ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1666 по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т. Строй“ ЕООД /н./ срещу решение № 462/04.04.2022 г. по гр. д. № 750/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 260029/05.01.2021 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от дружеството срещу нотариус И. Д. евентуално съединени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. с чл. 73 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност /ЗННД/ за заплащане на сума в размер на 998 030, 70 лв. - обезщетение за причинени имуществени вреди от съставяне на нищожен нотариален акт № 98/2014 г., както и сума в размер на 303 873 лв. - обезщетение за забавено изпълнение на главницата за периода 20.03.2016 г. – 20.03.2019 г., както и законна лихва от датата на исковата молба.
„Т. Строй“ ЕООД /н./ твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, които задължават съда да обсъди факти и доказателства по делото, както и тези, които го задължават да изложи логични и непротиворечиви правни доводи в мотивите на решението си. Отделно от това, твърди нарушение на материалния закон - чл. 26 ЗЗД, чл. 45 ЗЗД, чл. 65 ЗЗД, както и нарушение на чл. 586, ал. 1 ГПК, тъй като нотариусът не е проверил дали са налице особените изисквания за извършване на сделката, а именно дали е индивидуализирано вземането, което страните искат да бъде погасено чрез прехвърляне на вещни права. Заявява становище, че подобна липса на яснота изначално компрометира договора за даване вместо изпълнение и го прави нищожен. Изразява несъгласие с разбирането на въззивния съд, че нотариусът трябва да се „вълнува“ единствено от особените изисквания на закона, касаещи прехвърлянето на недвижими имоти, но не и от особените изисквания, свързани със спецификата на самата изповядвана сделка, от която прехвърлянето е само елемент. В касационната жалба касаторът навежда и оплаквания, че съставът на Апелативен съд София е постановил своето решение в пряко противоречие с чл. 73 ЗННД, приемайки, че нотариусът носи отговорност само при наличие на нищожно нотариално удостоверяване, каквото изискване законът не поставя.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, включително доводите, развити в сезиралата го въззивна жалба, както и всички релевантни факти и доказателства по делото?“
2. „Длъжен ли е съдът да основе правните си изводи на доказателствата по делото и допустимо ли е да извращава доказателства по делото?“
3. „Неформален или формален е договорът за даване вместо изпълнение, с който длъжникът прехвърля in solutum недвижими имоти?“
4. „Съгласно чл. 73 ЗННД, вр. с чл. 45 ЗЗД нотариусът само при нищожно нотариално удостоверяване ли носи деликтна отговорност или и в други хипотези на нарушение на своите задължения, включително при изповядване на сделка, която е нищожна поради неспазване на особените изисквания за извършването й, за които нотариусът е бил длъжен да следи?“
5. „Изискване ли е за действителност на договора за даване вместо изпълнение /независимо дали е формален или неформален/ страните да постигнат съгласие относно конкретното вземане, което целят да бъде погасено и да индивидуализират това вземане по правопораждащи факти, страни и размер?“
6. „При договор за даване вместо изпълнение, сключен във формата на нотариален акт, длъжен ли е нотариусът да следи дали нотариалният акт индивидуализира /по правопораждащи факти, страни и размер/ конкретно вземане, което страните целят да бъде погасено чрез прехвърляне на недвижими имоти?“
7. „В случай, че нотариусът е длъжен да следи дали нотариалният акт индивидуализира по правопораждащи факти, страни и размер конкретно вземане, което страните целят да бъде погасено чрез прехвърляне на недвижими имоти, но изповядва нотариален акт при липса на подобна индивидуализация, това представлява ли правонарушение на нотариуса, годно да обоснове деликтната му отговорност?“
По първите два въпроса се твърди противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 247/2020 г. по гр. д. № 540/2018 г. на IV г.о., решение № 192/2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I т.о., решение № 194/2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на IV г. о. По третия въпрос се твърди отклонение от решение № 85/2020 г. по т. д. № 2262/2018 г. на I т.о. Четвъртият въпрос е разрешен според касатора не в съответствие с решение № 497/2009 г. по гр. д. № 2173/2008 г. на IV г.о., решение № 105/2017 г. по гр. д. № 2604/2016 г. на IV г.о. Последните три въпроса са формулирани при наличие на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като в практиката на ВКС не е даден техен отговор. В евентуалност касаторът твърди, че има постановено решение, което дава отговор на тези въпроси, а именно решение № 514/2006 г. на IV г.о. на ВКС, както и решение № 111/2018 г. по гр. д. № 3807/2017 г. на I г.о. на ВКС и решение № 148/2004 г. по гр. д. № 1046/2003 г. на II г.о.
Като самостоятелно основание дружеството касатор претендира наличие на очевидна неправилност на въззивното решение – основание за директен достъп до касация.
При изложените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено.
От ответника по касация нотариус И. Д. е подаден отговор, с който се оспорва основателността на касационната жалба. Излагат се съображения за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като формулираните процесуалноправни въпроси не са от значение за изхода на делото, защото въззивният съд е процедирал според изискванията за произнасяне. Отделно, касаторът не заявява, че съдът невярно е отразил фактическата обстановка, а единствено твърди, че съдът не бил обсъдил правните му доводи относно абсурдната поначало теза, че могат да се търсят вреди от противоправни действия на нотариуса, които още не са настъпили, но могат да настъпят. Въззивният съд е преценил, че вземането, срещу което е извършено прехвърлянето, макар и недостатъчно индивидуализирано, е в достатъчна степен ясно на страните, между които липсва спор срещу какво вземане е прехвърлен недвижим имот, поради което е стигнал до извод, че не е налице основание за търсене на отговорност на нотариуса. Поставените материални въпроси според ответника са мотивирани от извращаване на изложените във въззивното решение мотиви. Те не са обосновали произнасянето на въззивния съд. Отделно, постановеното решение не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика, формирана по чл. 290 ГПК, която в една своя част и не кореспондира с процесния казус. От ответника по касация се заявява становище, че решението на Апелативен съд София е правилно. Претендира се присъждане на разноски по представен списък.
Ответникът по касация и помагач на нотариус И. Д. ЗАД „Алианц България“ АД не е депозирал отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.
Предмет на исковото производство са предявени от „Т. Строй“ ЕООД /н./ искове по чл. 45 ЗЗД във вр. с чл. 73 ЗННД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са обосновани с твърдения, че на 20.03.2014 г. ответникът нотариус Д. е изповядал нот. акт № 98, т. 2, рег. № 4937, д. № 262/14 г., обективиращ договор за даване вместо изпълнение. Прехвърлител по него е „Б. Строй“ ЕООД, а приобретател „Гео Строй ГД“ ЕООД, което дружество е придобило вземането си по силата на договор за цесия от 10.03.2014 г. Ищецът твърди, че ответникът чрез този нотариален акт е изповядал нищожна сделка, от което следва, че е извършил нищожно нотариално удостоверяване по смисъла на чл. 576 ГПК. В нотариален акт № 98/14 г. не са посочени документи, свързани с цедирането на вземанията в полза на приобретателя „Гео Строй ГД“ ЕООД, удостоверяващи възникването на дълга на „Б. Строй“ ЕООД към цедента „Сосиате Рибо Ейч Би Ем С.А.“, както и самият договор за цесия от 10.03.2014 г. и уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от същата дата. Нотариусът е допуснал нарушение на чл. 25, ал. 1 ЗННД, както и чл. 574, ГПК, чл. 580, т. 5, чл. 586, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Интересът от предявяване на исковете ищецът обосновава с твърдения за образувани срещу него две дела, по които „Б. Строй“ ЕООД е предявило ревандикационни искове за имоти, предмет на нот. акт № 98/14 г., на които ищецът се легитимира като приобретател по договор за покупка на търговското предприятие с „Гео Строй ГД“ ЕООД. По тези дела „Б. Строй“ ЕООД твърди, че нот. акт № 98/14 г. е нищожен поради липса на основание, невъзможен предмет, симулативност и противоречие с добрите нрави. Ако се окаже, че нот. акт № 98/14 г. е нищожен, то ответникът е създал правна привидност, че праводателят на ищеца „Т. Строй“ ЕООД /н./ „Гео Строй ГД“ ЕООД е бил техен собственик. При нищожност на сочения акт „Т. Строй“ ЕООД няма да е успял да удовлетвори частично мажоритарния си кредитор „Совтранс Ауто“ ЕООД чрез извършените по реда на чл. 718 ТЗ три сделки, съответно ще е пропуснал да реализира имуществена полза в размер на 998 030, 70 лв., както и да намали пасива си с 4 527 292, 26 лв. С тези твърдения ищецът „Т. Строй“ ЕООД /н./ обосновава евентуалното наличие на вреда в своя патримониум.
При пренесен по въззивна жалба на „Т. Строй“ ЕООД спорът пред Апелативен съд София е разрешен с потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове. Въззивният съд е възприел установената от Софийски градски съд фактическа обстановка, а именно, че длъжникът „Б. Строй“ ЕООД е имал задължение към „Гео Строй ГД“ ЕООД по силата на договор за цесия от 10.03.2014 г. с прехвърлител канадското дружество Сосиете Рибо Ейч Би Ем С.А., което задължение е погасил с даване вместо изпълнение и прехвърляне на собствеността върху недвижими имоти, описани в нотариален акт № 98/2014 г. Дългът е бил погасен до размер на 998 030, 70 лв., представляващ главница и лихва, съизмерим с данъчната оценка на прехвърлените имотите. След тази сделка приобретателят цесионер „Гео Строй ГД“ ЕООД е прехвърлил търговското си предприятие, в чийто обем права се включва и правото на собственост върху имотите в него, предмет на сочения нотариален акт, на „Т. Строй“ ЕООД /н./. За безспорно между страните съдът е приел, че срещу „Т. Строй“ ЕООД /н./ има заведени дела от „Б. Строй“ ЕООД, които са съединени за решаване под № 2055/2018 г. по описа на Софийски градски съд с предмет ревандикационни искове по отношение на имотите, описани в нотариален акт № 98/2014 г., с преюдициално заявено твърдение за нищожност на прехвърлителната сделка по нот. акт № 98/2014 г. поради липса на основание, невъзможен предмет, симулативност и противоречие с добрите нрави.
От правна страна съставът на Апелативен съд София е идентифицирал спора като произтичащ от твърдения за изповядана от ответника нищожна сделка по смисъла на чл. 26 ЗЗД, тъй като в нотариален акт № 98/2014 г. не е индивидуализарно вземането, което се погасява, чрез посочване на неговия правопораждащ факт, страни, предмет и размер. В исковата молба е посочено, че поради неизпълнение на задължението му да извърши тази индивидуализация ответникът е нарушил чл. 25, ал. 1 ЗННД, чл. 574 ГПК, чл. 580, т. 5 ГПК и чл. 586, ал. 1 и ал. 3 ГПК. В мотивите на решението си съдът е разяснил правната природа на нотариалната дейност и нейната значимост за гарантиране стабилността на гражданския оборот и реализиране правата на гражданите, както и деликтния характер на имуществената отговорност, която нотариусът носи по чл. 73 ЗННД. Посочил е фактическия състав за реализиране на деликтната отговорност - действие или бездействие, което е противоправно, вреда и причинна връзка между тях, както и наличието на вина, които факти следва кумулативно да са налице. Изяснил е, че едно от най-важните нотариални удостоверения за гражданския оборот е това, свързано с правото на собственост или ограничено вещно право, поради което за валидността на сделките с предмет сочените права ЗЗД изисква специална форма, а именно писмена форма- нотариален акт. Той служи както за доказване на сделката, така е и условие за нейната валидност. При съставяне на нотариален акт, удостоверяващ правна сделка, нотариусът има задължение да провери дали молителят/прехвърлителят е собственик на имота, който ще прехвърли - чл. 586, ал. 1 ГПК.
Въззивният състав е изяснил, че по принцип законът не въвежда изискване за форма на договора, регулиран от чл. 65, ал. 2 ЗЗД, поради което го е квалифицирал като неформален, консенсуален и пряко свързан с изпълнението на едно договорно задължение. От неформалния му характер е направил извод, че не е необходимо вземането, което се погасява, да бъде индивидуализирано с правопораждащ юридически факт, предмет, страни и размер. По аргумент за противното е счел, че неиндивидуализирането му по този начин не води до порок на договора по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Съставът на апелативния съд е акцентирал върху погасителния ефект на договора по чл. 65 ЗЗД и липсата на ограничение в онова, което ще се даде вместо уговореното изпълнение, стига кредиторът да е съгласен да го приеме. Нотариусът няма задължение да проверява редовността и достоверността на документите, от които произтича вземането, дори и те да са представени пред него. Той има задължение да изследва дали прехвърлителят е собственик на имотите, предмет на „даването“, като е подчертал, че в тази хипотеза формата, в която сделката по чл. 65, ал. 2 ЗЗД следва да се извърши, е нотариален акт, позовавайки се на разписаното в чл. 18 ЗЗД. Като е анализирал съдържанието на процесния нот. акт № 98/20.03.2014 г., съдът е установил, че кредиторът „Гео Строй ГД“ ЕООД чрез своя законен представител е приел да получи недвижимите имоти, с които да се погаси задължението на „Б. Строй“ ЕООД по договор за цесия от 10.03.2014 г., както и, че от съдържанието на акта става ясен размерът, до който задължението/вземането се погасява, а именно до размера на сбора от данъчните оценки на прехвърляните имоти - 998 030, 70 лв. Удостовереното съгласие на кредитора да получи предложеното му изпълнение от длъжника вместо уговореното, според решаващия състав е достатъчно, за да се счита, че е настъпил погасителният ефект, който страните по сделката са търсили. Техните изявления са били достатъчни за нотариуса да приеме, че съществува вземане, което следва да бъде погасено от длъжника чрез надлежна престация. Ответникът в качеството му на нотариус е изпълнил задължението си по чл. 586, ал. 1 ГПК като е проверил и се е уверил, че праводателят е собственик, за което се е запознал с описаните в нотариалния акт документи, които удостоверяват правото му. Тъй като в друг закон, а именно ЗЗД, няма предвидени особени изисквания за извършване на сделката даване вместо изпълнение, той не е имал задължението да ги изследва, съответно задължение да впише договора за цесия като задължителен реквизит на нотариалния акт по смисъла на чл. 580, т. 5 ГПК. Въззивният съд е посочил, че изповяданата сделка даване вместо изпълнение е разрешена от закона и не накърнява добрите нрави, поради което не е налице нарушение на чл. 576 ГПК, вр. с чл. 574 ГПК. Разгледал е и другите хипотези на нищожно нотариално удостоверяване като е отрекъл наличието на такова, отграничавайки нищожното удостоверяване от нищожността на материалноправната сделка по смисъла на чл. 26 ЗЗД. В заключение съдът е стигнал до извод, че от доказателствата по делото не се установява, ответникът да е нарушил разпоредбите на чл. 25, ал. 1 ЗННД, чл. 574, чл. 580, т. 5 и чл. 586, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Касационната жалба не обосновава необходимост от селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност, тъй като не е налице нито основание за директен достъп, нито за факултативен достъп до касация.
Соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация е само маркирано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. То е правно несъстоятелно, доколкото е свързано с твърдения за неправилно приложение на материалноправна разпоредба, макар според касатора това нарушение да е „фрапантно“. Констатирането на очевидна неправилност не предполага проверка от касационната инстанция дали материалният закон е правилно приложен от въззивния съд. Кога е налице тази квалифицирана форма на неправилност практиката многократно е изяснявала – прилагане на несъществуваща правна норма, прилагане в нейния обратен смисъл и т. н. Оплакването за нарушение на материалния закон представлява касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и сочи на обикновена неправилност, която може да бъде изследвана само след позитивна преценка за необходимост от осъществяване на факултативен касационен контрол, но не и да обуслови директен такъв.
Отговорът на първите два въпроса, зададени от касатора, се съдържа в разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, тълкувани в немалка по обем практика на касационната инстанция, включително посочената в изложението, от която въззивният съд не се е отклонил. В мотивите на решението си съставът на Апелативен съд София е отговорил на всички релевирани във въззивната жалба на „Т. Строй“ ЕООД /н./ оплаквания относно действителността на сделката, обективирана в нотариален акт № 98/2014 г. Формулираните въпроси са продиктувани от несъгласието на касатора с изводите на съда относно правното значение на индивидуализацията на погасеното с прехвърлените имоти вземане/задължение. Те по своята същност отново представляват оплакване за неправилност и не могат да обосноват достъп до касация. Наред с това, в жалбата си дружеството не е посочило кои доказателства въззивният съд е игнорирал и, ако беше обсъдил, би достигнал до различни от обективираните в решението изводи. Поради тази причина в една своя част въпросите се явяват хипотетично формулирани. Вторият въпрос е и неточно зададен в частта „…допустимо ли е да извращава доказателствата по делото?“, тъй като също не кореспондира с оплакванията в касационната жалба. В случая касаторът прави оплакване, че неправилно въззивният съд не е подвел фактите под хипотезиса на чл. 18 ЗЗД, който изисква нотариална форма за действителност на договорите с предмет прехвърляне на вещни права, но погрешно свързва това оплакване с порока необоснованост – грешка на съда при формиране на фактическите му констатации поради несъблюдаване правилата на формалната логика и други норми с неюридически характер /съгласно разясненията, дадени в т. 12 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС/. Следва да бъде изяснено, че субсумирането на факт под неправилна правна норма не е равнозначно на извращаване на този факт, а осъществява хипотезата на неправилно правоприложение. Извращаването на фактите, каквото всъщност реално не се твърди от дружеството жалбоподател, попълва хипотезиса на касационното основание, регламентирано от чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК, а не на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, каквото на практика се релевира.
Отговор на третия поставен в изложението въпрос дава нормата на чл. 18 ЗЗД, която не е игнорирана от въззивния съд, въпреки оплакванията на касатора в обратна посока. В мотивите на решението апелативният съд подробно е разяснил, че процесният договор е формален, тъй като паричното задължение на „Б. Строй“ ЕООД е погасено чрез прехвърляне право на собственост върху недвижими имоти. На страница 8-ма от решението е посочено:„Именно, защото изпълнението е свързано с даване/прехвърляне на имоти за погасяване на задължението, то и формата, в която сделката по чл. 65 ЗЗД следва да се извърши, е нотариален акт.“ Не се явява удовлетворен соченият от касатора селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като няма отклонение от създадената от касационната инстанция съдебна практика, част от която е и цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въпрос четири съдържа в себе си правна тавтология, тъй като изповядването на нищожна сделка поради неспазване на формалните изискванията за извършването й представлява нищожно нотариално удостоверяване по смисъла на чл. 576 ГПК. Въпросът е продиктуван от несъгласието на касатора с правното съждение на въззивния съд, че :“не може да има иск за установяване на нищожен нотариален акт“, което не се явява ключово за изхода на спора. Ето защо, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Необходимо е да бъде посочено за изчерпателност, че въпросната теза в мотивите на въззивния акт, е изцяло в съответствие с формирана по реда на чл. 290 ГПК практика – решение № 207/2019 г. по гр. д. № 4909/2017 г. на III г.о., решение № 685/2010 г. по гр. д. № 1201/2009 г. на III г.о., решение № 340/2010 г. по гр. д. № 137/2009 г. на III г.о., ВКС и др. На последно място, практиката, на която касаторът се позовава, няма никаква връзка с конкретиката на настоящия казус, очертана от твърденията в исковата молба. Въззивният съд не е отхвърлил предявените срещу нотариуса искове по съображения, че извършеното от него нотариално удостоверяване, ерго сделката, обективирана в нотариален акт № 98/2014 г., не са били обявени за нищожни по предходно образуваното дело № 2055/2018 г. на СГС, а защото не е намерил основания да счете за установено допуснато нарушение на задължения от страна на нотариус Д.. Съвсем отделен е въпросът, че в случая ищецът не твърди наличие на причинени вреди от поведението на ответника /част от фактическия състав, обуславящ деликтна отговорност/, а само евентуална опасност от реализирането им.
Последните три въпроса могат да се сведат до един относно наличието на изисквания спрямо съдържанието на договора, регламентиран в чл. 65 ЗЗД, а именно като условие за неговата действителност да бъде индивидуализирано погасяваното вземане чрез правопораждащ факт, страни и размер, за спазването на което нотариусът е длъжен да следи. Касаторът релевира допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки, че липсва практика по поставения въпрос, формирана по чл. 290 ГПК, като в същото време сочи съдебни актове на ВКС /решение № 514/2006 г. на IV г.о., решение № 111/2018 г. по гр. д. № 3807/2017 г. на I г.о., както и решение № 148/2004 г. по гр. д. № 1046/2003 г. на II г.о. на ВКС/, от разрешенията на които въззивният съд се е отклонил. Посочената съдебна практика, формирана по чл. 290 ГПК и чл. 218ж ГПК /отм./, за която касаторът не твърди да е противоречива или неактуална, a priori изключва наличието на необходимост от достъп до касационен контрол с цел точно прилагане на закона и развитие на правото. Основанието за достъп до касация, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в актуалната редакция на нормата /публ. ДВ бр. 86/2017 г./ и във връзка с въвеждането на чл. 290, ал. 3 ГПК /със същото изменение на ГПК, публ. ДВ бр. 86/2017 г./, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, формирана както по реда на чл. 290 ГПК, така и по реда на чл. 218ж ГПК /отм./. Следователно уместно релевираното основание е това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Цитираните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 111/2018 г. по гр. д. № 3807/2017 г. на I г.о. и решение № 148/2004 г. по гр. д. № 1046/2003 г. на II г.о. на ВКС не дават разрешение на поставения обобщен въпрос, а изтъкват целта на договора по чл. 65 ЗЗД да погаси едно възникнало преди това облигационно задължение, от което разбиране се е водил и въззивният съд. Разрешение на въпроса обаче може да бъде извлечено от мотивите на решение № 514/18.04.2006 г. по гр. д. № 2276/2004 г. на IV г.о. на ВКС, но то е в обратния на сочения от касатора смисъл. В цитирания съдебен акт касационният състав е възприел изводите на предходната инстанция, че договор за даване вместо изпълнение не се явява нищожен поради липса на основание, когато в текста му не е индивидуализирано конкретното задължение, за погасяване на което се прехвърля собственост върху имот. Решаващите мотиви на касационния състав са, че договорът по чл. 65, ал. 2 ЗЗД се различава от договора за продажба, но тъй като е налице възмездно разпореждане със собствен имот като вместо получаване на продажната цена длъжникът по едно облигационно правоотношение прихваща паричния си дълг към кредитора, то сделката по чл. 65 ЗЗД се доближава до договора за покупко-продажба и оправдава приложението на чл. 33, ал. 2 ЗС в случаите, когато парично задължение се погасява чрез прехвърляне на част от съсобствен недвижим имот. В решението е посочено още, че е достатъчно към момента на сделката да е определен размерът на паричното задължение, за погасяване на което се прехвърля правото на собственост върху част от съсобствен имот, както и пазарната цена на последния, за да намери приложение чл. 33, ал. 2 ЗС. Тезата, че не е необходимо пълно описание на паричното задължение, което се погасява с прехвърляне на имоти, за да се счете изготвеният от нотариуса нотариален акт за редовен от външна страна, е застъпена и в мотивите на определение № 66/2015 г. по ч. гр. д. № 36/2015 г. на II г.о. на ВКС. С цитираното определение е посочено, че, за да се приеме за валидно извършено нотариалното удостоверяване, съответно, че е спазена формата при издаване на нотариален акт по повод договор за даване вместо изпълнение, с който се прехвърля недвижим имот, е достатъчно от текста на акта да е ясно до какъв размер се погасява вземането предвид стойността на прехвърляния имот в случай, че престациите не са с еквивалентен размер. Необходимо е нотариусът да е удостоверил изявленията на двете страни, че считат този размер на вземането за съществуващ. От тези разрешения съставът на Апелативен съд София не се е отклонил при постановяване на своето решение. Изцяло в съответствие с тях и разписаното в закона е изводът му, че нотариусът няма задължение да следи за определени реквизити на договора по чл. 65 ЗЗД, подобно на този за учредяване на ипотека напр. /чл. 167 ЗЗД и чл. 170 ЗЗД/, извън проверката относно наличието на предпоставките за прехвърляне правото на собственост върху недвижимия имот, който длъжникът дава за погасяване на паричния си дълг – чл. 580, т. 4 и т. 5 ГПК, вр. с чл. 586 ГПК. Извън задължението да откаже извършването на нотариално действие по съставянето на нотариален акт при извод, че сделка противоречи на закона и добрите нрави, пряко произтичащ от съдържанието й /виж ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС/, нотариусът няма задължение да изследва действителните отношения на страните по нотариалния акт в случай, че изявленията им са симулативни.
В заключение изводът на въззивния съд, че не е налице нищожно нотариално действие, което да обуславя нищожност на договора по чл. 65 ЗЗД, сключен между „Б. Строй“ ЕООД и „Гео Строй ГД“ ЕООД, поради липса на форма, респективно, че не е налице нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави сделка, която да обуславя наличието на нищожно нотариално действие, както и не са налице други нарушения на нотариус Д., които предпоставят извод за ангажиране на неговата отговорност, е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, разясняваща приложното поле на чл. 65 ЗЗД и чл. 73 ЗННД, вр. с чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 576 ГПК.
При изхода на делото разноски следва да бъдат присъдени на ответника по касация И. Д. в доказания по делото размер и съобразно представения списък по чл. 80 ГПК.
На основание чл. 649, ал. 6 ТЗ, вр. с чл. 620, ал. 5 ТЗ касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса за настоящото и въззивно производство в размер на 52 076, 15 лв.
С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
ОСЪЖДА Т. Строй ЕООД /н./ да заплати на И. В. Д. сума в размер на 24 000 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 649, ал. 6 ТЗ, вр. с чл. 620, ал. 5 ТЗ „Т. Строй“ ЕООД /н./ да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 52 076, 15 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.