Върховен касационен съд

[населено място], 18.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

при участието на секретар Петя Петрова, като изслуша докладваното от съдия Чомпалов т.д. № 2606 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК. По касационна жалба на"ЕОС Матрикс“ ЕАД е допуснато касационно обжалване на решение № 265/28.08.2025 г. по в. гр.д. № 284/2025 г. на Окръжен съд -гр.Хасково, с което е потвърдено решение № 902/29.11.2024 г. по гр.д. № 1196/2024 г. на Районен съд -гр.Хасково за уважаване на предявения от Д. Д. В. срещу "ЕОС Матрикс“ ЕООД /сега ЕАД/ иск с правно основание чл.439 ГПК – за недължимост на суми, предмет на изп.дело № 124/20 г. на ЧСИ С. П.. Основното съображение на касатора за неправилност на обжалваното решение намира основание в тезата, че направеният от длъжника отказ от изтекла давност е действителен и води до започване на нов давностен срок за процесния дълг. Поддържа се, че не е необходимо длъжникът първо да се е позовал на давността, за да е валиден направеният отказ от давност. Изводите на въззивния съд за недействителност на отказа от давност сa в противоречие с нормата на чл.118 ЗЗД, която допуска изпълнение на задължението и след изтичането на давността. След като на основание чл.118 ЗЗД изпълнението на погасеното по давност задължение е валидно, то валиден е и отказът от давност. Твърди се от касатора, че в споразумение № МАЗ 00012521/02.04.2020 г. длъжникът се е отказал от изтеклата в негова полза давност и от този момент е започнал да тече нов давностен срок, който не е изтекъл към предявяване на иска. Иска да се отмени обжалваното решение и да се отхвърли искът по чл.439 ГПК.
Ответницата Д. Д. В. е подала отговор, с който оспорва касационната жалба. По спорния въпрос за отказа от давност е изложила съображения, че отказ от последиците на погасителната давност, направен преди длъжникът да се е позовал на давността, представлява отказ от бъдещо евентуално позоваване на давност, а това е недопустимо. Сочи, че в процесното споразумение не е индивидуализирано задължението, а е направено общо изявление, което не рефлектира върху процесните задължения. Към предяване на иска е изтекъл давностният срок, защото по образуваното през 2012 г. изпълнително дело е настъпила на 06.11.2014 г. „перемпция“, след която е започнала да тече нова давност, изтекла на 06.11.2019 г., а искът по чл.439 ГПК е предявен след тази дата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в касационната жалба, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил за установено, че срещу Н. Ф. В. /наследодател на ищцата/ е била издадена по ч.гр.д. № 1945/12 г. на Районен съд [населено място] заповед по чл.417 ГПК. Заповедта е влязла в сила, поради което за процесните вземания на основание чл.117 ал.2 ЗЗД е започнала да тече 5-годишна погасителна давност. Направена е констатацията, че през 2012 г. е образувано първото изп.дело, което е прекъснало давността. Решаващият съд е намерил, че поради настъпила перемпция изпълнителното дело е прекратено на 06.11.2014 г., откогато е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок, изтекъл на 06.11.2019 г. Въззивната инстанция е формирала извода, че сключеното между кредитора и длъжника споразумение изх. № МАЗ 00012521/02.04.2020 г., съдържащо изявление на длъжника за отказ от последиците на чл.110 и чл.111 ЗЗД, не води до прекъсване на давността, защото отказ от изтекла давност е недопустим, ако е направен преди длъжникът да се е позовал на давността. Прието е, че отказ от бъдещо евентуално позоваване на изтекъл давностен срок е недопустим. Разяснено е в мотивите на обжалваното решение, че дори и да се приеме, че принципно е допустимо длъжникът да се откаже от изтеклата в негова полза давност, без преди това да се е позовал на давността, необходимо е от съдържанието на неговото изявление да може да се направи извод, че не желае да се ползва от последиците на погасителната давност. По отношение на направеното в процесното споразумение изявление на длъжника решаващият съд е намерил, че то е недействително, защото представлява отказ от бъдещо евентуално позоваване на изтекла давност. То е общо изявление за отказ от последиците по чл.110 и чл.111 ЗЗД, защото липсва индвивидуализация на вземането. Към сключване на споразумението е изтекъл давностният срок от 5 години, а изявлението на длъжника не е основание за прекъсване на давността, защото може да се прекъсне само неизтекъл давностен срок. Изпълнително дело № 124/20 г. на ЧСИ С. П. е образувано след 06.11.2019 г., когато е изтекла давността, която поради недопустимия отказ следва да се зачете, поради което искът по чл.439 ГПК е уважен.

С постановеното по настоящото дело определение № 937/26.03.2026 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК за преценка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с решение № 65/03.06.2011 г. по т.д. № 600/2010 г. на ВКС по следния правен въпрос - „Какви са правните последици на направения от длъжника отказ от погасителна давност, след като тя е изтекла?“
По допустимостта на въззивното решение. Съгласно ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, въведен с исковата молба, а когато първоинстанционният съд е постановил изцяло или частично недопустимо решение и същото е потвърдено или отменено, въззивното решение също е недопустимо изцяло или в съответната част. Касационният съд констатира, че първоинстанционният и въззивният съд недопустимо са се произнесли по иск с правно основание чл.439 ГПК за разликите над сумите от 190,73 лв. – неолихвяема сума, над 994,41 лв. – главница, над 1184,26 лв. - лихви, и за над 106,42 лв. – разноски по изп.дело. Ищцата е предявила иска по чл.439 ГПК в качеството на наследник по закон на длъжника по заповедта по чл.417 ГПК Н. Ф. В., починал в хода на второто изп.дело на 01.08.2022 г., а правният й интерес да отрича вземането на кредитора за определен размер произтича от размера на задълженията, за които тя отговаря като наследник. След смъртта на длъжника към наследяване са призовани ищцата /съпруга/ и децата Ф. Н. В. и Д. Н. В.. Тримата на основание чл.60 ал.1 ЗН отговарят за задълженията на наследодателя съобразно дяловете, които получават от наследството – в случая по равни части на основание чл.5 ал.1 и чл.9 ал.1 ЗН. По процесното изп.дело няма данни останалите двама наследници /деца/ да са направили отказ от наследството на длъжника, респ. спрямо тях да е била проведена процедурата по чл.51 ал.1 ЗН и да са настъпили последиците на ал.2 – дори не са повдигнати твърдения за тези факти. Следователно ищцата като наследник на длъжника отговаря за процесните задължения съразмерно на дела й от наследството и има правен интерес да води иска по чл.439 ГПК за отричане на процесните вземания до съответния размер, до който тя отговаря като наследник на длъжника – до 1/3 от тях, т.е до 190,73 лв. – неолихвяема сума, до 994,41 лв. – главница, до 1184,26 лв. – лихви, и до 106,42 лв. - разноски. Ищцата няма правен интерес да отрича с иска по чл.439 ГПК съществуването на вземания за разликите над посочените размери, защото тя не отговаря за задължения над посочените размери. Въззивният съд не е упражнил правомощието си по чл. 269, вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК и като е потвърдил първоинстанционното решение изцяло, е постановил частично недопустимо решение - в частта за разликите над посочените суми.
Въззивното и първоинстанционното решение са недопустими и в частта, с която е признато за установено, че ищцата няма задължение за такса по т.26 от ТТРЗЧСИ от 706,39 лв. в полза на ЧСИ С. П.. Предмет на иска по чл.439 ГПК могат да бъдат само вземанията, произтичащи от гражданското правоотношение, по което страни са длъжникът и взискателят, включително и за присъдените в негова полза разноски. Задължението на ищцата към ЧСИ С. П. за такса по т.26 ТТРЗЧСИ в размер на 706,39 лв. не може да бъде предмет на иска чл.439 ГПК, защото не произтича от спорното материално правоотношение и кредитор по него е органът по изпълнение, а не взискателят, който е легитимиран като ответник по този иск. Дали несъществуването на такова задължение за длъжника по изпълнението е последица от уважен срещу взискателя иск по чл.439 ГПК е извън предмета на спора.
По релевантния материалноправен въпрос. В решение № 65/03.06.2011 г. по т.д. № 600/2010 г. на ВКС е прието, че след като длъжникът може да изпълни задължението си и след изтичане на давността /чл. 118 ЗЗД/ и това да доведе до погасяване на кредиторовото вземане, по аргумент за по-силното основание следва, че длъжникът може да направи и отказ от изтеклата в него полза погасителна давност. Такъв отказ под страх от недействителност не може да бъде направен преди да е изтекла давността /чл. 113 ЗЗД/. В служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС са дадени разрешения в същия смисъл. В решение № 630/28.10.2024 г. по гр.д. № 4704/2022 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС е прието, че съгласно нормата на чл. 113 ЗЗД недействителен е отказът от погасителна давност, преди тя да е изтекла, поради което по аргумент на противното е допустим отказ от вече изтекла погасителна давност. Отказът може да бъде направен както изрично, така и мълчаливо, чрез предприемането на конклудентни действия или чрез поемане на писмени задължения, от които може да се направи недвусмислен извод за него. В подобен смисъл е и решение № 186/19.06.2013 г. по гр.д. № 927/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, в което е разяснено, че съгласно нормата на чл. 113 ЗЗД валиден отказ от субективното право на погасителна давност може да се направи след нейното изтичане, но отказът не може да е валиден, ако не са индивидуализирани вземанията, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля относно задължението, за което е изтекла погасителната давност. В решение № 119/18.12.2020 г. по т.д. № 2370/2019 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е прието, че отказът от погасителна давност може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност.
Настоящият състав на касационния съд споделя изцяло дадените в посочените по-горе решения на ВКС разрешения по спорния материалноправен въпрос и намира, че когато по отношение на едно задължение е изтекъл предвиденият в закона срок на погасителната давност, в полза на длъжника възниква правото да се позове на давността или да се откаже от нейните последици, като упражняването на правото на отказ не е предпоставено от предходно позоваване на давността. В нито едно от посочените решения на ВКС позоваването от длъжника на изтеклата погасителна давност не е възприето като необходимо условие за настъпването на правните последици на отказа от давност. В нормата на чл.113 ЗЗД е предвидено, че е недействително съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла. По аргумент от противното, касационният съд намира, че за действителността на отказа от погасителна давност е достатъчно да е налице изтичане на давността, а последиците от отказа настъпват, независимо от това дали длъжникът се е позовал на давността преди да се откаже от нея. В подкрепа на този извод е правилото на чл.118 ЗЗД, според което изпълнението на задължение след изтичане на давността има погасителен ефект, макар и в момента на плащането длъжникът да не е знаел, че давността е изтекла. В тази хипотеза въпросът за необходимостта длъжникът да се позове на изтеклата давност изобщо не може да се повдига, защото към момента на плащането той дори не знае, че давността е изтекла. Изпълнението на едно задължение след изтичане на давността има много по-значими правни последици от отказа от давност, защото това изпълнение погасява дълга, без да има право длъжникът да иска връщане /solutum retinentio/, а отказът от давност заличава последиците на изтеклия давностен срок и открива възможността за евентуално бъдещо погасяване на дълга чрез принудително събиране, което не е сигурно, че ще се осъществи. След като в хипотезата на чл.118 ЗЗД изпълнението на едно задължение след изтичането на давността е валидно и води до погасяване на дълга, и то при незнание на длъжника, че давността е изтекла - т.е. при липса на позоваване, то няма никакво съмнение, че позоваването от длъжника на давността не е условие да се направи отказ от давност. Направеният от длъжника след изтичане на срока на погасителната давност отказ от давност поражда правни последици, изразяващи се в заличаване на правния ефект на изтеклия времеви срок, който след отказа не е правнорелевантен - давностен, а настъпването на тези последици не е предпоставено от предходно позоваване от длъжника на давността. В резултат на отказа на длъжника от давност кредиторовото вземане има качеството на вземане, за което давността не е изтекла /до изявлението за отказ/.
По същество. Първото изп.дело срещу длъжника по заповедта е образувано на 05.11.2012 г. и не се спори, че на 06.11.2014 г. на основание чл.433 ал.1, т.8 ГПК е настъпила „перемпция“. В този случай давността от 5 години по чл.117 ал.2 ЗЗД е прекъсната на 05.11.2012 г. и е започнала да тече отново от 06.11.2014 г., поради което е изтекла на 06.11.2019 г. От тази дата за длъжника е възникнало правото да се позове на давността или да се откаже. След изтичане на давността страните са сключили на 14.04.2020 г. споразумение за разсрочване на парично задължение изх. № МАЗ 00012521/02.04.2020 г., с което длъжникът е признал, че има задължения към ответника в размер на общо 7198,21 лв. – чл.2, които произтичат от сключен с „ОББ“ АД договор за кредит от 01.04.2011 г., цедирани са на ответника по договор за цесия от 31.01.2018 г. и са предмет на процесното изп.дело – чл.3.1. Длъжникът в клаузата на чл.4.1 се е задължил да погаси дълга чрез месечни плащания през периода 25.04.2020 г. – 25.03.2021 г. съгласно Приложение № 1 – чл.4.1, а в клаузата на чл.4.4 изрично е заявил, че „на основание чл.113 ЗЗД упражнява правото си на отказ от последиците по чл.110 и чл.111 ЗЗД, настъпили до датата на неговото подписване“. Доколкото в чл.4.1 от споразумението се урежда изпълнението на посочените в чл.3.1 задължения, чиито размери са посочени в чл.2, няма никакво съмнение, че обективираният в клаузата на чл.4.4 отказ на длъжника от давност има за предмет именно задълженията, предмет на процесното изп.дело и на иска по чл.439 ГПК.
С оглед на дадения по-горе отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, касационният съд намира, че правните последици на изтичането на давността са отпаднали по силата на споразумението от 14.04.2020 г., което обективира направения от длъжника отказ от давност, поради което към образуване на процесното изп.дело /второ/ на 22.01.2020 г. за процесните вземания не е изтекла давността. Позоваването от ищцата на погасителната давност с предявяване на иска по чл.439 ГПК не може да приведе процесните задължения в състояние на „естествени“ задължения /“ naturalis obligatiо“/, които не подлежат на принудително изпълнение и изпълнението им е оставено на волята на длъжника, тъй като направеният от наследодателя й отказ от давност е заличил правните последици на изтеклия до 14.04.2020 г. срок. За пълнота на изложението следва да се спомене, че падежът на първата вноска по приложения към споразумението погасителен план е настъпил на 25.04.2020 г., откогато е започнала да тече петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, а искът по чл.439 ГПК е предявен на 15.05.2024 г.
С оглед на изложеното касационният съд намира, че въззивното решение и решението на районния съд следва да се обезсилят в частите, с които искът по чл.439 ГПК е уважен за разликата над сумите от 190,73 лв., 994,41 лв., 1184,26 лв., 106,42 лв., както и за такса по т.26 от ТТРЗЧСИ от 706,39 лв . , а в останалата част въззивното решение следва да се отмени и вместо това искът по чл.439 ГПК да се отхвърли в съответната част.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 265/28.08.2025 г. по в. гр.д. № 284/2025 г. на Окръжен съд -гр.Хасково и потвърденото с него решение № 902/29.11.2024 г. по гр.д. № 1196/2024 г. на Районен съд -гр.Хасково в частта, с която по иск с правно основание чл.439 ГПК е признато за установено, че Д. Д. В. не дължи на "ЕОС Матрикс“ ЕООД /сега ЕАД/ сумите за разликите над: 190,73 лв. - неолихвяема сума, 994,41 лв. – главница, 1184,26 лв. – лихви, и за над 106,42 лв. - разноски, за които е издаден изпълнителен лист срещу нейния наследодател Н. Ф. В. и са предмет на изп.дело № 20208740400124 на ЧСИ С. П., както и в частта, с която е установено, че Д. Д. В. няма задължение от 706,39 лв. - такса по т.26 от ТТРЗЧСИ в полза на ЧСИ С. П..
ПРЕКРАТЯВА производството в посочените по-горе части поради недопустимост на иска по чл.439 ГПК.
ОТМЕНЯ решение № 265/28.08.2025 г. по в. гр.д. № 284/2025 г. на Окръжен съд -гр.Хасково в частта, с която е потвърдено решение № 902/29.11.2024 г. по гр.д. № 1196/2024 г. на Районен съд -гр.Хасково в частта, с която по иск с правно основание чл.439 ГПК е признато за установено, че Д. Д. В. не дължи на "ЕОС Матрикс“ ЕООД /сега ЕАД/ сумите от: 190,74 лв. – неолихвяема сума, 994,41 лв. – главница, 1184,26 лв. – лихви, и 106,42 лв. – разноски, за които е издаден изпълнителен лист срещу нейния наследодател Н. Ф. В. и са предмет на изп.дело № 20208740400124 на ЧСИ С. П., и вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.439 ГПК за установяване, че за Д. Д. В. не съществуват задължения поради изтекла давност към "ЕОС Матрикс“ ЕАД в размер на: 190,74 лв. – неолихвяема сума, 994,41 лв. – главница, 1184,26 лв. – лихви, и 106,42 лв. – разноски, за които е издаден изпълнителен лист срещу нейния наследодател Н. Ф. В. и са предмет на изп.дело № 20208740400124 на ЧСИ С. П..
ОСЪЖДА Д. Д. В. ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.“А“, ет.3, ап.8, да заплати на "ЕОС Матрикс“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк], „Бизнес Парк -София“ , сграда 15, вх.“А“, ет.4, съдебни разноски за трите инстанции от общо 465,36 евро.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.