Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:
при секретаря Александра Чолакова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 2115/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от “Т. София“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор П. П., чрез юрисконсулт С. М., срещу въззивно решение № 1488 от 13.03.2025 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 138/2024 г., с което са уважени исковете на И. И. Ж. по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, като тежестта за разноските е възложена на работодателя.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато само в частта по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, както и относно съдебноделоводните разноски, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпроса: валиден ли е втори по ред трудов договор, сключен наред със съществуващ предходен договор по трудово или служебно правоотношение, когато правоотношенията (първото и новото) съществуват паралелно и за пълно работно време.
Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:
Трудовото правоотношение възниква по повод отдаването под наем на работна сила от работника или служителя за използването й от работодателя. Сред основните задължения на работника или служителя по индивидуалното трудово правоотношение е изпълнение на възложената работа в уговореното работно време, по вид, качество и място на работа, когато такова е предвидено. Работното време е елемент от трудовите правоотношения и едно от основните задължения на работника или служителя е спазването му и използване за работа в изпълнение на определени трудови функции и насищането му с трудови усилия. Когато едно лице започне работа по второ по ред правоотношение, първото по време, се явява основно, а второто е за допълнителен труд (по чл. 110 КТ при същия работодател или по чл. 111 КТ при друг работодател). Основно е онова трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд (§1, т. 12 от ДР на КТ). И в двата случая – по чл. 110 и по чл. 111 КТ, допълнителният договор се сключва за извършване на работа по време, извън установеното по основното правоотношение. Когато и двете правоотношения са за пълно работно време (2х8 или общо 16 часа на ден), физически и юридически е невъзможно да се изпълни изискването за полагане на труд "извън" основното време, без да се застъпят графиците, а когато работното време е строго фиксирано с начало и край и е налице пълно съвпадение, то е възможно изпълнение само по едното правоотношение. Законът, също така, изисква осигуряването на минимум 12 часа непрекъсната междудневна почивка, но при две паралелни 8-часови работни правоотношения (общо 16 работни часа) остават едва 8 часа в денонощие, което прави спазването и на тази почивка абсолютно невъзможно. Дори при изрично писмено съгласие на служителя, максималното общо работно време по основно и допълнително правоотношение не може да надвишава 48 часа седмично (чл. 113, ал. 1 от КТ); два договора на пълно работно време генерират 80 часа седмично. На следващо място, когато паралелно съществуващите правоотношения са с работно време и график на работа, които съвпадат напълно, е и физически невъзможно да се престира труд едновременно и по двата; ангажираността по първото изключва възможността да се изпълняват трудовите задължения, по същото време, по втория договор. В подобна хипотеза, работникът/служителят, когато сключва допълнителен договор, съзнава, че е невъзможно да престира труд по него. При така изложеното, вторият трудов договор, имащ характера на допълнителен по чл. 111 КТ, се явява недействителен, щом съществува едновременно и за пълно работно време с основното правоотношение.
По касационните оплаквания:
Касаторът в жалбата и в открито съдебно заседание излага съображения за неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон и необоснованост.
Ответникът по касация изразява становище с отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК, в съдебно заседание и писмени бележки, депозирани на 04.03.2026 г., че жалбата е неоснователна. Счита, че уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ неизбежно влече и уважаване на субсидиарните искове по т. 2 и по т. 3. Винаги, щом съдът уважи иск за отмяна на уволнението, е длъжен да уважи и предявените искове за възстановяване на работа и за заплащане на обезщетение за оставане без работа, защото ако се уважи главния иск, а се отхвърлят субсидиарните, се стига до парадоксално положение. Възражението на работодателя за недействителност на трудовото правоотношение е сторено след изтичане на преклузивните срокове. В допълнение, през целия исков период от време, Ж. не е полагала труд едновременно при двама работодатели, защото ползвала отпуск - било й предложено от прекия ръководител и от изпълнителният директор на А., след като узнали, че е възстановила трудовото си правоотношение, да излезе в отпуск, защото не желаели да се лишат от нейните знания и уменията дори за няколкомесечен период, и тя се възползвала. И. Ж. моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд установил, че между И. И. Ж. и “Т. София“ ЕАД е съществувало трудово правоотношение съгласно трудов договор от 29.10.2015 г., по силата на който служителката е заемала длъжността „експерт, изкупуване на енергийни обекти“ в дирекция „Инвестиционна и ремонтна дейност“, отдел „Развитие на топлопреносната мрежа и присъединяване на нови клиенти“ в дружеството. Трудово правоотношение било прекратено със заповед № 12/10.01.2022 г. на изпълнителния директор на дружеството, на осн. чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ - поради съкращаване в щата, въз основа на ново длъжностно разписание, утвърдено към 15.12.2021 г. Това уволнение било признато за незаконно и отменено с влязло в сила на 01.02.2024 г. решение № 580 от 06.02.2023 г., постановено по в.гр.д. № 12325/2022 г. на СГС. Служителката била възстановена на заеманата до уволнението длъжност. Със заповед от 05.03.2024 г. на изпълнителния директор и председателя на УС на дружеството служителката е постъпила отново на работа, при същия работодател, по реда на чл. 345 КТ, на изпълняваната от нея длъжност към 11.01.2021 г. - „експерт, изкупуване на енергийни обекти“, считано от 05.03.2024 г.. На 18.03.2024 г. е била връчена заповед №[ЕИК]/18.03.2024 г., с която въз основа на утвърдено от изпълнителния директор изменение на длъжностното разписание (в сила от 13.12.2021 г.), трудовото правоотношение било отново прекратено, на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ. Ж. отказала предложението да сключи договор за новосъздадената длъжност. Заповедта е отменена като незаконосъобразна, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, от въззивния съд по това дело, и в тази част въззивното решение е влязло в сила, като недопуснато до касационно обжалване.
Въззивният съд, след отмяна на заповедта, възстановил служителя на заеманата преди уволнението длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и осъдил работодателя да му заплати обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 6853,28 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Сумата съставлява разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получила от „Т. София“ АД и полученото от А. за периода 18.03.-18.09.2024 г.
Работодателят въвел възражение, че трудовото правоотношение, възникнало с ищцата на 05.03.2024 г., е нищожно, защото И. Ж. едновременно е работила по друго, служебно правоотношение, с друг работодател, с работно време, идентично с това по процесното трудово правоотношение, и в нарушение на чл. 7, ал. 2, т. 6 ЗДСл. Въззивният съд приел, че възражението е неоснователно, защото законът не въвежда изрична забрана за паралелно съществуване на трудово и служебно правоотношение на пълен работен ден, която да влече като последица недействителност на по-късно сключения трудов договор. В случая Агенцията за устойчиво и енергийно развитие не е предприела действия по прекратяване на служебното правоотношение на ищцата на основание чл. 7, ал. 2, т. 6 ЗДСл, което е довело до едновременно съществуване на двете правоотношения (служебно и трудово) за период от две седмици, но това не обосновава недействителност на сключения при възстановяването на ищцата на работа трудов договор с „Т. София“ ЕАД, в изпълнение на влязло в сила съдебно решение. Наред с това, съдът намерил, че дори и да се приеме, че процесното трудово правоотношение е възникнало като допълнителен трудов договор, при външно съвместителство, в нарушение на разпоредбата на чл. 111 КТ (доколкото е уговорено полагането на труд в рамките на установеното работно време по основното правоотношение при първия работодател), то недействителността на този втори трудов договор би имала действие занапред, след обявяването ѝ от съда и докато не бъде обявена недействителността на трудовия договор с влязло в сила решение на съда, съгласно чл. 74, ал. 2 КТ, ще е налице действително правоотношение. Според съда, дори да се приеме, че процесният трудов договор е недействителен, то това обстоятелство не би имало значение за правилното разрешаване на настоящия правен спор, тъй като до момента на обявяване на недействителността от съда е съществувало валидно трудово правоотношение.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност на въззивното решение, нито до недопустимост в допуснатата до касационно обжалване част.
По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с даденото по реда на чл. 290 ГПК тълкуване от състава на Върховния касационен съд. Трудовото правоотношение между насрещните страни по делото е възстановено при съществуващо друго служебно правоотношение, с друг работодател, на пълно и фиксирано работно време. Двете правоотношения съществуват паралелно, през целия период от действие на процесния договор с „Т. София“ ЕАД, вкл. към датата на прекратяване на същия - 18.03.2024 г., като фиксираните часове на работа на служебното и трудово правоотношение съвпадат. Следователно процесният договор, като втори по ред, се явява допълнителен по см. чл. 111 КТ и е недействителен. Този извод следва не поради нарушението на чл. 7, ал. 2, т. 6 от ЗДСл по служебното правоотношение от И. Ж., каквито допълнителни доводи развива работодателят. Вярно е, че законодателят е забранил на държавните служители, докато притежават това качество, да полагат труд по трудови правоотношения, включително и по трудов договор за допълнителен труд, освен в изрично изброени изключения (напр. преподавателска или научна дейност). Самият факт на сключване на втори трудов договор води само до дисциплинарна отговорност и евентуално уволнение от държавната служба, но не прави автоматично договорите недействителни. В случая недействителността е поради фактическата и правна невъзможност от паралелното съществуване на двете правоотношения – първото (в случая служебното) изключва изпълнението на трудовите задължения по второто.
Неоснователни са и доводите на ответника по касационната жалба И. Ж., че в периода 05.03. – 18.03.2024 г. тя не е била страна едновременно по две правоотношения за полагане на труд – служебно, с Агенция за устойчиво енергийно развитие (А.), и трудово, с „Т. София“ ЕАД, защото по първото й бил разрешен отпуск. Ползването на отпуск от работник/служител, несъмнено не прекратява служебното/трудовото правоотношение, а съществуването на такова правоотношение е и условие за правата по Глава осма, Раздел I от КТ, съответно по чл. 56-66 от Закона за държавния служител или друг нормативен акт, уреждащ правото и видовете отпуск за дадена длъжност. Развитите съображения за желанието да се съхрани служебното правоотношение и необходимостта от провеждане на конкурс за заемане на длъжността в А. служителят е трябвало да прецени, когато решава дали да запази служебното си правоотношение или да възстанови трудовото. Невъзможно е в случая да запази и двете правоотношения.
И. Ж. неправилно счита още, че възражението на работодателя/ответник против валидността на трудовото правоотношение е преклудирано. Става реч за правен довод (не за фактическо твърдение), който довод касае валидност на договор с преюдициално значение за два от предявените искове, като фактите, обуславящи твърдението за недействителността му, са установими от надлежно събраните доказателства по делото в първа инстанция.
Въззивният съд правилно е съобразил, че законосъобразността на уволнението поради съкращаване на щата не се влияе от това било ли е валидно трудовото правоотношение или не, поради което и въззивното решение по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ не е допуснато до касационно обжалване; то е влязло в сила. В практиката на Върховния касационен съд, включително и в ТР № 4/2017 г., обявено на 01.02.2021 г. по Тълк.дело № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, се приема, че докато не бъде обявена недействителността на трудовия договор с влязло в сила решение на съда съгласно чл.74, ал.2 КТ ще е налице действително правоотношение, което може да бъде прекратено от работодателя на всяко едно от изчерпателно изброените основания за прекратяването му. Това е така поради специалната уредба на недействителността по КТ, обусловена от особения характер на трудовите правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот, а също така, и с оглед влиянието на трудовите правоотношения върху социално осигурителните и пенсионноосигурителните права на работника или служителя. Неправилно обаче Софийският градски съд е приел, че евентуална недопустимост на трудовото правоотношение е без значение за всички предявени претенции в процеса. Съществено по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ е дали с решението, по въведеното възражение, ще бъде призната (установено от съд), недействителност на трудовото правоотношение между насрещните страни, към датата на отмяната на уволнението. Разпоредбите на чл. 74, ал. 2 и ал. 5 и чл. 75 от КТ следва да се тълкуват в смисъл, че недействителността на трудовия договор (и на отделни клаузи от него) извън случая по чл. 74, ал. 2, пр. 2 от КТ , се предявява по съдебен ред. Страните не могат да се позовават извънсъдебно на недействителността на трудовия договор и на последиците й. Те се прилагат в отношенията им, след като съдът я е обявил (признал): с нарочен диспозитив на решението или като я зачете за обусловеното от недействителността право. Във втория случай недействителността е предявена пред съда с довод или възражение на страните, в спор за обусловеното право. На осн. чл. 75 от КТ отношенията между страните до обявяване недействителността се уреждат като при действителен договор. Затова, преюдициалното произнасяне по релевирана от работодателя по това дело недействителност на трудовия договор, с това решение по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, има значение само по исковете за възстановяване на работа и за заплащане на обезщетение по чл. 225 КТ (в този см. решение № 1129/1995 г. на III г.о. на ВС РБ, решение № 236 от 2000 г. на III г.о. на ВС РБ, решение № 650/17.11.2010 г. по гр.д. № 1573/2009 г. на III г.о. на ВКС, решение № 218/05.07.2011 г. по гр.д. № 775/2010 г. на III г.о. на ВКС, решение № 176/17.03.2010 г. по гр.д. № 3022/208 г. на III г.о. на ВКС).
При тези съображения, въззивното решение по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ е неправилно и следва да бъде касирано, като спорът се разреши от настоящия състав на ВКС, доколкото не е необходимо повтарянето или извършването на нови процесуални действия.
По изложените по-горе съображения, трудовият договор, от момента на възстановяване на трудовото правоотношение на 05.03.2024 г., до прекратяването му на 18.03.2024 г., се явява недействително, поради противоречие със закона. Недостатъкът на трудовия договор не е отпаднал, нито е отстранен (основното служебно правоотношение е съществувало към датата на уволнението, а също и след това). Недостатъкът е резултат от поведението на И. Ж., а не на работодателя по спорното трудово правоотношение, като последният не е имал и никаква възможност да го отстрани. Следователно няма пречки работодателят да се позове на недействителността.
Последиците при уважаване на конститутивния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ са, че се възражда същото трудово правоотношение, което е съществувало между страните преди незаконното уволнение – за същата работа, условия на труда, възнаграждение, срок и т.н. Това значи, че ако прекратеното правоотношение е било недействително, такова то ще се възроди. Недопустимо е съдът да постановява по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ възстановяване на едно правоотношение, чиято недействителност е съдебно установил преюдициално в своето решението. По делото не могат да се приложат последиците по чл. 74, ал. 5 и 6 КТ.
Когато работникът или служителят е действал добросъвестно, отношенията с работодателя, до момента на обявяване на неговата недействителност, се уреждат като при действителен трудов договор, но в случаи като процесния, чл. 75 КТ е неотносим. От момента на възраждане на трудовото правоотношение, до неговото прекратяване, ищцата Ж. е наясно с порока на допълнителния трудов договор, поради което не е добросъвестна страна по него. Следователно, обявената в това решение недействителност има действие от преди това.
В заключение искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ следва да бъде отхвърлен.
Служителят Ж. няма право на обезщетение по чл. 225 КТ за времето след съкращаването й, защото вземането е за трудово възнаграждение по недействително трудово правоотношение. След като недействителността е призната, а и тя има действие назад във времето, липсва причинна връзка между отмяната на уволнението и неполучаването на трудови възнаграждения след това, по недействителното трудово правоотношение. Искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е неоснователен.
По съдебноделоводните разноски:
При този резултат, работодателят дължи заплащане на дължима държавна такса само по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ: 80 лв. – 40,90 евро, за предявяване на иска.
Поетото от бюджета възнаграждение за вещо лице е във връзка с обезщетението по чл. 225 КТ и следва да остане така, както е направено.
Платената от работодателя такса във въззивно и касационно производство относно исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ следва да му бъде възстановена от насрещната страна – сума общо в размер на 137 лв. – 70 евро.
Ищцата има право на съдебноделоводните разноски, направени по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за трите инстанции – по чл. 78, ал. 1 ГПК. Тя е заплатила адвокатско възнаграждение, както следва: 1200 лв. пред РС, 1200 лв., редуцирани по чл. 78, ал. 5 ГПК, на 600 лв. пред СГС и 1500 лв. пред ВКС. Хонорарите са платени за процесуално представителство по трите иска, като настоящият състав намира, че тежестта в първа и втора инстанция е била основно по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, а в трета – по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ. поради което приема, основан на чл. 162 ГПК, че половината от възнаграждението за адвокат в РС и СГС и една трета от възнаграждението за адвокат във ВКС, е по иска за отмяна на уволнението. При тези съображения, работодателят дължи на И. Ж. сумата в размер на 1 400 лв. - 715,81 евро.
Ответникът/касатор има право на съдебноделоводни разноски, сторени от него в трите инстанции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя съобразно вида, количеството и качеството на предоставената процесуална защита, в рамките на наредбата по чл. 37, ал. 1 от ЗПП, в размер по 150 лв. за първа и втора инстанция и в размер на 250 лв. за касационна инстанция, или общо 550 лв. - 281,21 евро.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1488 от 13.03.2025 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 138/2024 г., в частта по исковете с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ, както и съдебноделоводните разноски по чл. 78, ал. 1, чл. 78, ал. 3 и чл. 78, ал. 6 ГПК,
и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на И. И. Ж. против “Т. София“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор П. П., за възстановяване на заеманата преди уволнението (заповед №[ЕИК]/18.03.2024 г.) длъжност „експерт, изкупуване на енергийни обекти“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода 18.03. – 18.09.2024 г., в размер на 6853,28 лв. (3504,03 евро), на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ.

ОСЪЖДА “Т. София“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор П. П., да заплати на И. И. Ж. сумата в размер на 715,81 евро, представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК , направени в производството пред всички инстанции, съразмерно уважената част от исковете.

ОСЪЖДА И. И. Ж. да заплати на “Т. София“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор П. П. сумата в размер на 351,21 евро, представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени в производството пред всички инстанции, съразмерно отхвърлената част от исковете.

ОСЪЖДА “Т. София“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор П. П. да заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Софийски районен съд сумата в размер на 40,90 евро., представляващи дължима държавна такса за предявяване на иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: