Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдия Бисера Максимова гр. дело № 3176 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от Прокуратурата на Република България (ПРБ) касационна жалба срещу въззивно решение № 111 от 13.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 145/2025 г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 260017 от 18.04.2023 г., постановено по гр. дело № 1306/2020 г. по описа на Окръжен съд -Пловдив, в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Самостоятелна медико-диагностична лаборатория М.“ Е., ЕИК[ЕИК], против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на сума в размер на 63 742,70 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - пропуснати ползи за периода от 22.04.2015 г. до 13.07.2015 г., и вместо него е постановил осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на „Самостоятелна медико-диагностична лаборатория М.“ Е., сумата от 63 742,70 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в печалбата, която дружеството е пропуснало да реализира от дейността си по извършване на специализирани медицински изследвания за периода 22.04.2015 г.-13.07.2015 г., причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при извършване на действията по запечатване на помещенията на лабораторията в [населено място], [улица] изземване на служебни автомобили по ДП №197/2015 г. по описа на Отдел „ИП“ при ОДМВР-Пловдив, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.04.2020 г. до окончателното й изплащане. В останалата му отхвърлителна част първоинстанционното решение е потвърдено.
В постъпилата касационна жалба на ПРБ, действаща чрез И. П. – прокурор при Апелативна прокуратура – Пловдив, така описаното въззивно решение се обжалва в осъдителната му част като се твърди, че същото в тази му част е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и е необосновано.
Въззивното съдебно решение се обжалва от ПРБ и в частта на присъдените разноски, възложени в тежест на прокуратурата, с излагане на твърдения за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ПРБ твърди, че Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС и с практиката на Съда на ЕС, явяваща се в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Поставят се следните въпроси:
1. Причинените от деликт пропуснати ползи трябва ли да бъдат доказани със сигурност? На обезщетяване подлежат ли само действително претърпените вреди, и могат ли да се счетат за такива предполагаемите или хипотетични вреди? При липса на сигурна доказаност изключва ли се отговорността на държавата?
Сочат се Тълкувателно решение № 3/13.01.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2021 г., ОСГТК и ТР № 3 /12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички правнорелевантни факта, от които произтича спорното право, както и да изложи мотиви за тях?
Сочат се Постановление № 4/23.12.1968 г., Пленум на ВС, решение № 53/7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2018 г., III г. о., ГК, решение № 79/17.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2034/2017 г., IV г.о., ГК, определение № 2037/24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3400/2023 г., III г.о., ГК.
3. Длъжен ли е съдът при определяне на размера на дължимите разноски от прокуратурата за един адвокат относно адвокатско възнаграждение да се съобрази с Решение по дело С-438/22 на СЕС и да прецени вида, количеството, качеството и сложността на извършената работа?
По така постъпилата от ПРБ касационна жалба е депозиран отговор от насрещната страна - Самостоятелна медико-диагностична лаборатория „М.“ Е., действаща чрез адвокат Е. Н., със становище за неоснователност на касационната жалба.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в съответния срок по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното в настоящото производство съдебно решение, въззивният съд е очертал предмета на въззивното обжалване като е посочил, че с решение № 150 от 13.03.2025 г., постановено по гр. дело №1957/2024 г. по описа на ВКС, предходното въззивно решение е обезсилено като постановено не по предявения иск и делото е върнато на въззивната инстанция за произнасяне по наведените обстоятелства, на които се основава претенцията.
Съдът е приел, че с подадената искова молба ищецът е предявил иск с правна квалификация в чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ за обезщетяване на имуществени вреди, претърпени вследствие действия и бездействия на ответната Прокуратура на РБ в рамките на водено наказателно производство, изразяващи се в запечатване на лабораторията и изземване на служебните автомобили, служещи за осъществяване на дейността на ищеца по извършване на специализирани медицински изследвания, с които е нарушен принципа на пропорционалност, съставляващ част от първичното право на Европейския съюз.
Съдът е констатирал, че на 17.04.2015 г. е било образувано ДП № 197/2015 г. по описа на Отдел „ИП“ при ОДМВР-Пловдив срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 212, ал. 4, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК за това, че през периода м. февруари 2014 г.-м. март 2015 г. в [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление, чрез използване пред Р.-Пловдив на документи с невярно съдържание - отчет за извършена медико-диагностична дейност и спецификация за извършена медико-диагностична дейност, и на неистински документи - направление за медико-диагностична дейност - „бланка МЗ-НЗОК № 4“ и амбулаторен лист, е получил без правно основание чуждо движимо имущество в големи размери, собственост на НЗОК-София, с намерение да го присвои.
Установено е по делото, че след предварително разрешение на съда, дадено с разпореждане от 21.04.2015 г. по ЧНД № 2148/2015 г. на РС-Пловдив, с протокол от 22.04.2015 г. е извършено действие по разследването - претърсване и изземване в помещение - лаборатория, находяща се в [населено място], [улица], ползвано от ищеца „С. М.“ Е., като е безспорно, че дружеството, видно от удостоверение №2898/03.02.2012 г. на МЗ, РЗИ-Пловдив, е регистрирано като лечебно заведение - самостоятелна медико-диагностична лаборатория, с предмет на дейност - извършване на специализирани медицински изследвания: клинико-лабораторни и микробиологични, каквато е осъществявало в посочената лаборатория основно на куриерски принцип - посредством служебни автомобили на дружеството куриерите отивали до кабинетите на общопрактикуващи лекари в [населено място] и околността и други здравни райони, с които то имало договори, вземали снетите от тях биологични проби на пациенти със съответните документи, които транспортирали до лабораторията за извършване на изследванията, след което обратно доставяли готовите разпечатки от резултатите.
Въззивният съд е констатирал, че при претърсването са иззети от отделните помещения на лабораторията множество медицински направления за медико- диагностична дейност и други документи, компютри, техника и вещи; че помещенията са били запечатани след приключване на това действие по разследването; че на същата дата 22.04.2015 г., след предварителни разрешения от съда, са извършени претърсвания на собствените на дружеството 4 броя леки автомобили, с които безспорно то е осъществявало дейността си; че е извършено изземване както на описаните в протоколите документи и вещи, намерени в автомобилите, така и на самите автомобили, които с приемо-предавателни протоколи са оставени за съхранение в Сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-Пловдив. Отбелязано е, че в по-късен етап управителят на ищцовото дружество М. К. Б. и едноличният собственик на капитала му Н. Д. Д. са привлечени като обвиняеми по досъдебното производство.
Въззивният съд подробно е описал исканията на дружеството за разпечатване на помещенията и за връщане на леките автомобили в периода след тяхното запечатване, респ. - изземване, но същите са били оставяни без уважение от страна на прокуратурата. Установено е, че помещенията са били разпечатани въз основа на постановление от 13.07.2015 г. на РП-Пловдив, а с Определение № 3021 от 06.11.2015 г. по ЧНД №7259/2015 г. на РС-Пловдив е отменен отказа на прокуратурата да върне леките автомобили.
Съдът е констатирал още, че на 25.04.2018 г. е изготвен обвинителен акт срещу собственика и срещу управителя на дружеството за престъпления по чл. 212, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл.316 вр. чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК; че по същия е била постановена оправдателна присъда, впоследствие отменена, че делото е върнато от съда на Районна прокуратура-Пловдив и като краен резултат наказателното производство е било прекратено.
От показанията на ангажираните от ищеца свидетели Ч. и З. въззивният съд е установил, че през процесния период, в който лабораторията е била запечатана и служебните автомобили - иззети, работещите там служители на дружеството не са извършвали възложените им функции, а са си били вкъщи, но през цялото време получавали заплати и колективът се запазил, като след това се върнали на работа.
Въззивният съд е отразил в мотивите си констатациите на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което е изследвало приходите и разходите на дружеството за 6-месечен период преди запечатване на помещенията, на каса от обекти в [населено място], [населено място] и [населено място] на обща стойност 26 625,43 лв.; приходи от медицинските центрове на обща стойност 28 258,25 лв., а по фактури от Р. - 443 643,85лв. или общо 498 527,53 лв. Съдът е посочил, че съобразно тези констатации за изследвания период реализираната чиста средна печалба на ден възлиза на 777,35 лв. след приспадане на извършените разходи за материали, външни услуги, в това число наеми, амортизации, заплати, осигуровки и други.
Въззивният съд в отговор на искане за спиране на производството до решаване на вината на привлечените в наказателното производство лица, е посочил, че в разглежданата хипотеза по чл. 2в от ЗОДОВ и конкретно наведените обстоятелства, съставляващи основанието на същата за ангажиране отговорността на държавата за вреди, изходът на наказателното производство е ирелевантен към предмета на спора, доколкото твърдяното увреждане е вследствие на конкретни актове, действия и бездействия по повод наложени ограничителни мерки и увредено е трето юридическо лице, а не физическото лице, спрямо което е водено и спрямо което обвинението и всички действия на прокуратурата във връзка с него биха били незаконни в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Отговорността на държавата в процесния случай, според въззивния съд, произтича от принципа на лоялното сътрудничество, въздигнат с нормата на чл. 4 § 3 от ДФЕС, подлежаща на директно приложение, на която всеки частноправен субект на държава-членка на ЕС може да се позовава пряко за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на общностното право, по който начин се гарантира неговото прилагане и ефективността на разпоредбите му. В тази насока съдът е посочил практиката на СЕС, обективирана в решение от 05.03.1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93; решение от 30.09.2003 г. по дело С-224/01; решение от 13.06.2006 г. по дело С-173/03; решение от 28.07.2016 г. по дело С-168/15, решение от 09.09.2015 г. по дело С- 160/14.
Въззивният съд е посочил, че за ангажиране на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ е без значение видът на акта, уреждащ нарушената правна норма от правото на ЕС като е посочил основните характеристики на принципа на пропорционалност, формулиран в чл. 5, пар. 4 от ДЕС - мерките и действията на Общността трябва да са подходящи и необходими за постигане на преследваната легитимна цел и да не налагат на лицето тежест, която е прекомерна по отношение постигането на тази цел като прилагането му е израз на справедливия баланс между обществения интерес и правата на отделния индивид.
Съдът е изложил мотиви, че в случая е безспорно, че разкриването на престъпление в рамките на наказателното производство с предвидените процесуално-следствени действия и наказването на дееца са мерки в защита на обществения интерес, целящи противодействие и ограничаване на престъпността, но е посочил, че действията по разследването трябва да са съобразени с основните права на отделните субекти, които засягат, независимо дали се касае за заподозрените или обвиняеми лица или за трети лица, спрямо които не е насочено наказателното преследване.
Съдът е достигнал до извода, че в конкретния случай запечатването на лабораторията и изземването на служебните автомобили на ищцовото дружество не са били необходими за постигане целите на разследването по разкриване на престъплението. Обосновал се е с това, че към наказателна отговорност са били привлечени едноличният собственик на капитала и управителят на дружеството за извършени от тях в съучастие престъпления по чл. 212, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК и по чл. 316 във връзка с чл. 309, ал. 1 от НК и че при този характер на престъпленията, свързани с документна измама, техен предмет и средство за извършването им са конкретни документи; че при извършеното на 22.04.2015 г. претърсване са иззети всички находящи се в помещенията на лабораторията документи и вещи, които, според разследващия орган са имали отношение към престъплението; че според отразеното в протокола претърсването е било прекъснато за извършване на следствен експеримент с обект - механизъм на обработване на кръвни проби с апаратурата в лабораторията на „М.“ Е., и не са налице доказателства за необходимост от провеждане на нов следствен експеримент, налагащ запазване на местопрестъпление; липсват данни и доказателства за планиране и провеждане на каквито и да било процесуално-следствени действия в помещенията на лабораторията след нейното запечатване.
Съдът е достигнал до същия извод и по отношение на иззетите леки автомобили - изземването на самите автомобили не е било необходимо, доколкото те не са били предмет или средство за извършване на престъпленията, нито с оглед характера на същите са били източник на доказателства, чието приобщаване да е изисквало изготвяне на веществени доказателствени средства или експертизи.
Запечатването на лабораторията и изземването на автомобилите, според въззивния съд, е било с нулев ефект за хода на разследването, което обосновава извода, че посочените мерки не са били необходими за разкриване на престъплението и действията по налагането им в досъдебното производство, съответно бездействието и изрично постановените откази за тяхната отмяна, освобождаване на вещите и връщането им на ищеца като техен собственик и ползвател през процесния период от 22.04.2015 г. до 13.07.2015 г., са довели до ограничаване на правата му да се ползва от тях и да упражнява осъществяваната посредством същите до тогава своя търговска дейност и са в нарушение на принципа за пропорционалност.
Съдът е изложил съображения, че нарушението е достатъчно съществено, тъй като изначално не е била налице необходимост от запечатване на лабораторията и изземване на леките автомобили; същите са били основната материална база, посредством която ищецът е упражнявал дейността си; не се установява да е разполагал с друга лаборатория на територията на [населено място], в която да изнесе дейността си; за продължителен, с оглед динамиката в търговските отношения и оборот, почти тримесечен период от време е била блокирана основната дейност на дружеството по извършване на специализирани медицински изследвания, независимо, че впоследствие същата е възстановена, а поведението на ищеца не е причастно към тази продължителност.
Съдът е обсъдил разпоредбата на чл. 4, ал.1 от ЗОДОВ, че на обезщетяване подлежат всички имуществени /под формата на претърпяна загуба или пропусната полза/ и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като размерът на дължимото обезщетение се определя по правилата на националното законодателство при съобразяване на принципите на равностойност и ефективност на правото на Европейския съюз. Позовал се е Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС като е приел, че в случая като пряка последица от актовете, действията и бездействията на ответника по отношение на лабораторията и автомобилите, нарушаващи принципа на пропорционалност, за ищеца са настъпили претендираните за обезщетяване имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в дохода, който би получил от осъществяваната посредством тях дейност за процесния период на задържането им. Посочил е, че дружеството е регистрирано през 2012 г. или три години преди процесния период като лечебно заведение за извършване на специализирани медицински изследвания, съгласно чл. 39 от Закона за лечебните заведения, на адреса, на който се е помещавала процесната лаборатория в наетото през същата година помещение, през която е сключило и договори за лизинг по отношение на автомобилите; дружеството е осъществявало дейност към момента на налагане на ограничителните мерки и след освобождаване на вещите е възстановило дейността си, придобило е собствеността на ползваните по договори за лизинг автомобили, а с анекс от 01.02.2017 г. срокът на договора за наем на помещението, ползвано за лаборатория, е продължен с пет години. С оглед тези обективни обстоятелства въззивният съд е достигнал до извода, че дружеството би продължило да осъществява дейността си, с оглед осигурената в дългосрочен план материална база и реализираните според ССчЕ финансови обороти през последните шест месеца преди процесния период, възстановена след отпадане на ограничителните мерки, както и да реализира приходи от нея, като преустановяването й е по причина единствено на неправомерното отнемане на фактическата власт върху основните за изпълнението й материални активи във връзка с разследването, довело до лишаване на ищеца от доходите от нея.
Въззивният съд е посочил, че пропуснатата полза от нереализиран доход от търговска дейност, каквато е претендираната за обезщетяване вреда, е онзи прираст, който със сигурност би довел до увеличаване на имуществения патримониум на увреденото лице, ако не бе лишено от възможността да го реализира, като вредата с такъв произход се съизмерява със съотношението между състоянието на имуществото на лицето преди деликта и състоянието, което би имало, ако той не бе осъществен. Изхождайки от приетото заключение на ССчЕ, че среднодневната печалба, която дружеството е реализирало за шестмесечния период, предшестващ процесния, е от 777,35 лв., при което за разглеждания, включващ 82 дни, се равнява на общо 63 742,70 лв., съдът е приел, след като по съответни съображения е отхвърлил възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за обезщетение за имуществени вреди, че това е размерът на дължимото на ищеца обезщетение. След частична отмяна на първоинстанционното решение е уважил иска в приетия от него размер от 63 742,70 лв.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.
Поставените от касатора въпроси в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до наличието на специалните критерии, визирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационната инстанция приема следното:
Посочените от прокуратурата тълкувателни решения (ТР № 3/2023 г. и ТР № 3/2012 г.) постановяват, че пропуснатата полза е неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, което трябва да бъде доказано със сигурност. В мотивите на ТР № 3/2023 г. се напомня, че в тълкувателното решение по тълкувателно дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Разяснено е, че пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването ѝ , пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса.
На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т. е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност.
В настоящия случай Пловдивският апелативен съд изрично се позовава на тези тълкувателни решения и прилага техните принципи. Съдът е приел, че дружеството би продължило да осъществява дейността си, с оглед осигурената в дългосрочен план материална база и реализираните според ССЧЕ финансови обороти през последните шест месеца преди процесния период, възстановена след отпадане на ограничителните мерки, както и да реализира приходи от нея. Съдът е изградил извода си на множество посочени от него обективни обстоятелства – дружеството е имало вече история в областта на осъществяване на дейност по извършване на специализирани медицински изследвания; изградена материална база като помещения и превозни средства; квалифициран медицински персонал, който е продължил работа след разпечатване на помещенията. Съдът е изградил извода си за сигурност на пропусната полза на базата на обективни факти и на базата на експертното заключение, а не просто въз основа на предположение.
Предвид изложеното е видно, че обжалваното пред касационната инстанция въззивно съдебно решение е съобразено със задължителната съдебна практика по първия поставен от касатора въпрос, поради което не се обосновава наличието на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос е относим и спрямо него е налице общата предпоставка за допускане на решението на касационно обжалване, но не и специалният критерий, регламентиран в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства). Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение.
В обсъждания случай Пловдивският апелативен съд самостоятелно е установил фактическата обстановка по спора и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал, който е обсъдил подробно в своето решение. Въззивният съд е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, като в последните са коментирани абсолютно всички релевантни по делото обстоятелства и са обсъдени всички възражения и правни доводи на страните. В мотивите си Апелативен съд Пловдив изключително подробно и обстойно, обхващайки както фактическата обстановка, така и правната квалификация на иска по чл. 2в от ЗОДОВ, е анализирал принципа на пропорционалност в контекста на правото на ЕС, действията на Прокуратурата (запечатване на лабораторията и изземване на автомобили), изчисляването на вредите. ПАС е изложил съответни мотиви защо действията на прокуратурата са били непропорционални и ненужни за разследването на документно престъпление, като е посочил липсата на необходимост от мерките, липсата на процесуални действия върху иззетото имущество, продължителността на запечатването и изземването, както и финансовите последици по отношение дейността на дружеството. Съдът е анализирал отговорността на държавата без предварителна отмяна на актовете, като се е позовал на приоритета на правото на ЕС.
Подробността и изчерпателността на мотивите на ПАС показват, че съдът е изпълнил задължението си да обсъди правнорелевантните факти и да изложи мотиви. Въззивният съд е аргументирал детайлно своите изводи и по този начин изцяло се е съобразил със съдебната практика, установяваща неговите задължения при разглеждане на делото, поради което не се обосновава основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол по втория въпрос.
Що се отнася до обжалване от страна на касатора на съдебното решение в частта му за възложените в него тежест разноски, позовавайки се на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, касационната инстанция държи да подчертае, че тя се произнася по този въпрос единствено ако допусне въззивното съдебно решение на касационно обжалване и разгледа касационната жалба по същество по повод други относими въпроси, касаещи съществото на спора. Редът за оспорване на съдебното решение в частта му за разноските е този по чл. 248 ГПК. Ако касаторът счита, че в тази му част касационната жалба представлява искане по чл. 248 ГПК, то той разполага с правна възможност да поиска от въззивния съд да се произнесе допълнително по това искане. В настоящата фаза на касационното производство по селектиране на касационните жалби касационната инстанция не разполага с правомощие по този въпрос, поради което следва да се приеме, че съдебното решение не следва да се допуска до касация в тази му част с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Предвид изложените съображения, не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното съдебно решение в съответната му обжалвана част на основанията и по въпросите, посочени от касатора.
С оглед неоснователността на касационната жалба на ответната страна следва да се присъдят претендираните разноски за адвокатско възнаграждение съгласно приложения списък и доказателства за тяхната направа в размер на 14 988 лева с вкл. ДДС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 111 от 13.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 145/2025 г. по описа на Пловдивския апелативен съд в обжалваната му част.
Осъжда Прокуратурата на Република България, [населено място], [улица], да заплати на „Самостоятелна медико-диагностична лаборатория М.“ Е., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], бул.“Ц. Б. О.“ № ***, ет. ***, ап. ***, направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 14 988 лева с вкл. ДДС.
Определението е окончателно.