Р Е Ш Е Н И Е
№ 436
[населено място], 10.07.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в публично заседание на пети юни две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ДОРА МИХАЙЛОВА
при секретаря АЛБЕНА РИБАРСКА и с участието на прокурор А., като изслуша докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3013 по описа за 2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. Й., М. Й. и К. Й., действащ чрез своите родители и законни представители Д. Й. и М. Й., всички чрез адвокат Р. М. – Х., срещу Решение № 524 от 30.04.2024 г. по в. гр. д. № 2728/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 165/01.08.2023г, постановено по гр. д. № 158/2023 г. по описа на Окръжен съд– Враца, в частта, в която са отхвърлени предявените от Д. К. Й., М. Й., действащи лично и поотделно и като законни представители на малолетния си син - ищец К. Й., ЕГН: [ЕГН], против Прокуратурата на Република България искове по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно от ЗОДОВ за заплащане на сумите, както следва: на К. Й., чрез неговите родители и законни представители Д. К. Й. и М. Й., сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР-Враца, издаден по предложение на РП - Мездра, изразяващи се в емоционална стресова ситуация на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. при забрана да напусне страната; на М. Й. - сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР-Враца, издаден по предложение на РП-Мездра, за забрана детето й К. Й. да напусне на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. страната; и на Д. К. Й. - сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР Враца, издаден по предложение на РП-Мездра, за забрана на детето му К. Й. да напусне на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022г. страната.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Жалбоподателите считат за неправилен правния извод на въззивния съд, че отговорността на Прокуратурата не може да бъде ангажирана на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предложение последно ЗОДОВ, тъй като хипотезите на нейната отговорност били изчерпателно изброени в чл. 2, т. 1 и т. 2 от закона, каквито твърдения исковата молба не съдържала, а и самото наказателно производство не било срещу лицето, спрямо което е била наложена принудителната административна мярка. Поддържа се, че неправилно въззивният съд е приел, че заповедта на административния орган за налагане на забрана малолетният К. Й. да напуска пределите на страната не е била отменена като незаконосъобразна, без да отчете, че тя била изначално нищожна като мотивирана с неверни факти. По делото несъмнено било установено, че предложението на прокурора до директора на ОДМВР Враца да наложи принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 от ЗБЛД на малолетното дете К. Й. съдържало неверни фактически твърдения, а именно, че нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите му липсвало.
Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Р България не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
В съдебно заседание касаторите, редовно призовани, не се явяват. Депозирана е молба от пълномощника им адвокат Р. М. – Х., в която се поддържат съображенията, изложени в касационната жалба. Представителят на Прокуратурата на Р България оспорва касационната жалба.
С определение № 1086 от 06.03.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по значимия за изхода на правен въпрос дали се прекъсва причинно-следствената връзка между противоправното поведение на органа на публична власт и причинените от незаконния му акт вреди в хипотезата на деликтното основание по чл. 2, ал. 1, т. 1, предложение последно ЗОДОВ, ако заповедта за наложената принудителна административна мярка не е била отменена като незаконосъобразна. Отрицателният отговор на този въпрос се извежда както пряко от закона при сравнение на фактическите състави на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, така и от формираната по реда на чл. 290 ГПК практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 35/12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО, и цитираното в него Решение № 9 от 2.02.2018 г. по гр. д. № 1444/2017 г. на ВКС, III ГО. В тези съдебни актове е посочено, че относно причинно-следствената връзка в практиката си ВКС използва два основни способа за установяване на причинна връзка между противоправното деяние и настъпилите вреди. На първо място, прилага се т. нар. „теория за равноценността“, съгласно която е налице причинна връзка между вредите и извършеното деяние, когато последното се явява необходимо условие за настъпването на вредите. Наличието на причинната връзка се проверява като мисловно се отстрани деянието от цялата съвкупност от условия, предизвикали вредите. Ако вредите настъпват и без да е налице деяние, то причинна връзка не е налице и обратното – ако вреди не настъпват без да е налице деяние, то причинна връзка е налице. За определяне размера на преките вреди се използва т. нар. „адекватна теория“ – преки са само онези вреди, които типично настъпват вследствие извършеното противоправно деяние.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищците Д. Й. и М. Й., сключили граждански брак на 24.09.2011 г., са родители на малолетния К. Й.. С присъда от 17.06.2021 г. по н.о.х.д. № 276/2021 г. по описа на РС - Мездра Д. К. Й. бил признат за виновен в това, че на 08.01.2021 г. в [населено място], в дом, находящ се на [улица], държал огнестрелни оръжия и боеприпаси в нарушение на разпоредбите на чл. 59, ал. 1 и чл. 98, ал. 1 и ал. 2 ЗОБВВПИ, като не е взел необходимите мерки за сигурност и особено мерките, предвидени в надлежните правилници, наредби и инструкции, допуснал е достъп на други лица до оръжията и не е предприел мерки за недопускане на злополуки и наранявания при употребата им, не ги е съхранявал в метална каса, неподвижно закрепена, снабдена със секретно заключващо устройство, или в отделно помещение с врата със секретни и заключващи се устройства и входна метална врата, от което деяние е последвала смъртта на едно лице - малолетния Т. Б. Т., като не е искал и не е допускал това и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 338, ал. 3, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 НК бил осъден на шест години лишаване от свобода при първоначален "общ" режим на изтърпяване. С въззивно решение № 63/24.06.2022 г по в.н.о.х.д. № 195/2022 г. по описа на ОС – Враца била изменена първоначалната присъда, като ищецът Д. Й. бил осъден на 4 години лишаване от свобода при „общ режим" на изтърпяване на наказанието за престъпление по чл. 338, ал. 3, предл. 1, вр. ал. 1 НК, вр. чл. 54 НК.
Въззивният съд установил, че малолетният К. Й. бил разпитван в хода на досъдебното производство относно механизма на инцидента, при която детето, с което си играел той, било смъртоносно ранено с ловна пушка, оставена без надзор до вратата на мазето от ищеца Д. Й. в дома му в [населено място]. Относно детето К. Й. била изготвена и съдебно-психиатрична и комплексна психолого-психиатрична експертиза. Апелативният съд посочил, че на 14.01.2021 г. и 15.01.2021 г. прокурор при РП – Мездра отправил на основание чл. 145 ЗСВ две идентични предложения до директора на ОДМВР-Враца за налагане на принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД - забрана на малолетното дете К. Й. да напуска пределните на страната. Предложенията били мотивирани с нуждата да се обезпечи участието на свидетеля К. Й. в действията по разследването по ДП № 139/2021 г. по описа на РП - Враца, като в предложението от 15.01.2021 г. било посочено, че от доказателствата по делото не били налице данни за наличие на нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите на детето на основание на чл. 76, т. 9 ЗБЛД. На 15.01.2021 г. директорът на ОДМВР - Враца издал Заповед № 369з102, с която наложил на малолетния К. Й. забрана да напуска пределите на страната на основание чл. 76, т. 9 ЗБЛД. Заповедта не била връчена на адресата.
Въззивният съд костатирал, че била налице декларация с нотариална заверка на подписа от 01.09.2015 г., удостоверен от нотариус С. Г., район на действие този на РС - Враца, с която ищецът Д. К. Й. дал съгласието си синът му К. Й. да пътува извън границите на Р България, придружен от майка си М. Й., според законоустановените срокове за пребиваване в чужбина, като декларацията била без ограничение на срока.
Безспорно е по делото, че на 29.01.2021 г. ищцата М. Й. заедно с децата си К. Й. и София предприела пътуване с автомобил за Словакия, но на границата с Р Сърбия, ГКПП – Калотина, на малолетния К. не било позволено да напусне страната поради забраната, наложена с посочената по-горе заповед. Осуетено било и пътуването им, предприето на 14.12.2022 г. от Летище София, по същата причина.
По молба на ищцата М. Й. от 15.12.2022 г. РП – Враца направила предложение до директора на ОДМВР - Враца да отмени наложената принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД поради отпадане на основанието, като уведоми надлежните органи за това. Същия ден забраната била отменена.
При тези факти въззивният съд, позовавайки се на т. 10 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, с което е разяснено, че, когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност, е посочил, че процесната Заповед № 369з102 на ОДМВР– Враца, с която било обезпечено събиране на доказателства по досъдебното производство, била отменена по молба от ищцата М. Й., а не като незаконосъобразна. Приел е, че след като липсва незаконен акт (незаконна заповед за налагане на принудителна административна мярка), осъществен по нареждане на Прокуратурата, било безпредметно разглеждането на другите елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на ответника за вреди.
Съставът на Върховния касационен съд при произнасяне по касационните оплаквания, обусловени от решението на въззивния съд по спора между страните представляват ли предложенията на прокурора, отправени до директора на ОДМВР – Враца на основание чл. 145 ЗСВ, предпоставка за настъпването на неимуществените вреди, за които се претендира обезщетение, намира, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по чл. 290 ГПК разяснения, посочени при отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване. Това налага отмяна на обжалваното решение, а делото следва да бъде решено по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия.
Деликтният състав по чл. 2, ал. 1, т. 1 предложение последно ЗОДОВ след изменението му с ДВ, бр. 98/2012 г., предвижда обективна отговорност на държавата за вредите от дейността на правозащитните органи във всички случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС. Съгласно чл. 5, § 1 от Конвенцията, прогласяващ правото на свобода и сигурност, никой не може да бъде лишен от свобода, освен по силата на постановена от съда присъда; за неизпълнение на законно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона; при законен арест или лишаване от свобода с цел да се осигури явяване пред предвидена в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление, или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление; при лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или с цел да се осигури явяване пред предвидената в закона институция; с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевно болни лица, алкохолици, наркомани или скитници, както и при законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. Извън посочените хипотези, всеки друг случай на лишаване от свобода е в нарушение на човешкото право на свобода и сигурност по чл. 5, § 1 КЗПЧОС (в този смисъл Решение 60317/01.04.2022 г. по гр. д. № 597/2021 г. по описа на ВКС и цитираното в него Решение № 212/14.10.2016 г. по гр. д. № 14.02.2016 г., на ВКС, и двете по описа IV ГО).
В настоящия процес като основание на иска е въведено следното нарушение – накърнено право на свободно придвижване на малолетния ищец, свидетел в производството по ДП № 139/2021 г. по описа на РП - Враца. Изложените в исковата молба фактически твърдения, поддържани в хода на процеса, са, че, прокламирано като основно човешко право, правото на свободно движение на мололетния ищец, в това число и правото му на излизане от страната, ответникът е нарушил, защото, макар постановена от кометентен държавен орган, ограничителната мярка е неправомерна (незаконосъобразна). По същество търсената от ищците защита не касае искане за присъждане на обезщетение от противозаконно лишаване от свобода на малолетния К., а репариране на неимуществените вреди заради нарушено основно право, прогласено в Договора за функционирането на Европейския съюз и Договора за Европейския съюз - правото на свободно движение на всеки гражданин на държавите - членки, в това число и правото на излизане от съответната страна, включена в европейската общност. При тези фактически твърдения и формулираното въз основа на тях искане следва да се приеме, че правната квалификация на предявените искове е по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ. Доколкото въззивният съд се е произнесъл в рамките на определения от страните предмет на делото и в границите на търсената от ищците защита, дадената от него грешна правна квалификация на исковата претенция обуславя единствено неправилност на обжалваното решение, не и недопустимост.
Съгласно чл. 21, §1 ДФЕС и Директива № 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки всеки гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава в рамките на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване. Ограничаване на свободата на движение (и пребиваване) на граждани на съюза e допустимо, ако то е основано на съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. В тези случаи ограничителните мерки трябва да се основават изключително на личното поведение на лицето, да не са изолирани от конкретния случай, и да не се основават на мерки за обща превенция (чл. 27, §1, §2 и §3 от Директива 2004/38/ЕО).
В настоящия случай по отношение на малолетния ищец е нарушено изискването по чл. 21, §1 ДФЕС ограничаването на предоставеното от същата разпоредба право на свободно движение да се извършва само на предвидените от правото на Съюза основания. За да отправи предложенията до директора на ОДМВР - Враца за налагане на принудителна административна мярка по чл. 76, т. 9 ЗБЛД - забрана на малолетното дете К. Й. да напуска пределните на страната - прокурор при РП – Мездра се е позовал на разпоредбата на чл. 145 ЗСВ, мотивирайки се с нуждата „да бъде обезпечено участието на К. Й. в последващи действия по разследването“ по ДП № 139/2021 г. по описа на РП - Враца и „недопускане отклоняването му от територията на Р България“, а и „липсата на данни по делото за нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина от родителите на детето на основание на чл. 76, т. 9 ЗБЛД“.
Анализът на чл. 145 ЗСВ води до извод, че законодателят обвързва приложението му с наличието на конкретна необходимост от осигуряване на надлежно изпълнение на съществуващи правомощия на прокуратурата както в сферата на наказателния процес, така и извън него. Както е прието в мотивите на Решение № 3/25.03.2023 г. на Конституционния съд по к. д. № 18/2022 г. чрез надзорната дейност не могат да се засягат въпроси по съображетия за целесъобразност, навременност и пр., да се контролира упражняването на свободното усмотрение и да се въздейства върху дискреционната власт на административните органи, да се извършва намеса по същество в рабтата на органите на изпълнителната власт, затова и възможността на прокуратурата да извършва дейностите по чл. 145, ал. 1, т. 1– 6 ЗСВ не влияе пряко върху правомощията на административните контролни органи. Независимо от това, в настоящия случай именно предложението на прокурора при РП – Мездра е положило началото на анализирания причинно-следствен процес, тъй като то е било необходимото условие за издаване на Заповед № 369з102/15.01.2021 г. на директора на ОДМВР – Враца. Правомощие да забрани да напуска пределите на Република България прокурорът има само по отношение на обвиняемия, привлечен за тежко умишлено престъпление или за друго престъпление, с което е причинена смърт – чл. 68, ал. 1 НПК, но не и по отношение на свидетел, каквото качество в наказателния процес е имал малолетният ищец. При анализираната зависимост именно незаконосъобразното предложение на прокурора, който извън правомощията си по чл. 196 НПК във връзка с разследването на ДП № 139/2021 г. по описа на РП - Враца се е позовал на чл. 145, ал. 1, т. 5 ЗСВ при сезирането на директора на ОДМВР – Враца без проверка налице ли са основания за налагане на мярката по чл. 76, т. 9 ЗБЛД, се явява необходимо условие за настъпването на вредите. Без значение за отговорността на ответника е обстоятелството, че причинно-следствената връзка е било възможно да бъде прекъсната от административния орган, който в случая не е действал в условията на обвързана компетнтност, както неправилно е приел въззивният съд. Позоваването на разясненията по т. 10 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, прието преди изменението на ЗОДОВ, извършено с ДВ, бр. 98/2012 г., по-късно и с ДВ, бр. 94/2019 г., е неправилно, тъй като този тълкувателен акт касае хипотеза, различна от разглежданата – когато органите на прокуратурата са разпоредили по отношение на обвиняемото лице да бъдат взети мерки за ограничаване на свободното му придвижване извън пределите на страната. Ето защо без значение за деликтната отговорност на държавата и в този случай е, че заповедта на административния орган не е била отменена като незаконосъобразна.
Съгласно практиката на СЕС (Решение на Съда от 4 декември 1974 г. по дело 41/74 (Yvonne van Duyn срещу Home Office, както и дело С-83/1994, C-601/15), понятията „обществен ред“ и „обществена сигурност“ са свързани с вътрешната и външната сигурност на държавата-членка, поради което ограничаване на свободата на движение (и пребиваване) на граждани на съюза е оправдано при опасност от накърняване на функционирането на институциите и на основните държавни служби, с цел запазването на живота на населението, както и за предотвратяване на риска от сериозно смущаване на външните отношения или на мирното съвместно съществуване на народите, или още при опасност от накърняване на военните интереси на държавите-членки. В разглеждания случай нито едно от предвидените от правото на Съюза основания за ограничаване на предоставеното от разпоредбата на чл. 21, §1 ДФЕС право на свободно движение (и пребиваване) не е налице. Нарушението е достатъчно съществено, тъй като се касае за свободата на движение на гражданите на ЕС. Налице е и пряка причинно-следствена връзка между нарушението на правото на Съюза и претърпените от малолетния ищец неимуществени вреди. Наложената забрана за напускане на пределите на Република България на основание чл. 76, т. 9 ЗБЛД на малолетния (деветгодишен) ищец въпреки наличие на съгласие от родителите му за пътуване в чужбина е довело до негативни последици за психиката и емоционалната му сфера при опитите му да напусне страната на 29.01.2021 г. и 14.12.2022 г., свързани с разочарования от неосъществените пътувания. Малолетният К. Й. е претърпял обичайните за подобни случаи неимуществени вреди, чийто размер следва да е съобразен с жизнения стандарт и конкретните икономически условия за живот в страната. По делото не са изложени твърдения от ищеца, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните презумптивни такива, нито са ангажирани доказателства за това. Не се установява в периода 15.01.2021 г. до 15.12.2022 г. наличието на посочената забрана пряко да е повлияло върху начина на живот на детето или да му е причинило други неудобства, вън от обичайните. При тези съображения и съблюдавайки указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и установените по делото специфични обстоятелства, съдът намира, че обезщетение в размер на 1 000 лева справедливо би обезщетило ищеца К. Й. за претърпените от него неимуществени вреди. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 30 000 лева искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Претенциите на Д. К. Й. и М. Й., родители на малолетния ищец К. Й., за заплащане на всеки от тях на сумата от 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от забраната детето им да напусне на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. страната, подлежат на отхвърляне при правилна квалификация на исковете с правно основание чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ отговорността на държавата може да бъде ангажирана само за онези неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Негативните психични изживявания на родителите, за които те претендират обезщетение, са породени от разочарованието (вредата от нарушението на правото на Съюза) на собственото им дете заради неосъществените пътувания, и не представляват пряка и непосредствена последица от допуснатото нарушение.
Поради това след частична отмяна на въззивното решение искът, предявен от К. Й., малолетен, действащ чрез своите родители и законни представители Д. К. Й. и М. Й., следва да бъде уважен за сумата от 1 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от 15.01.2021 г. до окончателното погасяване на дълга, като за разликата над 1 000 лева до пълния предявен размер от 30 000 лева искът по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ подлежи на отхвърляне. Въззивното решение подлежи на отмяна и в частта, в която исковете на Д. К. Й. и М. Й. с право основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предложение последно ЗОДОВ са били отхвърлени, като вместо него следва да се постанови нов акт по същество, с който исковите им претенции бъдат отхвърлени при правилна правна квалификация на исковете по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ.
На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ на ищеца К. Й. следва да се присъдят разноските за държавни такси по делото в общ размер от 50 лева. Искането на процесуалния му представител адв. адвокат Р. М. – Х. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА е основателно и ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат М. – Х. адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ на ищеца. За първоинстанционното производство при иск с цена 30 000 лв. (основателен до размера от 1 000 лв.) минималното възнаграждение за процесуално представителство, съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г., е 3 050 лева. Съразмерно с уважената част от иска, дължимото възнаграждение пред първата, въззивната и касационната инстанции е в размер на от по 101, 67 лева или общо 305 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III ГО,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 524 от 30.04.2024 г. по в. гр. д. № 2728/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 165/01.08.2023 г., постановено по гр. д. № 158/2023 г. по описа на Окръжен съд– Враца, в частта , в която са отхвърлени предявените от Д. К. Й., М. Й., действащи лично и поотделно и като законни представители на малолетния си син - ищец К. Й., ЕГН: [ЕГН], против Прокуратурата на Република България искове по чл. 2, ал. 1, т. 1, пр. последно от ЗОДОВ за заплащане на сумите, както следва: на К. Й., чрез неговите родители и законни представители Д. К. Й. и М. Й., сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР-Враца, издаден по предложение на РП - Мездра, изразяващи се в емоционална стресова ситуация на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. при забрана да напусне страната; на М. Й. - сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР-Враца, издаден по предложение на РП-Мездра, за забрана детето й К. Й. да напусне на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. страната; и на Д. К. Й. - сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди вследствие акта на ОД-МВР Враца, издаден по предложение на РП-Мездра, за забрана на детето му К. Й. да напусне на 29.01.2021 г. и на 14.12.2022 г. страната., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на основание чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ на К. Й., малолетен, действащ чрез своите родители и законни представители Д. К. Й. и М. Й., сумата от 1 000 (хиляда) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от наложена на 15.01.2021 г. в нарушение на правото на ЕС забрана да напуска пределите на страната, обективирана в Заповед № 369з102/15.01.2021 г. на директора на ОДМВР – Враца, издадена по преложение на прокурор при РП - Мездра, ведно със законната лихва, считано от 15.01.2021 г. до окончателното изплащане на дълга, като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата над присъдените 1 000 лева до пълния предявен размер от 30 000 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. К. Й. и М. Й. против Прокуратурата на Република България искове за присъждане на всеки от тях на основание чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ сумата от по 26 000 (дведесет и шест хиляди) лева, представляваща обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от забраната на детото им К. Й., наложена на 15.01.2021 г. в нарушение на правото на ЕС, да напуска пределите на страната, обективирана в Заповед № 369з102/15.01.2021 г. на директора на ОДМВР – Враца, издадена по преложение на прокурор при РП – Мездра.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на К. Й., малолетен, действащ чрез своите родители и законни представители Д. К. Й. и М. Й., сумата от 50 (петдесет) лева – разноски по делото за държавни такси.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат адвокат Р. М. – Х. от АК - Враца, възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана на ищеца К. Й., малолетен, действащ чрез своите родители и законни представители Д. К. Й. и М. Й., за всички инстанции, в общ размер от 305 (триста и пет) лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.