Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Четвърто отделение , в открито съдебно заседание проведено на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

при секретаря Теодора Ставрева, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 4740 по описа за 2023г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Групово“ ООД, ЕИК 131427898, подадена чрез процесуален представител адв. С. А. и по касационна жалба на „Одри“ ЕООД, ЕИК 204931973, подадена чрез процесуален представител адв. А. Д. против решение № 711/29.05.2023г., постановено по в.гр.д. № 71/2023г. по описа на Апелативен съд – София.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса: процесуално допустимо ли е възражение за прихващане, предявено от подпомагащата ответника страна с предмет лично нейно вземане срещу ищеца по първоначалния иск?
Отговорът на въпроса изисква да се изходи от устройството на гражданския процес като производство и неговите предмет, страни и правни последици; от правното положение на третото лице в процеса, както и от същността на прихващането като институт на материалното право и неговата цел.
Гражданският процес е двустранно, спорно и състезателно производство, устроено на базата на диспозитивното начало. Негов предмет е конкретно правоотношение, между страните по него, а целта – да се възстанови законосъобразното развитие на накърненото гражданско правоотношение. Ето защо гражданският процес е едновременно и защита и санкция /за едната страна е защита, за другата санкция/. Универсалната защита-санкция, която исковият процес дава, е силата на пресъдено нещо.
Силата на пресъдено нещо на съдебното решение установява или отрича субективното право предмет на делото, заявено или отричано с иска между страните по делото, за същото искане и на същото основание /чл. 298, ал. 1 от ГПК/. По изключение решението поражда действие и по разрешените искания и възражения за право на задържане и прихващане /чл. 298, ал. 4 от ГПК/. По правоотлагащото възражение за право на задържане и по правопогасяващото възражение за прихващане съдът се произнася в решението, само ако установи съществуването на правото, заявено с иска. И двете са все отбранителни средства за защита, с които разполага ответникът по делото в защитата си срещу предявения иск.
Страни по граждански дела от друга страна са лицата, от чието име и срещу които се води делото /чл. 26, ал. 1 от ГПК/. Главните страни в процеса са ищец и ответник, а подпомагащата страна е допълнителна страна в процеса. Подпомагащата страна, участва в процеса, за да помага на някоя от главните страни /но я подпомага в свой интерес/. Третото лице има право да извършва всички процесуални действия в защита на страната, на която помага, с изключение на действията, представляващи разпореждане с предмета на спора /чл. 221, ал. 1 от ГПК/. То не може да оттегля, да изменя или да се отказва от иска, да сключва спогодба, да признава иска, да предявява насрещен или инцидентен установителен иск. Привлеченото трето лице има възможност да извършва позволените му процесуални действия /например да иска да се допуснат доказателства, да участва в устните състезания, да обжалва постановеното решение и др./ и няма възможност да извършва процесуални действия, които за подпомаганата страна са преклудирани /Р по гр.д. № 5985/2013г., III ГО/. Независимо от това, процесуалното положение на привлеченото трето лице в делото не е същото и се разграничава от процесуалното положение на главните страни по делото. В подкрепа на този извод са разпоредбите на чл. 222 от ГПК, уреждаща заместване на подпомаганата страна и на чл. 224 от ГПК, уреждаща особен случай на привличане на трето лице по делото. Само в тези случаи на доброволно процесуално приемство, подпомагащата страна придобива качеството на главна, нетипична страна по делото и ограниченията в процесуалните му права отпадат. Ако привлеченото трето лице в делото имаше същото правно положение, както главните страни по делото, възможностите по чл. 222 и по чл. 224 от ГПК не биха били уредени в закона /в аналогичен смисъл ТР № 109 от 16.04.1985г. на ОСГК на ВС, постановено при действието на отменения ГПК/.
Прихващането от своя страна е способ за погасяване на задължения с ретроактивен ефект, когато две лица имат взаимни насрещни вземания с предмет еднородни и заместими вещи или пари /чл. 103 от ЗЗД/. Целта е погасяването на двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях, чрез тяхното фиктивно удовлетворяване като сурогат на реалното изпълнение и по този начин реализиране на двете правоотношения, в които носителят на потестативното право на прихващане има качеството на кредитор и длъжник на еднородни и заместими престации. Може да бъде извършено извънсъдебно или по съдебен ред. Извънсъдебното прихващане се извършва чрез безусловно изявление на едната страна отправено до другата – титуляри на съответните насрещни вземания /чл. 104, ал. 1 от ЗЗД/. Съдебното прихващане се извършва от ответника чрез изявлението му в процеса по предявения иск или чрез позоваване на осъществения извън процеса погасителен способ. Право да направи възражение за прихващане във висящия съдебен процес има не само титулярът на вземането, с което се иска да се компенсира вземането по основния иск, но и подпомагащата страна в процеса, която не е носител на самото вземане. С оглед особеното правно положение на подпомагащата страна в процеса обаче /помага на главна страна в свой интерес/, същата не може да прави възражение за прихващане в процеса между главните страни с предмет лично нейно вземане с вземането на една от главните страни по основния иск, нито да упражнява други лични отбранителни средства срещу насрещната страна. Това е така, тъй като подпомагащата страна не участва в чуждия процес, за да защитава лично свое спорно право, различно от спорното право, предмет на делото, а като подпомагаща страна в чуждия процес, в който е привлечена по волята на една от страните, помага на последната за защита на нейните права по предмета на делото, с оглед бъдеща охрана на собствения си интерес. Правоотношенията между подпомагащата страна и насрещната страна са извън предмета на делото, в което първата е привлечена. Ето защо и реализацията /изпълнението/ на тези насрещни правоотношения не може да повлияе на развитието на правоотношението, предмет на делото. Така СПН на решението по дефиниция обхваща спорното право по предявения иск /правоотношението между ищеца и ответника/, а не и правоотношението между главна страна и третото лице помагач, извън предмета на делото. Да се приеме, че подпомагащата страна може да прави възражения за прихващане /и/или възражения за право на задържане/ с предмет лично нейно вземане, произтичащо от кое да е правоотношение между нея и насрещната страна по основния иск, различно от предмета на делото, означава да се разширят недопустимо и в нарушение на диспозитивното начало предмета и страните по делото, както и пределите на действие на решението по чл. 223 от ГПК спрямо тези по чл. 298 от ГПК. А съгласно действащата законова уредба, установителното действие на решението в отношенията между третото лице и насрещната страна по чл. 223, ал. 1 от ГПК не е различно и не надхвърля пределите на СПН на решението по предявения иск.
Ето защо, съдебният състав на ВКС дава следния отговор на допуснатия до касационно обжалване въпрос: процесуално недопустимо е възражение за прихващане, предявено от подпомагащата ответника страна с предмет лично нейно вземане срещу ищеца по първоначалния иск. Принципно е процесуално допустимо възражение за прихващане, предявено от подпомагащата ответника страна с предмет вземане на подпомаганата страна срещу ищеца по основния иск.
По касационните основания:
Касаторите „Групово“ ООД и „Одри“ ООД, чрез процесуални представители излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Поддържат, че неправилно въззивният съд е приел, че са налице предпоставки за извършване на съдебно прихващане, доколкото третото лице помагач не може да прихване задължението на ответника към ищеца със свое насрещно лично вземане от него, доколкото в случая не е налице насрещност на страните и на вземанията. Поддържат също, че предмет на настоящото производство е вземането на ищеца от ответницата П. Ш. за остатъка над уважения частичен иск по гр.д. № 9033/2011г. на СГС и това нейно задължение не може да бъде прихванато от вземането на третото лице /П. Ш./ по запис на заповед от 21.03.2008г. Предявеното в последващ процес възражение за прихващане в този смисъл е преклудирано от обективните предели на силата на пресъдено нещо, разпростираща се върху юридическите факти, касаещи възникването и съществуването на вземането по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД.
Ответниците по касация П. Ш., И. Ш. и И. Ш. – правоприемници по закон на починалия в хода на делото ответник, чрез процесуален представител адв. М. Ш. оспорват касационните жалби като неоснователни. Поддържат, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд потвърдил първоинстанционно решение на СГС, с което на основание чл. 61, ал. 2 от ЗЗД е отхвърлен предявеният от „Групово“ ООД, ЕИК131427898 срещу П. Н. Ш. с ЕГН [ЕГН] иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 131 175.90 лева, предявена като частичен иск от иск с цена на цялото вземане в размер на 161 175.90 лева, за част от което, предявен частичен иск с цена от 30 000 лева е уважен между същите страни с влязло в сила на 06.01.2020г. решение по гр.д. № 9033/2011г. по описа на СГС, като до доказания размер от 80703.75 лева искът е отхвърлен поради извършено прихващане с вземането на П. И. Ш. с ЕГН [ЕГН] – трето лице помагач на страната на ответника П. Н. Ш., което вземане е установено с влязло в сила на 12.10.2021г. решение по гр.д. № 5154/2014г. по описа на СГС за сумата от 164 000 лева, дължима по издаден от „Групово“ ООД /с предходно наименование „Максстрой 2005“ ООД/ запис на заповед от 21.03.2008г. за сумата от 164 000 лева, с падеж на 21.04.2008г., а за горницата от 50472.15 лева – като недоказан по размер, представляваща вземане за водене на чужда работа без пълномощие, равно на по-малката сума измежду стойността на извършените от ищеца разноски за изграждане и увеличената стойност на придобитите в режим на СИО от П. и П. Ш. три самостоятелни обекта – апартаменти №№ 13, 15 и 16, изградени въз основа на учредено в полза на ищеца право на строеж с договор от 14.06.2007г. и договор по НА № 105/01.04.2008г. за покупко продажба на 3/4 идеални части от право на строеж за надстрояване с един етаж и тавани на съществуваща триетажна жилищна сграда в гр. С., район „К.“,[жк], [жилищен адрес] изградена в УПИ *, кв.*, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.06.2014г. до окончателното плащане на задължението.
Решението е постановено при участието на „Одри“ ЕООД, ЕИК 204931973, в качеството му на трето лице помагач на страната на ищеца „Групово“ ООД /цесионер по договор за цесия сключен с ищеца на 29.09.2020г./, както и при участието на П. И. Ш. с ЕГН [ЕГН], в качеството му на трето лице помагач на страната на ответницата П. Н. Ш. с ЕГН [ЕГН].
След постановяване на въззивното решение ответницата П. Н. Ш. е починала на 04.07.2023г., като с определение от 07.08.2023г. на основание чл. 227 от ГПК в качеството на правоприемници на починалата в хода на делото страна са конституирани наследниците й по закон П. И. Ш. с ЕГН [ЕГН], И. П. Ш. с ЕГН [ЕГН] и И. П. Ш. с ЕГН [ЕГН].
За да постанови решението си въззивният съд приел за процесуално допустимо въведеното в процеса от третото лице помагач на страната на ответницата П. Ш. възражение за прихващане с негово вземане по запис на заповед. Обосновал, че това възражение не е преклудирано от произнасянето по първоначално предявения частичен иск. Възражението на ищеца, че трето лице помагач не може да прави възражение за прихващане, приел за неоснователно с аргумент, изведен от правната доктрина /„Възражението за прихващане в съдебния исков процес“, Попова, В., изд. Фенея, 2002г., л. 291/, че ако искът е предявен срещу единия от съпрузите за тяхно солидарно задължение към ищеца /както е в случая и което не е спорно между страните/ и другият съпруг е встъпил или е привлечен в делото като трето лице-помагач, той може да предяви възражение за прихващане със свое насрещно вземане към кредитора, като едновременно с това се прави компенсаторно волеизявление. Изложил в тази връзка съображения, че е недопустимо изборът на ищеца /който е направен по делото с оттеглянето на иска срещу другия съпруг - третото лице помагач П. Ш. в първо с.з. на 13.10.2021г./ да предяви иск срещу солидарен длъжник, който няма насрещно /срещу ищеца/ вземане, да осуети възможността за прихващане, само защото кредиторът на ищеца /в случая П. Ш./ не е главна страна в процеса. Т.е. дори да се приеме, че вземането по записа на заповед е лично и само на Ш., посочил, че няма пречка той да обективира възражение за прихващане и с компенсаторно волеизявление да постигне ефекта на погасяване до размера на по-малкия дълг. С тези мотиви обосновал наличието на предпоставки за извършване на прихващане с част от сумата по записа на заповед до размера на установеното за основателно вземане, а именно над 30 000 лв. до доказания размер на вземането от 80 703.75 лв. До този размер потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен поради извършено прихващане с вземане на третото лице помагач.
Въззивното решение е валидно и допустимо, но при постановяването му е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила в противоречие с дадения по делото отговор по релевантния процесуалноправен въпрос.
Предмет на разглеждане по делото е иск с правно основание чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, заявен като частичен за остатъка, извън вече съдебно уважената част с влязло в сила на 06.01.2020г. решение по гр.д. № 9033/2011г. на СГС. С последното са установени всички елементи от състава на неоснователното обогатяване по чл. 61 от ЗЗД, като е постановено заплащане на част от сумата от 30 000 лева, вложена в СМР, а до размера от 110 703.75 лева претенцията не е спорна по делото.
С влязлото в сила решение, с което е уважен частичен иск е установено в отношенията между страните, че дружеството-ищец е водило чужда работа без пълномощие, като е изградило три самостоятелни апартамента за Ш., с които те в режим на СИО без основание са се обогатили за сметка на извършилия строителството, поради което съпрузите са осъдени да заплатят на дружеството сумата от 30 000 лв., като част от претендирано вземане на обща стойност 161 175.90 лв., съставляващо разходи за изграждане. Между страните не е възникнал спор относно факта, че размерът на действително вложените от ищеца разходи в изграждането на трите обекта, определен като сбор от сумите, съставляващи разходи за материали и за външни услуги е на обща стойност от 145 111.71 лв., а вложените средства в строежа възлизат на 110 703.75 лв., при увеличена стойност на имотите на ответниците за собствените им ап. №№ 13, № 15 и 16 в размер на 512 324 лв.
Правилно и в съгласие с постановките по т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че е обвързан от формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието на предявеното вземане, както и че са преклудирани правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правилен е също изводът, че не са преклудирани само правопогасяващите и правоотлагащите възражения на ответника за останалата част от вземането доколкото с решението по частичния иск не се формира СПН по размера за горницата – над уважения размер от 30 000 лв.
Или, обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д. № 9033/2011г. на СГС за парично вземане, с което е уважен частичният иск обхващат основанието на иска, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право /30000 лв./. Основанието на иска включва правопораждащите факти на спорното субективно материално право по предявения в настоящото производството иск за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, а именно: налице е водене на чужда работа без пълномощие – предприети от ищеца действия по изграждане на три самостоятелни обекта, в интерес на ответницата, за които са вложени средства в строежа, които увеличават стойността на собствените й ап. №№ 13, № 15 и 16 в сграда, находяща се в гр. С., район „К.“,[жк], бл. *; действията са предприети от ищеца с намерение да се управлява чужда работа и това е извършено доброволно, а не по задължение по закон или договор, като работата е била предприета уместно, поради което за заинтересованият ответник е възникнало задължение да върне всички разноски, които управителят – ищец е направил. Ето защо всички възражения по правопораждащите факти на заявеното спорно материално право са преклудирани от силата на пресъдено нещо на това решение.
Правилен е изводът на въззивния съд, че с това решение не са преклудирани правопогасяващите и правоотлагащите възражения, в това число и възражението за прихващане.
Неправилно и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и в противоречие с дадения от настоящия състав отговор на касационния въпрос, въззивният съд е приел, че е процесуално допустимо предявеното в процеса от третото лице помагач възражение за прихващане с предмет лично негово вземане по запис на заповед с вземането, предявено с иск в процеса. Така допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила обаче в конкретния случай не обуславя неправилност на решението.
Развитието на конкретното производство е специфично: от данните по делото се установява, че изрично в молба от 06.07.2020г. ищецът уточнил, че претендира исковата сума разделно от ответниците, а с последваща молба от 30.07.2020г. заявил, че претендира сумата солидарно от съпрузите. С влязлото в сила решение по гр.д. № 9033/2011г. на СГС, с което е уважен частичният иск на същото основание между същите страни, съпрузите Ш. са осъдени разделно, а не солидарно. Възражението за прихващане на сумата от 164 000 лв. по запис на заповед от 21.03.2008г. с претендираната сума по предявения иск е предявено от П. Ш., в качеството му на ответник по делото в отговор на исковата молба, уточнен с молба от 28.07.2020г. В проведено по делото първо съдебно заседание от 13.10.2021г. ищецът оттеглил предявения иск срещу ответника П. Ш. и на основание чл. 232 от ГПК, производството по отношение на същия е прекратено. В същото съдебно заседание по искане на ответницата, П. Ш. е допустимо конституиран в качеството на трето лице помагач на нейна страна /решение по гр.д. № 3635/2017г. на ВКС, IV ГО/ и в това качество е заявил, че поддържа предявеното по делото възражение за прихващане на вземането по запис на заповед с вземането на ищеца по предявения иск. С предприетото от ищеца оттегляне на иска по отношение на ответника П. Ш., съдът е бил десезиран с решаването на спора между ищеца и този ответник. Оттеглянето на иска в тази част е погасило и възникналото между ищеца и този ответник процесуално правоотношение. От този момент П. Ш. е загубил качеството си на ответник по делото, след което е конституиран като трето лице помагач на страната на ответницата П. Ш.. В това качество П. Ш. не може да предявява възражение за прихващане, с предмет лично негово вземане срещу ищеца по предявения иск, поради което като е разгледал същото въззивният съд се е произнесъл по процесуално недопустимо възражение за прихващане.
Съображенията за процесуална допустимост на предявеното от П. Ш., в качеството му на третото лице помагач на ответника възражение за прихващане с предмет лично негово вземане от ищеца по предявения иск, изведени от въззивния съд от правната доктрина са основани на приетото от него, че по предявеното с иск парично вземане на гестора, съпрузите отговарят солидарно. Задълженията на съпрузите за възстановяване на направените разходи, увеличили стойността на притежаван от тях в режим на съпружеска имуществена общност недвижим имот не са неделими /чл. 128, ал. 1 от ЗЗД/, а по делото не се твърди и не се доказва източник на пасивна солидарност. Подобряването или извършването на разходи в чужд имот не е законов или договорен източник на пасивна солидарност за съпрузите, включително когато притежават същия в режим на съпружеска имуществена общност. Съгласно чл. 121 от ЗЗД, солидарните задължения възникват на основание закон или договор, а разпоредбата на чл. 32, ал. 2 от СК предвижда солидарна отговорност само за задължения, възникнали от договор, но не и за такива от извъндоговорен източник /в аналогичен смисъл са решения на ВКС по гр.д. № 496/2010г., IV ГО; по гр.д. № 6874/2014г., I ГО и др./ Ето защо е без значение обстоятелството, че по правното твърдение, че отговорността на съпрузите по предявеното с иск вземане е солидарна няма спор между страните. Правата на съпрузите, както и техните задължения за възстановяването на направените разходи са в режим на разделност, при равни права за всеки от тях. Ето защо развитите от въззивния съд съображения в подкрепа на тезата за процесуална допустимост на предявено от трето лице помагач възражение за прихващане с предмет лично негово вземане към кредитора – ищец по предявен срещу единия от съпрузите иск за тяхно солидарно задължение към ищеца, не могат да бъдат споделени и са неотносими към конкретния случай.
На основание чл. 235, ал. 3 от ГПК касационната инстанция следва да съобрази, че със смъртта на ответницата по делото, настъпила след постановяване на въззивното решение е настъпило заместване на подпомаганата от подпомагащата страна чрез настъпилото правоприемство в процеса по силата на закона /чл. 227 от ГПК/. Третото лице по делото е твърдян субект на спорното материално правоотношение, което е предмет на делото, поради което с настъпилото приемство то е станало главна типична страна. В това качество П. Ш. допустимо може да предяви, както и да поддържа направено по делото възражение за прихващане с предмет лично негово вземане срещу ищеца по предявения иск. Ето защо произнасянето на въззивния съд по възражение за прихващане, което към този момент е било процесуално недопустимо, след настъпилото приемство по закон в процеса и към настоящия момент не обуславя неправилност на решението. Оплакванията в касационната жалба, че задължението на ответницата не може да бъде прихванато от вземането на правоприемника й по закон в процеса поради това са неоснователни.
Неоснователен е и доводът в касационните жалби, че възражението за прихващане на П. Ш. е преклудирано от обективните предели на СПН на решението по частичния иск. В това решение е разгледано възражение на ответника, че сумите, за които е издаден запис на заповед, са предоставени от него на дружеството и вложени в строежа, а в настоящия случай е предявено възражение за прихващане с вземането по ценната книга /което касае каузално отношение по договор за заем, предоставен от физическото лице на дружеството/, каквото не е било предмет на произнасяне в решението по частичния иск.
Правилна и отчитаща процесуалното поведение на страните е на следващо място преценката на въззивния съд, в приложение и на разпоредбата на чл. 162 от ГПК, че действително направените от ищеца разходи за построяване са в размер на 110 703.75 лв. и тази сума съставлява реално вложените в трите имота на ответника средства и се дължи от последния. До пълния предявен размер от 161 175.90 лв. искът е останал недоказан по размер, а след приспадане на уважения частичен иск за 30 000 лв., искът следва да се приеме доказан до размера от 80 703.75 лв.
Този размер попада изцяло в размера на сумата по ценната книга /164 000 лв./ и до която може да се извърши прихващане. Налице са предпоставките на чл. 103, ал. 2 от ЗЗД – вземанията са еднородни, ликвидни и изискуеми към момента на изявлението за компенсация, а към момента на предявяване на възражението за прихващане и след настъпилото правоприемство по закон, както съдът вече посочи, са и насрещни. Към 03.10.2008г. са били налице условията за компенсация – тогава пасивното вземане /предявено с иск в процеса/ е било изпълняемо, тъй като тогава е издадено Удостоверение № СА 92-00-203/03.10.2008г. за завършване на строежа, в който са вложени претендираните средства по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД, а активното вземане по записа на заповед /което е и съдебно признато/ е станало изискуемо на падежа на 21.04.2008г., т.е. преди пасивното. В този смисъл към 03.10.2008г. до размера на по-малкото /в случая пасивното вземане за горницата над 30 000 лв. до доказания размер от 110 703.75 лв./ вземането е погасено на основание компенсация. На това основание предявеният иск до доказания размер от 80703.75 лева е неоснователен поради извършено прихващане с вземането на П. И. Ш. по запис на заповед, а за горницата до пълния предявен размер от 131 175.90 лева /частичен иск от иск с цена на цялото вземане в размер на 161 175.90 лева/ – като недоказан по размер.
Предявеният иск не е основан на твърдения за настъпило наследствено правоприемство в полза на правоприемниците по закон на починалата в хода на делото страна с искане за ангажиране на отговорността на всеки от тях за задълженията, с които наследството е обременено, съобразно дяловете, които получават /чл. 60, ал. 1 от ЗН/. Настъпило правоприемство по закон в хода на делото не променя предмета на делото, а и касационни доводи за обхвата на отговорността на всеки от правоприемниците на починалия ответник пред настоящата инстанция не са заявени. А Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение в рамките на предмета на делото само по посочените в жалбата основания /чл. 290, ал. 2 от ГПК/.
Правилно въззивният съд е приел за ирелевантно извършеното в хода на процеса цедиране на вземането от ищеца на третото лице помагач „Одри“ ЕООД, с оглед изричното правило на чл. 226, ал. 1 от ГПК, според което ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго, делото следва своя ход между първоначалните страни. На същото основание доводът в касационната жалба за недопустимост на възражението за прихващане насочено срещу преобретателя на вземането, което е цедирано в хода на процеса е неоснователен.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски имат ответниците по касация. Съобразно изрично изявление на процесуалния им представител в хода на проведеното съдебно заседание, такива не се претендират, съответно липсва основание за присъждане на разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 711/29.05.2023г., постановено по в.гр.д. № 71/2023г. по описа на Апелативен съд – София.
Решението е постановено при участието на „Одри“ ЕООД, ЕИК 204931973, в качеството му на трето лице помагач на страната на ищеца „Групово“ ООД /цесионер по договор за цесия сключен с ищеца на 29.09.2020г./, както и при участието на П. И. Ш. с ЕГН [ЕГН], в качеството му на трето лице помагач на страната на ответницата П. Н. Ш. с ЕГН [ЕГН], починала на 04.07.2023г., след който момент на основание чл. 227 от ГПК в качеството на правоприемник на починалата в хода на делото страна наред с И. П. Ш. с ЕГН [ЕГН] и И. П. Ш. с ЕГН [ЕГН], като наследници по закон на починалата в хода на делото страна.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.