Върховен касационен съд

6

Върховният касационен съд на Република България,Първо гражданско отделение,в съдебно заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и четиринадесета година,в състав:

при участието на секретаря Даниела Цветкова
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1840 от 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. Л., конституиран по реда на чл.227 ГПК на мястото на първоначалния ответник по предявения иск М. А. Н., срещу въззивното решение на Апелативен съд-В., постановено на 02.11.2012г. по гр.д.№160/2012г.
С определение №213/23.04.2013г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса за приложимостта на презумпцията по чл.69 ЗС в хипотеза, при която фактическата власт е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД/ и липса на уведомяване на собственика на промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение.
Касаторът поддържа,че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост по причина, че въззивният съд не е изследвал фактическата обстановка по делото,а само е маркирал,че тя е действително установена от първоинстанционния съд; че неправилно е приел, че Д. Т. е започнал да владее имота с намерение за своене от 1999г. като неправилно е приложил презумпцията на чл.69 ЗС и не е взел предвид доводите за липса на каквито и да е доказателства за манифестиране на това намерение пред М. Н.; че е възприел превратно доводите за забрана за придобиване по давност само на реални части от жилище във връзка с изискването на чл.202 ЗУТ; не е обсъдил становището,че в тежест на ищеца е да докаже,че за периода, през който твърди, че е упражнявал фактическата власт това владение е било противопоставимо единствено на М. Н.; че погрешно е приел, че е приложима презумпцията на чл.69 ЗС,макар по делото да не са събрани доказателства за извършени категорични действия, с които ищецът Д. Т. е довел до знанието на М. Н. промяната в намерението си относно процесния имот и от държател е станал негов владелец. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен,като в негова полза бъдат присъдени направените по делото разноски,посочени в касационната жалба.
Ответникът по касационна жалба В. Д. Т., конституиран по реда на чл.227 ГПК на мястото на Д. Г. Т., изразява становище, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в проведеното по делото открито съдебно заседание и в представени в същото заседание писмени бележки. Претендира присъждане на направените по делото разноски по представен в съдебно заседание списък.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
Д. Г. Т., починал в хода на производството и заместен от своя наследник по закон В. Д. Т., е предявил срещу М. А. Н., починал в хода на производството и заместен от своя наследник по завещание С. П. Л., иск за признаване право на собственост върху тавански жилищен етаж с отделен вход, състоящ се от четири стаи, хол, две кухни, коридор и две сервизни помещения със застроена площ от 179 кв.м., находящ се в [населено място], [улица] като придобит по давност в периода от 1998г. до 2010г.
С обжалваното решение Апелативен съд-В., действайки като въззивна инстанция,е потвърдил решението на първоинстанционния съд,с което така предявеният иск е уважен.
Прието е за безспорно между страните, че Д. Т. е упражнявал фактическата власт върху имота от 1993г., когато е бил настанен в имота от М. А. Н., праводател на С. П. Л. и до настоящия момент. Прието е, че началният момент, от който Д. Т. е започнал да владее имота с намерение за своене е от началото на 1999г., тъй като обстоятелствата по прекратяването на пълномощията на Д. Т. от М. Н. са се развили като хронология от 1998г., по което не се спори. Прието е, че тогава у Д. Т. е възникнала идеята, че спорният имот му е предоставен от Н. като “възмездие за свършената от него работа” като презумпцията на чл.69 ЗС, че владелецът държи вещта като своя, не е оборена от ответника по предявения иск, който е обвързан от нея. Прието е също така, че М. А. Н. и С. П. Л. не са предприели каквито и да е действия да оспорят упражняваната в периода 1999-2011г. от Д. Г. Т. фактическа власт върху имота, нито са манифестирали по какъвто и да е друг начин своето право на собственост, както и че снабдяването с констативен нотариален акт през 2006г. и 2011г. и вписването в имотния регистър не е достатъчно, а и не е такова действие. Прието е, че между страните не са съществували други правоотношения, например наемни, които да оправдаят ползването на имота не от собственика, както и че това, че собственикът не владее имота, а позволява на трето лице да осъществява едно от неговите правомощия, ведно с факта, че не извършва каквито и да е действия, за да си възвърне владението върху имота, е индиция, която изгражда вътрешното убеждение на съда, че Д. Т. е владял имота за себе си.
Въпросът,произнасянето по който е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване,касае приложимостта на презумпцията по чл.69 ЗС в хипотеза, при която фактическата власт е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД, на който Д. Т. се е позовал още в исковата молба/ , и липсата на уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение,като в производството по чл.288 ГПК е констатирано, че изразеното от въззивния съд становище противоречи на разрешението, дадено в постановени по реда на чл.290 ГПК от тричленни състави на ВКС решения, а именно:
В решение №291/09.08.2010г., постановено по гр.д.№859/2009г. на ІІ ГО на ВКС е прието, че за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. В решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС е прието, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В решение №145/14.06.2011г., постановено по гр.д.№627/2010г. на І ГО на ВКС е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани.
Настоящият състав напълно споделя съображенията, изложени в постановените по реда на чл.290 ГПК решения, като приема, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение.
Презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното:
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо,но по същество неправилно поради неправилно приложение на материалния закон /чл.69 ЗС и чл.79 ЗС/.
След като още в исковата молба е посочено, че през 1993г. Д. Т. е бил настанен в имота от М. Н. по причина, че е бил ангажиран да работи по възложена му от последния работа, за да не се налага да пътува от Д., където живеел, неправилно въззивният съд е приел, че между страните не са съществували други правоотношения. Още повече, че въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че Д. Т. е бил настанен в имота от М. Н. през 1993г., който факт, съотнесен към разпоредбата на чл.243 ЗЗД, сочи наличие на договор за заем за послужване, при който вещта се предоставя за ползване, т.е. ползувателят упражнява фактическа власт като държател. Неправилно е прието също така, че от 1999г., когато у Д. Т. е възникнала идеята, че спорният имот му е предоставен от М. Н. като “възмездие за свършената от него работа”, установената в чл.69 ЗС презумпция намира приложение и че в тежест на ответника по иска е да я обори.
Както вече беше отбелязано по-горе, когато фактическата власт е установена като държане, последващата промяна в намерението на упражняващото тази фактическа власт лице да държи вещта като своя следва да бъде противопоставена на действителния собственик на вещта, за да може да се приеме, че установената в чл.69 ЗС презумпция намира приложение.
Неоснователен е наведеният от ответника по касационна жалба довод, че доколкото Д. Т. не е получил възнаграждение за извършената от него работа /възложена му от М. Н./, то неговото убеждение, че процесният имот му е бил оставен като възнаграждение за положения труд и постигнатите успешни резултати опровергава наличието на правоотношение по договор за заем за послужване.
Следва да се има предвид , че съдържащите се в исковата молба твърдения на Д. Т. досежно обстоятелствата, при които е бил настанен в процесния имот, не са били отречени от ответника по предявения иск, т.е. налице е безспорност досежно отношенията по повод предоставянето на фактическата власт. Както вече беше отбелязано, вътрешното убеждение на едната от страните по правоотношението за настъпила промяна в неговото съдържание само по себе си не би могло да обоснове и обективното настъпване на такава промяна, ако не достигне до другата страна. Освен това не може да се приеме, че непредприемането на действия по връщане на имота сочи на съгласие на М. Н. с вътрешното убеждение на Д. Т. за получаване на имота като възнаграждение, след като това вътрешно убеждение не е било обективирано в отправено до М. Н. волеизявление. Всяко намерение или предложение за промяна в съществуващо правоотношение, вкл. и на такова за предоставяне на ползване на имот, следва да бъде обективирано, за да се приеме за осъществило се в обективната действителност, а оттам и в правния мир.
Неправилно е прието в обжалваното решение, че ако собственикът не владее имота, а позволява на трето лице да осъществява едно от неговите правомощия, ведно с факта, че собственикът не извършва никакви действия, за да си възвърне владението, това представлява индиция, която би могла да обоснове извод, че третото лице владее за себе си.
Ако собственикът е предоставил вещта за ползване другиму, той по установеното в чл.68,ал.2 ЗС правило /доколкото наличието на договор за ползването изключва приложението на установената в чл.69 ЗС презумпция/ владее вещта чрез този, на когото я е предоставил. В такава хипотеза следователно владението му не е изгубено, нито застрашено до момента, в който държателят не го уведоми, че установява самостоятелна фактическа власт за себе си. В случая до 2010г., когато по гр.д.№2054/2009г. на Варненския окръжен съд с молба вх.№25245/14.07.2010г. Д. Т. е заявил права върху имота, не е установено М. Н. да е бил уведомяван за промяна на намерението, с което Д. Т. е ползвал имота, нито е установено да е извършвал такива действия, които да обективират подобно намерение. Действително подобно намерение е съществувало в съзнанието на Д. Т., но същото е следвало да бъде обективирано чрез действие или изрично волеизявление спрямо собственика. От момента, в който промяната в намерението на ползващия вещта е достигнала до знанието на собственика /14.07.2010г./ до предявяването на иска /17.01.2011г./ не е изтекъл предвиденият в чл.79,ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок, поради което следва да се приеме, че наличието на поддържаното в исковата молба основание за придобиване правото на собственост върху имота не е доказано.
Обстоятелството дали ответникът по предявения иск се легитимира като собственик на целия имот, предмет на заявената претенция, е ирелевантно, доколкото предмет на установяване в производството по предявен установителен иск е правото на собственост на предявилото иска лице.
По реда на чл.293,ал.2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен, като в полза на С. П. Л. бъде присъдена сумата 7732.47лв., представляваща направените по делото разноски, посочени в касационната жалба.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОТМЕНЯ въззивното решение на Апелативен съд-В., постановено на 02.11.2012г. по гр.д.№160/2012г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от Д. Г. Т., починал в хода на производството и заместен от своя наследник по закон В. Д. Т.,ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.3,ап.6 против М. А. Н., починал в хода на производството и заместен от своя наследник по завещание С. П. Л.,ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ап.18 по реда на чл.124,ал.1 ГПК иск за признаване за установено като придобито по давност на правото на собственост върху недвижим имот с кадастрален идентификатор 10135.1508.242.1.3, представляващ тавански жилищен етаж с отделен вход, състоящ се от четири стаи, хол, две кухни, коридор и две сервизни помещения, със ЗП от 179кв.м., ведно с 22% ид.части от общите части на двуетажна масивна сграда със сутерен и дворно място с кадастрален идентификатор 10135.1508.242, върху което е построена сградата, находяща се в [населено място], [улица], като цялото дворно място е с площ от 488кв.м. и представлява ПИ №8 в кв.720 по плана на 3-ти подрайон на [населено място], при граници на дворното място: ПИ №9, ПИ №3,ПИ №4, ПИ №11 и ПИ №6.
ОСЪЖДА В. Д. Т. на основание чл.78,ал.3 ГПК да заплати на С. П. Л. сумата 7732.47лв., представляваща направените по делото разноски.

Председател:

Членове: