Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди двадесет и пета година в състав:

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 551 от 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Д., чрез адв. П. В., срещу въззивно решение № 217 от 18.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 393/2024 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, с което е потвърдено решение № 530 от 09.07.2024 г., постановено по гр. д. № 2295/2023 г. по описа на Районен съд – Шумен, за уважаване на предявения от С. К. Д. против Г. Д. Д. иск на основание чл. 127, ал. 2 СК, като упражняването на родителските права по отношение на детето Т. Г. Д. е предоставено на майката С. К. Д., местоживеенето на детето е определено при майката, а на бащата е определен конкретен режим на лични отношения с детето, като същият е осъден да заплаща на малолетното си дете месечна издръжка в размер на 400 лв., чрез нейната майка и законен представител, и са определени конкретни мерки за подкрепа на родителите, като Дирекция „Социално подпомагане“ е задължена да изготви индивидуална оценка на потребностите от подкрепа на родителите, а те са задължени да съдействат на органите по закрила на детето и да изпълняват техните препоръки и предписания.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички наведени в процеса твърдения и възражения на страните, както и да обсъди всички приети по делото доказателства?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 212/01.02.2012 г., постановено по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о. на ВКС и решение № 815/15.02.2011 г., постановено по гр. д. № 1713/2009 г. на IV г.о. на ВКС; 2/ „Длъжен ли е съдът при определяне на режима на родителските права и лични контакти да вземе предвид констатирания у детето синдром на родителско отчуждение спрямо бащата и невъзможността да се осъществява действащият режим на лични контакти? При констатирано наличие на родителско отчуждение, въззивният съд длъжен ли е да определи „адекватни“ мерки за упражняването на родителските права и личните отношения с детето? Длъжен ли е съдът да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител и в каква степен да бъдат разширени или ограничени, като отчете и неосъзнаването от родителите на вредата за детето от родителското отчуждение, тяхното съдействие или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на проблема?“ – по поставената група въпроси се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 19/15.02.2019 г., постановено по гр. д. № 2578/2018 г. на IV г.о., решение № 22/06.07.2022 г., постановено по гр. д. № 1241/2021 г. на IV г.о., решение № 54/02.07.2020 г., постановено по гр. д. № 1816/2019 г. на III г.о. на ВКС; 3/ „Следва ли въззивният съд да допусне допълнителна СППЕ, по която вещите лица да дадат заключение, с което да приложат мерки за преодоляване на развитието на синдрома на родителско отчуждение у детето според неговото актуално състояние, разбирането на родителите за значимостта на проблема и готовността им да участват активно и добросъвестно за неговото преодоляване?“ – сочи се противоречие с решение № 111/28.05.2018 г., постановено по гр. д. № 4185/2014 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 60247/11.11.2021 г., постановено по гр. д. № 168/2021 г. на III г.о. на ВКС; 4/ „При наличие на родителско отчуждение фактите и обстоятелствата, които го пораждат, включително и действията на родителя, които го предизвикват, неосъзнаването от родителя на вредните последици за детето от родителското отчуждение, несъдействието или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на този психологичен проблем и отсъствието на готовност за продължаване на работата за преодоляването му, обуславящи ли са преценката за наличие възпитателен и родителски капацитет при възлагане упражняването на родителските права?“ – поддържа се наличието на противоречие с приетото в решение № 240/23.10.2019 г., постановено по гр. д. № 414/2019 г. на IV г.о. на ВКС.
Ответната страна по жалбата С. К. Д., чрез адв. В. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
От събраните по делото доказателства и изложените доводи и възражения, въззивният съд е установил от фактическа страна, че страните са живели на семейни начала, като от съжителството им на 26.01.2016 г. е родено детето Т. Г. Д.; че раздялата им настъпила на 14.09.2023 г., от която дата и до датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция майката и детето живеят в [населено място], а бащата – в [населено място]; че детето е записано в дневна форма на обучение в първи клас през учебната 2023/2024 г. в [населено място]; че получаваните от ищцата доходи са в размер средно около 1000 лв. месечно за 2023 г. и 1195 лв. за 2024 г. – от заплата, а тези на ответника са в размер средно около 3900 лв. месечно за 2023 г. и 4380 лв. за 2024 г. от заплата и от възнаграждения като футболен съдия.
