Върховен касационен съд

Съдебен акт

4

Р Е Ш Е Н И Е

№ 310

гр. София, 14.06. 2011 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми юни през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1051 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.
С решение с № 56 от 29.01.2010 г. по гр. дело № 629/2009 г. на Софийския окръжен съд (СОС), след постановена частична отмяна на първоинстанционното решение с № 62 от 22.05.2009 г. по гр. дело № 253/2008 г. на Свогенския районен съд (СвРС), е отхвърлен предявеният от С. М. И. срещу [община], иск с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ за присъждане на обезщетение за недопускане до работа за разликата над сумата 1 620 лв. до сумата 4 141.90 лв., като първоинстанционното решение е оставено в сила в останалите му части. Срещу така постановеното въззивно решение, касационни жалби са подадени и от двете страни по делото.
С определение № 419/18.03.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване само по жалбата на ищцата С. М. И., която е подадена срещу отхвърлителната част на въззивното решение. Допускането на касационното обжалване е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по материалноправния въпрос относно възнаграждението, което следва да се вземе предвид като база за определяне размера на обезщетението за недопускане до работа, разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение № 677/15.10.2010 г. по гр. дело № 1302/2009 г. на ВКС, ІV-то гр. отд.
В касационната жалба на ищцата (предвид и уточнението й) се поддържа оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изтъква се, че въззивният съд е приел, че процесното обезщетение за недопускане до работа следва да се определи на база основното трудово възнаграждение, записано в трудовата книжка на ищцата осем години преди процесния период на недопускането й до работа, като се излагат съображения, че това е в противоречие с чл. 213, ал. 2, чл. 228, ал. 1 и чл. 245 от КТ. Жалбоподателката моли съда да отмени въззивното решение в обжалваната от нея част и да уважи иска й изцяло, както и да й присъди разноските за касационното производство по делото.
Ответната [община] не е подала отговор на касационната жалба на ищцата, като не заявява становище и в откритото съдебно заседание.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид наведените доводи и като провери правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да отхвърли предявения по делото иск с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ в частта му за разликата над сумата 1 620 лв. до пълния му предявен размер от 4 141.90 лв., въззивният съд е приел, че размерът на процесното обезщетение за незаконосъобразното недопускане на ищцата до работа на длъжността „старши специалист ГРАО” в кметство [населено място] през периода 01.11.2007 г. – 01.09.2008 г., следва да се определи на база последното получено от ищцата месечно брутно трудово възнаграждение, като е приел, че такова е вписаното в трудовата й книжка – в размер 162 лв., което обаче е основното месечно трудово възнаграждение на ищцата за периода 01.01.2002 г. – 15.05.2002 г.
Посоченият по-горе материалноправен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 677/15.10.2010 г. по гр. дело № 1302/2009 г. на ВКС, ІV-то гр. отд. В него, в хипотезата по чл. 225, ал. 3 от КТ е прието, че при незаконосъобразно недопускане до работа е налице увреждане, съизмеримо с пропуснатата полза от получаване на възнаграждение по възстановеното трудово правоотношение, както и че обезщетение се дължи за целия период на недопускане и се изчислява според размера на брутното трудово възнаграждение, което би получавал работникът или служителят за длъжността, на която е възстановен. Това тълкуване на чл. 225, ал. 3 – in fine от КТ („…в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на явяването му до действителното му допускане на работа”) изцяло съответства на предназначението на обезщетението за незаконосъобразно недопускане до работа и в хипотезите на чл. 213 от КТ, а именно: при начално недопускане до работа, когато съгласно чл. 213, ал. 1 – in fine от КТ се дължи обезщетение в „…размер брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност от деня на явяването, за да постъпи на работа, до неговото действително допускане на работа”; както и в разглежданата по настоящото дело хипотеза на недопускане до работа докато трае изпълнението на трудовото правоотношение, когато съгласно чл. 213, ал. 2, изреч. 2 от КТ: „Това обезщетение е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за времето на незаконното недопускане на работа”. Макар и при различни правопораждащи фактически състави, при всяка една от хипотезите на незаконосъобразно недопускане до работа е налице едно и също увреждане на работника или служителя, което се изразява в пропуснатата от него полза от получаване на възнаграждение по трудовото правоотношение през периода от време, докато трае съответното недопускане до работа. Поради това и обезщетението за репарирането на това увреждане следва да е равно на размера на брутното трудово възнаграждение, което би получавал работникът или служителят за работата на длъжността, до която той незаконосъобразно не е допуснат през съответния период от време; т.е. по отношение размера на това обезщетение, законодателят предвижда друго, по смисъла на чл. 228, ал. 1 – in fine от КТ.
Като се има предвид горното разрешение на поставения в случая материалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от КТ, въззивният съд в противоречие с посочената практика на ВКС, в нарушение на материалноправната норма на чл. 213, ал. 2, изреч. 2 от КТ и необосновано е определил размера на процесното обезщетение на база основното месечно трудово възнаграждение на ищцата за период от време, предхождащ с повече от пет години процесния период на незаконосъобразното й недопускане до работа на процесната длъжност „старши специалист ГРАО” в кметство [населено място]. Относно размера на брутното трудово възнаграждение за тази длъжност през процесния период 01.11.2007 г. – 01.09.2008 г., по делото е прието неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което процесното обезщетение възлиза на претендираната от ищцата (при допуснатото по делото увеличение размера на иска) сума от 4 141.90 лв.
Горното обуславя извод за неправилност на въззивното решение в обжалваната му от ищцата част, която следва да бъде отменена и вместо това следва да се постанови уважаване на предявения по делото иск с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ и в останалата му част – за разликата над сумата 1 620 лв. до пълния му предявен размер от 4 141.90 лв. (която разлика е в размер 2 521.90 лв.), ведно (предвид изричната претенция на ищцата и като законна последица от уважаване на паричния иск и в тази му част) със законната лихва върху тази сума, считано от 01.09.2008 г. до окончателното й плащане.
Независимо от крайния изход на правния спор по същество, на ищцата не се дължат претендираните от нея разноски за касационното производство по делото, тъй като не се установява тя да е направила такива разноски (включително за адвокатско възнаграждение, каквото е уговорено с пълномощника й по делото, но няма доказателства то да му е заплатено от ищцата).
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решението с № 56 от 29.01.2010 г., постановено по гр. дело № 629/2009 г. на Софийския окръжен съд, в отхвърлителната му част; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 213, ал. 2 от КТ, [община] да заплати на С. М. И. и сумата 2 521.90 лв. (две хиляди петстотин двадесет и един лева и деветдесет стотинки, представляваща разликата над сумата 1 620 лв. до сумата 4 141.90 лв.) – обезщетение за незаконосъобразното й недопускане до работа на длъжността „старши специалист ГРАО” в кметство [населено място] през периода 01.11.2007 г. – 01.09.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.09.2008 г. до окончателното й плащане.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.