Върховен касационен съд

Съдебен акт

РЕШЕНИЕ

№ 50126

гр. София 17.01.2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 22.11.2023 (двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове : Владимир Йорданов

Димитър Димитров


при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1625 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4897/22.02.2022 година, подадена от „Куин“ ЕООД [населено място], срещу решение № 89/24.01.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ХІV-ти състав, постановено по гр. д. № 2192/2020 година.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение №261 780/18.06.2021 година на Районен съд Пловдив, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 5266/2020 година, с което е отхвърлен предявеният от „Куин“ ЕООД [населено място] иск за осъждане на Н. И. К. да му заплати сумата от 9300.00 лева, по договор за заем от 02.12.2015 година.
В подадената от „Куин“ ЕООД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в обжалваната му част и да бъде постановено друго, с което предявеният от дружеството срещу Н. И. К. иск да бъде уважен до пълния размер от 9300.00 лева.
Ответницата по подадената касационна жалба Н. И. К. е подала отговор с вх. № 8689/31.03.2022 година, с който е изразила становище, че тя е неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
„Куин“ ЕООД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 03.02.2022 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 4897/22.02.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 50 302/31.07.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това може ли и в кои случаи запис на заповед да служи като доказателства за сключен между страните по него договор за заем, съответно за предаване на посочената в него сума, като такава по договор за заем и за това как следва да бъде доказано това предаване.
По така поставените въпроси трябва да се има предвид, че записът на заповед е абстрактна и формална сделка, като изискванията за съдържанието на същата са въведени в чл. 535 от ТЗ. От това съдържание е видно, че записът на заповед установява и може да служи като доказателство само за задължението на издателя му да заплати посочената в него сума, както и за падежа и начина на нейното заплащане. Той обаче не може да служи като доказателство за други, съществуващи между страните, каузални правоотношения, дори и да е издаден като обезпечение на същите. Това следва от обстоятелството, че цитираната разпоредба не изисква записът на заповед да съдържа посочване на съществените елементи на състава на каузалното правоотношение. Наред с това, тъй като установеното в записа на заповед задължение за плащане може да възникне на различни правни основания, записът не може да служи и като доказателство за предаването на сумата от кредитора на издателя. Законът не съдържа нито презумпция или фикция, която да предвижда, че задължението за плащане по записа на заповед възниква само ако сумата е предадена от кредитора на издателя на записа, нито пък, че записът се издава единствено за обезпечаване на задължения по сключен между страните договор за заем. Предвид на това нередовния запис на заповед сам по себе си не може да служи като доказателство за сключен между страните договор за заем и за това, че сумата по този договор е предадена от заемодателя на заемателя. В този случай записът на заповед трябва да бъде преценяван в съвкупност с останалите доказателства по делото. Нередовния запис на заповед може да служи като доказателство за сключен между страните договор за заем и за това, че сумата само ако в него изрично е отбелязано основанието за предаването на сумата. В останалите случаи доказването на сключването на договора на заем и предаването на сумата трябва да бъде осъществено с други допустими от закона доказателствени средства, стоящи извън записа на заповед, който няма и характера на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на които е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Пловдив следва да бъде обезсилено по следните съображения:
Съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че в исковата си молба „Куин“ ЕООД [населено място] твърдяло, че било предало сумата от 16 400.00 лева на Н. И. К., като за целта бил съставен документ-запис на заповед, с който издателят на записа на заповед се задължавал да върне сумата на поемателя за срок от 33 месеца. По делото били представени доказателства, че били извършвани плащания, последното от които било на 06.03.2018 година, като неплатения остатък възлизал на 9300.00 лева. В заповедно производство „Куин“ ЕООД [населено място] се било снабдило със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като впоследствие обаче заповедта за изпълнение и изпълнителния лист били обезсилени с влязло в сила определение на Окръжен съд Пазарджик по ч. гр. д. № 670/2019 година по описа на същия съд. „Куин“ ЕООД [населено място] претендирало на базата на неоснователно обогатяване да му се върне сумата от 9300.00 лева. От Окръжен съд Пазарджик било прието, че записът на заповед бил нищожен, поради което същия можел да служи единствено за разписка за получените пари. От представените по делото ПКО обаче не ставало ясно на какво основание са плащани парите. Правилно първоинстанционният съд бил стигнал до извода че от представените доказателства се касае за договор за заем, който обаче оставал недоказан, тъй като нямало представени и събрани доказателства в тази насока. Договорът за заем бил реален, двустранен, възмезден договор, при който сумата трябвало да се предаде на заемателя, но точно този факт не се установявал от събраните доказателства. Щом липсвало предаване на сумата по договора за заем, то за страната оставало единствено да претендира за неоснователно обогатяване, но пък тук липсвали доказателства за разместване на блага в правните сфери на страните. При така установената фактическа обстановка въззивната инстанция намирала постановеното от първоинстанционния съд решение за правилно и законосъобразно и като такова следвало да го потвърди.
В обстоятелствената част на исковата си молба „Куин“ ЕООД [населено място] е посочило, че на 02.12.2015 година бил издаден запис на заповед от Н. И. К. в полза на дружеството за сумата от 16 400.00 лева за период от 33 месеца, като ежемесечно следвало да се заплащат по 500.00 лева. По това задължение били извършвани частични плащания, като дружеството се било снабдило със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на записа на заповед. Срещу заповедта за незабавно изпълнение било подадено възражение от страна на Д., като впоследствие заповедта и издадения въз основа на нея изпълнителен лист били обезсилени. За издателя на записа на заповед Н. И. К. било налице неоснователно обогатяване, изразяващо се в спестяване на разходи за погасяване на задължението. Неоснователното обогатяване било уредено като източник на облигационно задължение, за да предотврати неоснователното разместване на имуществени блага. С иска дружеството претендирало от Н. И. К. връщане на сумата, която й била дадена от него, като в тежест на това представяло и доказателства за даденото, като под обогатяване се разбирало както получаването на имуществени ползи, така и придобиването и спестяването на такива ползи от едно лице за сметка на друго, а под неоснователно би следвало да се разбира отсъствието на правно основание за такова получаване, придобиване и спестяване.
С оглед посоченото по-горе подадената от „Куин“ ЕООД [населено място] искова молба не отговоря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, тъй като не съдържа ясно, точно и логично изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. Не става ясно дали претендираната сума се иска пряко въз основа на поетото със записа на заповед от 02.12.2015 година задължение за заплащане на същата или пък въз основа на реализирано от Н. И. К. неоснователно обогатяване. Не са наведени каквито и да са твърдения за това както е съществуващото между страните каузално правоотношение, по повод на което е издадена заповедта за изпълнение и за това дали сумата се претендира въз основа на същото. Същевременно в петитума на исковата молба е посочено, че исковата сума се претендира на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, като получена от Н. И. К. без правно основание за това.
Първоинстанционният съд не е констатирал горепосочената нередовност на исковата молба и не е предприел действия по отстраняването на същата по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, а е изискал от „Куин“ ЕООД [населено място] единствено внасянето на държавна такса в размер на 372.00 лева, което указание е било изпълнено от дружеството в определения за това срок.
С отговора на исковата молба Н. И. К. е навела доводи, че същата е нередовна, тъй като са изложени противоречиви твърдения за правопораждащите факти, поради което същите се нуждаят от конкретизиране. Изложените от „Куин“ ЕООД [населено място] факти не обуславяли посочената от него правна квалификация по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, а можело да се стигне до извод, че се касае до иск с правно основание чл. 534, ал. 1 от ГПК. Същевременно хипотезите по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисквали даване на сумата от страна на „Куин“ ЕООД [населено място], а никъде в обстоятелствената част на исковата молба не били направени твърдения за такова даване. Във връзка с това първоинстанционният съд е оставил производството по делото без движение като е дал на „Куин“ ЕООД [населено място] едноседмичен срок от съобщението да посочи по какъв начин и в кой момент е била предадена претендираната сума на Н. И. К.. В отговор на това дружеството е посочило, че сумата е била предадена в брой в деня на подписване на записа на заповед, а именно 02.12.2015 година. В доклада си първоинстанционният съд е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Впоследствие в откритото съдебно заседание, проведено но 10.05.2021 година „Куин“ ЕООД [населено място] е посочило, че каузалното правоотношение, въз основа на което е издаден записа на заповед е такова по договор за заем, който бил материализиран в самия запис, като нямало сключен отделен договор. Не са наведени каквито и да са твърдения обаче относно фактите за сключването на такъв договор. Въз основа на това обаче първоинстанционният съд се приел, че се касае до иск за неизпълнение на задължение по договор за заем и е постановил решението си в този смисъл.
От изложеното е видно, че първоинстанционното решение е постановено по нередовна искова молба, неотговаряща на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 т ГПК, тъй като в нея не са изложени ясно, точно, логично и непротиворечиво обстоятелствата от които е възникнало задължението на Н. И. К. за връщане на претендираната от „Куин“ ЕООД [населено място] сума. Предвид на това първоинстанционното решение е недопустимо и като такова подлежи на обезсилване. Въззивният съд не е констатирал тази недопустимост и не е предприел действия по отстраняването на нередовността на исковата молба, така както го задължават т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, а възприемайки дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск се е произнесъл по правилността на обжалваното пред него решение. С оглед на това въззивното решение, както и първоинстанционното такова е постановено при ненадлежно сезиране на съда с редовна искова молба, отговаряща на изискванията на чл. 127, ал. 1 от ГПК, поради което е недопустимо.
Предвид изложеното така обжалваното решение на Окръжен съд Пловдив трябва да бъде обезсилено като делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. При новото разглеждане въззивният съд трябва да предприеме действия за отстраняване на нередовността на исковата молба като изиска от „Куин“ ЕООД [населено място] да изложи ясно, точно, логично, последователно и непротиворечиво обстоятелствата, въз основа на които иска да бъде осъдена Н. И. К. да му заплати исковата сума.
Тъй като в настоящето производство касационният съд не се произнася по съществото на спора, то той не следва да се произнася и по отговорността за направените в същото разноски. Последните следва да бъдат присъдени от въззивния съд при новото с оглед изхода на спора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 89/24.01.2022 година на Окръжен съд Пловдив, ХІV-ти състав, постановено по гр. д. № 2192/2020 година като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.