Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е отхвърлено искането за допускане на обезпечение на предявените искове и е прекратено производството.
За да постанови определението си, съдът е приел, че са предявени искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за обявяване на нищожността изцяло на сключен между страните договор за кредит, евентуално за обявяване на нищожността на отделни клаузи от него. Изложени са твърдения в исковата молба, че ищецът е сключил договора като потребител, доколкото кредитът не е бил предназначен за търговска или професионална дейност, придружено с изрично оспорване на вписаната в договора цел за оборотни средства във връзка с търговска дейност като бланкетно твърдение, записвано от кредитора във всички договори, доколкото кредитът бил използван за погасяване на предходен кредит между същите страни. Във връзка с твърдяното потребителско качество са изложени и съответните твърдения за противоречие с разпоредби на ЗКНИП и ЗЗП с последица нищожността на договора, респ. оспорените отделни негови клаузи. Съдът е установил също, че за вземанията по договора била издадена в полза на кредитора-ответник заповед за изпълнение, срещу която ищецът-длъжник не подал в срок възражение по чл. 414 ГПК.
Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е приел, че при стабилизирана заповед за изпълнение длъжникът разполага с възможностите да подаде възражение по чл. 423, ал. 1 ГПК или да предяви исковете по чл. 424 или чл. 439 ГПК, но не и да предяви установителни искове за нищожност на договора за кредит изцяло или частично, основани на неравноправност на клаузи от договора. Приел е, че предвид липсата на доказателства, опровергаващи посочената в договора цел, не може да се приеме, че ищецът е сключил договора в качеството на потребител, поради което и за заповедния и за първоинстанционния съд не е било налице задължение за служебна проверка за неравноправни клаузи.
Частната жалба е частично недопустима. Макар и в същата да не са изложени конкретни оплаквания по отношение на отхвърленото искане за обезпечение, с оглед формулирания петитум за отмяна на въззивното определение в цялост същата е насочена и срещу частта от определението, с която е потвърден отказът на първоинстанционния съд да допусне поисканото обезпечение. Производството за обезпечение на иска е двуинстанционно и според разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. на ВКС-ОСГТК, определението, с което въззивният съд се произнася по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд, с което е допуснато обезпечение на иска или молбата за обезпечение е оставена без уважение, не подлежи на касационно обжалване, а след изменението на чл. 396, ал. 2 ГПК с частна жалба пред Върховния касационен съд може да се обжалва само определението, с което след отмяна на първоинстанционно определение за отказ да се допусне обезпечение, въззивният съд допуска поисканото обезпечение. В тази част следователно въззивното определение не подлежи на обжалване, поради което в същата част жалбата следва да се остави без разглеждане.
Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС на изводите на въззивния съд по въпроса как се преценява качеството „потребител“, респ. как се определя спорът като потребителски, както и задължен ли е съдът да извърши проверка на всички факти и обстоятелства, за да го установи с оглед засилената защита на потребителя по потребителския договор.
Поставеният въпрос, конкретно във втората част относно задължението на съда за проверка на всички факти и обстоятелства удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване с оглед извода на въззивния съд, че по делото няма никакви доказателства, опровергаващи твърдението за целта на предоставяне на сумите. Налице е и специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото този извод е формиран в отклонение от задължителната практика, установена с ТР № 6/2017 г. на ВКС-ОСГТК, според която „ Ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба“, доколкото в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството, както и в отклонение от последователната практика на ВКС, че въззивният съд е длъжен да обсъди всички допустими и относими към предмета на въззивното производство доказателства, факти и доводи на страните.
С оглед така установената практика и изложените в частната жалба оплаквания въззивното определение в обжалваемата част е неправилно. Извода си относно липсата на потребителско качество въззивният съд е основал единствено на включената в договора уговорка относно предназначението на заемната сума, без да обсъди изложените от жалбоподателя доводи и установените по делото обстоятелства, а именно липсата на вписвания в търговския регистър, уговорения начин на усвояване (т. 5.4 от договора), според който част от заемната сума е предназначена за погасяване на уговорени в същия договор такси в полза на ответника и нотариални такси, а основната част - за погасяване на задължения по предходен договор за заем между същите страни, който не е представен по делото, поради което не може да се извърши преценка за предназначението на средствата по него, доколкото в представения нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 2021 г. е възпроизведена аналогична по съдържанието си уговорка относно предназначението, но не и уговорките относно точния начин на усвояване. Не е обсъдена и издадената от НАП справка относно трудовите договори на ищеца, нито е съобразена липсата, респ. необходимостта от събиране, вкл. служебно, на доказателства декларирани ли са от ищеца доходи от търговска или друга професионална дейност за процесния период. Изложените от ищеца твърдения и наличните по делото доказателства създават обосновано съмнение за възможна симулативност на уговорката по т. 4 от договора за кредит с цел заобикаляне на императивните норми относно защитата на потребителите, което налага допълнително събиране на доказателства в тази насока и извършване на повторна преценка за допустимост на иска.
С оглед изложеното в тази част въззивното определение, както и потвърденото първоинстанционно определение, следва да бъдат отменени, като делото се върне на първоинстанционния съд за продължаване на производството с установяване дали процесният договор е сключен в или извън рамките на осъществявана от ищеца търговска, стопанска или професионална дейност след събиране, вкл. и служебно, на допълнителните доказателства, посочени по-горе, както и евентуално представени от ищеца други такива, и с повторна преценка за допустимост при съобразяване на формираната практика на ВКС (ч. т. д. № 356/2024 г. на II т. о. и цитираното там) по въпроса за значението на влязлата в сила заповед за изпълнение за преклузията на възраженията за нищожност, основани на неравноправни клаузи.
С тези мотиви съдът