Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на единадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 3093 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл. 288 ГПК.
Делото е образувано по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 1947 от 09.06.2023 г., подадена от С. В. С. чрез адвокат М. Ч. от АК - Силистра, която е насочена против въззивно Решение № 120 от 09.05.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 109/2023 г. по описа на Окръжен съд – Силистра.
Ответницата по касация Р. Д. П. е депозирала отговор чрез адвокат И. Р. от АК – Силистра. Излага аргументи в подкрепа на становището си, че не са налице основания за допускане на обжалването.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 3 от 05.01.2023 г., постановено по гр.д.№ 392/2022 г. по описа на РС - Силистра, с което е отхвърлено като неоснователно искането на С. В. С. против Р. Д. П. за намаляване на дарствено разпореждане, извършено от неговата майка П. Р. Н. в полза на В. В. С. чрез договор за покупко - продажба, обективиран в НА № 67, т. 12 по описа на СВ - Силистра за 2006 г., за който договор ответникът С. С. е поддържал, че прикрива договор за дарение. Решението на РС - Силистра е потвърдено и в частта, с която е допуснато да се извърши делба между Р. Д. П. и С. В. С. по отношение на едноетажна жилищна сграда с идентификатор **** със застроена площ от 64 кв.м. и едноетажна жилищна сграда с идентификатор **** със застроена площ от 8 кв.м., построени в ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта и регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД 18-66 от 02.06.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 146 кв.м. с административен адрес: [населено място], [улица], при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, *** и *** при квоти: 3/4 ид.части за Р. Д. П. и 1/4 ид.част за С. В. С..
Решението на РС не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът, предявен от Р. Д. П. против С. В. С. за делба на едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор **** със застроена площ от 5 кв.м. и на едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор **** със застроена площ от 6 кв.м.
За да постанови резултатът, предмет на касационното обжалване, въззивният съд е приел, че ищцата (сега – ответница по касация) е била съпруга на В. В. С. - брат на ответника (касатора).
Приживе родителите на двамата братя са придобили чрез договор за продажба на държавен недвижим имот от 19.12.1977 г. правото на собственост върху допуснатите до делба имоти - едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 64 кв.м. и едноетажна жилищна сграда с идентификатор **** със застроена площ от 8 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица]. Купувачът В. С. Н. починал през 1984 г. и е наследен от съпругата си П. Р. Н. и от двамата си синове - С. В. С. и В. В. С.. През 1991 г. ответникът депозирал пред РС – Силистра заявление за отказ от наследството на своя баща, вписано в специалната книга на съда под № 208 от 11.11.1991 г. Съгласно чл. 53 ЗН частта на отреклия се или на оня, който е изгубил правото да приеме наследството, уголемява дяловете на останалите наследници. Същевременно чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г. (отм.), действал към момента на смъртта на наследодателя, повелява че при прекратяване на имуществената общност поради смърт на единия от съпрузите се прилагат разпоредбите относно наследяването и делбата, но когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество. При тези факти и въз основа на цитираните правни норми е прието, че след смъртта на В. С. Н. делът му от процесните сгради ( 1/2 ид.ч. съгласно чл. 14, ал. 3 от СК от 1968 г. /отм./) е преминал изцяло в собственост на по-малкия му син В. В. С., докато преживялата съпруга е запазила собствената си квота от имота, възлизаща на останалата 1/2 ид.ч. от него. Впоследствие, чрез НА № 3, т. 12 по описа на СВ - Силистра за 2006 г., В. В. С. дарил на майка си 1/2 ид.ч. от имота. Два дни по-късно е сключен договор за продажбата на 9/12 ид.ч. от същия имот, продавач по който е майката П. Р. Н., а купувач - В. В. С.. Договорът за продажба е обективиран в НА № 67, т. 12 по описа на СВ - Силистра за 2006 г.
Касаторът С. В. С. е възразил, че договорът за продажбата на 9/12 ид.ч. от процесните сгради прикрива дарение, във връзка с което му се следва възстановяване на запазената част от наследството на майка му. На последното е противопоставено възражение за изтекла погасителна давност. Възражението за изтекла давност е намерено за основателно от въззивния съд, който независимо от това е извършил и анализ на събраните по делото доказателства, ангажирани за разкриване на симулативен характер на договора за продажба. Прието е, че симулативност на сделката не е установена с произтичащата и от това неоснователност на искането за възстановяване на запазената част на касатора от наследството на майка му.
По делото е поддържано и възражение за нищожност на заявлението на касатора за отказ от наследството на баща му, вписано в специалната книга на съда под № 208 от 11.11.1991 г. с произтичащи от това според него равни права в процесната съсобственост. В тази връзка е поддържано, че касаторът е полагал грижи да се съхрани и увеличи стойността на наследствения имот, като го е поддържал и е поемал половината от разходите по основните му ремонти както преди, така и след 1991 г. През 2007 г. се наложило да бъде подменен покрива на жилищната сграда, за което двамата с брат му си поделили разходите (той самият заплатил общо 12 000 лв.), а освен това от 2010 г. единствено той осъществявал дейностите по поддръжката на сградата, тъй като брат му се преместил в САЩ още през 1997 г., а след 2010 г. до смъртта си не се завръщал в страната.
Ищцата е оспорила възражението за нищожност на отказа от наследство с довод, че обитаването на наследствения имот не представлява действие по приемане на наследството.
Прието е, че обстоятелствата, че касаторът е продължил да живее със семейството си в наследственото жилище и след смъртта на баща му и е извършвал ремонти в него (в каквато насока са показанията на съпругата му – свид. А. С., както и на свид. Д. Т., негов познат) не обективират мълчаливо приемане на наследството. Освен това показанията на свидетелите в тази връзка са противоречиви (свид. Д. Й., приятел на другия брат В. С. свидетелства в различен смисъл от показанията на другите двама свидетели). Съобразявайки противоречивите показания относно едни и същи факти, въззивният съд е обобщил, че дори да се приеме, че ответникът е ползвал имота и е извършвал ремонтите в него, то тези му действия не могат да се разглеждат като категоричен белег за приемане на наследството, включващо този имот, тъй като подобни действия биха могли да са продиктувани от различно основание и не представляват несъмнена проява на правомощията, с които разполага титуляря на вещни права. В случая спорното жилище е било обитавано и от майката на ответника, така че е нормално той, като неин близък, да участва в дейностите, свързани с подобряване на техническото му състояние, както и временно да го ползва за задоволяване на жилищните си нужди. Тези действия не е необичайно да бъдат предприети като грижа и помощ към родител, дори когато той е едноличен собственик на ремонтирания имот, поради което те не могат да бъдат квалифицирани като категорична проява на собственически права, без да са налице допълнителни факти, които да им придадат именно такова значение. В показанията си свид. С. е съобщила за извършването на други ремонти от съпруга й в имота – такива след 1991 г., както и на по-късен етап, въз основа на които е прието, че самият той е участвал в ремонти не в своя полза, а в помощ на родителя си, в който смисъл биха могли да се тълкуват и ремонтите отпреди извършения отказ от наследство. Самото изявление на ответника, че се отказва от оставеното от баща му наследство, разкрива отношението му към включените в наследството имуществени права, тъй като е нормално този акт да се явява формален израз на неговото първоначално решение, а не на неговата последваща промяна. Мотивите на С. да се откаже от наследството на своя родител нямат отношение към валидността на извършения от него акт, тъй като последният при всички случаи уголемява дяловете на останалите наследници и неговата законосъобразност не би могла да зависи от това дали у отказващия се съществува желание да ги облагодетелства или той е незаинтересуван кой след отказа ще придобие включените в наследството права. Посочено е също, че в съдебната практика се извършва разграничаване между действията по мълчаливо приемане на наследството от действията по временно управление на чуждо имущество и действията по обикновено управление на наследствените имоти, целящи запазването им. Приемането на наследството следва да се изрази в активни действия, които водят до промяна в наследственото имущество - прехвърляне, изменение, ограничаване, погасяване или прекратяване на права и задължения на наследодателя, т.е. да са от такова естество, че приемащият да може да го извърши само бидейки наследник, т.е. притежател на наследственото имущество. Такива действия в случая не са налице.
За неоснователно е намерено оплакването във въззивната жалба, че не е съобразен твърде дългият период от 7 години и половина от откриване на наследството на В. С. Н. на 30.05.1984 г. до подаване на заявлението от С. С. за вписване на отказа под № 208 от 11.11.1991 г. с изтъкването на обстоятелството, че няколко години след като се е преместил да живее в семейния им апартамент е подал заявлението за вписване на отказа си от наследството на своя баща и следователно, докато са живели всички заедно в къщата на [улица], касаторът не е имал намерение за отказ и е извършвал всички действия по ремонтите като наследник на своя баща. Въззивният съд е посочил, че с отмяната на чл. 50 ЗН (ДВ, бр. 60/1992 г.) е отпаднал срокът за приемане на наследството и срок за отказ от наследство в закона не е визиран. От това следва, че обстоятелството, че отказ от наследството е направен няколко години след смъртта на наследодателя, не води на извод, че наследството е било прието. За да се приеме, че наследството е прието, следва да е налице такова действие, извършено от наследник, което не буди никакво съмнение в намерението за приемане на актив или пасив от наследството, но в случая такова липсва.
Зачитайки отказа от наследство като валидно извършен и съобразявайки вещно-прехвърлителното действие на сключените между П. Р. Н. и сина й В. сделки; сключеният между последния и ищцата граждански брак и неговата продължителност (от 1996 г. до смъртта на В. С. през 2013 г., починал преди своята майка, без да остави низходящи), както и преминаването на наследствените права, получени от П. Р. Н. като наследство от сина й В. С. към другия й син - касатора, въззивният съд е приел, че ищцата притежава 3/4 ид.части от процесните вещи, а касаторът – 1/4 ид.част, при които квоти е допусната делбата.
В настоящото производство искането за допускане на обжалването се поддържа по цитираните по-долу въпроси:
1. „Обективират ли мълчаливо приемане на наследството, респективно предполагат ли намерение за приемане на наследството съгласно чл. 49, ал. 2 ЗН, действията на призования към наследяване, състоящи се в извършване на основни ремонти на наследствения имот, когато увеличават стойността на имота и са предприети през годините преди вписване на отказа от наследство ?” ;
2. „Може ли да се приеме като разпоредително действие и акт на мълчаливо приемане на наследството предприетото от ответника действие за вписване на отказ от наследството на своя баща, с мотив неговия дял от наследствения имот да остане на по-малкия му брат, независимо че не съществува такава правна възможност ?”
с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Според чл. 48 ЗН наследството се придобива с приемането му, което представлява едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. То произвежда действие от откриване на наследството. Приемането на наследството може да бъде извършено по два начина – изрично (което може да бъде направо - чл. 49, ал. 1 ЗН, или по опис – чл. 61 ЗН) или мълчаливо чрез конклудентни действия (чл. 49, ал. 2 ЗН). Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши освен в качеството си на наследник. Предвид многообразието на тези действия законодателят е предоставил на съда възможността да извърши преценка за всеки конкретен случай доколко извършените от наследника действия предполагат или са израз на волята му да приеме наследството. В този смисъл отговорът на питането дали ремонти на наследствения имот, извършени от призования към наследяване във времето преди вписване на отказа от наследство, включително такива, определяни като „основни” (които по правило не обективират разпореждане с наследствено право), е предпоставен от установяването на конкретни факти и преценката им от гледна точка преследваната с такива действия цел. По тази причина на такъв въпрос не е възможно да се даде общ принципен отговор, респ. – във връзка с въпрос № 1 не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наред с това следва да се подчертае, че в настоящия случай по делото не са несъмнено установени фактите, сочени от касатора като съществени белези на действията му, а именно: анализът на събраните по делото доказателства не е дал основание на въззивния съд да направи извод, че преди 1991 г. са осъществени „основни” ремонти, както и че извършените от касатора ремонти преди 1991 г. са довели до увеличаване на стойността на имота. Ето защо съставът на ВКС приема, че въпрос № 1 не обективира общо основание за допускане на обжалването.
Становището на касатора във връзка с въпрос № 2 свидетелства за търсено тълкуване contra legem – в смисъл, несъвместим с вложения от законодателя при регламентацията на отказа от наследство. При това, видно от края на питането, касаторът е наясно с резултата, до който би се стигнало при подобно тълкуване – признаване на възможност, каквато правният ред не предвижда. Практиката на ВС и ВКС е трайна и последователна в разбирането, че както приемането и неприемането на наследството произвеждат действие от откриването му, така и отказът от наследство произвежда действие от същия момент. Това означава, че отреклият се от наследство не е придобивал правата, включени в наследството, т.е. не е бил наследник, в нито един момент след откриването на наследството не е имал право върху наследството, затова и отказът от наследството всъщност е отказ от правото на наследяване (ТР № 148 от 10.12.1986 г. на ВС, ОСГК; ТР № 1 от 23.01.2024 г. по тълк.д.№ 1/2021 г. на ВКС, ОСГК). Законът не се интересува от конкретните мотиви, които са продиктували заявяването на отказ от наследство, поради което същите са ирелевантни както за валидността на отказа, така и за неговите последици. Да се приеме, че в каквато и да е житейски аргументирана хипотеза отказът от наследство може да съставлява разпоредително действие по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН и в този смисъл - акт на мълчаливо приемане на наследството, означава да се достигне до абсурдния резултат отказът от наследство да се окаже невъзможно правно действие. Изпразването на конкретна правна норма от нейното съдържание не е сред способите за „развитие на правото” по смисъла на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тъл.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което въпрос № 2 не покрива изискванията към основанието по допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 120 от 09.05.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 109/2023 г. по описа на Окръжен съд – Силистра.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: