Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и втора година в състав: Геновева Николаева

при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4674 по описа за 2021 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Л. М. С. и Т. А. Р. против решение №103 от 19.07.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело № 142 по описа за 2021 г. на Разградския окръжен съд, с което е потвърдено решение №24 от 25.01.2021 г. по гр. д. №1615 по описа за 2020 г. на Разградския районен съд за признаване за установено по отношение на Т. А. Р. и Л. М. С., че двете дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 6 960,71 евро главница по договор за банков кредит от 12.11.2009 г., сумата 7 227,03 евро договорна лихва за периода от 15.03.2010 г. до 15.11.2019 г. и 1003 евро наказателна лихва за периода от 21.11.2016 до 21.11.2019 г. , за които суми е издадена заповед за изпълнение №4772 от 25.11.2019 г. по ч. гр. д. № 2343/2019 г. по описа на РС-Разград.
Касаторите твърдят че решението на Разградския окръжен съд е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Молят то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
„Първа инвестиционна банка“ АД застъпва становището, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:
Касационната жалба срещу решението на Разградския окръжен съд е допустима: подадена е от легитимирани страни в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с цена над 5 000 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 403 от 13.5.2022 г. по настоящото дело по три въпроса:
1.Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост?
2.Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит?
3.Относно нищожността на клауза в договор за банков кредит, в която е предвидено едностранно повишаване от страна на банката на лихвения процент, без да са разписани каквито и да било критерии за това.
Разрешението на първия въпрос, което се съдържа в решение № 45 от 17.06.2020 г. по търговско дело № 237 по описа за 2019 г. на II ТО на ВКС е, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Мотивите са, че съгласно чл.114 ЗЗД началният момент на течението на давностния срок е моментът на изискуемостта на вземането на кредитора, тъй като тогава той може да търси изпълнение. Затова неупражняването на правото в рамките на давностния срок води до погасяване на правото на принудително изпълнение. Когато вземането на банката по кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение, включително и принудително, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането по кредита. Да се приеме противното означава да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с допълнително споразумение. Ето защо не може да се приеме, че от една страна кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част от вземането, но от друга страна бездействието му да го направи не води до течение на давностния срок за тази част от вземането. Преобладаващата практика на ВКС обаче е в различен смисъл, съдържа се в решения №65 от 06.07.2018г. по т.д.№1556/2017г. на ТО, № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ ГО, № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ІV ГО и е обобщена в решение №38/2019 по т. д. № 1157/2018 г. на II ТО на ВКС. Това решение е постановено по въпроса дали плащанията за главница по договор за банков кредит с погасителен план имат характер на периодични плащания с оглед приложното поле на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, или е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на окончателния падеж/последната уговорена дата за окончателно издължаване на кредита/. В него е прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. Съществуващото противоречие следва да се счита за преодоляно посредством решаващите мотиви, съдържащи се в ТР от 21.01.2022 г. по т. д. № 5/2019 г.на ОСГТК на ВКС. В тези мотиви се утвърждава практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД. При договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло вземане. Обратното - при уговорка за разсрочване на части на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Следователно началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.
С оглед приетото разрешение по първия въпрос не е необходимо да се дава отговор на втория въпрос, тъй като е без значение за изхода на спора. След като началната дата на изискуемостта е датата на последната вноска, която в случая е 15.11.2019 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 22.11.2019 г., вземането за възнаградителна лихва не е погасено по давност, дори да се приеме, че се прилага тригодишен давностен срок.
По третия въпрос е формирана многобройна, последователна и непротиворечива практика на ВКС, съдържаща се в решения № 15 от 18.4.2018 г. по търговско дело № 2439/2016 г. на I ТО на ВКС, № 51 от 04.04.2016г. по т.д. №504/15 г. №77 от 22.04.2015 г. по гр.д. №4452/14 г. на ІІІ ГО, №424 от 02.12.2015 г. по гр.д. №1899/15 г. на ІV ГО, №95 от 13.09.2016 г. по т.д. №240/15 г. на ІІ ТО и много други. Според тази практика уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. Методът на изчисление на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и индикатори. Потребителят трябва да разполага с достатъчно информация как кредиторът може да промени едностранно цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да извърши необходимите действия в своя защита. В противен случай уговорката е неравноправна и съответно-нищожна.

При тези отговори на поставените въпроси по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:
С договор за банков кредит от 12.11.2009 г. и договор за поръчителство от 13.11.2009 г. „Първа инвестиционна банка“ АД е предоставила на Т. А. Р. кредит в размер на 7 000 евро, а Л. М. С. е приела да отговаря солидарно за изпълнението на задълженията на кредитополучателя. Съгласно т.4 от първия договор кредитополучателят е следвало да заплаща годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 8,61 пункта. Крайният срок за погасяване на кредита е 15.11.2019 г., като според погасителния план длъжникът е следвало да внася по 120,58 лв. месечно, считано от 15.12.2009 г. до 15.11.2019 г. След издаване на заповед за изпълнение и възражение срещу нея банката е предявила установителни искове срещу Т. А. Р. и Л. М. С. за солидарната дължимост на главницата в размер на 6 960,71 евро, 7 227,03 евро договорна лихва за периода от 15.03.2010 г. до 15.11.2019 г. и 6 657,11 евро наказателна лихва за периода от 15.02.2010 г. до 20.11.2019 г.
В отговора на исковата молба ответниците са оспорили размера на предявените искове, повдигнали са възражения за нищожност на клаузата за лихви, за изтекла погасителна давност на част от вземанията, а поръчителят се е позовал и на изтекъл шестмесечен срок по чл.147 от ЗЗД.
Разградският районен съд е констатирал, че от главницата е погасена само
сумата от 3,29 евро и ответниците дължат остатъка от 6 960,71 евро. Приел е, че в договора ясно е посочено по какъв начин се формира лихвата, поради което тази клауза не е нищожна. Счел е, че възражението за погасяване по давност на главницата и договорната лихва е неоснователно. Касае се за изпълнение на основно задължение на длъжника на части, а не за изпълнение на периодично задължение, поради което е приложима общата петгодишна давност, която започва да тече от датата на изискуемост на последната вноска-15.11.2019 г. и към момента на подаване на молбата за издаване на заповед на 21.11.2019 г. тази давност все още не е изтекла. Шестмесечният срок по чл.147 от ЗЗД за предявяване на исковете срещу поръчителя започва да тече от същата дата и затова не е изтекъл. Дължимото обезщетение за забава е намалено в размер на 1003 евро за периода от 21.11.2016 г. до 21.11.2019 г., тъй като за останалия период е погасено по давност. В крайна сметка е призната дължимостта на главница от 6 960,71 евро, договорна лихва от 7 227,03 евро за периода от 15.03.2010 г. до 15.11.2019 г. и наказателна лихва от 1003 евро за периода от 21.11.2016 г. до 21.11.2019 г.
Разградският окръжен съд е потвърдил решението на Разградския районен съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение. Изхождайки от дадения отговор на първия въпрос, настоящата инстанция приема, че така постановеното въззивно решение съответства на материалния закон относно извода, че давността започва да тече от датата на изискуемост на последната вноска-15.11.2019 г. и към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 21.11.2019 г. не е изтекла. С оглед съображенията, изложени в отговора на третия въпрос обаче, необоснован се явява изводът, че клаузата за дължимата възнаградителна лихва не е нищожна, тъй като е ясен начинът на нейното формиране. В края на погасителния план е записано, че посочените лихви и вноски са ориентировъчни, а от приетата счетоводна експертиза не става ясно дали и по какъв начин банката е променяла лихвения процент. Това налага решението на Разградския окръжен съд да бъде касирано и делото да бъде върнато за изслушване на нова счетоводна експертиза съгласно т.3 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Вещото лице следва да изясни дали и как банката е променяла лихвения процент, за да могат да бъдат изключени евентуално недължимите възнаградителни лихви.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното решение следва да бъде отменено и делото трябва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Разградския окръжен съд.


Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение


ОТМЕНЯ решение №103 от 19.07.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело № 142 по описа за 2021 г. на Разградския окръжен съд, с което е потвърдено решение №24 от 25.01.2021 г. по гр. д. №1615 по описа за 2020 г. на Разградския районен съд за признаване за установено по отношение на Т. А. Р. и Л. М. С., че двете дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 6 960,71 евро главница по договор за банков кредит от 12.11.2009 г., сумата 7 227,03 евро договорна лихва за периода от 15.03.2010 г. до 15.11.2019 г. и 1003 евро наказателна лихва за периода от 21.11.2016 до 21.11.2019 г. , за които суми е издадена заповед за изпълнение №4772 от 25.11.2019 г. по ч. гр. д. № 2343/2019 г. по описа на РС-Разград.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Разградския окръжен съд.

Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: