Върховен касационен съд

Върховен касационен съд - Търговска колегия, I търговско отделение, в открито заседание на двадесети май, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :
при участието на секретаря Ангел Йорданов, след като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т.д.№ 630 по описа на ВКС за 2023г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на ответника В. П. П. срещу решение № 158 от 08.11.2022г. по възз.гр.д.№ 148/2022г. на АС - Велико Търново в частите, с които е потвърдено решение № 4 от 06.01.2022г. по гр. д. № 465/2021г. на ОС - Плевен за признаване за установено, по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „Юробанк България“ АД, съществуването на оспореното вземане на „Юробанк България“ АД по отношение на В. П. П., за което са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 4052/2020г. на РС - Плевен, произтичащо от сключения от страните договор за потребителски кредит № F./30.11.2018г., за сумата 38 107.42лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението на 18.08.2020г. до окончателното изплащане, и за присъждане на разноски в тежест на касатора за първоинстанционното производство, както и в частта, с която са присъдени разноски в тежест на касатора за въззивното производство.
В касационната жалба са релевирани основанията за касационно обжалване по т.2 на чл.281 ГПК – недопустимост и по т.3, предл.1 и 2 на чл.281 ГПК - неправилност, поради процесуална и материална незаконосъобразност. Преди всичко касаторът намира, че въззивният съд, констатирайки нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е следвало да приеме, че договорът за потребителски кредит е унищожаем, а не нищожен, и да не присъжда чистата стойност на главницата, предвид сезирането му с иск на договорно основание, съответно не е заявена претенция на извъндоговорно основание, както и не е заявено искане от кредитора за връщане на даденото въз основа на унищожаемия или нищожен договор. На следващо място, касаторът намира, че въззивният съд не е следвало да присъжда законната лихва от подаване на заявлението, тъй като по този начин на кредитора е присъдена облага над 2 пъти по-голяма от тази, която би получил, ако беше спазил изискванията по ЗПК, съответно, че не е следвало да се прилага разпоредбата на чл.86 ЗЗД. Също така касаторът намира, че въззивният съд е следвало да приспадне от остатъка от главницата заплатените от него лихви, сумата 1059.42лв., определяема на база заключението на ССЕ. По всички тези съображения касаторът претендира за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне на иска, както и за присъждане на разноски за ДТ и адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за осъщественото безплатно процесуално представителство.
С писмен отговор ответникът по касация „Юробанк България“ АД оспорва основателността на касационната жалба. Претендира за присъждане на разноски.
С определение № 298/12.02.2024г. е допуснато касационно обжалване на решението в обжалваните части на основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка дали съответства на решение по дело С-565/12 на СЕС даденото от въззивния съд разрешение относно приложимостта на разпоредбата на чл.86 ЗЗД в хипотеза на признаване на договор за потребителски кредит за недействителен и прилагане на разпоредбата на чл.23 ЗПК.
В откритото съдебно заседание касаторът, чрез процесуалния си представител адв.Б. Л., поддържа касационната жалба, а насрещната страна „Юробанк България“ АД не се представлява.
Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, след като прецени доводите на страните и данните по делото, намира следното:
Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение, с което е изцяло уважен предявеният против него по реда на чл.422 ГПК иск за вземане на „Юробанк България“ АД, за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, произтичащо от сключения между страните по делото договор за потребителски кредит от 30.11.2018г., за главница, договорна и мораторна лихва и такси, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното изплащане.
По делото е установено и не е спорно следното: По силата на сключения от страните договор за потребителски кредит са поети задължения за предоставяне за възмездно ползване на сумата 40 000лв. срещу насрещно задължение за връщането й, заедно с договорна лихва, такси, комисионни, застраховка и други. Договорната лихва е променлива и е сбор от индекса Референтен лихвен процент и от фиксирана договорна надбавка от 3.8 %, като размерът й към момента на сключване на договора е 4.95 %, а ГПР, посочен само като обща величина в договора, е 6.9 % . Задължението на кредитополучателя е разсрочено, съгласно погасителен план, на 120 анюитетни месечни вноски, последната на 19.11.2028г., като месечната вноска включва главница, договорна лихва и застраховка. Кредитът е предоставен и усвоен, а ответникът е извършвал плащания по договора до 04.07.2019г., като е заплатил общо сумата 2952лв., от която главница - 1892.58лв. Погасени са с плащане вноските за периода 19.12.2018г.-19.06.2019г., която, последната, е погасена частично. Предсрочната изискуемост е настъпила на 16.03.2020г., след което банката се е снабдила със заповед за изпълнение и изпълнителен лист, но, тъй като е постъпило в срок възражение по чл.414 ГПК, е предявила иск по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на оспореното вземане.
Съставът на апелативния съд е счел, че при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Приел е, че бланкетното посочване в договора за потребителски кредит на крайния размер на ГПР – 6.90 % и общото посочване на взетите предвид допускания обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува годишният процент на разходите, и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. Намерил е, че съдържанието на договора не е давало възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му, което обуславя недействителността му, на осн.чл.22 ЗПК. При прилагане на разпоредбата на чл.23 ЗПК въззивният съд е приел, че ответникът-потребител не дължи възнаградителни и мораторни лихви и такси, а дължи само остатъчната чиста стойност на главницата в размер на 38 107.42лв., но заедно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението на 18.08.2020г. до окончателното изплащане. Потвърдил е първоинстанционното решение в частта, с която са присъдени разноски по съразмерност в тежест на потребителя и е присъдил разноски в тежест на потребителя и за въззивното производство.
Настоящият състав не намира основание да приеме, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо. Присъждайки чистата стойност на кредита, на осн. чл.23 ГПК, след като е приел, че договора е изцяло недействителен, на осн. чл.22 ЗПК, в производството, образувано по иск на кредитора по реда на чл.422 ГПК за установяване на произтичащото от договора за потребителски кредит вземане, въззивният съд е съобразил формираната константна практика на ВКС ( решение № 50174 от 26.10.2022г. по гр. д. № 3855/2021г., IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022г. по т. д. № 1023/2020г., I т.о., решение № 50259 от 12.01.2023г. по гр. д. № 3620/2021г., III г.о.)
По въпроса, обусловил допускането на обжалване:
Транспонирането в българското национално законодателство на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламента и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета е извършено(§ 2 ДР на ЗПК) със Закона за потребителския кредит( обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010г., в сила от 12.05.2010г. )
Цитираното от касатора решение от 27 март 2014г. по дело С-565/12 на СЕС е постановено по преюдициално запитване на френски съд, отправено в рамките на производство между частноправни субекти, образувано по иск на кредитор, позоваващ се на незабавна/предсрочна изискуемост на кредита, поради преустановяване на изплащането на вноските от потребителя, и претендиращ за заплащане от потребителя цялата сума по договор за потребителски кредит, заедно с ГПР и с годишно капитализиране на лихвите. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на чл.8 (относно преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, което при необходимост може да включва извършването на справка в съответната база данни) и чл.23 от Директива 2008/48/ЕО (предвиждащ, от една страна, че приетите в приложение на чл.8 от Директивата санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи, а, от друга страна, че държавите –членки вземат необходимите мерки за гарантираното прилагане на тези санкции). Поставеният от запитващия съд въпрос е дали има реално възпиращ ефект предвидената в разпоредба на националния закон, имаща за цел да транспонира чл.23 от Директивата, санкция за кредитора, предвиждаща пълното изгубване на правото на лихви, при условие, че кредиторът се ползва по силата на закона от лихвите в размер на законоустановения лихвен процент. В посоченото решение на СЕС са дадени принципни указания на съдилищата на държавите-членки при прилагането на предвидените санкции в националните им разпоредби, имащи за цел транспониране на Директива 2008/48/ЕО. Указано е, че, за да се прецени реално възпиращия ефект на санкцията, трябва да се сравнят, при обстоятелствата по делото, сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по кредита в хипотезата, в която изпълни преддоговорното задължение да оцени кредитоспособността на потребителя, като направи справка в съответната база данни, със сумите, които би получил, като се приложи санкцията за нарушение на това преддоговорно задължение. Посочено е, че, за да се определят тези суми, следва да се вземат предвид всички обстоятелства, по-специално всички последици, които могат да произтекат от констатацията за нарушаване на преддоговорното задължение на кредитора. Изяснено е, че, ако в края на сравнението се констатира, че прилагането на санкцията за изгубване на договорната лихва може да е в полза на кредитора, при положение, че сумите, които е изгубил, са по-малки от тези в резултат от прилагането на лихвите в размер на увеличения лихвен процент, това явно би означавало, че системата от санкции в главното производство не гарантира реално възпиращ ефект на наложената санкция. Прието е, че санкцията от изгубване на договорната лихва не може да се приеме най-общо за имаща реално възпиращ ефект, ако се констатира, че в резултат на сравнението и предвид всички релевантни обстоятелства в случай на незабавна изискуемост на главницата по кредита, сумите, които кредиторът може да получи в резултат от прилагането на санкцията не са значително по-малки от тези, които би получил, ако беше спазил подобно задължение. Направен е извод, че, ако санкцията от изгубване на лихвата се окаже отслабена, дори чисто и просто нищожна, поради факта, че прилагането на увеличената лихва в законоустановеня размер може да компенсира действието на подобна санкция, това безспорно би означавало, че тя няма реално възпиращ характер. В посоченото решение на СЕС е изяснено и какви са правомощията на националната юрисдикция, сезирана със спор между частноправни субекти, когато констатира, че санкцията от изгубване на договорната лихва няма реално възпиращ характер по смисъла на чл.23 от Директива 2008/48 – в този случай националната юрисдикция е длъжна при прилагане на вътрешноправните разпоредби да вземе предвид нормите от националното право в тяхната цялост и във възможно най-голяма степен да ги тълкува предвид текста и целта на приложимата в областта директива, за да се стигне до решение, съответстващо на преследваната с нея цел.
Решение от 15 юни 2023г. по дело С-520/21 на СЕС е постановено по преюдициално запитване на полски съд, отправено в рамките на производство между частно-правни субекти, образувано по предявен иск от потребител против банка за заплащане на реализираната печалба от ползване на заплатените вноски по договор за ипотечен кредит, съдържащ според потребителя неравноправни клаузи за преизчисляване, правещи го изцяло недействителен, ведно със законната лихва. В писмения отговор банката е възразила договорът да бъде обявен да недействителен, евентуално е поддържала, че, ако договорът бъде обявен за недействителен, единствено тя, а не кредитополучателят, има право да претендира вземане, поради използване на паричните средства без правно основание. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на чл.6, § 1 и чл.7, § 1 т Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителски договори, както и на принципите на ефективност, правна сигурност и пропорционалност. Поставеният спор пред запитващата юрисдикция се отнася до правните последици, до които може да доведе обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло недействителен, тъй като след премахването на неравноправните клаузи не може да се изпълнява, по-конкретно относно насрещните претенции на страните по договора. В т.68 на решението на СЕС се приема, че съвместимостта с правото на Съюза на национални правила, уреждащи практическите последици от нищожността на договор за ипотечен кредит, поради наличието на неравноправни клаузи, зависи от това дали тези правила, от една страна, позволяват да се възстанови правното и фактическо положение на потребителя, в което би се намирал при липсата на този договор, а, от друга страна, не застрашава търсения с Директива 93/13 възпиращ ефект. Посочено е, че, подобно на възможността за потребителя да предяви вземания, произтичащи от нищожността на договора за ипотечен кредит, претенциите на продавача или доставчика спрямо потребителя биха могли да бъдат допуснати само, ако не застрашават целите, посочени в т.68 от решението. Прието е, че тълкуване на националното право, според което кредитната институция би имала право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнението на този договори, следователно да получи възнаграждение за ползването на тези средства от потребителя, би допринесло за премахване на възпиращия ефект, който обявяването на договора за недействителен упражнява върху продавачите или доставчиците. Даденият отговор от СЕС е, че в контекста на обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло недействителен, тъй като след премахването на неравноправните клаузи той не може да се изпълнява, чл.6, § 1 и чл.7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат съдебна практика по тълкуването на националното право, според която потребителят има право да иска от кредитната институция обезщетение, надхвърлящо връщането на платените месечни вноски и разноските, платени във връзка с изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане, при условие, че са спазени целите на Директива 93/13 и принципът на пропорционалност, но не допускат съдебна практика по тълкуване на националното право, според която кредитната институция има право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за плащане.
Предвид това, следва да се даде следния отговор на въпроса, по който е допуснато обжалването:
При приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен, на основание чл.22 ЗПК, съдът следва да извърши сравнение при обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил изискванията, посочени в чл.22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл.23 ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат от приложение на чл.23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или санкцията за кредитора е отслабена, разпоредбата на чл.86 ЗЗД не се прилага.
По същество и на въведените касационни основания:
С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато обжалването, е неправилен изводът, че ответникът дължи законната лихва върху чистата стойност на главницата по признатия за изцяло недействителен договор за потребителски кредит, считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК. При прилагане на разпоредбата на чл.23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, въззивният съд не е извършил сравнение между сумите, които кредиторът би получил в резултат от прилагане на разпоредбата на чл.23 ЗПК и сумите, които би получил като възнаграждение по договора, ако беше спазил изискването за посочване в договора на компонентите на ГПК, и не е преценил реално възпиращия ефект на санкцията за кредитора.
Това налага отмяна на решението в обжалваните и допуснати до касационно обжалване части.
Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът следва да се разреши по същество от настоящата инстанция.
От една страна, както се посочи, в случая договорната лихва е променлива и представлява сбор от индекса Референтен лихвен процент и от фиксирана договорна надбавка от 3.8 %, като към момента на сключване на договора тя е била 4.95 %, а ГПР, посочен като обща величина в договора, е бил 6.9 %.
От друга страна, размерът на законната лихва в лева за периода след 01.07.2012г. е определен с ПМС № 100/2012г. Това е основният лихвен процент на БНБ в сила от 01.01., съответно от 01.07. на текущата година, увеличен с 10 пункта. Видно от справката в сайта на БНБ, считано от 01.10.2022г.1 размерът на основния лихвен процент се променя от 0 на 0.49 пункта и оттогава бележи възходяща тенденция. Следователно, към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 18.08.2020г. размерът на законната лихва е 10%, от 01.10.2022г. става 10.49% и оттогава продължава да нараства.
При сравнение между възнаграждението, което би получил кредитора, ако беше изпълнил изискването за посочване в договора на компонентите на ГПР, в размер на ГПР 6.9 % върху предоставената за ползване сума от 40 000лв. за срока на ползването й, като се има предвид, че задължението на ответника е разсрочено до 19.11.2028г. и той не е бил длъжен да се възползва от възможността за предсрочно погасяване на кредита и законната лихва върху неиздължената чиста стойност на кредита в размер на 38 107.42лв. от датата на подаване на заявлението на 18.08.2020г. до окончателното изплащане на сумата се налага извод, че сумата, която кредиторът получава в резултат от приложение на чл.23 ЗПК е в негова полза. Приложената санкция, поради неизпълнение на изискванията на ЗПК при сключване на договора, няма реално възпиращ ефект, тъй като не мотивира кредитора да измени практиката си при сключването на договори за потребителски кредит и да изпълнява стриктно задълженията си по силата на Директива 2008/48/ЕО и на националното законодателство, което я транспонира. Същевременно, санкцията за кредитора се явява и неефективна и непропорционална, тъй като с присъждането на законната лихва върху чистата стойност на кредита от подаване на заявлението, положението на потребителя допълнително и значително се влошава и се забавя заплащането на лихвоносната главница, предвид приложението на разпоредбата на чл.76 ЗЗД.
Налага се извод, че прилагането на разпоредбата на чл.86 ЗЗД в случая не съответства на целта на Директива 2008/48/ЕО, посочена в съображение 7 и 9, за пълна хармонизация в областта на потребителските кредити, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и, за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити.
Поради всичко изложено, се налага извод, че в случая в полза на кредитора не следва да се присъжда, на осн. чл.86 ЗЗД, законната лихва върху чистата стойност на главницата, считано от подаване на заявлението. Съответно, в частта, с която е присъдена законна лихва върху главницата, решението следва да бъде отменено и искането за присъждане на законната лихва - отхвърлено.
Въззивното решение следва да бъде отменено и искът следва да бъде отхвърлен и за главницата за размера над 37 048лв. до 38 107.42лв. Този размер съответства на установените на база заключението на ССЕ заплатени от потребителя, недължими, на осн. чл.23 ЗПК, поради признаване на договора изцяло за недействителен, договорни лихви, застраховки, такси, комисионни и др. в размер на 1059.42лв. (2952лв. - 1892.58лв.).
В останалата обжалвана и допусната до касационно обжалване част решението следва да се остави в сила.
При определяне на отговорността за разноски, с оглед на крайния изход на делото, следва да се има предвид следното:
Ответникът е потребител, а спорът е за съществуването на задълженията му към банката, произтичащи от признатия от съда за изцяло недействителен, на осн. чл.22 ЗПК, договор за потребителски кредит при приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК. Присъждането в тежест на ответника на процесуалните разноски, съобразно уважената част на иска по чл.422 ГПК, при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК , в случая би било в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като би било пречка за потребителя да упражни предоставеното му от директивата право на ефективен съдебен контрол.
В постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, се приема, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 , както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21 март 2024г. по дело С-714/22 на СЕС, че чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 , разглеждани с оглед на принципа на ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично.
Ето защо, в случая не следва да бъдат присъждани разноски в тежест на ответника в касационното производство, а въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат отменени в частта, с която в тежест на ответника са присъдени разноски.
Ответникът по касация „Юробанк България“ АД следва да бъде осъден да заплати, на осн. чл.78, ал. ал.3 ГПК, всички направени от касатора разноски за ДТ в касационното производство общо в размер на 55лв., а на адв.Б. Л. от САК - адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за осъщественото безплатно процесуално представителство в касационното производство в размер на 400лв., определен, съобразно фактическата и правна сложност на делото.
Мотивиран от горното, съставът на I т.о.:
Отменя решение № 158 от 08.11.2022г. по възз.гр.д.№ 148/2022г. на АС - Велико Търново в частите, с които е потвърдено решение № 4 от 06.01.2022г. по гр. д. № 465/2021г. на ОС - Плевен за признаване за установено по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „Юробанк България“ АД, съществуването на оспореното вземане на „Юробанк България“ АД по отношение на В. П. П., за което са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 4052/2020г. на РС - Плевен, произтичащо от сключения от тях договор за кредит № F./30.11.2018г., за размера над 37 048лв. до размера от 38 107.42лв., ведно със законната лихва върху сумата 38 107.42лв., считано от подаване на заявлението на 18.08.2020г. до окончателното изплащане и вместо него постановява:
Отхвърля предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „Юробанк България“ АД против В. П. П. за признаване за установено съществуването на оспореното вземане на „Юробанк България“ АД по отношение на В. П. П., за което в заповедното производство по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 40522020г. на РС - Плевен, са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, произтичащо от признатия за изцяло недействителен, на осн. чл.22 ЗПК, договор за потребителски кредит № F./30.11.2018г., за размера над 37 048лв. до размера от 38 107.42лв., ведно със законна лихва върху сумата 38 107.42лв., считано от подаване на заявлението на 18.08.2020г. до окончателното изплащане.
Отменя решение № 158 от 08.11.2022г. по възз.гр.д.№ 148/2022г. на АС - Велико Търново и потвърденото с него решение № 4 от 06.01.2022г. по гр. д. № 465/2021г. на ОС - Плевен в частите, с които са присъдени разноски в тежест на В. П. П..
Оставя в сила решение № 158 от 08.11.2022г. по възз.гр.д.№ 148/2022г. на АС - Велико Търново в останалите обжалвани и допуснати до касационно обжалване части.
Осъжда „Юробанк България“ АД да заплати на В. П. П. направените разноски за ДТ в касационното производство в размер на 55лв., а на адв.Б. Л. от САК адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за осъщественото безплатно процесуално представителство на В. П. П. пред касационния съд в размер на 400лв.
Решението е окончателно.