Въззивният състав е съобразил приетите по делото социални доклади от ДСП – [населено място] и [населено място], от които е установил наличието на добри условия в обитаваните от родителите жилища. От изготвената индивидуална оценка спрямо тях е констатирал, че и двамата имат необходимия родителски капацитет, като при оценката на бащата е установен тежък родителски конфликт, показващ тенденция да се задълбочава и в който детето се използва като инструмент за надмощие. Взел е предвид и заключението на СППЕ, съгласно което детето Т. е напрегната и тревожна в контекста на родителския конфликт и страда от умерено тежък синдром на родителско отчуждение към баща си, резултат от действията на майката – отчуждаващият родител; с майката била изградена сигурна привързаност и доверителна връзка до степен на „прилепване“, особено в присъствието на бащата; детето е имало изградена привързаност към бащата (до 7-годишната й възраст е бил част от нейния живот и е полагал грижи за детето), но в момента бил дисквалифициран и отхвърлен; детето категорично отказвало да контактува с него, въвлечено било в конфликта между родителите, като емоционалната връзка между детето и неговия баща била трайно нарушена; проявите на нежелание на детето да остава насаме с бащата и други роднини по бащина линия без присъствие на майката се дължат на това, че детето е силно привързано към майката и се идентифицира нея. Изследвайки въпроса изпитва ли детето конфликт на лоялност спрямо майката, когато иска да изрази привързаност към бащата или роднините по бащина линия, въззиният съд е отбелязал становището на вещите лица, че на този етап Т. е с умерено тежък синдром на родителско отчуждение към бащата, детето се било изключило от конфликта на лоялност към бащата, като изцяло приемало гледната точка на отглеждащия родител и било лоялно към него; че в по-късен етап от развитието му все по-силно щял да се проявява конфликта на лоялност; че детето може да се е травмирало от скандалите между родителите докато те са живели заедно, но отчуждението е започнало след раздялата им; че майката е водила детето за срещи с бащата, но то психологически било прилепено към нея и тя транспортирала към детето отношението си към бащата; че не е препоръчително рязко отделяне от майката, тъй като това ще е тежка травма; че за да се възстанови връзката с бащата първоначално било добре майката да присъства на срещите, за да чувства фигурата на сигурна привързаност, до момента в който се създаде връзка с бащата, когато вече можело да прекарват заедно без никой да ги наблюдава, но ако все пак детето изпитвало някаква тревога или безпокойство, трябвало да присъства социален работник или психолог, който да съдейства за тези срещи; че към настоящия момент преместването на детето от едно място на друго, щяло да бъде огромна травма за него.
При формиране на решаващите си мотиви въззивният съд е взел предвид и постановените в хода на първоинстанционното производство привременни мерки, както и тяхното изменение поради неосъществяване на така постановения режим. В тази връзка е съобразил приобщените протоколи от наблюдавани контакти между детето и бащата за проведените срещи и начина на тяхното протичане, респ. за непроведените такива и причините затова. При преценката си е отчел и свидетелските показания, както и данните от изслушванията на страните. Взел е предвид изявленията на майката, че не желае детето да се дели от баща си; че се е опитвала многократно да се разберат, но получавала само заплахи; че се опитва да помогне за взаимоотношения между баща и дъщеря, но се случвало така, че идвайки бащата започнал да напада нея и детето. От друга страна е посочил изявленията и на бащата, че с детето имали изградена силна връзка; след внезапната им раздяла с дъщеря му в началото разговорите им били по телефона, в последствие поведението на детето започнало да се променя; че липсвала вече естествената комуникация между него и детето; че на 10-та проведена среща взел решение да не причиняват повече това на детето и се отдръпнал в името на детето, за да не го чувства така неспокойно, когато идва на срещите.
При тези фактически данни въззивната инстанция е установила от правна страна като безспорно, че страните по делото не са сключили граждански брак и от 14.09.2023 г. не живеят заедно, като въпросът за упражняване на родителските права и местоживеенето на роденото от фактическо им съжителство дете Т., не е уреден помежду им и е спорен, което обуславя допустимост на предявения иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК . Посочила е, че съгласно разпоредбите на чл. 59, ал. 2 от СК и установената задължителна и трайна съдебна практика, за да се произнесе по възникналия спор и да прецени на кой от родителите да предостави родителските права по отношение на децата, съдът следва да се ръководи най-вече от интереса на детето. Съобразила е дадените с ППВС № 1/12.11.1974 г. задължителни указания относно критериите при решаване на въпроса на кой от родителите да се предостави упражняването на родителските права при спор между тях, отчитайки че от значение е съвкупността от обстоятелства на всеки отделен случай, като водещ принцип е предоставяне на най-пълна защита на интересите на детето.
Въззивният съд е отчел още, че и двамата родители изразяват желанието си да отглеждат и възпитават Т., като е приел, че по този критерий и двамата имат еднакъв потенциал. От свидетелските показания по делото е установил, че до раздялата им и двамата родители са полагали необходимите грижи за детето, като в основната си степен същите са били осъществявани от майката; че бащата въпреки трудовата си ангажираност е успявал в свободното си време да прекарва пълноценно с детето си и между тях е била изградена силна връзка; че след фактическата раздяла на родителите (14.09.2023 г.), майката е продължила да полага основните грижи по отглеждането и възпитанието на Т., с помощта на родителите си, като за детето се полагат необходимите грижи. Възприел е като еднакъв и потенциалът на родителите по критериите възможност за помощ от трети лица, социално обкръжение и жилищно битовите и други материални условия на живот – изложил е съображения, че и двамата родители имат жилища, финансово обезпечени са и са в състояние да задоволят потребностите на детето и могат да разчитат на подкрепата на своите родители. По критерия привързаност на детето е съобразил наличието на безспорни доказателства, че същото се чувства добре в присъствието на майка си и е силно привързана към нея, но и че детето е било силно привързано към баща си. Констатирал е, че въпреки желанието на бащата и усилията му да общува с детето е налице емоционален срив в поведението на детето към бащата; че Т. е била отделена от баща си внезапно, което рязко отделяне е поставило началото на този емоционален срив и последвалото отчуждение към бащата; че вече една година бащата няма пълноценни контакти с детето си (дори и след постановените привременни мерки) въпреки усилията му в тази посока; че майката споделя с детето за конфликтите с баща му и водените дела, което е допринесло само за няколко месеца фигурата на бащата да е тотално дисквалифицирана. Проследявайки във времето протоколите за проведени срещи между Т. и баща й, въззивната инстанция е установила, че в първите срещи все още връзката между бащата и детето е съществувала, но в последствие за изключително кратко време детето отказва всякакъв контакт с баща си. Отчела е и заключението на вещите лица, че в случая майката е по-значимият родителски обект за детето и тя е тази, която е следвало да поеме отговорността за съхраняване на връзката между детето и неговия баща; че детето е интегрирало негативните емоции на майката по отношение на бащата, като изградило негативен образ за своя баща.
Съобразявайки мотивите на ППВС №1/1974 г., въззивният състав е подложил на анализ и желанието на детето. Установил е, че в изслушването си пред първата инстанция детето споделя за притесненията си някой да не я вземе от майка й, че е свикнало с нея и иска да остане в [населено място]. Изложил е съображения, че дълбоката емоционална връзка, която детето има със своята майка и желанието да живее с нея са обясними, но нежеланието на Т. да бъде със своя баща и дори да общува с него говори за въвличането й в родителския конфликт. По критериите пол и възраст на детето е намерил, че 8-годишната възраст на момиченцето не предопределя превес за майката по този критерий. Предвид пълноценното участие на бащата в отглеждането и възпитанието на Т. до 7-годишната й възраст и по-голямата му взискателност към детето, е приел, че в случая полът и възрастта й не могат да обосноват извод за абсолютен превес на майката и по този критерий.
Въззивният състав е преценил като обосновани изводите на районния съд, че и двамата родители имат компрометиран родителски капацитет и че Т. е дете в риск по смисъла на ЗЗДет . и спрямо нея и родителите й следва да бъдат предприети мерки за подкрепа. Съобразно всички критерии и обстоятелства в тази връзка е формирал извод, че родителските права следва да бъдат предоставени на майката и местоживеенето на детето също да се определи нея. По този повод е формирал мотиви, че от раждането на детето и до момента майката се грижи за него; че тя е по-значимата и сигурна фигура в живота й, като съществувалата емоционална връзка между баща-дъщеря е разрушена и в момента детето е много отчуждено към бащата; че детето е свикнало с живота си и отделянето от средата й би рефлектирало още върху психическото й състояние. По отношение на режима на лични контакти с бащата е приел, че с цел възстановяване на връзката им и нейното съхраняване, следва да бъде предоставен режим, съобразен и с местоживеенето на родителя и детето, отчитайки че отчуждението трябва да се преодолее и с активното съдействие на майката. Споделил е режима на лични контакти, определен от първоинстанционния съд, имащ за цел да възстанови плавно връзката между бащата и детето. Намерил е, че чрез определените мерки се осигурява възможност на детето да общува максимално пълноценно и с двамата родители и желанието на всеки от тях да разполага с достатъчно време. Определените мерки за подкрепа на родителите за преодоляване на родителското отчуждение е преценил като подходящи и съобразени с установените по делото обстоятелства. От друга страна, въззивният съд не е споделил доводите на бащата, че една по-рязка промяна в режима ще даде възможност за възстановяване на контакта. Посочил е, че съгласно заключението на СППЕ, детето е негативно настроено към баща си и следва първо да се работи с него, за да приеме отново позитивно бащата, от което е обосновал извод, че една рязка промяна би се отразила изключително негативно върху състоянието на детето.
Съобразно изложеното решаващият състав е обобщил, че в интерес на детето страните следва да направят необходимите усилия да спазват нормални отношения помежду си и да помогнат на детето да се справи със ситуацията и с помощта на мерките за подкрепа с общи усилия да възстановят разрушената връзка между бащата и детето. Изрично е посочил, че при трайно изменение на релевантните затова обстоятелства, предоставянето на родителските права, определеното местоживеене на детето, режим на лични отношения и издръжка, могат да бъдат изменени по реда на СК.
При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Съображенията за това са следните:
Поставеният от касатора в изложението първи въпрос е от процесуалноправен характер и касае задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. В настоящия случай обаче в решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка с критериите, установени с Постановление № 1 от 12.11.1974 г. по гр. д. № 3/74 г. на Пленум на ВС, които са от значение за формиране на преценката за интереса на децата, родителския капацитет и кому да се предостави упражняване на родителските права съгласно разрешенията на задължителната и константната съдебна практика, в това число посочената от касатора. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК .
Останалите повдигнати от касатора въпроси са взаимосвързани и обобщено се свеждат до материалноправния въпрос за комплекса от предпоставки, които имат значение за произнасянето на съда по въпроса на кого да предостави упражняването на родителските права и какъв режим на лични контакти следва да се определи за детето и другия родител, и при настъпило родителско отчуждение, длъжен ли е съдът да определи мерки за преодоляването му, както и да съобрази режима на лични контакти с тази цел.
Следва да се посочи, че в своята практика Върховният касационен съд последователно е изтъквал, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно: решение № 147/4.06.2014 г. по гр. д. № 1557/2014 г. на ІІІ г. о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г. на ІV г. о., решение № 36/20.03.2015 г. по гр. д. № 4794/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС, реш. по гр. д. № 59/2018 г., гр. д. 2396/2017 г. и др. Най-добрият интерес на детето определя решението на съда при възлагане упражняването на родителските права и при мерките за личните отношения включително, а въззивните функции се осъществяват и в защита на публичен интерес предвид указанията, дадени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС във връзка със служебното начало, което има превес пред диспозитивното и състезателното начало в процеса, щом се касае за интересите на дете.
Същевременно в практиката си ВС и ВКС /пр.: Решение на ВКС, ІV ГО, постановено по № 3368/2017 г. / нееднократно са посочвали, че най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето , които по същината си отразяват елементите, подлежащи на преценка при оценяването и определянето на най-добрите интереси на детето, посочени от Комитета за правата на детето в Общ коментар № 14/2013 г.) към Конвенцията за правата на детето: възгледите на детето, идентичността на детето, запазване на семейната среда и поддържане на взаимоотношенията, грижа за детето и неговата закрила и безопасност, уязвимо положение, право на детето на здравеопазване, право на детето на образование. Най-добрият интерес на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето, какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. Винаги, когато трябва да се вземе решение, което ще засегне конкретно дете, е задължително предварително да се оцени възможното въздействие (положително или отрицателно), което решението ще има върху това дете. Решението на съда трябва да вземе предвид в конкретната фактическа обстановка по случая кои елементи имат отношение към оценката на най-добрия интерес на детето и да се определи тежестта на всеки един от тях спрямо останалите, като е възможно не всички елементи да имат отношение към всеки индивидуален случай, и различните елементи могат да се разглеждат по различни начини в различните случаи и да имат различна важност в цялостната оценка. Съдебното решение следва изрично да посочва всички фактически обстоятелства относно детето, елементите, които са счетени за имащи отношение към оценката на най-добрия му интерес, съдържанието на елементите в конкретния случай и как те са претеглени, за да се определи най-добрия интерес на детето. При тази преценка освен положението на конкретното дете се съобразява и дали твърдението за неговия най-добър интерес от страна на родителите не се основава на собствените им интереси в споровете, свързани с грижите за детето.
Нееднократно в практиката си ВС и ВКС са приемали и това, че обстоятелствата, които имат значение за произнасянето на съда по въпроса на кого да предостави упражняването на родителските права са: родителските качества и способността за полагане грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителя – социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата – привързаност между деца и родители и между децата, условията на живот при майката и бащата; оказване на помощ от трети лица при отглеждане и възпитание на децата; заетост на родителите и възможност да осъществяват постоянен контрол и да общуват ежедневно с децата; подход на родителите към децата; личностните и морални качества на родителите; фактически сложилите се отношения и евентуалната вреда за децата при промяната им, и всички други с оглед конкретиката на случая, в това число и че право на всяко дете и негова естествена потребност е то да общува и с двамата си родители. По тази причина, по повод мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се изхожда изключително от интереса на детето и с оглед спецификите на конкретния случай. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителя, комуто са възложени родителските права, както и от разширения кръг роднини на майката и бащата.
Режимът на лични отношения трябва да е така предписан и до такава степен подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му. При родителското отчуждение се засяга правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двамата си родители и да има лична връзка с всеки от тях, поради което интересът му изисква предприемане на мерки за преодоляване на отчуждението и възстановяване на отношенията родител-дете. Възможно е отчуждаването към родителя да повлияе дългосрочно негативно на детето, а понякога ефектите от истинското отчуждение могат да продължат цял живот, вкл. чрез дълготрайни негативни последици в по-късен етап. В подобна хипотеза, съдът е длъжен да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител, и в каква степен да бъдат разширени или ограничени, като отчете и неосъзнаването от родителите на вредата за детето от родителското отчуждение, тяхното съдействие или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на проблема, готовността за продължаване на работата за преодоляването му. Така, при родителско отчуждаване съставите на ВКС по реда на чл. 290 ГПК предвиждат преходен период и/или професионална помощ от експерт за осъществяването на определения режим, вкл. и предписание на подходящи защитни мерки, някои от които са посочени в чл. 59, ал. 8 СК (не лимитивно и изчерпателно), когато това е необходимо. Съдът може да предпише в своето решение и други мерки, предвидени по ЗЗДт, както и определени от него, според конкретните нужди и най-добър интерес на детето, още повече, че дори и без изрично съдебно разпореждане, такива могат да бъдат предприети и без съдебно предписание – било по искане на родителите, било служебно от ДСП (арг. чл. 59, ал. 10 СК).
Същевременно режимът на личните отношения трябва да осигури възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, като както се посочи и в мотивите по-горе право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители. Свиждането и вземането на детето от родителя, на когото не са предоставени родителските права, са неразделни части от поддържането на лични отношения. От изключително значение с оглед защита интереса на децата е при какви условия ще се осъществява контактът. С оглед на това съдилищата следва да посочват достатъчно детайлно и прецизно условията, за да не се препятства изпълнението на определения режим, както и за да се избягват конфликти или спорове между родителите. Във всички случаи следва да се държи сметка от съда и за това, че новият режим на лични контакти действа от влизане в сила на съдебното решение. До този момент са в сила и подлежат на изпълнение в зависимост от конкретния случай или определените от съд привременни мерки, или постановените такива с предходно, вече влязло в сила, съдебно решение.
Всички тези положения са съобразени от въззивния съд, поради което не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на касационната жалба по изведения въпрос.
Съобразявайки служебното си задължение да следи за най-добрия интерес на детето, в мотивите на решението си съдът е извършил преценка на конкретните обстоятелства и правнорелевантни факти, въз основа на които е предоставил упражняването на родителските права на майката и е определил режим на лични контакти с бащата, който в най-пълна степен е съответен и ще запази нормалната връзка между баща и дъщеря. Отчитайки констатираното от вещото лице родителско отчуждение, въззивният състав е преценил определените от първата инстанция мерки за подкрепа на родителите за преодоляването му като подходящи и съобразени с установените по делото обстоятелства и невъзможността на двамата родители в продължение на една година да преодолеят съществуващите конфликти между тях, в които е въвлечено и детето. Несъгласието на касатора с оценката и анализа на доказателствата и крайния резултат по спора, респ. изложените в тази връзка доводи не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК . Поради изложеното не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на касационната жалба по изведения въпрос.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1500 лева.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 217 от 18.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 393/2024 г. по описа на Окръжен съд – Шумен.
ОСЪЖДА Г. Д. Д., с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], [улица], да заплати на С. К. Д., с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], [улица], направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 1500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: