Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България , Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:
при участието на секретаря Даниела Танева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 85 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационно обжалване по касационна жалба на Ф. С. Г. против решение № 151 от 26.09.2023г. постановено по гр.д. № 193/2023г. на Пловдивски апелативен съд. С него е отменено решение № 113 от 31.01.2023г. по гр.д.№ 64/2022г. на Пловдивски окръжен съд и вместо това е прогласено за нищожно на основание чл. 21, ал.2 ЗН саморъчно завещание от 01.02.2021г., съставено от Г. Е. Г., починал на 15.06.2021г., в полза на Ф. С. Г., по иска, предявен от Е. Г. Е. и Д. Н. Д. против Ф. С. Г..
В касационната жалба се твърди неправилност поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Повдигнати са въпросите за приложението на института на частичната нищожност, за тълкуването на едностранните волеизявления и за фидеикомисарната субституция.
Ответниците по касационната жалба Е. Г. Е. и Д. Н. Д. я оспорват.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 1892 от 15.04.2025г. на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК поради съмнение за очевидна неправилност на извода на въззивния съд, че оспорваното завещание е изцяло нищожно на основание чл. 21, ал.2 ЗН поради уговаряне на т.нар. фидеикомисарна субституция, въпреки че посочената клауза се отнася само да едно от завещателните разпореждания, а не до всички такива в завещанието.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
Е. Г. Е. и Д. Н. Д. са предявили против Ф. С. Г. иск за нищожност на саморъчно завещание, основан на 19, ал. 1, чл. 21, ал. 2 и чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН. Страните по делото са наследници на Г. Е. Г., починал на 15.06.2021г., като Е. Г. Е. е негов син, Д. Н. Д. е негов внук (син на починалата му дъщеря А. Г. С.), а Ф. С. Г. е негова съпруга. Със саморъчното завещание от 01.02.2021г. Г. Е. Г. е посочил, че завещава на съпругата си Ф. С. Г. придобитото по време на „съвместния им законен живот“ имущество, а именно: 1 .Тристаен апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [улица]бл. 3/8, вх. Б, ет. 6, ап. 49, с площ 79,88 кв.м.; 2 . Двустаен апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [улица], бл. О., вх. В, ет. 8, ап. 70, с площ 61,49 кв.м.; 3 . Стоманобетонен гараж, закупен по Фактура № 00000001852 от 01.12.2014 г. с Разрешение за поставяне в[жк]-А от 10.11.2014 г.; 4 . Лек автомобил „Опел Зафира“ с [рег.номер на МПС] ; 5 . Цялото останало домашно имущество и обзавеждане. По-нататък в завещанието е посочено: „Също така се разпореждам след смъртта на съпругата ми Ф. С. Г. апартамента в [населено място],[жк], [улица]бл. 3/8, вх. Б, ет. 6, ап. 49 да бъде наследен от А. Е. Б. ЕГН [ЕГН]…… израсъл покрай нас и останал последната опора и помощ. Другият апартамент да бъде разделен между всички наши наследници.“
И двете съдебни инстанции са приели, че липсва спор относно това, че вещите, предмет на завещанието, са придобити по време на брака на завещателя Г. Е. Г. с ответницата Ф. С. Г., сключен на 05.05.1985г. и представляват съпружеска имуществена общност. Приета е почеркова експертиза, която установява, че завещанието е написано и подписано от завещателя. Спори се дали завещателното разпореждане се отнася за част от притежаваното от завещателя имущество, придаващо му характер на завет или до цялото, което според ищците е от значение за приложението на чл.19, ал.1 ЗН. Събраните пред въззивния съд писмени доказателства (договор за доброволна делба от 12.12.2008 г.) установяват, че завещателят Г. Е. Г. е притежавал и други недвижими имоти, извън завещаните, поради което завещателното разпореждане представлява завет. Съдът е отрекъл тезата на ищците, че завещанието е недействително на основание чл.19, ал.1 ЗН, като е посочил, че разпоредбата визира случаи когато заветът има за предмет изцяло чужда вещ, а не вещ в режим на съпружеска имуществена общност, какъвто е настоящия случай.
За да уважи иска, съдът е намерил, че завещателното разпореждане е недействително на второто сочено от ищеца основание, а именно поради нарушаване на съдържащата се в чл.21, ал.2 ЗН забрана завещателят да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице. Разпоредбата на чл. 21 ал.1 ЗН допуска завещателят да посочи в завещанието едно или няколко лица, които да придобият наследството или завета, в случай че наследникът или заветникът почине преди него, откаже се от наследството или от завета или се окаже недостоен да наследява. Втората алинея обаче забранява на завещателя да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице - това е т.нар. фидеикомисарна субституция. Решаващият съд е приел, че в настоящия случай е налице именно фидеикомисарна субституция - наред със завещателното разпореждане в полза на съпругата Ф. С. Г. в завещанието е обективирано и разпореждането на завещателя единият апартамент да бъде наследен след нейната смърт от трето лице - А. Е. Б. в знак на благодарност за полаганите от последния грижи, а другият апартамент да бъде разделен между наследниците. Посочената клауза, вменяваща задължение на бенефициента да се разпореди с единия имот в полза на определено трето лице, а другият - да подели между всички наследници, нарушава залегналата в чл. 21, ал. 2 ЗН забрана, което води до нищожност на завещанието. В този смисъл съдът се е позовал на практиката по Решение № 1068 от 21.11.1985 г. по гр. д. № 723 от 1985 г. на ВС, Четвърто г. о. и Решение № 308 от 21.03.1991 г. по гр. д. № 1346/1990г. на ВС, Първо г.о. Посочил е, че морално-етичните съображения, мотивирали завещателя да вмени посоченото задължение на съпругата си, са ирелевантни при преценка валидността на посочената клауза и на цялото завещателно разпореждане. При наличие на ясно и точно вменено задължение на заветника да се разпореди с посочените имоти в полза на определени лица въззивният съд е отрекъл извода на първата инстанция, че по този начин завещателят само е заявил своите морални и житейски виждания как следва да бъдат поделени имотите след смъртта на съпругата му. По тези съображения Пловдивски апелативен съд е уважил предявения иск.
Тук следва да се уточни, че първата инстанция е отхвърлила иска, приемайки, че не е налице фидеикомисарна субституция. Според този съд, от съдържанието на завещанието и от останалите доказателства - показания на свидетел, предходно завещание от 2007г., следва ясен и категоричен извод, че волята на завещателя е да бъде наследен от съпругата си. Повелята в завещанието след смъртта на Ф. апартаментът да бъде наследен от А. /неин син/ следва да се тълкува в съответствие с целта на завещанието; завещателят не въвежда забрана за разпореждане, а заявява своите морални и житейски виждания как следва да бъде поделено имуществото след смъртта на съпругата му. Наред с това първоинстанционният съд е посочил, че обявяването на завещанието за изцяло недействително е прекомерно голяма санкция за страната.
По основанието за допускане на касационно обжалване .
Като очевидно неправилен поради явна необоснованост следва да бъде окачествен изводът на съда, че клаузата, определена като „фидеикомисарна субституция“, обуславя нищожност на целия завещателен акт, след като е видно, че тя засяга само част от имуществата, предмет на завета, а именно двата апартамента, посочени в т.1 и т.2 от завещанието. Само по отношение на тях са налице допълнителни уговорки - на кого да останат след смъртта на заветника. Спрямо имуществото по тт. 3, 4 и 5 от завещанието - стоманобетонен гараж, лек автомобил и домашно движимо имущество такива допълнителни клаузи липсват. Те не са засегнати от приетото от съда нарушение на чл. 21, ал.2 ЗН и няма основание да се считат за недействителни на това основание. Приложимо е правилото на чл. 26, ал.4, вр. чл. 44 ЗЗД, че нищожността на отделни части на договора не влече нищожност на целия договор когато е ясно, че сделката би била сключена и без недействителните й части.
По касационната жалба .
Предвид горното основателни са оплакванията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон, а именно неприлагане на чл. 21, ал.4 ЗЗД при установена нищожност само на част от завещателните разпореждания. Както бе посочено, по отношение на завещаните стоманобетонен гараж, лек автомобил и движими вещи - домашно имущество липсва основание за нищожност по чл. 21, ал.2 ЗН, каквото е прието от съда спрямо завещаните два недвижими имота. Затова обявяването и на тези разпореждания за нищожни като съдържащи фидеикомисарна субституция, е неправилно.
Тук следва да се разгледат наведените от ищците във въззивната жалба, поддържани и пред настоящата инстанция доводи, че гаражът и лекия автомобил не са част от наследството, тъй като не са принадлежали на наследодателя към момента на смъртта му. Видно от исковата молба, с която първоначално е започнало производството, ищците Е. и Д. са посочили стоманобетонния гараж и лекия автомобил като принадлежащи на наследодателя, придобити по време на брака му с Ф. Г. и са оспорили действителността на завещанието, поискали са възстановяване на запазената си част и делба. Настоящето производство по иска за нищожност на завещанието е отделено от останалите искове. Двете инстанции са приели, че няма спор относно принадлежността на завещаните имущества към наследството. В хода на делото, вкл. и във въззивната жалба, са поддържани от ищците конкретни твърдения относно гаража, че е собственост на трето лице, доколкото фактурата за закупуването му е на името на А. Б.. По тези доводи въззивният съд не се е произнесъл и така е допуснал процесуално нарушение.
За лекия автомобил е представено удостоверение, според което той е бил собственост на завещателя Г. Е. Г. към момента на смъртта му. Представен е договор от 12.08.2021г., с който след смъртта на Г. Г. съпругата му Ф., лично и като заветник, е продала автомобила на трето лице - Й. Д., който е конституиран като ответник по иска за делба. Предвид това лекият автомобил несъмнено е представлявал съпружеска имуществена общност и притежаваната от Г. Г. част се включва в наследството му.
По отношение на стоманобетоновия гараж, противно на твърденията в исковата молба, впоследствие ищците поддържат, че същият е собственост на трето лице - А. Б., чието име е посочено във фактурата от 01.12.2014г. и две квитанции за плащане на цена в полза на СМК ОДД. В отговора на исковата молба ответницата Г. не е изразила становище по този въпрос, т.е. не е оспорила твърдяното в исковата молба, че гаражът е представлявал СИО. В отговора на исковата молба за делба (по отделеното производство от настоящето) тя поддържа, че гаражът е собственост на А. Б.. В отговора на въззивната жалба застъпва становище, че не фактурата, а държането на движимата вещ е от значение за собствеността; отчуждаването на такава вещ се извършва неформално и затова следва да се вземе предвид разрешението за поставяне, което е на нейно име, по време на брака и сочи на придобиване на гаража от нея, без да е изяснено с каква сделка и дали е СИО. Видно от писмените доказателства, че соченият гараж представлява преместваем обект - гаражна клетка. Представена е фактура № 1852 от 01.12.2014г., с която А. Б. е закупил стоманобетонен гараж от „СМК“ ООД, като цената е платена на две части: авансово на 10.11.2014г. и на 01.12.2014г. Издадено е на 10.11.2014г. от Община Асеновград разрешение по чл. 56 ЗУТ за поставяне на гаражна клетка върху общински терен на името на Ф. С. Г.. В завещанието вещта е индивидуализирана с посочване номера на фактурата и на разрешението за поставяне. При тези доказателства следва да се приеме, че движимата вещ - гаражна клетка е собственост на А. Б. - лицето, което я е придобило чрез сключената сделка покупко-продажба, удостоверена с фактурата - чл. 77 ЗС. В полза на кого е издадено разрешението за поставяне на преместваемия обект върху общинския терен и какви са отношенията между това лице и собственика на поставената движима вещ, е без значение за правото на собственост върху тази вещ. Вещта може да бъде преместена от собственика и поставена на всяко друго подходящо място. Съответно, лицето, в полза на което е издадено разрешение за поставяне на преместваем обект, може да постави на същото място друга вещ. Следователно гаражната клетка не е придобита от наследодателя и съпругата му по време на брака и не е част от наследството му. Затова завещателното разпореждане на тази вещ, което представлява завет, се явява нищожно на основание чл. 19, ал.1 ЗН, което основание ищците са поддържали за цялото завещателно разпореждане.
При горните разяснения е видно, че саморъчното завещание има за предмет и други вещи (лек автомобил и движими вещи - обзавеждане), извън двата апартамента, поради което е следвало да се извърши преценката по чл. 21, ал.4, вр. чл. 44 ЗЗД дали нищожността на уговорките относно апартаментите обуславя нищожност на цялото завещание. Отговорът на този въпрос е отрицателен. Несъмнена е от завещанието волята на завещателя да се разпореди с всички притежавани имущества в полза на съпругата си. Затова нищожността на завета, касаещ апартаментите и гаражната клетка, не води до нищожност на останалите завещателни разпореждания. За тях е установено, че са принадлежали на завещателя, не е налице недействителност по чл. 19, ал.1 ЗН и завещанието произвежда действие .
Следващите оплаквания, наведени в жалбата, са свързани с извършеното от въззивния съд тълкуване на клаузите на завещанието и с основният спорен въпрос дали клаузите в т.1 и т.2 от завещанието съдържат фидеикомисарна субституция. Следва да бъде споделено становището на въззивния съд, че тълкуването на двете завещателни разпореждания по т.1 и т.2 от завещанието, касаещи апартаментите, води до извод за нищожност на основание чл. 21, ал.2 ЗН. Сочената разпоредба забранява на завещателя да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт полученото от него наследство на трето лице - това представлява фидеикомисарната субституция. Целта на забраната е да се избегне назначаване на наследник на наследника по волята на трето лице - завещателя, т.е. да не бъде ограничаван заветника да се разпорежда, с това което е получил по завещание. В исторически аспект може да се отбележи, че отмененият Закон за наследството от 1890г. не е съдържал забрана на фидеикомисарната субституция, каквато е имало във френския и италиански кодекси, от които са реципирани част от разпоредбите (Петко Венедиков, Система на българското наследствено право, Трето допълнено издание от 2019г., стр. 185 и сл.). Забраната е въведена в сега действащия Закон за наследството и има предвид уговорки, с които на наследника или заветника се забранява да отчуждава до смъртта си това, което му е завещано. В решение № 308 от 21.03.1991г. по гр.д. № 1346/1990г. на ВС, на което се е позовал въззивния съд се приема, че наследодателят не може да се разпореди валидно в полза на две лица, като задължи едното да задължи имуществото и да го предаде на второто. Изтъква се, че тълкуване, според което втората клауза се счита неписана и се зачита завещателното разпореждане в полза на първото облагодетелствано лице, би било в противоречие с принципите на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, които са приложими и за едностранните сделки. Същото разрешение е дадено и в Решение № 1068 от 21.11.1985г. по гр.д. № 723/1985г. на IV г.о, също цитирано от въззивния съд. В него е завещателят се е разпоредил в полза на съпругата си, но й е забранил да отчуждава имота до смъртта си, а да го предаде на трето лице, което ще я гледа до нейната смърт; това завещание е прогласено за недействително на основание чл. 21, ал.1 ЗН. В Решение № 207 от 25.11.2016г. по гр.д. № 4157/2014г. на І г.о. се съдържат разяснения относно тази юридическа конструкция, при която наследодателят изразява в завещанието си воля кое лице да придобие наследственото имущество след смъртта на назначения от него заветник и се изтъква, че тя е забранена от чл. 21, ал.2 ЗН, т.е. наличието й води до нищожност на завещателното разпореждане. В решението е направено разграничение между фидеикомисарната субституция и завещание с тежест по смисъла на чл.17, ал.1 ЗН, каквото е вменяването на задължение за предприемане на действия по разпореждане с наследственото имущество с цел основаване на фондация.
При определяне съдържанието на фидеикомисарната субституция като юридическа конструкция и последиците от нея обжалваният акт съответства на посочената практика. Извършеното от Пловдивски апелативен съд тълкуване на клаузите в процесното завещание е при спазване на горните указания. Принципно, завещанията, като сделки произвеждащи действие след смъртта ( mortis causa), следва да се тълкуват преимуществено по начин, водещ до зачитане волята на завещателя, т.е. в полза на действителността им. В случая волята на завещателя е изразена по твърде ясен и категоричен начин, непозволяващ тълкуване, различно от това, което е извършил решаващия съд. С основание съдът не е споделил извода на първата инстанция, че волята на завещателя да се разпореди в полза на съпругата си, е установена от съдържанието на предходно завещание и от показанията на свидетел, а допълнението след смъртта на Ф. апартаментът да се наследи от нейния син А. не въвежда забрана за разпореждане, а изразява само морално виждане и очакване на завещателя. Вярно е, че предходното завещание от 28.08.2007г. е изцяло в полза на съпругата Ф., но ако волята на завещателя е била изцяло непроменена, той не е имало нужда да съставя новото завещание от 2021г. Разликата между двете завещания е именно в клаузите във второто завещание след смъртта на Ф. тристайният апартамент да остане за А., а другият апартамент да се дели между всички техни наследници. Поради това тези клаузи не могат да се считат за неписани и да не се вземат предвид при преценка действителността на разпореждането. От друга страна, клаузите не могат да бъдат квалифицирани само като израз на житейско и морално очакване как да се развият нещата след смъртта на Ф., защото в текста на завещанието са изразени на нов ред с думите: „Също така се разпореждам…“, т.е. ясно е, че представлява разпореждане на завещателя, израз на неговата воля. Според тълковния речник глаголът „разпореждам се“, означава: заповядвам на много хора, нареждам, държа се като господар като се опитвам да се налагам над други хора. Употребата на този глагол прави волята категорична, несъмнена и не позволява друго тълкуване. Тук може да се допълни, че формулираната клауза в конкретното завещание прави неудачно и тълкуването, че в полза на Ф. Г. е учреден завет на плодоползване, а в полза на А. Б. е извършено срочно назначаване на наследник. Такова тълкуване се предлага принципно от Христо Тасев в “Българско наследствено право“, изд. 1987г., стр.71, за да се избегне нищожността по чл. 21, ал.2 ЗН. В случая такова тълкуване не съответства на изразената воля чрез глагола „разпореждам“, а и това разбиране с основание е критикувано в правната доктрина от Цанка Цанкова („Завещанието в българското наследствено право“, изд. 1995г., стр. 141 и сл.) и от Соломон Розанис („Наследяване, завещание, делба, стр. 25). Според Анна Станева („Наследствено право“, изд. 2022г., стр. 181 и сл.) формулировката на чл. 21, ал.2 ЗН не води до извод, че нищожността обхваща цялото завещание, а става дума за частична нищожност, тъй като забранена от закона е само втората част от завещателното разпореждане - задължението за предаване наследството на трето лице. Нищожността няма да засегне цялото завещание, ако по тълкувателен път се стигне до извод, че завещателят би направил завещание в полза на първия наследник и без частта, която противоречи на закона, т.е. че той има и други мотиви да облагодетелства първия наследник. Съответно, за да се приеме пълна нищожност трябва да е налице убеждение, че запазването на имуществото и предаването му на втория наследник е единственият мотив, поради който завещателят е оставил наследството на междинния наследник. В конкретния случай при извършване на такова тълкуване чрез съпоставяне на предходното и настоящето завещание е видно, че завещателят е имал мотив да облагодетелства втория наследник - А. Б., което води до недействителност по чл. 21, ал.2 ЗН.
По отношение на това кои клаузи се обхващат от нищожността по чл. 21, ал.2 ЗН е необходимо да се изясни следното. В уточненията на исковата молба от 21.02.2022г. и от 11.03.2022г., в писмената защита пред първата инстанция и във въззивната жалба ищците сочат като нарушаваща чл. 21, ал.2 ЗН единствено уговорката по т.1 за апартамент 49, за който е разпоредено да го получи А. Б.. Във въззивното решение съдът е разгледал тази клауза и следващата такава за другия апартамент заедно, като е приел, че и двете са израз на фидеикомисарна субституция (за втория апартамент заветникът се задължава да го запази, за да може да се дели между общите наследници). Не е налице произнасяне извън заявеното, защото тезата на ищците е била, че завещанието изцяло е нищожно. Също така, касае се до порок на сделката - противоречие със закона, което се състои в нарушаване на императивна правна норма; този порок е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона и затова съдът следи за такава нищожност и служебно - Тълкувателно решение № 1/2020г. на ОСГТК.
На основание изложеното обжалваното въззивно решение се явява неправилно в частта, с която е обявено за нищожно завещанието на Г. Е. Г. в полза на Ф. С. Г. от 01.02.2021г., с което са завещани: лек автомобил „Опел Зафира“ с [рег.номер на МПС] и домашното имущество и обзавеждане. В тази част то следва да се отмени и да се постанови ново за отхвърляне на иска. Решението следва да се отмени и в частта, с която завещанието на стоманобетонния гараж е прогласено за нищожно на основание чл. 21, ал.2 ЗН и вместо това следва да се установи нищожността, но на основание чл. 19, ал.1 ЗН. В останалата част, с която на основание чл. 21, ал.2 ЗН е прогласена недействителността на завещанието по отношение на двата апартамента, решението е правилно и следва да остане в сила.
По разноските. При този краен изход на спора, с който искът за нищожност се уважава за три от завещаните вещи - апартаменти и гаражна клетка, които несъмнено са на по-висока стойност и се отхвърля за лек автомобил и домашно обзавеждане, то разноските следва да се определят в съотношение 4/5 за уважената част и 1/5 за отхвърлената част.
Ищците са направили разноски в първата инстанция 1181,40 лв., за въззивната 1322,40 лв. и за касационната 3000лв., които са за адвокатско възнаграждение. Общо разноските са 5503,80 лв., от тях имат право на 4 403,04лв. равняващи се на 2251,24 евро.
Ответницата е направила разноски за първата инстанция 2350лв., от които 2000лв. адвокатско възнаграждение, за втората инстанция 2981лв. също адвокатско възнаграждение и за настоящата инстанция 1272лв., от които 1200лв. адвокатско възнаграждение. Направени са възражения от ищците за прекомерност на адвокатските възнаграждения за първата и за въззивната инстанция. Същите са основателни. При съобразяване размерите на минималните адвокатски възнаграждения по тогава действащата наредба, положения адвокатски труд и заплатеното от насрещната страна възнаграждение, то разноските следва да бъдат намалени до 1500лв. на инстанция. Така общо разноските на ответницата за трите инстанции са 4722лв. От тях според приетото съотношение тя има право на 944,40лв. или 482,86 евро.
Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
ОТМЕНЯ въззивно решение № 151 от 26.09.2023г. постановено по гр.д. № 193/2023г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е прогласено за нищожно на основание чл. 21, ал.2 ЗН саморъчно завещание от 01.02.2021г., съставено от Г. Е. Г., починал на 15.06.2021г., в полза на Ф. С. Г. относно: стоманобетонен гараж, лек автомобил „Опел Зафира“ с [рег.номер на МПС] и цялото домашно имущество и обзавеждане, както и в частта за разноските изцяло и вместо него постановява :
ОТХВЪРЛЯ иска на Е. Г. Е. и Д. Н. Д. против Ф. С. Г. за установяване, че е нищожно на основание чл. 21, ал.2 ЗН саморъчно завещание от 01.02.2021г., съставено от Г. Е. Г., починал на 15.06.2021г., в полза на Ф. С. Г. относно: лек автомобил „Опел Зафира“ с [рег.номер на МПС] и цялото останало домашно имущество и обзавеждане.
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНО на основание чл. 19, ал.1 ЗН саморъчно завещание от 01.02.2021г., съставено от Г. Е. Г., починал на 15.06.2021г., в полза на Ф. С. Г. относно стоманобетонен гараж, закупен с фактура № 00000001852 от 01.12.2014г., за който е издадено с разрешение за поставяне № 16974-А от 10.11.2014 г. на Община Асеновград.
ОСТАВЯ В СИЛА горепосоченото решение в частта, с която е уважен иска за нищожност на завещанието на основание чл. 21, ал.2 ЗН по отношение на: тристаен апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [улица]бл. 3/8, вх. Б, ет. 6, ап. 49, с площ 79,88 кв.м.; двустаен апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [улица], бл. О., вх. В, ет. 8, ап. 70, с площ 61,49 кв.м.
ОСЪЖДА Ф. С. Г. да заплати на Е. Г. Е. и Д. Н. Д. разноски за водене на делото за трите инстанции според уважената част на иска в размер на 2251,24 /две хиляди двеста петдесет и едно цяло и двадесет и четири стотни/ евро.
ОСЪЖДА Е. Г. Е. и Д. Н. Д. да заплатят на Ф. С. Г. разноски за водене на делото в три инстанции според отхвърлената част на иска в размер на 482,86 /четиристотин осемдесет и две цяло и осемдесет и шест стотин/ евро.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: