Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание две хиляди двадесет и четвърта година в състав:


като разгледа докладваното от съдията Орешарова ч. гр. д. № 323 от 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на КОНПИ срещу определение №2898 от 21.11.2023 г. по възз.ч. гр. д. № 3088/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение №265670 от 20.10.2023 г. по гр. д. № 3406/2016 г. на СГС, 1-15 състав, с което е оставена без уважение молба на КОНПИ за изменение на определение от 09.10.2023 г., в частта, с която ищецът КОНПИ е осъден да заплати държавна такса по делото. С последното определение от 09.10.2023 г. СГС след като е прекратил частично производството поради отказ от част от исковите претенции по делото е осъден ищецът КОНПИ да заплати в полза на бюджета на съда сумата от 51 947 762,28лв.
Според жалбоподателя обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно поради противоречие със закона и необоснованост. Иска се неговата отмяна. Смята, че съгласно специалния закон, а именно чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, приложима по силата на § 5, ал. 1 ПЗР, ищецът КОНПИ е освободен от заплащане на държавна такса по производства за отнемане на незаконно придобитото имущество.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят следните въпроси: 1. Предвид посочените от първоинстанционния съд мотиви, че съгласно трайната съдебна практика държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество? и 2.Представлява ли процесуално нарушение неизвършването на задължителната по реда на чл.248, ал.2 от ГПК процедура по съобщаване и предоставяне на възможност за отговор на насрещната страна на постъпилото искане по чл.248, ал.1 от ГПК?.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт.
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че гр. дело №3406/2016 г. на СГС, 1-15 е образувано по искова молба от КОНПИ против Ц. Р. В. и други физически и юридически лица, с която са предявени искове по чл.74, ал.1 и ал.2 ЗОПДНПИ отм.. Съобразил е, че на 18.09.2023 г. е постъпила молба от КОНПИ, с която е направен частичен отказ от предявените искове и в тази връзка първоинстанционният съд на основание чл.233 ГПК е прекратил частично производството по делото. Със същото определение е осъдил КОНПИ да заплати в бюджета на съдебната власт държавна такса в посочения размер, определен с оглед на частичния отказ от иск и прекратяване в тази част на производството по предявените искове, съобразно тяхната цена. По постъпилата молба на КОНПИ от 18.10.2023 г. за изменение на определението по отношение на държавната такса, тъй като смята, че е освободена от заплащане на държавна такса, съдът с определение от 20.10.2023 г. е оставил без уважение молбата, като е приел, че разпоредбата на чл.154, ал.3 ЗОНПИ, вр. с пар.5 от ДР на ЗОНПИ и чл.75, ал.3 ЗОПДНПИ отм. предвиждат недължимост на таксата само на етап сезиране на съда. Във връзка с доводите в частната жалба срещу обжалваното определение въззивният съд е посочил, че и в двата закона ЗОПДНПИ отм. и в последствие със ЗОНПИ от 2018 г. съществуват идентични разпоредби относно дължимостта на държавната такса от Комисията-чл.75, ал.3 ЗОПДНПИ отм. и чл.154, ал.3 ЗОНПИ, според които при подаване на исковата молба Комисията не внася държавна такса. Позовал се е на чл.78, ал.2 от първия закон и чл.157, ал.2 от втория, според които с решението си съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото, поради което и двата закона предвиждат едно изключение от правилото, че при подаване на исковата молба се дължи държавна такса, но не изключват изобщо нейната дължимост-при приключване на делото същата се дължи от страната, загубила делото по правилата на чл.78 ГПК. Посочил е и се е основал в този смисъл, и на трайната практика на ВКС- определение №2366/03.08.2023 г., по гр.дело №4777/2022 г на ВКС, определение №13/12.01.2021 г. по ч. гр.дело №3107/2020 г. на ВКС, решение №191/15.02.2021 г. по гр.дело №4768/2019 г. на ВКС, определение №50247/31.05.2023 г. по гр.дело №3302/2022 г. на ВКС. Впредвид направения частичен отказ от исковете е приел, че правилно първоинстанционният съд е осъдил КОНПИ да заплати дължимата се, съответна част от държавната такса – съобразно цената на исковете, за които е направен отказ по аргумент от чл.78, ал.6 ГПК и на основание чл.157, ал.2 ЗОНПИ. Изрично въззивният съд е обсъдил посочената от ищеца в частната жалба практика на ВКС на която се основава, за да обоснове своята теза, като е посочил, че същата се отнася до приложение на отменения ЗОПДИППД от 2005 г., в който обаче липсва правна норма, предвиждаща дължимостта на държавна такса по исковата молба и за разлика от последващите закони за отнемане на незаконно придобито имущество, в които има специални правни норми, уреждащи дължимост на държавна такса, макар и при приключване на делото. Приел е, че в тази връзка специалните норми изключват общото правило на чл.84, ал.1 ГПК, като уреждат дължимост на държавна такса и от двете страни, в зависимост от изхода от спора. Приел е, че по отношение на оплакването, че не са разменени книжата в производството по чл.248 ГПК, то е относимо към засегнати права на насрещната страна, които права Комисията няма правен интерес да защитава, още повече, че в случая се касае за отношение между фиска и ищеца, и не са засегнати интересите на насрещната страна, което изключва необходимостта от връчване на молбата на тази насрещна страна.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
В случая поставените въпроси в изложението не кореспондират с приетото от въззивния съд, за да потвърди първоинстанционното определение за дължимостта на държавната такса, при направения частичен отказ от исковете, че държавната такса не се дължи при предявяване на исковете и към момента на подаване на исковата молба, но с оглед на изхода на делото се дължи държавна такса от Комисията с оглед на изричната разпоредбата на чл.78, ал.2 от ЗОПДИППД отм. и идентичната на чл.157, ал.2 ЗОНПИ. Предмет на проверка в случая е въззивното определение и за да приеме, че се дължи държавна такса от ищеца при прекратяване на делото поради частичен отказ от исковете, въззивният съд е съобразил именно изричната разпоредба на специалния закон- чл.78, ал.2 от ЗОПДИППД отм. и идентичната чл.157, ал.2 ЗОНПИ. В тази връзка е и направеното разграничение и са посочени разликите между първия ЗОПДИППД/отм/ и следващите два- ЗОПДНПИ отм. и ЗПКОНПИ и това, че само по първия закон не е предвидена хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск, но по последващите два закона ЗОПДНПИ отм.-чл.74 и по ЗПКОНПИ / сега ЗОНПИ/-чл.153 държавна такса се дължи, но не се внася предварително към завеждане на исковата молба в съда, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото. Същото се отнася и при предявени искове с направен отказ от исковете или частичен отказ при които се постановява прекратяване на делото. Въззивният се е позовал на изричната специална разпоредба на чл.157, ал.2 ЗОНПИ, идентична чл.78, ал.2 ЗОПДНПИ отм., която е приложима в случая по делото, както и в тази връзка на практиката на ВКС по приложимата разпоредба, а не е обосновал извода си на преценка относно това какъв интерес се защитава в производствата от Комисията. Не са решаващи мотивите на въззивният съд, за да приеме, че държавната такса е дължима и по втория въпрос относно това, че не са разменени книжата в производството по чл.248 ГПК, след като не са засегнати права на насрещната страна, които права Комисията няма правен интерес да защитава, още повече, че в случая се касае за отношение между фиска и ищеца, а не с ответната страна.
По така поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване след като не са във връзка с решаващите мотиви на въззивния съд, за да потвърди обжалваното първоинстанционно определение за оставяне без уважение на искането да се измени определението на съда, с което е определена държавна такса в тежест на ищеца. Поставените въпроси не са обусловили волята на съда, за да приеме, че държавната такса е правилно определена и се дължи от КОНПИ при прекратяване на делото при частичен отказ от исковете. Включително и по въпроса за връчване на препис от молбата на насрещната страна. Поради това при липсата на общата предпоставка за касационно обжалване не следва да се обсъжда наличие на допълнителната предпоставка за достъп до касационно обжалване, както само е бланкетно посочена-чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът само бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая при отхвърляне на исковете на Комисията, както и при отказ от исковете с оглед на чл.157, ал.2 ЗОНПИ, идентична чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ/отм./ се присъжда дължимата държавна такса с оглед на стойността на имуществото, чието отнемане се е искало и в тези случаи е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, цитираната в обжалваното въззивно определение, както и определение №653/15.02.2024 г., на ВКС, III г.о., постановено по ч. гр.дело №228/2024 г., определение №911/29.02.2024 г., постановено по ч. гр.дело №636/2024 г. на ВКС, и решение №50116/03.04.2024 г., на ВКС , постановено по гр.дело №3698/2021 г., която не се нуждае от осъвременяване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2898 от 21.11.2023 г., на Апелативен съд София, постановено по в.ч. гр.дело №3088/23 г..
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: