Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ИВО ДАЧЕВ

при секретаря Иванка Палашева като разгледа гр. дело № 2027 по описа за 2025 година, докладвано от съдията Дачев, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „БГ Д.“ Е., чрез процесуалния представител адв. П., срещу въззивно решение № 135 от 11.02.2025 г., постановено по гр. д. № 3286/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което, след отмяна на първоинстанционното решение № 541 от 24.10.2024 г. по гр. д. № 1393/2024 г. на Асеновградския районен съд, е отменено като незаконно прекратяването на трудовото правоотношение с Ц. И. К.-Ч., извършено със Заповед № 24/24.04.2023 г.
В касационната жалба се релевират доводи и в съдебното заседание се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, ал. 1, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
Ответната страна по касационната жалба Ц. И. К.-Ч. в представения писмен отговор чрез процесуалния си представител адв. Ш. оспорва касационната жалба като неоснователна, а в проведеното открито съдебно заседание не се явява и не се представлява.
С определение № 5370 от 24.11.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос „следва ли във волеизявлението на работника или служителя по чл. 326, ал. 1 КТ да се съдържа срок на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение?“. Касационното обжалване е допуснато за да се провери съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС, формирана с решение № 82 от 07.02.2024 г. по гр. д. № 4133/2023 г. на ВКС, IV г.о.
По правния въпрос, обусловил касационното обжалване:
С цитираното решение, както и с решение № 50173 от 23.03.2023 г. по гр. д. № 4041/2021 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 171 от 05.15.2020 г. по гр. д. № 171/2020 г. на ВКС, ІV г.о. е прието разрешението, че когато предложението за прекратяване на трудовия договор е направено от работник или служител, без в него да са посочени условията на прекратяването, същото следва да се квалифицира като предизвестие за прекратяване по чл. 326, ал. 1 КТ. Тъй като срокът на предизвестието е законоустановен, не е необходимо той да се съдържа във волеизявлението по чл. 326, ал. 1 КТ. Работникът или служителят не е длъжен да мотивира писменото волеизявление, с което предизвестява работодателя, че едностранно прекратява трудовия договор, на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Постигнатото взаимно съгласие да бъде прекратен трудовият договор е релевантно и може да послужи като основание по чл. 325, ал. 1, т.1 КТ само ако и двете страни се изразили писмено воля за това. В тази последна хипотеза предписаната от закона форма е за действителност. Това разрешение се споделя изцяло и от настоящия състав на ВКС.
По същество на касационното производство:
При този отговор на поставения правен въпрос, въззивното решение, което не е съобразено с него, се явява неправилно. По делото е установено, че по силата на трудов договор от 21.03.2022 г. ищцата Ц. К.-Ч. е заемала при ответника длъжността „домоуправител“. Със Заповед № 24/24.04.2023 г. работодателят прекратил трудовото правоотношение на основание чл. 326, ал. 1 КТ. Спорът между страните е, дали този фактически състав се е осъществил и съответно – дали уволнението е законосъобразно, предвид обстоятелствата, при които е издадена заповедта, а именно: след пререкание с управителя на дружеството-работодател Л. Ч., ищцата предложила устно трудовият й договор да бъде прекратен, на което управителката се съгласила и ищцата подала заявление за прекратяване, считано от 24.04.2023 г., в което посочила като основание чл. 220 КТ.
При тези данни и предвид отговора на поставения правен въпрос неправилно въззивният съд е приел, че след като в заявлението е посочена разпоредбата на чл. 220 от Кодекса на труда, която изобщо не може да служи като основание за прекратяване на трудов договор, и след като няма посочен срок на предизвестието, прекратяването на трудовото правоотношение е незаконно. При прекратяването на трудов договор с предизвестие по инициатива на работника или служителя, последният не е длъжен да мотивира желанието си за прекъсване на съществуващата трудовоправна връзка с работодателя, нито е длъжен да посочва правното основание, на което да стане това. Решаващо е не дали работникът или служителят се е позовал на разпоредба от закона, а дали волеизявлението му за прекратяване е направено писмено и дали е отправено и достигнало до работодателя. Срокът на предизвестието при прекратяване на безсрочен трудов договор по инициатива на работника или служителя е нормативно установен в чл. 326, ал. 2 и 3 КТ, поради което непосочването му не опорочава нито заявлението на работника или служителя, нито заповедта на работодателя за прекратяване на трудовия договор. Правоотношението между страните не е прекратено по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1 КТ, както се е поддържало в течение на цялото производство от ищцова страна, тъй като такова съгласие не е било постигнато в предписаната в същата разпоредба писмена форма. Ищцата е подала заявление, в което изрично е поискала прекратяване на трудовото правоотношение и датата, считано от която да стане това. Поради това, то съставлява предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 КТ. Заповедта за прекратяване на трудовия договор е издадена на същото правно основание. По изложените съображения уволнението не е незаконосъобразно. Въззивното решение следва да се отмени и предявеният иск – да бъде отхвърлен.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника „БГ Д.“ Е. следва да бъдат присъдени сторените разноски, които общо за трите съдебни инстанции възлизат на 3470 лв., равняващи се на 1775.39 евро.
Водим от горното, Върховният касационен съд


Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ въззивно решение № 135 от 11.02.2025 г., постановено по гр. д. № 3286/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ц. И. К.-Ч. с ЕГН-[ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу „БГ Д.“ Е. с ЕИК-*** със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.***, офис ***, чрез адв. П., иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1 КТ за признаване на уволнението със Заповед № 24/24.04.2023 г. за незаконно и за неговата отмяна.
ОСЪЖДА Ц. И. К.-Ч. с ЕГН-[ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „БГ Д.“ Е. с ЕИК-***със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.***, офис ***, чрез адв. П., сумата 1775.39 евро, представляваща направени разноски по делото пред трите съдебни инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.






2.