Ответниците по касация Г. К. П. и В. И. П. оспорват касационната жалба, като оспорват приложимостта на чл. 67 ЗС, защото държавата не е била собственик и договора за учредяване право на строеж не е могъл да породи действие. По същество развиват теза, че дори да се приложи чл. 67, ал.2 ЗС и се отчете отмяната на този текст по-късно, периода на владението им е достатъчно за придоибване по давност. Позовават се на чл. 3 от договора и това, че не са построили по одобрен архитектурен сграда в петгодишен срок. Считат, че са придобили имота по давност най-късно в периода 01.01.2018 г. – 19.01.2018 г., а ако и това не се приеме – от публикуване на решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд по к. д. № 16/2021 г. Ако съдът приеме, че главният иск е неоснователен, молят да бъде уважен евентуалния иск, като излагат съображения, че имота е станал общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ или пар.42 ЗОС, защото е включен в регулацията и е отреден за жилищно строителство.
Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:
Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК поради очевидна неправилност, изразяваща се в неприлагане на нормата на чл. 67, ал.2 ЗС, която е в сила до 01.06.1996 г. - отменена със ЗИДЗС /ДВ бр. 33/1996 г./, но на отмяната не е придадено обратно действие и за период, в който тази норма действа е приложено правилото на чл. 67, ал..1 ЗС, въпреки, че алинея 2 предвижда изключение от него - прието е, че ищците, като не са реализирали в пет годишния срок учреденото им право на строеж, то се е погасило по давност пет години след сключване на договора, т.е. на 19.08.1991г. и че в резултат на упражнявано владение от ищците до 19.08.2001 г. те са придобили правото на собственост върху процесния имот по давност.
Според чл. 67, ал.2 /отм/ ЗС, общото правило на чл. 67, ал..1 ЗС не се прилага ако гражданинът, на когото е отстъпено право да построи жилище или вила върху държавна или общинска урегулирана земя, не извърши строежа в срок от 5 години от отстъпване правото на строеж. Това право може да бъде отнето по решение на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, като в този случай се връща платената цена за правото на строеж. Следователно правото на строеж не се погасява /не отпада/ с факта на неупражняването му в предвидения петгодишен срок. Нормата на чл. 67, ал.2 ЗС е отменена със ЗИДЗС /ДВ бр. 33/1996 г./, но на отмяната не е придадено обратно действие. Според съдебната практика по приложението на чл. 67, ал.2 ЗС, вещно право на строеж, отстъпено с административен акт, не се погасява автоматично поради незастрояване в указания в договора срок. Прекратяването му поради тази причина може да стане само на основание последващ административен акт. /Решение № 266 от 24.IV.1985 г. по гр. д. № 566/84 г., I г. о., Решение №348-ІІІ-91, Решение № 15 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 311/2011 г., II г. о., Решение № 99 от 28.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3841/2021 г., I г. о./ След отмяната на чл. 67, ал.2 ЗС на погасяване правото на строеж може да се позове собственика на терена, включително държавата и общината, когато те са собственици, по общото правило на чл. 67, ал.1 ЗС, ако правото не е реализирано. Срокът по чл. 67, ал.1 ЗС е давностен, съгласно приетото в ТР № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, т.е. съдът не може да го прилага служебно, съгласно чл. 120 ЗЗД и собственикът на земята не може да се позовава на давността, след като правото на строеж е реализирано.
По касационната жалба:
В исковата молба ищците Г. К. П. и В. И. П. твърдят, че през 1972 г. имота им бил предоставен за ползване, не бил внасян в ТКЗС, не е имал характер на обработваема земеделска земя и не бил одържавяван, не бил ползван от публично-правни субекти /община, кметство, държава, ТКЗС, ДЗС или други такива/, не бил заявяван за възстановяване от друг собственик и не бил възстановяван на бивши собственици по реда на ЗСПЗЗ. След като им бил предоставен за ползване, ищците започнали да го владеят като собствени – изчистили го, подравнили го, насипали го с чакъл и почва и започнали да го ползват първоначално като зеленчукова градина, а впоследствие го оградили с циментови колове и мрежа, поставили метални порти и засадили около 100 бр. овощни дървета; по-късно направили бетонов фундамент, върху който поставили ламаринено бунгало с частично иззидани стени, прекарали електричество и вода до мястото/. Към 1982 г. в тяхна полза бил изтекъл 10–годишният срок на придобивната давност, но въпреки това след включване на имота в регулацията през 1984 г. те подписали с ОбНС договор от 18.08.1986 г. ОбНС, с който им било отстъпено право на строеж върху процесния имот, като държавна земя. Ищците твърдят, че този договор не породил действие, защото държавата не била собственик и поради това не се прилагал и мораториума, въведен с § 1 ЗИЗС. И след учредяване на правото на строеж ищците продължавали да владеят имота. Евентуално твърдят, че ако не се приеме, че са владели от 1972 г. то след 01.06.1996 г. в тяхна полза бил изтекъл 10-годишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС, като последния ден от него изтекъл в периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г. и след 07.03.2022 г. предвид обявяване за противоконституционен на пар.1 и пар.2 ЗИЗС.
Държавата, представлявана от областен управител на Софийска област се позовава на забраната, предвидена в първоначалната редакция на чл. 86 ЗС за придобиване по давност на социалистическа собственост, т.е. на държавна и кооперативна собственост. Посочва, че имота е предоставен за ползване като пустееща земя през 1972 г. на основание ПМС № 21/31.12.1963 г., защото такива имоти не е могло да се обработват от ТКЗС и ДЗС. След включването на имота в регулацията е съставен на 19.02.1985 г. акт за държавна собственост № 2526, в който имота е описан като бивша собственост на АПК – Ботевград и е учредено право на строеж на ищците, а през 2020 г. е съставен акт за частна държавна собственост № 5839. Тези актове са представени. Позовава се и на мораториума.
Твърденията на ищците, че им е предоставено право на ползване през 1972 или 1974 г. не са доказани. Не е установен и статута на имота в същия период и до включването му в регулацията през 1984г. Установено е, че е съставен АДС № 2526 от 19.02.1985 г., с който е актуван за държавен парцел ***, имоти пл. № ***,***,***в кв. ***, в. з. „Л.“, [населено място], с площ от 792 кв. м., в който като основание за придобиване е записано „Земя на АПК, включена в регулационния план на в. з. „Л.“ – [населено място] със заповед № АБ-125/16.03.1984 г. и на основание 404 РМС от 1968 г. отдаден безвъзмездно на ОбНС - гр. Ботевград.“. Констатацията в АДС, че имота е бивша земя на АПК не е оспорена и не е оборена. В АДС е отразено, че с договор № 118 от 18.08.1986 г. Общински народен съвет - Ботевград е отстъпил на Г. К. П. и съпругата му А. Т. Т. правото на строеж върху държавна земя - парцел ***,***,***в кв. ***по регулационния план на [населено място], общ. Ботевград, Софийска област, в. з. „Л.“, срещу заплащането на сумата от 1540 лв. Договорът е представен от ищците. Актът е актуализиран като е съставен АЧДС № 5839 от 09.06.2020 г. за недвижим имот – УПИ № ***,***,***в кв. ***, в. з. „Л.“, [населено място], с площ от 792 кв. Като правно основание за съставянето на акта са посочени чл. 2, ал. 3, чл. 3, т. 5 /придобити чрез способи, предвидени в закона/, чл. 68, ал. 1 и чл. 71, ал. 1 ЗДС вр. чл. 103 и чл. 104 ППЗДС.
Разпитаните свидетели П. и П., които имат съседен имот в същата вилна зона, знаят имота от 80-те години. Свидетелите разказват, че ищците направили бунгало в имота, обработвали имота, засадили плодни дръвчета и зеленчуци. Имотът бил ограден с мрежа, имало вода и ток. Ищците ползвали имота от както го знаят, като нямало спорове за него. През 1985 г. – 1986 г. имотите във вилната зона на [населено място] се „раздавали“ от кметството и ищците купили имота и плащали такса в кметството. Ищците насадили плодни дръвчета и зеленчуци, имало бунгало, имало ток и вода. Първоначално имотите там били парцели - лозя, на слогове, но не държавни, а „частни“ – на няколко човека, после всичко било „заринато“, за да се получи „едно общо“.
Представени са от ищците и приходни квитанции и разписки за платени от тях публични задължения за процесния имот за 2010 г., 2012 г., 2014 г., 2015 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2021 г., 2023 г.
Въззивният съд е приел, че не следва да обсъжда доводът на ищците във въззивната жалба, че се ползват от презумпцията на чл. 69 ЗС и владението им не следва да се обсъжда, защото противоречат на останалите твърдения. Този извод е правилен. Той кореспондира на противоречивите твърдения, че имота им е даден за ползване а го завладели и след това сключили договор, с който им е учредено право на строеж с държавата, а поради неупражняване на правото на строеж също владеели имота. Ако е налице основание за придобиване право на ползване и е установена фактическа власт върху имота, то тя не е владение, а имота се държи като ползвател на това основание, а не като владелец. Сключвайки договор за учредяване право на строеж, суперфициара признава правоот на собственост на учредителя. Нормата на чл. 69 ЗС установява презумпция, че „владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че не се държи за другиго“. Твърдението на ищците, че им е предоставено ползването, респективно, че им е учредено право на строеж оборва презумпцията.
Въззивният съд е приел, че отбелязването в АДС, че имота е на АПК няма доказателствена стойност, че от това не може да се приеме, че имота е на държавата без да е установено на кого е бил собственост, че щом имота е бил на АПК, е принадлежал на трето лице, което не е изгубило собствеността си върху него, независимо от включването на последния в тази селскостопанска организация. Тези изводи почиват на принципното положение, че с внасянето на имотите в ТКЗС не е изгубено правото на собственост на членкооператорите, а само реалните граници. За тези изводи съдът се е позовал разясненията по т. 2 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК, но тълкувателният акт на практика не е приложен. В него е тълкувана нормата на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ, публ. ДВ бр. 98/1997 г., според която подлежат на възстановяване на предишните им собственици, притежавали ги преди образуване на ТКЗС и други селскостопански организации, земеделски земи, „които са били продадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни или общински органи , с изключение на изрично посочените случаи по този закон“, като „приобретателите не могат да се позовават на придобивна давност“, според изричния текст на нормата. /Под изрично предвиден случай, който изключва приложението на този текст се разбира нормата на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ или чл. 10б ЗСПЗЗ, които в случая са неприложими – ищците не са реализирали правото на строеж и няма реализирано обществено мероприятие./ По т.2 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК е прието, че под „предоставени на трети лица“ по смисъла на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ като акт на разпореждане, извършен от ТКЗС, ДЗС или създадени въз основа на тях селскостопански организации или от други държавни и общински органи , непредставляващ пречка за реституция на незастроени земеделски земи в строителните граници на населените места, се включват всички сделки и административни актове с вещноправни последици “. В настоящия случай е приложим чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ и цитираното тълкувателно решение, защото Общински народен съвет е сключил през 1986 г. сделка на разпореждане с вещно право – правото на строеж, с имот, който не е бил държавен, а е бил бивша земеделска земя, ползвана от АПК, включена в регулацията. Такъв имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ според текста на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ, но ако не е заявен и възстановен, за него се прилага чл. 19 ЗСПЗЗ. В противоречие с чл. 10, ал.13, изр.2 ЗСПЗЗ и т.2 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.д.№ 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че ищците, които черпят права от договор за учредяване право на строеж с държавата, чрез общински народен съвет, имот, който е стопанисван от АПК, а след включването му в регулацията – от ОбщНС е могло да се придобие по давност. Изречение второ на чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ изрично изключва придобивната давност като способ за придобиване правото на собственост върху такива имоти. Нормата е императивна и съдът следва да я приложи и без позоваване.
Разясненията на съда, че актовете за държавна и за общинска собственост нямат правопораждащо действие са правилни, но са неотносими към спора, тъй като ако имота е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, но не е възстановен, за него се прилага чл. 19 ЗСПЗЗ, т.е. имота се придобива по силата на закона от общината, като е без значение дали тя е съставила АЧОС.
Доколкото държавата оспорва твърденията на ищците за придобиване по давност и е съставила АЧДС, съдът приема, че е налице правен интерес за предявения главен положителен установителен иск против държавата.
Правилно е приел въззивният съд, че от факта на сключване на договора за отстъпено право на строеж на 18.08.1986 г. и след това установената фактическа власт върху имота от ищците е въз основа на основание – договор за суперфиция, което изключва субективния елемент на владението, т. е. намерението им да своят имота. При установената забрана за придобиване по давност в чл. 10, ал.13, изр.2 ЗСПЗЗ, а и на чл. 86 ЗС в първоначалната му редакция е изключено и преобръщането на държането във владение за себе си.
Позовавайки се само на чл. 67, ал.1 ЗС и без изрично позоваване на погасителна давност за правото на строеж от ответника, въззивният съд е приел, че след изтичането на петгодишния срок от учредяването му, който е изтекъл на 18.08.1991 г., правото на строеж се е погасило по давност и от този момент е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, която не е оборена. Тъй като не било установено кой е бил титуляр на правото на собственост на процесния имот преди издаване на АДС от 1985 г. и защото държавата не е доказала придобиването му, въззивният съд е приел, че не е имало пречка за придобиването на процесния имот по давност от ищците до 19.08.2001 г. Според въззивният съд, квитанциите за платени публични задължения от ищците за 2010 г., 2012 г., 2014 г., 2015 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2021 г., 2023 г. свидетелстват за субективното им намерение да считат имота за свой.
Евентуално е разгледана и хипотезата, ако се приеме, че имотът е бил държавна собственост на основание чл. 6 ЗС /в редакцията до изменението с ДВ, бр. 77 от 1991 г./, като в тази хипотеза не е обсъждано значението на договора за отстъпено право на строеж за субективния елемент на владението. Съдът е съобразил нормата на чл. 86 ЗС, която не е допускал придобиване по давност до 01.06.1996 г., но е приложил редакцията й, действаща след тази дата, когато имотите-частна държавна собственост е могло да се придобиват по давност. Отчел е мораториумът, въведен с § 1 ЗИЗС /ДВ, бр. 46 от 6.06.2006 г./ е продължаван до 31.12.2017 г., а съгласно § 1 и § 2 ЗД на ЗС /ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., в сила от 31.12.2017 г./ е бил продължен до 31 декември 2022 г., но със задна дата, считано от 31.12.2017 г. и предвид обявяване за противоконституционни на тези параграфи и конкретно на пар.2 с Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционният съд, е приел че в периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. е изтекъл и последния ден от десетгодишния срок. Затова е отменено решението на първата инстанция и вместо това е уважен положителният установителен иск за собственост, поради което по евентуалният отрицателен установителен иск, съдът не се е произнасял.
Тези изводи са неправилни, като формирани в противоречие с императивни правни норми и при съществено нарушение на процесуалните правила поради следното:
Не е приложил императивното правило на чл. 67, ал.2 ЗС, за период, когато е действало /до 01.06.1996 г./, т.е. прието е, че правото на строеж, учредено от ОбщНС е погасено по давност без да е издаван административен акт за отнемане на правото на строеж. Без издаване на такъв акт и без държавата да е направила възражение, че правото на строеж е погасено по давност поради неупражняването му в петгодишния срок, в нарушение на императивната норма на чл. 120 ЗЗД и на процесуалните правила, въззивният съд е приложил служебно погасителната давност и е приел, че учреденото право на строеж се е погасило по давност поради неупражняването му. В ТР № 1/2011г. на ОСГК на ВКС е изяснено, че срокът по чл. 67 ЗС е давностен, а не преклузивен, което означава, че съдът преценява дали това право е погасено по давност само при изрично възражение от собственика на земята за това. Приел е придобиване по давност въпреки изричната забрана за прилагане на този придобивен способ в чл. 10, ал.13, изр.2 ЗСПЗЗ. При приетото при условията на евентуалност - ако имота е държавна собственост, че ищците са го придобили по давност, съдът не е обсъдил, че от държавата, чрез общински народен съвет е учредено право на строеж в полза на ищците, т.е. че е налице договорно основание за упражняване на фактическа власт върху имота, което опровергава презумпцията на чл. 69 ЗС. Клаузите на договора и конкретно на чл. 3 от същия не могат да дерогират чл. 67, ал.1 и ал.2 /отм/ ЗС. Неправилен е и извода, че плащането на публични задължения е демонстрация на намерение за своене. Плащането на данъци и такси обаче е публично задължение, което не е действие, насочено към собственика и поради това не разкрива намерение за своене.
Изложените противоречия с императивни правни норми и съществени нарушения на процесуалните правила налагат касиране на обжалваното решение.
Предвид изложеното, ищците не са могли да придобият правото на собственост върху процесния имот. Той е бил включен в блокове на АПК, според необорените констатации в А. от 1985 г., който се ползва с материална доказателствена сила относно тези необорени контатации в него /Решение № 41/11.02.2011г. по гр.д.№ 1401/2009г. ІІ гр.о./ Включен е в регулацията през 1984 г. и върху него Общински народен съвет е учредила право на строеж на ищците. На основание чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ имота подлежи на реституция. Реституират се и земите, които към момента на колективизацията са били земеделски, но попадат в строителни части на населеното место и в регулацията към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. Няма данни имота да е реституиран на някого. Следователно щом е подлежал на възстановяване по чл. 10, ал.13 ЗСПЗЗ, но не е възстановен, той е станал общинска собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. Придобиването е по силата на закона. Ищците са придобили само правото на строеж, което включва и възможността да ползват цялото дворно място, съгласно чл. 15, ал.3 ЗС /в редакция от ДВ бр. 87/ 08.11.1974г. до ДВ бр. 33/01.06.1996г., действала към момента на учредяване правото на строеж/, което не е отпаднало след отмяната на този текст и щом не е издаден административен акт по чл. 67, ал.2 /огм/ ЗС, респективно ответникът или общината не са направили възражение за погасяване на правото на строеж.
Поради това, че упражняват фактическа власт върху имота на основание договора за суперфиция, те не могат да се ползват от презумпцията на чл. 69 ЗС, т.е. не са владелци. Нормата на чл. 10, ал.13, изр.2 ЗСПЗЗ също забранява това предвид хипотезата при която е учредено правото на строеж/ Фактическия състав на придобивната давност включва два елемента – владение и изтичане на предвидения в закона срок. /ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС/ В случая ищците не са владелци, а суперфициари и не са могли да преобърнат държането на основание облигационно правоотношение във владение за себе си предвид забраната за придобиване по давност по чл. 10, ал.13, изр.2 ЗСПЗЗ дори договорът за суперфиция да е учреден от несобственик. Затова искът се явява неосонвателне и следва да се отхвърли, като се отмени обжалваното въззивно решение, като противоречащо на закона – чл. 10, ал.13, изр.2 ЗСПЗЗ, чл. 120 ЗЗД, чл. 67, ал.2 /отм/ ЗС и поради допуснати съществени процесуални нарушения – прилагане служебно на погасителната давност.
Относно предявеният евентуален иск.
Съгласно приетото в ТР № 1/2001 г. от 17 .07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 10, която препраща към т. 15 от ТР № 1/2000г. от 04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС, касационната инстанция може за първи път да се произнесе по предявения евентуален иск, ако отхвърли главния иск. Това предполага и преценка на допустимостта му.
Съдът намира, че предявеният отрицателен установителен иск срещу държавата е недопустим. Ищците обосновават правният си интерес по този иск, като се позовават на право на собственост, което не доказват – главният иск се отхвърля. Дори да се приеме, че се позовават на възможност да придобият имота чрез владение, предвид невъзможността да придобият по давност правото на собственост поради забраната на чл. 10, ал.13, изр.2 ЗСПЗЗ, която не е ограничена във времето, те не доказват правен интерес от предявяване на такъв иск и при тази хипотеза. Отделно от това, упражняването на фактическа власт върху имота е на основание договор за суперфиция, което оборва презумпцията на чл. 69 ЗС.
Не на последно място отрицателният установителен иск за собственост е насочен срещу ненадлежен ответник – насочен е против държавата, а самите ищци по същество защитават тезата, че имота е общинска собственост на основание чл.19 ЗСПЗЗ или на основание пар.42 ЗОС, защото е отреден за индивидуално жилищно строителство към момента на влизане в сила на тази норма.
Предвид изложеното, съдът приема, че предявеният от ищците при условията на евентуалност отрицателен установителен иск за собственост против държавата е недопустим, поради недоказан правен интерес от предявяването му против държавата, поради което производството по него следва да се прекрати.
Съобразно резултата по спора и на основание чл. 78, ал.2, ал.4 и ал.8 ГПК, на касатора Държавата, представлявана от Областен управител на Софийска област следва да се присъди юристконсулско възнаграждение в размер на 180 евро, съгласно чл. 37 ЗПрП и чл. 25, ал.1 НБПП за касационна инстанция и по 200 евро за първа и въззивна инстанция или общо 580 евро за всички инстанции.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение