Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
АНЕЛИЯ ЦАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Цанова дело № 4449/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от Окръжен съд - Хасково касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от ПАС решение № 115/28.06.2023 г. по в.гр.д. № 248/2023 г., с което е потвърдено решение № 31 от 13.03.2023 г. по гр.д. № 177/2022 г. на ОС – Кърджали и ОС – Хасково е осъден да заплати на “Ортадогу“ ЕООД обезщетение по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ в размер на 77 900 лв. - обезщетение за имуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС.
Постъпила е и касационна жалба от “Ортадогу“ ЕООД, чрез адвокат И. И., с която се обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение е отхвърлен срещу ответника Народно събрание, като се иска той да бъде солидарно осъден за дължимото обезщетение за имуществени вреди заедно с другия ответник – ОС – Хасково.
В касационните жалби се правят отделни искания за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
С жалбата на ОС- Хасково е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в които се обосновават доводи за наличие на конкретни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК по въпросите: 1/. „Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства, като постанови решението си след съвкупната им преценка?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 2/. „Съставлява ли изискването третото правоимащо лице да е добросъвестно част от фактическия състав на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ в случаите когато Държавата, респ. нейните органи, са постановили отнемане на имущество, респ. вещ, собственост на лицето?, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК ; 3/. Допустимо ли е да уважи иск по чл. 2в ЗОДОВ и да се присъди обезщетение в полза на правоимащото лице, без то да е доказало в исковото производство дали е било добросъвестно, т.е. което не е знаело и не е могло да знае, че имуществото му е използвано за извършване на престъпление?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 4/. „Добросъвестността като качество на лицето следва ли да се докаже и кой носи доказателствената тежест за това или същата се презумира на общо основание и произтича само от факта, че собственикът на вещта е трето лице за наказателното производство? Недаването на указания в тази насока в доклада по делото от първоинстанционния съд съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 5/. „Нормата на чл. 111, ал. 2 НПК може ли да се прилага при наличието на норма в специалната част на НПК, която противоречи на правото на ЕС, но това противоречие не е установено към момента на постановяване на съдебния акт, а впоследствие е обявена за противоконституционна?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 6/. „Допустимо ли е в производството по чл. 111, ал. 2 НПК правоимащото лице да изложи съображения за своята добросъвестност - че не е знаело за използването на притежавана от него вещ като средство за извършване на престъпление, и излагането на подобни съображения може ли да има значение в последващо производство по реда на чл. 2в ЗОДОВ по иск, предявен от същото правоимащо лице?, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 7/. „Съставлява ли приложението на чл. 242, ал. 8 ГПК специфична гражданскоправна последица с характера на конфискация, по отношение на която не е приложимо връщането на веществени доказателства, уредено в нормата на чл. 111 НПК?, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 8/. „Неотправянето на искане за преюдициално запитване във всички случаи ли съставлява достатъчно съществено нарушение, за да обуслови възникване на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ или преценката за това е конкретна, като следва във всеки отделен случай да се преценяват обстоятелствата по делото? Преценката за допуснато достатъчно съществено нарушение в случаите, когато не е отправено преюдициално запитване, в противоречие ли е с правомощието на съда да прецени съобразно обстоятелствата по делото дали следва да бъде отправено подобно запитване?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК; 9/. „При произнасяне в диференцирана процедура по одобряване на внесено споразумение по реда на глава 29 от НПК следва ли да се приеме, че имуществените права на трето правоимащо лице, които имат гражданскоправен характер, се ползват с предимство пред правата на задържано лице, което има право да делото да бъде разгледано и решено с предимство пред останалите дела, доколкото задържането под стража засяга личността на обвиняемия?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и 10/. „Народното събрание като законодателен орган следва ли да носи солидарна отговорност с орган на съдебната власт при предявен иск но чл. 2в ЗОДОВ и кои са критериите, но които следва да се определят предпоставките за възникване или липса на солидарна отговорност?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 11/. „В случаите, когато е приет противоконституционен закон, впоследствие приложен с акт на орган на съдебната власт, възниква ли отговорност за Народното събрание и от какъв вид - солидарна или разделна отговорност?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и 12/. „Може ли да се приеме, че липсва пряка причинно - следствена връзка в случаите, когато в нарушение на чл. 4, § 3 ДФЕС Народното събрание е поддържало закон, приет преди присъединяване на България към ЕС, но противоречащ на правото на ЕС?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК;
В приложеното към касационната жалба с вх. № 6322/07.08.2023 г. изложение по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК “Ортадогу“ ЕООД е въвело като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, без да е формулирало правен въпрос.
ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
За да постанови решението си, ОС- Кърджали е приел, че предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл.2в ЗОДОВ са изведени в решението по дело Brasserie du Pêcheur SA, съединени дела C – 46/98 и C - 48/98, т. 51, 56 и 57: нарушената правна норма от правото на ЕС следва да предоставя права на частноправни субекти; нарушението трябва да е „достатъчно съществено"; причинна връзка между нарушението и настъпилите за частноправния субект вреди, като при преценка на второто условие - съществено нарушение, следва да се съобрази степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. Посочил е че при всички положения едно нарушение на общностното право е явно съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение, както и че според практиката на СЕС вредата може да е причинена от всеки държавен орган в това число и от национална юрисдикция, действаща като последна инстанция (Gerhard Kobler v. Austria, С-224/01, т. 32 и 34.). Позовал се е на решение от 14.01.2021 г. по дело С – 393/ 19, с което СЕС е приел, че чл. 2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 г. относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във връзка с член 17, параграф 1 от ХОПЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице, както и че чл. 4 от Рамково решение 2005/212 във връзка с член 47 от ХОПЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява в наказателно производство да се конфискува имущество, принадлежащо на лице, различно от извършителя на престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за защита. От това решение се извеждало, че нормата на чл. 242, ал. 8 НК, която допуска превозното или преносното средство, послужило за превозването или пренасянето на стоките- предмет на контрабандата, да се отнема в полза на държавата и когато не е собственост на дееца, освен ако стойността му явно не съответства на тежестта на престъплението, е в очевидно противоречие с правилото на чл. 2, § 1 от Рамковото решение във връзка с член 17, § 1 от Хартата и чл. 4 от Рамковото решение във връзка с чл. 47 от Хартата, гарантиращи правото на собственост на собственика на превозното средство и правото да го защити в наказателния процес. Разпоредбите на чл. 17, § 1 и чл. 47 от Хартата, приложими в наказателния процес във връзка с конфискацията на средствата на престъплението, предоставяли права на частноправните субекти, което е първата предпоставка за уважаване на иска. Налице била и втората предпоставка за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ: нарушението да е достатъчно съществено, като в практиката си СЕС е извел основния принцип за примат на общностното върху националното право, което означава, че при колизия на общностна и национална правна норма, държавните органи и националните юрисдикции следва да приложат съюзната норма. Възприето било и разбирането, че когато разпоредбите на една директива са безусловни и достатъчно точни по съдържанието си и в определения срок не са приети мерки по прилагане, позоваване на тези разпоредби е възможно срещу всички национални разпоредби, които не са в съответствие с директивата; такова позоваване е възможно и ако посочените разпоредби уреждат права, които частноправните субекти могат да предявяват срещу съответната държава- решение от 19 януари 1982 г. по дело Becker, т.24 и 25. Отчел е и че прeюдициалните тълкувателни решения действат с обратна сила, тъй като даденото от СЕС тълкуване не създава нови норми, а указва как тълкуваната разпоредба следва да бъде разбирана и прилагана от момента на влизането й в сила - в случая от 2007 г., когато Р.България става член на ЕС, в който смисъл същата следва да се разбира и към 2017 г., когато е одобрено процесното споразумение. От това следвало, че Р.България не е предприела необходимите мерки за съобразяване на националното право с рамковото решение, съгласно чл. 53, § 1 от Протокола относно условията и договореностите за приемането на Р.България и Румъния в Европейския съюз което не освобождавало съда от прякото му приложение. Окръжен съд Хасково е следвало да се позове директно на разпоредбите на чл. 17, § 1 и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, приложими в наказателното производство по въпросите за конфискация на средствата на престъплението, и да откаже да одобри споразумението в този му вид, а ако е имал съмнения относно тяхната относимост и точен смисъл – да отправи искане за преюдициално тълкуване, още повече, че определението, с което е одобрено споразумението по НОХД № 441/2017 г., е необжалваем съдебен акт и съгласно чл. 267, ал. 3 ДФЕС националната юрисдикция е била длъжна да сезира СЕС, като отправи преюдициално тълкувателно запитване за съответствието на чл. 242, ал. 8 НК с разпоредбите на чл. 17, § 1 и чл. 47 от Хартата във връзка с чл. 2 и чл. 4 от Рамковото решение. В тази връзка следвало да се отбележи, че неотправянето на искане за преюдициално заключение от националната юрисдикция, действаща като последна инстанция, квалифицира допуснатото нарушение на правото на ЕС като съществено. При преценка тежестта на допуснатото нарушение, решаващият съд е посочил, че следва да се съобрази и постановеното на 13.10.2015 г. решение на ЕСПЧ по дело Ünsped 5 Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş. срещу България, по което по аналогичен случай – отнемане на основание чл. 242, ал. 8 НК на превозното средство, послужило за извършване на престъплението контрабанда, е прието, че конфискацията на средството на престъплението, без да се държи сметка за поведението на собственика, т. е. дали е знаел, че с притежаваното от него превозно средство се извършва контрабанда на наркотици, и без да му бъде осигурена възможност защити в наказателния процес собствеността си, представлява нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 на ЕКЗПЧОС, която по смисъл е идентична с разпоредбата на чл. 17, § 1 от Хартата. Ето защо е приел, че постановената от Окръжен съд Хасково по нохд. № 441/ 2017 г. конфискация на моторното превозно средство, послужило за извършване на престъплението, без да държи сметка за добросъвестността на собственика и без да му осигури възможност да изложи становището си по този въпрос, представлява достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, което обосновава отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ в лицето на националната юрисдикция в качеството й на процесуален субституент. Налице бил и третият елемент от фактическия състав на чл. 2в ЗОДОВ: причинно - следствената връзка между нарушението и вредите, тъй като загубата на моторното превозно средство е пряко следствие от постановената от съда в нарушение на правото на ЕС конфискация по чл. 242, ал. 8 НК. Що се отнася до поддържаната в жалбата на Окръжен съд- Хасково теза за липса на допуснато съществено нарушение на правото на Съюза, тъй като националното право осигурява ефективни правни средство за защита на собственика на превозното средство предвид възможността да поиска връщането му по реда на чл. 111, ал. 2 НПК, в което може да изложи съображения за своята добросъвестност, съдът е намерил, че тя е неоснователна, тъй като практиката на съдилищата е постоянна и непротиворечива, че по този ред подлежат на връщане само предметите, веществени доказателства, за които не е предвидено отнемането им в приложение на нормите от специалната част на НК. За неоснователно е приел и възражението за нередовност на исковата молба в частта относно искането за солидарно осъждане на ответниците Окръжен съд Хасково и НС, тъй като в исковата молба са изложени обстоятелства относно вредоносния характер на поведението и на двамата ответници, чиято отговорност при наличието на твърдения за независимо съпричиняване е солидарна съгласно чл. 53 ЗЗД. Счел е и че релевираното в писмените бележки на Окръжен съд Хасково оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се недаване на указания на ищеца да представи доказателства за своята добросъвестност, не следва да се обсъжда по същество, тъй като не било своевременно заявено с въззивната жалба предвид разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ГПК. Счел е и че това оплакване по – скоро касае обосноваността на обжалваното решение, но дори и да се разгледа по същество е неоснователно, тъй като в производството по чл. 2в ЗОДОВ въпросът за добросъвестността на ищеца – собственик на отнетото превозно средство - не е елемент от фактическия състав на предявеното вземане, чийто правопораждащ юридически факт е допуснатото съществено нарушение на правото на ЕС. По отношение отговорността на НС, е посочил, че отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ е извъндоговорна и тя се поражда само при наличие на пряка причинно – следствена връзка на поведението на съответния държавен орган с настъпилите вреди, която връзка е налице, когато неправомерното поведение на делинквента е основната причина за настъпване на вредите и без него те не биха настъпили. Споделил е приетото от първоинстанционния съд, че претендираните от ищеца вреди са непосредствена последица от съдебния акт, а не от бездействието на НС да синхронизира националното право с правото на ЕС. С оглед постановеното по дело Ünsped Paket Servisi SaN. Ve TiC. A.Ş.
срещу България решение от 13.10.2015 г. на ЕСПЧ, че нормата на чл. 242, ал. 8 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, която е огледална на нормата на чл. 17, § 1 от Хартата на основните права ЕС, и в което са изложени съображения за липса на предвидени ефикасни правни средства за защита на засегнатите добросъвестни лица, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 4 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г. относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във връзка с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, НС е следвало да синхронизира нормата на чл. 242, ал. 8 НК с ЕКЗПЧОС и правото на ЕС, като изключи отнемането на моторното превозно средство по отношение на добросъвестния собственик. НС и до сега не било привела разпоредбата на чл. 242, ал. 8 НК в съответствие с правото на ЕС, който пропуск е отстранен от Конституционния съд на Р.България, който с решение № 12 от 30.09.2021 г. на КС по к. д. № 10/2021 г. е обявил нормата за противоконституционна в частта, която се допуска отнемането на превозното средство и „когато не е собственост на дееца". Посоченото бездействие на НС обаче не е довело до настъпване на вредоносния резултат. Във всички случаи, когато общностна правна норма е свързана с правния спор, неприлагането й от съда е основният фактор настъпване на вредите от нарушаване правото на ЕС, независимо от това дали законодателният орган е изпълнил задължението си да синхронизира националното право с правото на ЕС.
По основанията за допускане на касационно обжалване.
ОТНОСНО наведените в изложението на ОС- Хасково основания за допускане на касационно обжалване:
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по първия въпрос. Така формулирания въпрос обуславя изхода на делото и изводите в обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВКС, включ. и сочената от касатора. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви и по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Противно на изложеното от касатора, решаващият съд е обсъдил и възражението на ОС-Хасково за допуснато от първоинстанционният съд процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на дадени на ищеца указания за представяне на доказателства за своята добросъвестност, като го е приел за неоснователно, мотивирайки се, че в производството по чл.2в ЗОДОВ въпросът за добросъвестността на ищеца- собственик на отнетото преводно средство, не е елемент от фактическия състав на предявеното вземане. Съображенията на касатора за допуснати нарушения от съда, по своята същност представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които обаче настоящият съд може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по чл.288 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставените втори, трети и четвърти въпроси. Трайно в практиката на ВКС се приема, че с ъгласно принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДЕС, държавите членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. От този общ принцип произтичат редица конкретни задължения - в това число и за националните съдилища, някои от които са закрепени в договорите, а други са изведени в практиката на СЕС. От принципа следва и институтът на отговорността на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право /Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C-9/90, § 33/. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган - в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/, действаща като последна инстанция /Gerhard Kobler v. Austria (С-224/01), Traghetti del Mediteraneo v. Italian Stare (С-173/03)/. Касае се за обективна отговорност, при която се преценява характера на извършеното нарушение, а не вината на решаващия състав. Фактическият състав включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, достатъчно сериозно нарушение на тази общностна норма и пряка причинно- следствена връзка между нарушението и вредата. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три решения на СЕС /Frankovich and others v. Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Faactortame; Kobler/, които установяват елементите на фактическия състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането. ПЕС допуска възможност тази обективна отговорност на държавата да се ангажира на основание националното право при по- малко ограничителни условия, но не допуска поставянето в националното право на допълнителни условия. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези разрешения, като е постановил решението си в съответствие с постановките на СЕС и при преценка на сочените в решенията на Съда критерии за определяне дали е налице съществено нарушение на правото на Съюза. В обжалваното решение последователно са разгледани и обосновани изводите на съда коя правна норма е нарушена, защо нарушението се явява „съществено" и причинно- следствената връзка между нарушението и вредите. Наличието на създадена съдебна практика на ВКС изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а освен това касаторът не е аргументирал необходимостта от изоставяне или промяна на трайно установените правни разрешения по приложението на чл.2в ЗОДОВ. Действително, с решение от 14.01.2021г. по дело С- 393/19, СЕС е приел, че чл. 2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във връзка с член 17, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице. В случая обаче липсва надлежно направено от ответникът ОС- Хасково /включ. и до настоящия момент/ възражение за недобросъвестност на ищеца, при наличието на което само възражение за ищцовото дружество би възникнала необходимостта от доказване на своята добросъвестност , а за съда- да даде указания в доклада в този смисъл.
Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по петия въпрос. Така формулираният въпрос е некоректно зададен. В случая, за да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд не е приел, че нормата на чл.111, ал.2 НПК е неприложима по конкретното наказателно дело поради по- късно установеното противоречие на нормата на чл. 242, ал.8 НК с правото на ЕС и приетата нейна противоконституционност, а тъй като по реда на чл.111, ал. 2 НПК могат да бъдат върнати само веществените доказателства, за който не е предвидено отнемането им в приложение на нормите на специалната част на НК, какъвто не е настоящият случай.
Неоснователно е искането на касотора за допускане до касационно обжалване по шести и седми въпроса. Въпросите са хипотетичени и са зададен с цел проверка на правилността на решаващите изводи на съда за неприложимост на нормата на чл.111 ал.2 НПК по конкретното наказателно дело. Естеството на въпроса препятства възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване, поради което е безпредметно да се обсъжда осъществяването на специфичната за основанието чл.280, ал.1 т.3 ГПК допълнителна предпоставка, изяснена в т. 4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. № /2009г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е искането на касатора да допускане на касационно обжалване по поставения осми въпрос. Въпросът е теоретичен и непокрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не е обусловил решаващата правна воля на съда, обективирана в решението му. В случая, въззивният съд не се е позовал само на липсата на отправено от наказателния съд преюдициално запитване, а и на това, че ОС- Хасково при колизия на общностна и национална правна норма е следвало да приложи съюзната норма, като директно се позове на разпоредбите на чл.17, §1 и чл.47 от ХОПЕС и да откаже да одобри споразумението в този му вид, а ако е имал съмнения относно тяхната относимост- да отправи искане да преюдициално запитване, още повече че споразумението по нохд. № 441/2017 г. е необжалваем съдебен акт и съгл. чл.267, ал.3 ДФЕС националната юрисдикция е била длъжна да сезира СЕС.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по поставения девети въпрос. Въпросът е теоретичен и непокрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не е обусловил решаващата правна воля на съда, който не е излагал мотиви, че имуществените права на третото правоимащо лице се ползват с предимство пред правата на задържаното лице.
Основателно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по обобщения и уточнен при условията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правен въпрос: Налице ли е основание за ангажиране отговорността на Народното събрание, когато вредите са произлезли от неизпълнение на задължението му да хармонизира националния закон в съответствие с ПЕС и от неизпълнено задължение по чл.22, ал.4 ЗКС. Така поставеният въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК. Налице е и допълнителното основание по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- практика на ВКС, включ. посочена от касатора, с която даденото от въззивният съд правно разрешение следва да бъде проверено.
Ето защо въззивното решение следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по касационната жалба на ОС- Хасково.
На осн. чл.84, ал.1, т.1 ГПК ОС- Хасково не дължи заплащането на държавна такса.

ПО наведените от „Оргадогу“ ЕООД основанията за допускане на касационно обжалване в приложеното към касационната жалба с вх. № 6322/07.08.2023 г. изложение:
В случая, в изложението не е формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол, който именно въпрос би определели рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира частната касационна жалба. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/ 2013 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания, обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, но не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Липсата на конкретен правен въпрос във връзка с основанията по чл.280, ал.1 ГПК има за последица недопускане на касационното обжалване.
По изпратеното по пощата на 20.09.2023 г. от „Ортадоглу“ ЕООД е допълнение към касационната жалба, входирано в АС- Пловдив под № 7374/25.09.2023г.: Настоящият съдебен състав счита, че допълнението е подадено от страната след изтичане на едномесечния срок по чл.283 ГПК /при връчено на дружеството решение на 06.07.2023 г./ и като просрочено то е недопустимо, поради което и съдът не дължи произнасяне по него. Срокът по чл.283 ГПК е преклузивен и с изтичането му се погасява правото за допълване на касационната жалба, като следва да се посочи, че извън този срок страната може единствено да отстрани нередовността на подадена в срок касационна жалба – чл.285, ал.1 ГПК, която хипотеза обаче не е налице в разглеждания случай.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от АС- Пловдив решение № 115/28.06.2023 г. по в. гр.д. № 248/2023 г. по подадената от „Оргадоглу“ ЕООД касационна жалба.
Воден от изложеното, ВКС, състав на ІV гр.отд.,

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 115/28.06.2023 г. на АС- Пловдив по в. гр.д. № 248/2023 г. по касационната жалба на ОС- Хасково.

ДЕЛОТО да се докладва на председателя на ІV гражданско отделение на ВКС за насрочване, с призоваване на ОС- Хасково, като касатор, и Народното събрание и „Оргадоглу“ ЕООД, като ответници по касационната жалба.

НЕ допуска касационно обжалване на решение № 115/28.06.2023 г. на АС- Пловдив по в. гр.д. № 248/2023 г. по касационната жалба на „Оргадоглу“ ЕООД.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: