отправени от Софийския районен съд; потвърдил е определението за прекратяване на първоинстанционното производство; отменил е определението по чл. 248 ГПК в частта, с която Е. З. Б. и Н. Й. Б. са осъдени да заплатят адвокатско възнаграждение в размер на 3 507.72 лева, представляващо разликата между присъдените 14 031 лева и действително дължимото възнаграждение от 10 523.28 лева, и е потвърдил същото определение в останалата му част; осъдил е Е. З. Б. и Н. Й. Б. да заплатят солидарно на адв. А. Д. М. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 4 630.20 лева на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.
Срещу въззивното определение в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е подадена частна касационна жалба от Е. З. Б. и Н. Й. Б., които искат същото да бъде отменено като неправилно.
Ответниците по частната касационна жалба - ответници по исковете, считат, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, с които ищците претендират ответниците да им заплатят солидарно сумата 60 000 лева - по 30 000 лева за всеки от ищците, представляващи обезщетение за нанесени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, и сумата 283.34 лева - по 141.67 лева за всеки от ищците, представляващи мораторна лихва върху главницата за несвоевременно платено обезщетение.
Ищците твърдят, че деянието, извършено от ответниците, е обективирано в писмо изх. рег. № 4209/2021 от 21.12.2021 г. на Прокуратурата на Република България, което носи подписите на всеки от ответниците. Като увреждащи ги посочват следните части от текста на писмото: „В качеството на обвиняеми бяха привлечени редица български граждани, считани от обществото за недосегаеми за правоохранителните органи, известни олигарси, сред които е и В. Б. …. Пред съда бяха изправени и редица други знакови за българското общество лица, разполагащи с огромен икономически и финансов ресурс - Ц. В. …, П. и А. Б. …, М. С. …, М. и В. А. ..., Е. и Н. Б. /отговорни за длъжностни присвоявания в особено големи размери, довели до фалит на едни от най-големите индустриални предприятия в България, пране на пари в размер на 1.5 млрд. лева; данъчни престъпления в особено големи размери и участие в организирана престъпна група/“; „… за да попречат на работата на прокуратурата, за да осуетят разследвания и да предотвратят изправянето на виновни лица пред независимия български съд на база на събраните доказателства“. Твърдят, че отнасящите се до тях изрази и квалификации, употребени в изявлението, което е адресирано до 67 поименно изброени личности в качеството им на представители на различни международни институции, организации и чуждестранни дипломатически мисии, разпространено на 08.01.2022 г. от множество български медии, в т. ч. национални радиа и телевизии, както и цялостният негативен контекст, в който са поставени имената им, са неверни, позорящи и увреждащи техни конституционни права - личната им чест и достойнство, презумпцията за невиновност на обвиняемия - чл. 31, ал. 3 и 4, чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България, чл. 6, пар. 2, чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/ и чл. 16 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/. Мотивират твърденията си за противоправност и причинени увреждания с решения на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/, включително и с решението от 12.10.2021 г. по делото Б. срещу България, като посочват, че след по-малко от 3 месеца след решението на ЕСПЧ по това дело ответниците са обявили пред 67 международни организации и държави, че Б. са отговорни за посочените в писмото деяния, без да се е налагало споменаването на имената им, нито изчерпателно изброяване на недоказани престъпления, нито квалифицирането им като олигарси, а с личните им данни е злоупотребено за лични нужди, извън целите на НПК. Ищците твърдят, че вредите се изразяват в силен стрес и фрустрация, поредно болезнено разочарование и загуба на доверие в дейността на българската правоохранителна система, след като в продължение на повече от три години са мишени на злостна пропагандна кампания от страна на прокуратурата.
След подадени отговори на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК от ответниците, производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявените искове с оглед обстоятелството, че ответниците имат функционален имунитет по силата на чл. 132 от Конституцията на Република България; присъдено е възнаграждение в полза на процесуалния представител на ответниците в размер на 14 031 лева за осъществена при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв правна защита.
За да разреши основния спорен по делото въпрос - дали предявените искови претенции са допустими с оглед въведения с нормата на чл. 132 от Конституцията на Република България функционален имунитет на магистратите, въззивният съд е посочил на първо място, че изпращането на писма, съдържащи определени позиции на Прокуратурата на Република България до различни институции, не може да бъде характеризирано като противоправно поведение рег sе. Споменаването в писмото на ищците /ведно с това и на други лица като Ц. В., П. и А. Б., В. Б., М. С. и др./ е в рамките на вече изразени позиции на Прокуратурата на Република България, представителите на която институция са внесли обвинителни актове срещу тези лица /в т. ч. и срещу ищците/, по които са налице висящи наказателни дела от общ характер в съответните съдилища, а внасянето на обвинителен акт не представлява нарушаване на презумпцията за невиновност, въздигната като основен принцип в чл. 31, ал. 3 от Конституцията на Република България, а е част от конституционно установената власт на прокурора по чл. 127, т. 3 от Конституцията. Ако тази информация е пресъздадена в друг документ и е изпратена до определени национални и международни институции, то очевидно е, че посочването на Б. с твърденията за тях и осъществените от тях действия и постъпки е пряко свързано със служебни действия на прокурорите и постановените от тях актове /изготвен и внесен в съда обвинителен акт например/. А тъкмо за тях чл. 132 от Конституцията въвежда принципа за имунитет на магистратите, тъй като и действията, и актовете са осъществени по служба- в резултат на възложените им от Конституцията и други нормативни актове правомощия и служебни задължения.
Въззивният съд е посочил, че функционалният имунитет е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск, като наличието му е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иск на пострадалия за вреди, когато е насочен срещу лице, което се ползва с такъв имунитет, освен ако е извършено умишлено престъпление от общ характер. Това изключение не е установено в конкретното дело. Посочено е, че при проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба.
Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването в частната въззивна жалба, че съставът на първоинстанционния съд е незаконен, тъй като преграждащият по-нататъшния ход на производството акт бил постановен от съдия от Варненския окръжен съд, за когото нямало данни и информация кога и как е командирован в Софийския градски съд, което създавало сериозни съмнения дали е налице законен съд по смисъла на пар. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Посочил е, че командироването на съдии от един орган на съдебната власт в друг поради наличие на кадрови дефицити във високо натоварените и големи съдилища не нарушава, само по себе си, изискването за независим и безпристрастен съд, а е начин за ликвидиране на тези дефицити и невъзможността те да бъдат преодолени в кратък срок от време по съответния, установен в дадената държава от Европейския съюз, начин за кариерно израстване на магистратите.
Въззивният съд не е споделил и оплакванията за липса на мотиви и отказ от правосъдие. Приел е, че мотиви в оспорения първоинстанционен съдебен акт са изложени и те са свързани с наличието на функционален имунитет на ответниците, препятстващ по-нататъшното развитие на делото. Не е налице и отказ от правосъдие, а упражняване на служебните задължения на съда по движение на производството и прекратяването му в случай на недопустимост на исковете и начилие на отрицателна процесуална предпоставка за разглеждане на претенциите.
По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното прекратително определение.
За неоснователно в ъззивният съд е приел искането производството по делото да бъде спряно до постановяване на решение на Съда на Европейския съюз по дело С-797/21, У. Уа., по въпроси на преюдициално запитване, отправени от Софийския районен съд, свързани с командироването на съдии и тяхната независимост. Според съда виждането, че до получаване на отговорите по това дело трябва да се спре разглеждането на всички дела, които са на доклад на командировани съдии във всички съдилища, противоречи на здравия разум, тъй като това би блокирало правораздаването.
Въззивният съд е приел за частично основателна частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, с което искането на ищците за изменение на първоинстанционното определение в частта за разноските е оставено без уважение. Изложил е съображения, свързани с приложението на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за изготвяне на отговор на искова молба без процесуално представителство, при което 3/4 от 2 338.50 лева, колкото е минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от наредбата с оглед цената на исковете, възлизат на 1 753.88 лева, а за изготвените отговори от шестимата ответници общото възнаграждение възлиза на 10 523.28 лева. Поради това е намалил общото възнаграждение за първата инстанция с 3 507.72 лева. За неотносим към разглеждания случай въззивният съд е приел аргумента на частните жалбоподатели, основан на решението по делото „П. С. срещу България“, по съображения, че същото касае действалата към 2007 г. разпоредба на чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ за пропорционалните държавни такси по дела, свързани с реализирането на извъндоговорната отговорност на държавата, а не със заплащане на адвокатско възнаграждение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в частната касационна жалба, касаторите поддържат наличие на основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК и поставят следните въпроси:
А. Следва ли съдът да укаже на ищеца, че не сочи надлежен ответник, като остави исковата молба без движение, вместо да прекрати производството по делото без да даде възможност на ищеца да аргументира причината за посочването на конкретния ответник, съответно без да му даде възможност да посочи друг - по този въпрос се поддържа противоречие с решение № 285/07.06.2012 г. по гр. д. № 1084/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., и ТР № 1/30.03.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС, т. 1.
Б. 1. Разпростира ли се функционалният имунитет на прокурорите отвъд границите на създаването на благоприятна среда на свободно от натиск и въздействие “решаване на делата и преписките“, т. е. при „осъществяване на съдебната власт“ по смисъла на чл. 132 от Конституцията;
2. Кога и по какви критерии се приема, че прокурор действа по служба, за да се ползва от функционален имунитет, и по-специално представлява ли „осъществяване на съдебната власт“ по чл. 132 от Конституцията кореспонденция /извънпроцесуални изявления/ на прокурори до лица, неучастващи в наказателния процес, като неправителствени организации, медии, международни институции и др.
Според касаторите въпросите са разрешени в противоречие с решение № 17/08.11.2018 г. по к. д. № 9/2018 г. на Конституционния съд на Република България, поради което поддържат основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1-во ГПК, а при условията на евентуалност считат, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В. Касаторите сочат, че въпросът за независимостта и годността на съдебни състави, в които числено доминират командировани съдии, несъмнено е от значение за развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а ако производството по делото /не/ бъде спряно, каквото искане е отправено в частната въззивна жалба, може да се окаже, че обжалваното определение е в противоречие с акт на Съда на Европейския съюз. В тази връзка считат, че въпросите, по които следва да се допусне касационно обжалване, съвпадат с въпросите по преюдициалното запитване, отправени от Софийския районен съд, по които е образувано дело С-797/21, а именно:
1. Следва ли чл. 19, пар. 1, втора алинея Д. да се тълкува в смисъл, че правни средства, необходими за ефективна съдебна защита, не са осигурени на гражданите поради накърняване на независимостта на съда, когато в една държава от Европейския съюз е допустимо командироване на съдии за неограничен период от време с тяхно съгласие във висшестоящ съд по решение на орган на управлението на съдебната власт, който е независим от останалите държавни органи, ако са предвидени условия за вземане на решение за прекратяване на командироването, както и съдебна защита срещу последното решение, но без възможност да се прекрати действието му, докато процесът е висящ, и по какви критерии следва да се преценява конкретно, че е допустимо командироване без срок;
2. Следва ли отговорът на първия въпрос да е различен, ако обективните условия за решение за прекратяване на командироването са предвидени в закона и подлежат на съдебен контрол, но не са предвидени такива условия, подлежащи на съдебен контрол, при вземането на решения за избор кой магистрат да бъде командирован;
3. Ако отговорът на първия въпрос е, че при подобни условия командироването на съдии е допустимо, ако се спазват обективни правила, следва ли при преценка за това доколко националният режим нарушава изискването за достатъчност на необходимите средства по чл. 19, пар. 1, втора алинея Д., да се вземат предвид не само установените в закона критерии, а и начинът на прилагането им от компетентните национални административни и съдебни органи;
4. Следва ли Решение 2006/929/ЕО на Комисията да се тълкува в смисъл, че променя отговора на предходните три въпроса, ако е установена национална практика на командироване, която е имала сходна на действащата уредба, и това е било повод за повдигане на забележки в рамките на Механизма за сътрудничество и оценка, въведен с цитираното решение;
5. Ако се установи, че предвидените национални правила за командироване на съдии евентуално накърняват задължението за предоставяне на правни средства, необходими за осъществяване на ефективна съдебна защита съгласно чл. 19, пар. 1, втора алинея Д., следва ли последната разпоредба да се тълкува в смисъл, че изключва задължителни указания към националния съд, които са дадени от висшестоящ съд, в чийто състав е имало командирован съдия, и при какви условия; по-специално, засегнати ли са от порок указания, които не засягат съществото на съдебния спор, а указват какви процесуални действия да се предприемат.
Г. Като се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2-ро ГПК и поддържат противоречие с решение от 08.12.2022 г. по дело С-180/21 на Съда на Европейския съюз, касаторите поставят въпроса:
Допускат ли Директива /ЕС/ 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/П. на Съвета и Регламент /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО /Общ регламент относно защитата на данните/ информация, която е събрана от органите на наказателното преследване, да бъде оповестена в открито писмо на висши прокурори, имащо характер на петиция, до различни международни институции.
Д. На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК заради определянето на размер на адвокатското възнаграждение за представителство на ответниците /който дори не е заплатен реално от тях/, без да бъде отчетена сложността на делото и извършените конкретни действия по процесуална защита, независимо от формалното съединяване на исковете, касаторите поставят въпроса:
Допустимо ли е, от гледна точка на принципа за справедливостта и изискванията на чл. 6 КЗПЧОС, присъждането на адвокатско възнаграждение, определено без оглед на сложността на делото и спецификите на извършените конкретни действия по процесуална защита.
При условията на евентуалност, същият по съдържание въпрос следва според касаторите да бъде поставен и от гледна точка на изискванията на чл. 101 от Договора за функциониране на Европейския съюз и чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2-ро ГПК, тълкуван в съответствие с решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 на Съда на Европейския съюз.
Е. Касаторите считат, че поради големия брой очевидни тежки правни и етични пороци на обжалваното определение е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.
Касаторите поддържат и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, тъй като единствено този съд има компетентност да отговори на част от поставените въпроси.
Настоящият състав ВКС, I-во г. о., намира, че с оглед предмета на делото и мотивите към обжалваното определение, следва да се занимае с въпроса за функционалния имунитет на магистратите, който е определящ изхода на спора, каквито не са въпросите, свързани с надлежния ответник, командироването на съдии, защита на личните данни на физическите лица и справедливия размер на адвокатските възнаграждения; не е необходимо и спиране на настоящото производство с цел отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
Правният въпрос, по който следва да се допусне касационното обжалване, е уточнен съобразно указанията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: намира ли приложение функционалният имунитет на магистратите по чл. 132 от Конституцията на Република България при осъществени с посредничеството на медиите извънпроцесуални изявления на прокурор, целящи защита на независимостта на съдебната власт, до лица, неучастващи в наказателния процес, които съдържат информация за висящи наказателни дела и коментар за обвиняемите /подсъдимите/ по тези дела извън това им процесуално качество. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика по въпроса.
По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване:
Съгласно чл. 8 от Конституцията на Република България държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна, а съгласно чл. 117, ал. 2, изр. 1-во от Основния закон съдебната власт е независима. Независимостта на съдебната власт е прогласена и в чл. 1а, ал. 2 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/.
Практиката на Конституционния съд на Република България приема, че сред конституционните характеристики, установени в чл. 117 от Конституцията, значението на независимостта на съдебната власт е решаващо, защото има ключово значение за осъществяване на правораздавателната дейност като основна нейна конституционна функция /решение № 12/27.07.2018 г. по к. д. № 1/2018 г. на КС, решение № 3/07.07.2015 г. по к. д. № 13/2014 г. на КС/.
Независимостта на съдебната власт се разполага на две нива: първо, независимост от другите власти /принципът за разделение на властите, но и взаимодействието помежду им/, и второ - независимост на отделния съдия, прокурор, следовател при изпълнение на функциите му /решение № 12/27.07.2018 г. по к. д. № 1/2018 г. на КС/.
Както приема Конституционният съд на Република България, разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от Конституцията „очертава приложното поле на функционалната независимост, която се проявява при осъществяване на властническите функции на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите в реализиране на предоставените им правомощия съобразно специфичното им място в структурата на органите на съдебната власт и изпълняваната дейност, а именно: съдиите и съдебните заседатели - в осъществяването на правосъдието /чл. 119 КРБ/, прокурорите - в надзора за спазване на законността /чл. 127 КРБ/, и за следователите - в разследването на наказателните дела в случаите, предвидени в закона /чл. 128 КРБ/“. Именно функционалната независимост на органите на съдебната власт „гарантира свободното формиране на вътрешното убеждение, което се основава на събрания доказателствен материал по делото и на закона. В крайна сметка независимостта на съдията, прокурора и следователя при изпълнение на неговите функции, чрез които се реализира съдебната власт, е ограничена винаги и само в рамките на Конституцията и закона. Следователно не става дума за абсолютна независимост, а за функционална независимост, ограничена в рамките на решаване на въпросите по делото“ /решение № 3/07.07.2015 г. по к. д. № 13/2014 г. на КС/.
Приема се също така, че „независимостта на магистратите по отношение на предмета на тяхната дейност /наказателно, гражданско или административно производство/, произтичаща от чл. 117 на Конституцията, разбирана като свободно от указания, законосъобразно изпълнение на служебните функции, не може да съществува, без да е подсигурена и тяхната лична независимост. Ето защо в сферата на конституционноправното регулиране са изградени и се прилагат правни механизми, предназначени да гарантират постигането й на практика. Такъв е институтът на имунитета на съдиите, прокурорите и следователите“. „По действащата българска Конституция съдиите, прокурорите и следователите имат само функционален имунитет, предназначен да създаде благоприятна среда на свободно от натиск и въздействие решаване на делата и преписките. С това си съдържание и с този си предметен обсег неотговорността е предназначена да гарантира на посочените лица тяхната независимост, когато осъществяват функциите си“. /решение № 17/08.11.2018 г. по к. д. № 9/2018 г. на КС/.
Тъй като функционалният имунитет на магистратите е установен за да се обезпечи функционалната независимост на съдебната власт, в своята трайната съдебна практика Върховният касационен съд последодателно приема, че функционалният имунитет е пречка да бъдат предявявани искове срещу тях в хипотези, при които правилата на функционалния имунитет намират приложение. Преценката дали такава пречка е налице по конкретното дело трябва да бъде извършвана конкретно, включително с оглед естеството на правото, което се твърди, че е нарушено с действия или актове на представителя на съдебната власт, срещу когото искът е предявен.
Когато се твърди нарушение на презумпцията за невиновност, прогласена като основно човешко право в чл. 6, пар. 2 КЗПЧОС, чл. 48, пар. 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 14, пар. 2 от Международния пакт за граждански и политически права и чл. 11, ал. 1 от Всеобщата декларация за правата на човека, закрепена и от българското национално право в чл. 31, ал. 3 от Конституцията на Република България и чл. 16 от Наказателно-процесуалния кодекс, чрез публично изявление на представител на съдебната власт, следва на първо място да се отбележи, че законно признатите имунитети и привилегии имат за цел да предотвратят всички пречки за функционирането и независимостта на съответната институция, но само доколкото това е необходимо с оглед осъществяването на пряката й дейност. Функционалният имунитет при това е установен в обществен интерес и не е абсолютен, т. е. трябва да бъде съвместен със законните права и интереси на останалите правни субекти и по-специално с принципа на правовата държава. Както приема Конституционният съд на Република България, премупцията за невиновност е не само необходим елемент от правото на защита /за наказателното производство/, но и „основен принцип на правовата държава въобще“ /решение № 2/21.01.1999 г. по к. д. № 33/1998 г. на КС/. Следователно функционалният имунитет не следва да ограничава правата на лицата, ползващи се и позоваващи се на презумпцията за невиновност. Имунитетът всъщност е установен за защита на държавата и нормалното функциониране на съдебната система, а не изключително и само за защита на ползващото се от него лице.
На следващо място следва да се посочи, че забраната за публично позоваване на вината не се отнася до актовете на обвинението, които имат за цел да докажат вината на заподозрения /съобразно терминологията, използвана от ЕСПЧ / или обвиняемия. Такива например са обвинителният акт и актовете от процесуално естество, взети от съдебни органи или от органи на досъдебното производство, които са свързани с наличието на обосновано предположение, че обвиняемият е извършил престъпление по дело от общ характер, като мерките за неотклонение /чл. 56, ал. 1 НПК/ , при условие, че тези актове не представят заподозрения или обвиняемия като виновен. Посочените актове са изключени от забраната за публично позоваване на вина, тъй като са част от същинската дейност на магистратите в процеса на правоприлагането - осъществяването на съдебната власт по смисъла на чл. 132 от Конституцията на Република България.
Обвиняемият /подсъдимият/ има право да бъде считан за невиновен не само в хода на цялостното наказателно производство, но и извън процеса. В своята практика ЕСПЧ последователно приема, че обхватът на принципа на презумпцията за невиновност не се ограничава до проста процедурна гаранция в наказателните дела: неговият обхват е по-обширен и изисква никой представител на държавата да не заявява, че дадено лице е виновно за престъпление преди неговата виновност да е била установена от съд /решението от 31.03.2016 г. по делото П. и И. срещу България по жалба № 45773/2010 г., пар. 44, и цитираните в него: А. дьо Р., параграфи 35-36; В. Б. срещу Румъния /Viorel Burzoc. Roumanie/, № 75109/01 и № 12639/02, § 156, 30 юни 2009 г.; Л. А. срещу Испания /LizasoAzconobietac. Espagne/, № 28834/08, § 37, 28 юни 2011 г., цитирани и в решението от 09.06.2016 г. по делото Попови срещу България по жалба № 39651/2011 г., пар. 85/. Поради това особена важност придобиват публичните изявления на властите /на публичните органи/, свързани с конкретно наказателно производство. Ако в такива публични изявления или в съдебни решения, различни от решенията относно въпроса за вината, заподозреният или обвиняемият бъде представен като виновен, докато вината му не бъде установена в съответствие със закона, презумпцията за невиновност би била нарушена.
ЕСПЧ приема и това, че задължението заподозрените или обвиняемите да не бъдат представяни като виновни не представлява пречка пред властите да осведомяват обществото за провеждани наказателни разследвания, доколкото свободата на изразяване, гарантирана от чл. 10 КЗПЧОС, включва свободата на получаване и разпространение на информация, но изисква те да го правят „с цялата дискретност и сдържаност, които налага спазването на презумпцията за невиновност“ /решението от 31.03.2016 г. по делото П. и И. срещу България по жалба № 45773/2010 г., пар. 44, решението от 09.06.2016 г. по делото Попови срещу България по жалба № 39651/2011 г., пар. 85, и цитираните в тях: А. дьо Р., § 38, Л. А., § 39/.
Относно такова публично представяне на информация в публични изявления на властите в практиката си по приложението на чл. 6, пар. 2 КЗПЧОС /напр. решението от 31.03.2016 г. по делото П. и И. срещу България по жалба № 45773/2010 г., пар. 44, решението от 09.06.2016 г. по делото Попови срещу България по жалба № 39651/2011 г., пар. 85/ ЕСПЧ акцентира върху необходимостта от разграничение между изявленията, отразяващи мнението /или които отстояват впечатлението/, че въпросното лице е виновно, и тези, които се ограничават да опишат състояние на подозрение. „Първите нарушават презумпцията за невиновност, докато вторите се считат за съответстващи на същността на чл. 6 от Конвенцията /вж., наред с други, М. срещу Италия /Marziano c. Italie/, № 45313/99, § 31, 28 ноември 2002 г./. В тази връзка съдът подчертава важността на избора на думите от държавните служители в изявленията, които правят преди едно лице да бъде осъдено и признато за виновно в извършване на престъпление. Той смята също, че това, което е от значение за целите на приложението на посочената разпоредба, е действителният смисъл на въпросните изявления, а не буквалната им форма /Лавентс срещу Латвия /Lavents c. Lettonie/, № 58442/00, § 126, 28 ноември 2002 г./. Въпреки това въпросът дали изявлението на длъжностно лице представлява нарушаване на принципа на презумпцията за невиновност трябва да бъде решен в контекста на конкретните обстоятелства, в които спорното изявление е било направено /вж. А. срещу Австрия /Adolf c. Autriche/, 26 март 1982 г., параграфи 36-41, серия A № 49/“. В решението от 15.10.2003 г. по делото Г. срещу България по жалба № 34529/10, пар. 203, е припомнена фундаменталната разлика между обстоятелството да се каже, че някой просто е заподозрян в извършването на престъпление, и „декларация, в която се твърди, при отсъствието на окончателна присъда, че заинтересованото лице е извършило престъплението, за което му е повдигнато обвинение /М. срещу Сърбия /Matijasevic c. Serbie), № 23037/04, § 48, ЕСПЧ 2006-X/“. В решението от 07.01.2010 г. по делото на П. П. срещу България по жалба № 32130/2003 г. съдът припомня в пар. 89, че презумпцията за невиновност се оказва непризната, ако официално изявление във връзка с подсъдим носи идея за виновност, при положение че такава все още не е установена по законен път. Достатъчно е да има мотивация, дори и неконстатирана формално, която навежда на мисълта, че магистратът счита въпросното лице за виновно.
Съобразно с така изяснената същност на публичните изявления на властите /на публичните органи/, начина, по който те следва да бъдат направени, и контекста, в който следва да бъдат разбирани, следва да се приеме, че осъществени с посредничеството на медиите извънпроцесуални изявления на прокурор, макар и целящи защита на независимостта на съдебната власт, до лица, неучастващи в наказателния процес, които съдържат информация за висящи наказателни дела и коментар за обвиняемите /подсъдимите/ по тези дела извън това им процесуално качество, може да осъществяват нарушение на презумпцията за невиновност на обвиняемия /подсъдимия/, ако внушават идеята /впечатлението/, че лицето, за което същите се отнасят, е виновно, а не само описват обективно състояние на подозрение. В тези случаи функционалният имунитет на магистратите по чл. 132 от Конституцията на Република България не намира приложение и съдът, пред когото е предявен иск за обезщетение за вреди от такива изявления, е компетентен да извърши преценка дали презумпцията за невиновност е била нарушена, както и дали от това са настъпили вреди.
Когато публичните изявления са от орган на досъдебното производство, то тогава претенцията за вреди, произхождаща от нарушаване на презумпцията за невиновност, следва да се предяви по реда на чл. 2, ал. 1, т. 8 ЗОДОВ /нова - ДВ, бр. 48 от 02.06.2023 г./, според която държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при установено нарушение, извършено от орган на досъдебното производство чрез разгласяване на материали по разследването в нарушение на презумпцията за невиновност или при публично изявление, в което обвиняем се представя като виновен. В тези случаи законодателят е преценил, че отговорност носи държавата, а не извършителят на нарушението.
Поставя се въпросът във всички случаи ли държавата носи отговорност за вреди, или само когато изявленията са направени от орган, който е пряко ангажиран в конкретното наказателно производство. Тъй като държавата не може да отговаря неограничено за това, че представител на съответната държавна власт прави устни или писмени изявления по конкретно разследване, следва да се приеме, че отговорността се възлага на държавата, само когато изявленията са направени от орган, който е пряко ангажиран в конкретното наказателно производство. В останалите случаи отговорността на представител на публичната власт, направил публично изявление, което нарушава презумпцията за невиновност, е лична. В това разграничение според настоящия състав на ВКС се състои справедливото равновесие между независимостта и отговорността на съдебната власт. Впрочем, в свое решение № 443/06 от 20.10.2006 г. по гр. д. № 397/2006 г. Върховният касационен съд, състав на IV-то „б“ г. о., е имал повод да приеме за допустимо производство, с което се претендира ангажиране на личната отговорност на съдия, дал квалификации за душевното и психично здраве на страна /като няма данни по делото производството да е с предмет поставяне под запрещение например/, тъй като същите излизат извън осъществяването на съдебната власт и не попадат в защитения периметър на функционалния имунитет на магистратите.
По частната касационна жалба:
Разпространеното чрез медии писмо с автори ответниците по исковете представлява публично изявление на публичен орган- представители на Върховната касационна прокуратура. Като такова то следва да отговаря на посочените при отговора на правния въпрос условия за допустимост на публичното предоставяне на информация от публични органи. Предвид действителния смисъл на използваните думи, а именно, че ищците са сред недосегаемите за правоохранителните органи, о тговорни са за длъжностни присвоявания в особено големи размери, довели до фалит на едни от най-големите индустриални предприятия в България, пране на пари в особено големи размери, данъчни престъпления в особено големи размери и участие в организирана престъпна група, както и квалифицирането им като олигарси, следва да се приеме, че исковете са допустими и при произнасянето по същество съдът следва да извърши преценка дали изявлението надхвърля обикновеното оповестяване на обществеността на информация за провеждането и развитието на образуваното срещу ищците наказателно производство, тъй като съдържа идеята, че същите са виновни в извършването на престъпленията, за които им е повдигнато обвинение, преди наказателният съд да се е произнесъл по основателността на обвиненията с окончателна осъдителна присъда. Доколкото изявлението изхожда от публична институция - прокуратурата /която осъществява съдебна власт и на която конституционният законодател в чл. 127 от Конституцията е възложил да следи за спазването на законността/ , и то в лицето на нейните висши представители - главен прокурор и заместници на главния прокурор, последният от които е и ръководител на Националната следствена служба, при решаване на спора по същество съдът следва да извърши преценка дали и в каква степен техните думи могат да се тълкуват като категорично потвърждение на вината на обвинените лица. Съдът ще следва да прецени също така дали начинът на изразяване и смисълът на използваните думи, както и контекстът, в който е изложена информацията относно ищците - отправена от Прокуратурата на Република България молба за спешни действия в рамките на компетентността на адресатите на писмото за подкрепа на върховенството на правото и разделението на властите, м акар да преследва легитимна цел - защита на независимостта на прокуратурата и следствието като част от съдебната власт от „институционален натиск, включително и чрез персонални атаки срещу магистрати и членове на техните семейства“, от „многократните опити за политическо влияние от страна на представители на законодателната и изпълнителната власт върху прокуратурата“, „резултат от действията на прокуратурата през последните няколко години, които са безпрецедентни за периода след 1989 г.“ /подробно описани в писмото/, нарушава баланса между правото на обществото на информация и индивидуалните права на споменатите в писмото лица, срещу които са образувани наказателни производства, на справедлив процес. При това съдът следва да съобрази и обстоятелството, че ищците са споменати в публичното изявление в посочения смисъл скоро след осъдителното решение от 12.10.2021 г. на ЕСПЧ по делото Б. срещу България по жалба № 25658/19, станало окончателно на 12.01.2022 г., с което е прието нарушаване на презумпцията за невиновност по отношение на жалбоподателите Н. и Е. Б. заради изявления на двама прокурори, публикувани на 28.10.2018 г., предвид „слабо нюансираният начин, по който те описват версиите, по които са работили следователите, използването на изрази като „престъпна приватизация“, „източване“ или „обезкостяване“ за описване на събитията, довели до прекратяването на дейността на въпросните дружества, и техните много категорични изводи относно фактите, съставляващи предмет на въпросното разследване, предават идеята, че двамата жалбоподатели са извършители на престъпленията, за които са обвинени от прокуратурата“, а държавата е осъдена да заплати на Н. Б. обезщетение в размер на 7 800 евро за нарушение на правата му, гарантирани от чл. 5, пар. 3, чл. 6, пар. 2 и чл. 13 КЗПЧОС, и на Е. Б. - 6 000 евро за нарушение на правата й, гарантирани от чл. 6, пар. 2 и чл. 13 КЗПЧОС.
Изводът, който се налага от всичко изложено, е, че функционалният имунитет на магистратите по чл. 132 от Конституцията на Република България, който касае техните служебни действия и постановяваните от тях актове, в настоящия случай не намира приложение и съдът следва да извърши конкретна преценка до каква степен презумпцията за невиновност е била нарушена.
И доколкото по делото няма данни ответниците да са пряко ангажирани в конкретното наказателно производство срещу ищците, то отговорността за вреди не следва да се възлага на държавата в хипотеза по чл. 2, ал. 1, т. 8 ЗОДОВ. Отговорността на представителите на публичната власт, направили публично изявление, което нарушава презумпцията за невиновност, е лична, ако е извън хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 8 ЗОДОВ. Обстоятелството дали ответниците са изготвили писмото в лично качество следва да бъде съобразено от съда при разрешаване на спора по същество, доколкото е необходимо и да се съберат съответните доказателства.
В обобщение - производството, в което от ответниците в лично качество се претендира обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от деликт, изразил се в нарушаване на презумпцията за невиновност на обвиняемия, е допустимо. Определението на първоинстанционния съд, с което е прието обратното и производството по делото е прекратено, както и определението на въззивния съд за неговото потвърждаване са неправилни и следва да бъдат отменени, а делото следва да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по исковата молба.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3098/06.12.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3227/2022 г. на Софийския апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 3098/06.12.2022 г. по в. ч. гр. д. № 3227/2022 г. на Софийския апелативен съд и потвърденото с него определение № 5343/08.06.2022 г. по гр. д. № 783/2022 г. на Софийския градски съд.
ВРЪЩА делото на Софийския градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия по искова молба вх. № 4182/26.01.2022 г.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: