Върховен касационен съд

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на 08.12. през две хиляди двадесет и пета година в състав: при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдия Балевски т. д. № 1743 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по искова молба на М. Н. С. , лично и като ЕТ „М. 23-М. С.“ЕИК[ЕИК] за прогласяване на нищожност на арбитражно решение от 27.02.2025 г. по арбитражно дело № 146 /2023 г. на АС при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД-гр. Пловдив, с което е осъдена да заплати на ответника в настоящото производство „ЛЕНО“ АД ЕИК [ЕГН] суми в общ размер на 18 382,23 евро по договор за „бизнес кредит“ от 16.09.2020 г., на основание чл. 47, ал. 2 ЗАрб.
В исковата молба са изложени подробни доводи относно това, че ищцата е сключила договора за кредит в качеството си на потребител по смисъла на ЗЗП и следва да се ползва от съответната законова защита, макар че за нуждите на кредитирането, без да разбира последиците от този акт и без да изяви съзнателна воля, в резултат от поредица заблуждаващи действия от представителите на дружеството-кредитодател, конкретно изброени, дни преди сключване на договора за кредит формално е била регистрирана като ЕТ. В подкрепа на доводите си твърди, че договорът е сключен изцяло с оглед личните потребителски нужди на ищцата - за да погаси задължения по предходен договор за кредит, изтеглен в качеството й на физическо лице и за осъществяване на ремонт на жилището й , като не е получила никаква част от сумата по отпуснатия кредит, която да използва за търговска дейност, а и такава дейност поначало не е осъществявала и не осъществява. Освен това сумата по кредита е била преведена по личната сметка на молителя-физическо лице , а не по такава, открита в качеството й на ЕТ.С оглед горното и предвид императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК вр. § 13, т. 1 от ДРЗЗП моли да бъде прието, че спорът относно неизпълнението на договора е неарбитрируем и постановеното по него арбитражно решение е нищожно. Претендира разноски.
Ответникът по исковата молба „ЛЕНО“ АД] чрез процесуален пълномощник, с депозирания в срок писмен отговор оспорва исковата молба и всички твърдения относно фактите, при които ищцата в настоящото е била регистрирана като ЕТ. Изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 19, ал. 1 ГПК, ограничаващи валидността на арбитражното споразумение, тъй като ищцата е ЕТ няма качество на потребител, а сключеният между страните договор представлява двустранна търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ. Излага подробни съображения в подкрепа на защитната си, въз основа на които моли да се приеме, че спорът по арб. дело № 146/2024 г. на Арбитражен съд при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД е арбитруем, а постановеното по него решение – валидно, поради което и искът по чл. 47, ал. 2 ЗМТА следва да се отхвърли, с присъждане на сторените от ответника разноски.
В проведеното публично съдебно заседание и в представените писмени бележки страните са изразили подробни становища по спорните въпроси относно допустимостта и основателността на иска.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение приема следното:
Исковата молба е предявена от надлежна страна, в рамките на преклузивния тримесечен срок по чл 48 ал.1 от ЗАрб и поради това е допустима. Освен това това следва да се посочи, че с оглед практиката на СЕС потребителската защита не е ограничена от типичните преклузии по ГПК, доколкото за нищожността на договора, страна по който е потребител, или на отделни негови клаузи съдът е длъжен да следи служебно, а потребителят може да се позове на тази нищожност както в случаите, когато е изпълнил доброволно задълженията си съобразно договора, така и по време на принудителното изпълнение.
Разгледана по същество, исковата молба се преценява като основателна, поради следните мотиви:
С изменението на чл. 19, ал. 1 ГПК /ДВ, бр. 8/2017 г./ изрично се изключи възможността за уговаряне на арбитражно споразумение по материалноправен спор, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, като едновременно с това бе създадена и новата ал. 2 на чл. 47 ЗМТА, според която арбитражни решения, постановени по спорове, чийто предмет не подлежи на арбитраж по смисъла на чл. 19, ал. 1 ГПК, са нищожни.
С оглед горното основният спорен въпрос между страните е дали ищцата – ответник в производството по арбитражно дело 146/2024 г. на АС при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД, е имала качество на потребител при сключване на Договор за бизнес кредит с кл. № 6770 от 16.09.2020 г., доколкото го е подписала в качеството си на ЕТ.
При съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и данните в ТРРЮЛНЦ се установява, че ищцата е регистрирана като ЕТ в началото на м.септември 2020 г., броени дни преди сключването на договора за кредит с включена в същия алтернативна арбитражна клауза, предвиждаща, че споровете между страните могат да се разрешават и чрез арбитраж, при изрично посочена компетентност на Арбитражния съд при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД. От съдържанието на договора за „бизнес кредит“ е видно, че част от кредита се отпуска за покриване на таксите на ЛЕНО АД за юридическо и административно обслужване, като се удържа (усвоява) директно от кредитора, за другата част не се уточнява изобщо с какво предназнамение се отпуска съответната сума. . Предвижда се също, че след изпълнение на всички поставени условия остатъкът от кредита ще бъде преведен по банков път на кредитополучател, без да става ясно, че тази сметка е открита в качеството му на ЕТ, нито че средствата по кредита се усвояват от последния в това му качество и във връзка с упражнявана търговска дейност. Не на последно място следва да се отчете и че от приетия като доказателство трудов договор става ясно, че както към датата на сключване на договора за кредит, така и в последствие кредитополучателката е упражнявала дейност по трудов договор с трето за процеса лице. От друга страна не се установява същата да да е упражнявала каквато и да е било „бизнес дейност“ . Следователно никаква част от така предоставения кредит не е била предназначена и не е послужила за осъществяване на търговската дейност на ищцата като ЕТ. Формалната регистрация на ищцата като ЕТ (вероятно извършена за нуждите на кредитирането и с цел заобикаляне на императивните разпоредби за защита на потребителите), посочването на това нейно качество при сключването на договора за кредит, както и наименованието на договора („за бизнес кредит“) не са достатъчни да обусловят извода, че не се касае за договор, сключен с потребител. Съгласно решение на СЕС от 08.06.2023 г. по дело С-570/21 и цитираните в него съдебни актове, разпоредби и съображения от правото на Съюза, „потребител“ означава всяко физическо лице, което действа за цели извън неговата търговска дейност, стопанска дейност, занаят или професия, като в определението за „потребител“ следва да се включват и тези физически лица, които са сключили договори с двойна цел, когато търговската цел е толкова ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на договора. Съгласно тази задължителна практика на Съда на Европейския съюз се възприема широкото тълкуване на понятието „потребител“, като отдава значение на предназначението на кредита и на това, за какви цели и нужди същият ще се използва – за стопанска или за нестопанска дейност, както и на съотношението между двете, ако целите са смесени. В конкретния случай не се установява, че т. нар. „договор за бизнес кредит“ ищцата е сключила като потребител, вкл. по смисъла на националния закон (ЗЗП). Ето защо съдът намира, че с атакуваното арбитражно решение на АС при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД, постановено на база съдържащата се в него арбитражна клауза, е разрешен неарбитрируем спор, поради което и съгласно разпоредбите на чл. 47, ал. 2 ЗАрб, вр. чл. 19, ал. 1 ГПК същото е нищожно.
Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, като ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата за производството държавна такса от 1438,08 лева, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, както и адвокатско възнаграждение на пълномощника на ищцата в размер на 3570 лв
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО, на основание чл. 47, ал. 2 ЗАрб , арбитражно решение от 27.02.2025 г. по арбитражно дело № 146 /2023 г. на АС при Асоциация БЪЛГАРСКИ АРБИТРАЖЕН СЪД-гр. Пловдив, с което М. Н. С. в качеството й на ЕТ „М. 23-М. С.“ЕИК[ЕИК] е била осъдена да заплати на ответника в настоящото производство „ЛЕНО“ АД ЕИК [ЕГН] суми в общ размер на 18 382,23 евро по договор за „бизнес кредит“ от 16.09.2020 г., на основание чл. 47, ал. 2 ЗАрб.
ОСЪЖДА ЛЕНО АД ЕИК [ЕГН] да заплати в полза на Бюджета на съдебната власт, по сметка на Върховния касационен съд, сумата от1438,08 лева, представляваща дължимата за производството държавна такса.
ОСЪЖДА ЛЕНО АД ЕИК [ЕГН] да заплати на М. Н. С. в качеството й на ЕТ „М. 23-М. С.“ЕИК[ЕИК] сумата от 3570 лв. – адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: