Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шести април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 783/ 2026 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България /ПРБ/ и насрещна касационна жалба на Е. Р. М. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд /САС/ № 1281 от 07.11.2025 г. по гр.д.№ 3508/ 2024 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/ по гр.д.№ 1194/ 2024 г. и като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на Е. Р. М. сумата 50 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение по ДП № 162/ 2009 г. на Национална следствена служба, пр.пр.№ 11424/ 2008 г. на Софийска градска прокуратура, прекратено с постановление от 29.11.2019 г., потвърдено с определение от 22.06.2021 г. по в.н.ч.д.№ 460/ 2021 г. на САС; сумата 9 600 лева обезщетение за причинени имуществени вреди – заплатени адвокатски хонорари за защита в наказателното производство; сумата 2 990 лева – обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи в периода от 20.03.2010 г. до 20.01.2016 г. от неизползването на сумата от 5 000 лева, поради наложена мярка за неотклонение парична гаранция на Е. М. по наказателното производство; ведно със законната лихва върху тези суми от 22.06.2021 г. до окончателното изплащане, като искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото.
В касационната жалба на ответната ПРБ изрично е посочено, че обжалва решението само в частта за присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Поради това в частта, в която е присъдено обезщетение за имуществени вреди, въззивното решение, по чиято валидност няма съмнения, е влязло в сила.
ПРБ обжалва въззивното решение в частта, в която претенцията за обезщетяване на неимуществен вреди е уважена. Като основание за допускането му до касационно обжалване повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат уточнени в следния смисъл: за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди с оглед принципа „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД; за задължението на въззивния съд да изложи мотиви налице ли е причинно следствена връзка между обвинението и вредите и да не присъжда обезщетение при липса на такава; и как се прилага общественият критерий за „справедливост” по смисъла чл.52 ЗЗД, към която норма чл.4 ЗОДОВ препраща. Касаторът поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, а третият въпрос счита за разрешен в противоречие с практиката, обективирана в решения на Върховния касационен съд /ВКС/ по гр.д.№ 1510/ 2019 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 89/ 2019 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 912/ 2022 г., ІV г.о. и гр.д.№ 596/ 2022 г., ІV г.о.
Ищцата Е. М. оспорва касационната жалба на ответника. Счита, че по въпроса за критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение съществува изначална невъзможност за уеднаквяване на съдебната практика, тъй като този размер не може да бъде унифициран, а винаги зависи от конкретните факти и обстоятелства. Този въпрос освен че бил ненадлежно формулиран, не бил разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Сочените от ПРБ съдебни решения не били постановени по тъждествени спорове. Въпросът за прилагането на обществения критерий за справедливост също не бил надлежно формулиран и не бил правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Затова поддържа, че няма основание за допускане на жалбата на ПРБ до разглеждане по същество, евентуално излага съображения за правилност на обжалваното решение в тази част.
Ищцата Е. М. е подала насрещна касационна жалба срещу тази част от въззивното решение, с която е отхвърлена претенцията й за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 50 000 лв до 100 000 лв. В изложението й по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са повдигнати правни въпроси, които също се нуждаят от прецизиране при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС в следния смисъл: за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта; и за съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Според жалбоподателката – ищец тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - ППВС № 4/ 1968 г., решения на ВКС по гр.д.№ 2378/ 2014 г., ІV г.о. и гр.д.№ 2829/ 2015 г., ІV г.о.
ПРБ не взема становище по жалбата на ищцата.
Жалбата на ПРБ е допустима, но искането на ответника за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради което насрещната касационна жалба на ищцата не подлежи на разглеждане.
За да уважи иска за обезщетяване на неимуществени вреди до размер 50 000 лв, въззивният съд приел за установено, че на 23.02.2010 г. срещу Е. М. било повдигнато обвинение по ДП № 162/ 2009 г. за престъпление по чл.282 ал.3 вр. ал.2 вр. ал.1 вр. чл.93 т.1 б.„а“ и б.„б“, вр. чл.20 ал.1 и ал.2, вр. чл.26 ал.1 НК и по отношение на нея била определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ от 50 000 лв. С определение от 10.03.2010 г. по н.ч.д. № 1168/2010 г. гаранцията била намалена на 5 000лв, в този размер тя била внесена и била върната на ищцата на 12.02.2016 г. С определения на СГС от 25.02.2010 г. и от 24.03.2010 г. били наложени обезпечителни мерки – възбрани и запори върху имущество на Е. М.. По обвинението срещу нея и други лица бил изготвен обвинителен акт, въз основа на който било образувано НОХД № 5056/ 2010 г. на СГС. С присъда по това дело от 15.12.2015 г. ищцата била оправдана изцяло, на същата дата мярката й за неотклонение била променена в „подписка“ и били отменени допуснатите обезпечителни мерки. По протест на прокуратурата срещу оправдателната присъда било образувано ВНОХД № 32/ 2017 г. на САС, по което с решение № 304/ 29.06.2017г. първоинстанционната присъда била отменена и делото било върнато на ПРБ за ново разглеждане. На 29.11.2019 г. досъдебното производство срещу ищцата било прекратено с постановление, влязло в сила с постановяването от САС на определение от 22.06.2021 г. по ВНЧД № 460/ 2021 г. Към момента на образуване на досъдебното производство ищцата била народен представител, председател на Комисията по труда и социалната политика. С решение на 41-то Народно събрание от 09.12.2009 г. тя била освободена от тази длъжност. Започването и развитието на наказателното преследване срещу нея било широко разгласено в медийни публикации. Воденото срещу ищцата наказателно преследване се отразило негативно както в емоционален план, така и на физическото й и здравословно състояние. При така установените факти от правна страна съдът извел доказаност на предявения иск по основание. За определяне на размера на обезщетението съобразил, че ищцата е била обвинена в тежко престъпление по смисъла на чл.93 т.7 от НК и че след като през 2017 г. оправдателната присъда по обвинението срещу нея била отменена, до 29.11.2019 г. е била в неизвестност как ще продължи наказателното производство срещу нея. Съобразил също, че ищцата е била обвинена за престъпления по служба, извършени в качеството й на министър на труда и социалната политика, което и предпоставило големия обществен интерес към наказателното производство. Именно поради заеманата длъжност и повишения интерес, вредите били в значително по - висока степен. Съдът посочил още, че наказателното производство засегнало не само живота на ищцата като личност, но и обществения й престиж в професионално отношение и формирало негативно общественото мнение за нея. Съдът съобразил и това, че самата ищца се счита за политик и общественик с активна позиция в обществено-политическия живот като народен представител в няколко поредни български парламента и министър в правителства на държавата. Затова тя следвало да търпи обществена критика на ниво, по- високо от това, на което са подложени частни лица. Негативните последици за психичното състояние на ищцата били с по-висок интензитет и отражение в неимуществената й сфера, особено защото обвинението било за извършване на умишлено престъпление, свързано с професионалната й сфера. Не се доказало влошаване на здравословното състояние на ищцата - твърдените хипертонични кризи не били категорично свързани с наказателното производство, нямало данни за влошаване на онкологичното й заболяване или за трайни психични или други последици от воденото наказателно производство. Оттеглянето на М. от политическия и обществен живот било нейно решение, нямало доказателства тя да е срещнала отказ от политическа партия или организация да бъде предложена за изборна политическа длъжност. Нямало и доказателства за дискредитирането й като професионалист. Взетите мерки за неотклонение по отношение на нея били леки и не препятствали упражняването на нейни законни права. Съдът съобразил и продължителността на незаконното наказателното преследване от 11 години и 4 месеца и действието на наложените обезпечителни мерки от 2010 г. до 15.12.2015 г. При съобразяване на тези обстоятелства съдът определил размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лв - 76 минимални работни заплати към момента на влизане в сила на „оправдателната присъда“.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, уточнените въпроси по изложението към касационната жалба на ПРБ са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които съдът намерил за релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът е съобразил обобщената в решение № 40/ 13.05.2020 г. по гр.д.№ 2683/ 2019 г., ІV г.о., ВКС, съдебна практика, според която справедливостта като законов критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която засегнатите от непозволеното увреждане блага имат за увреденото лице. Поради това съдът по иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е длъжен да обвърже обществения критерий за справедливост с преценка на конкретно проявените и установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото чл.4 ЗОДОВ препраща към чл.52 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Въззивният съд е съобразил и задължителното за съдилищата тълкуване, обективирано в Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС, според което не се дължи обезщетение за вреди, несвързани с незаконното обвинение срещу ищеца. Именно поради това той не е взел предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение зачестилите хипертоничните кризи при ищцата, за които не е намерил данни да са причинени от наказателното преследване срещу нея.
Разрешенията на въззивния съд не са в противоречие с разрешенията, дадени в конкретните посочени в изложението на касатора – ответник решения на ВКС. Различните размери на присъдените обезщетения в отделните съдебни актове се дължат не на противоположни правни разрешения, а на различните установени по делото обстоятелства, от значение за определянето на тези размери като справедливи.
При положение, че по касационната жалба на ответника не са налице условията за допускане на касационния контрол, насрещната касационна жалба на ищеца не подлежи на разглеждане, съгласно чл.287 ал.4 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1281 от 07.11.2025 г. по гр.д.№ 3508/ 2024 г. в обжалваната от Прокуратура на Република България част.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: