Върховен касационен съд

Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: като изслуша докладваното от съдия Р. Бошнакова гр. дело № 3037 по описа на съда за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Маргарита“ ЕООД, против решение № 13 от 28.01.2025 г. по в. гр. д. № 233/2024 г. на Ямболски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 753/2023 г. по описа на Ямболски районен съд. С първоинстанционния съдебен акт е уважен предявеният от „Папас олио“ АД иск с правно основание чл. 109 ЗС, като дружеството (касатор) е осъдено да преустанови неоснователното си поведение, препятстващо ищцовото дружество да упражнява правото си на преминаване чрез „ж.п. коловоз“ през собствен на „Маргарита“ ЕООД поземлен имот с идентификатор 87374.72.995 по кадастралната карта на гр. Ямбол (пасище, мера с площ 4 460 кв. м в местността „Покрития кладенец“), включително като отстрани монтираните към скреплението на железния път метални колове и оградна мрежа, които нарушават строителния габарит и препятстват преминаване по коловоза. Със същото решение е отхвърлен предявеният от „Маргарита“ ЕООД насрещен негаторен иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на „Папас олио“ АД да преустанови неоснователните си действия, смущаващи правото му на собственост, чрез премахване на разположеното в имота железопътно отклонение, като незаконно изградено.
В касационната жалба се излагат оплаквания, че въззивното решение е не-правилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на решението, отхвърляне на предявения срещу него негаторен иск и уважаване на предявения от него насрещен негаторен иск, евентуално - връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания. Претендира разноски.
Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се обосновава в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните правни въпроси: 1. За да бъде приет за основателен иск по чл. 109 ЗС, необходимо ли е и двете предпоставки на фактическия състав на иска да бъдат налице кумулативно, или е достатъчно да бъде изпълнена само една от тях. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 151 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение № 942 от 07.11.2008 г. по гр. д. № 3426/2007 г. на ВКС, I г. о.; 2. С отпадане на нуждата от упражняване на сервитутното право прекратява ли се последното за суперфициарния собственик. Излага, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 2255 от 21.11.1996 г. по гр. д. № 3033/1995 г. на ВКС, IV г.о.; 3. Подлежи ли на придобиване по давност право на преминаване през урегулиран поземлен имот. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 76 от 25.12.1980 г. по гр. д. № 51/1980 г. на ОСГК на ВС, решение № 349 от 21.05.2012 г. по гр. д. № 453/2010 г. на ВКС, I г. о., и решение № 73 от 14.01.1974 г. по гр. д. № 1979/1973 г. на ВС, І г. о.; 4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни, ясни и безпротиворечиви мотиви, обосноваващи крайните му правни изводи. Твърди се несъответствие с т. 3 от Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС и решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о.; 5. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички релевантни доказателства и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи, и 6. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. По отношение на петия и шестия въпрос се поддържа противоречие с т. 3 от Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС, решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 546 от 01.12.2010 г. по гр. д. № 966/2009 г. на ВКС, III г. о.
Касационното обжалване се претендира и при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - поради очевидна неправилност на въззивното решение.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касация „Папас олио“ АД, в който са изложени съображения за липсата на общи и специални предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност на релевираните касационни основания по съществото на спора. Претендира се присъждане на сторените в производството разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното:
Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител с редовно учредена представителна власт, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че през 2005 г. ответникът по първоначалния иск „Маргарита“ ЕООД е придобил чрез покупко-продажба недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 87374.72.995 по кадастралната карта на гр. Ямбол, с площ от 4 460 кв. м в местността „Покрития кладенец“ (с трайно предназначение на територията – земеделска земя, и начин на трайно ползване – пасище), който имот праводателите на ответника са придобили по реституция по ЗВСОНИ. Установено е, че през този и други съседни имоти преминава железопътно отклонение (коловоз), изградено в периода 1985 - 1987 г. от АПК - Ямбол (като инвеститор) заедно със складова база при Гара Ямбол върху терен, определен в т. 34 от Решение № 3 от 20.08.1985 г. на Комисия за земята, като генералният план на складовата база е одобрен с Протокол № 15 от 29.08.1985 г. Строителството на складовата база и железопътното отклонение е извършено въз основа на разрешение за строеж № 474 от 30.12.1985 г., и целият обект, ведно с железопътното отклонение, е въведен в експлоатация по реда на тогавашния Правилник за капитално строителство с акт на Държавна приемателна комисия (Протокол от 14.09.1992 г.). Изложено е за установено, че през 1994 г. правоприемникът на АПК - „Гледките“ ЕООД (прекратена организация по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ), продава складовата база ведно с прилежащия терен на ЕТ „Тера - Г. Т.“, като в приемо-предавателния протокол съоръжението изрично е заведено по сметка 203 „Сгради“. В същата година активът е внесен като апортна вноска в капитала на „Папас олио“ АД и заприходен по счетоводните му книги.
Въззивният съд е констатирал, че на 23.04.2012 г. ищецът „Папас олио“ АД се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който е признат за собственик по давностно владение на право на преминаване чрез железопътен коловоз през служещия поземлен имот с идентификатор 87374.72.995 (пасище, мера с площ от 4 460 кв. м), собственост на „Маргарита“ ЕООД, в полза на поземлен имот с идентификатор 87374.72.677, собственост на „Папас олио“ АД. В мотивите е констатирано, че с влязло в сила решение № 68 от 07.06.2018 г. по в. гр. д. № 113/2018 г. на Ямболски окръжен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 303 от 13.06.2019 г. по гр. д. № 4287/2018 г. на ВКС, I г.о., е отхвърлен предявеният от „Маргарита“ ЕООД срещу „Папас олио“ АД отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на право на преминаване на ответника през спорния поземлен имот, като е отхвърлено и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на горепосочения констативен нотариален акт. Наред с това въззивният съд е съобразил и друго влязло в сила решение № 47 от 31.03.2011 г. по в. гр. д. № 415/2010 г. на Ямболски окръжен съд (недопуснато до касационно обжалване с определение № 1254 от 22.12.2011 г. по гр. д. № 853/2011 г. на ВКС, I г.о.), с което е отхвърлен предявеният от „Папас олио“ АД срещу „Маргарита“ ЕООД иск по чл. 53, ал. 2 (в първоначалната му редакция) ЗКИР за установяване право на собственост към 30.08.2005 г. върху терен с площ от 802 кв. м, зает от трасето на железопътното отклонение в границите на поземления имот на ответника (понастоящем касатор).
Въззивният съд е подложил на съвкупен анализ и преценка събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите Н. К. (служител в ищцовото дружество от 1996 г.), Я. Я. (търговски директор от 2002 г.) и К. К. (охранител с лични впечатления от обекта от 1996 г.). От съвкупния им анализ съдът е приел за установено, че до м. септември 2014 г. процесното железопътно отклонение е експлоатирано интензивно за транспортни и търговски нужди (товарене и разтоварване на вагони с продукция, слънчоглед, олио, шрот и торове до складовата база на ищеца), като поддръжката на трасето е извършвана от работници на „Папас олио“ АД. Свидетелите били безпротиворечиви в изявленията си и сочели, че през есента на 2014 г. част от релсовия път е била демонтирана, като след последващото ѝ възстановяване линията е останала неизползваема по предназначение. Причина за препятстването на достъпа на железопътния състав до зърнобазата били предприетите в имота на ответника действия по заграждане на пространството и заваряване на метални колове директно върху скреплението на железния път. От показанията е прието за установено и че затварянето на Товарна гара – Ямбол за търговски цели не съставлявала пречка за експлоатацията на коловоза, като при отстраняване на загражденията и монтираните колове съществувала възможност железопътното отклонение да бъде използвано по предназначение.
Отразено е също, че по делото е изслушано заключение на съдебно-техническа експертиза, съгласно което в границите на имота на ответника (поземлен имот с идентификатор 87374.72.995) попада железопътно отклонение. То е из-градено с цел осигуряване на транспортна връзка на имота на ищеца (поземлен имот с идентификатор 87374.72.677) с националната железопътна инфраструктура, като освен общата им граница, трасето пресича и източната граница на имота на ответника. При извършения оглед на място вещото лице е установило, че имотът на ищеца представлява промишлен обект със складови помещения, ограден с масивна ограда и оборудван със съоръжения за товаро-разтоварна дейност чрез железопътния транспорт. На североизточната граница, при пресичането ѝ от релсовия път, е монтирана портална врата, чиито габарити в отворено положение позволяват безпрепятствено преминаване на подвижен състав. Обратно, имотът на ответника е частично ограден с метални колове и мрежа, като по източната му граница (където железопътното отклонение пресича имота) металните колове са разположени директно върху релсовия път и са заварени за релсите и техните скрепления. В този участък е монтирана метална врата, която поради конструктивните си размери не освобождава строителния габарит на пътя и технически изключва преминаването на железопътен подвижен състав (влак). Вещото лице е категорично, че тези заграждения нарушават габарита на железопътната линия и съставляват пречка за движението по нея. По отношение на статута на имота на ответника експертизата констатира, че същият представлява земеделска земя (четвърта категория, с начин на трайно ползване – пасище), която към момента на огледа е силно обрасла с дива растителност и не се експлоатира ефективно по предназначение. В заключението изрично е подчертано, че самото наличие на железопътното отклонение не препятства възможността имотът да бъде използван като пасище.
Въззивната инстанция е обсъдила и представените писмени доказателства (официална кореспонденция от „Булмаркет Рейл Карго“ ЕООД и „БДЖ- Товарни превози“ ЕООД от 2024 г.), които потвърждават експлоатационната годност и възможността железопътното отклонение да се ползва по предназначение за нуждите на ищеца. Съдът е взел предвид и данните от две досъдебни производства - ДП № 64/2016 г. и ДП № 9/2017 г. по описа на ОП – Ямбол, водени срещу управителя на „Маргарита“ ЕООД за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК (самоуправство), изразяващо се в самоволно прекъсване на релсовия път - през 2014 г. чрез демонтаж на 11.5 метра релси, а през 2016 г. – чрез поставяне на заграждения и предупредителни табели върху трасето. В мотивите е отбелязано, че наказателните производства са прекратени от прокуратурата поради последващо възстановяване на първоначалното положение на релсовия път и липса на доказателства за авторството на деянието на новото преграждане. Въззивният съд е констатирал също, че преди предявяването на иска „Папас олио“ АД е изпратило до ответника нотариална покана (връчена на 09.12.2022 г.), с която му е предоставен 7-дневен срок за доброволно премахване на заварените метални колове и ограда.
При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищецът „Папас олио“ АД се легитимира като титуляр на правото на преминаване през имота на ответника (поземлен имот с идентификатор 287374.72.995) чрез процесното железопътно от-клонение. Този извод е обоснован със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по в. гр. д. № 113/2018 г. на Ямболски окръжен съд. Въззивният съд е изложил съображения, че в този исков процес, развил се между същите страни, предметът на спора е обхващал именно съществуването на правото на преминаване, като са били разгледани и въпросите относно законността на изграждането на съоръжението и придобиването на сервитута по давност в периода 1994 – 2012 г. Тъй като с предходния съдебен акт са отхвърлени както отрицателният установителен иск на „Маргарита“ ЕООД по чл. 124, ал. 1 ГПК, така и искането му за отмяна на констативния нотариален акт по чл. 537, ал. 2 ГПК, спорът относно съществуването на правото е окончателно разрешен. Поради това въззивната инстанция е заключила, че пререшаването на същия въпрос в рамките на настоящото производство е недопустимо.
Позовавайки се на задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел първоначалния иск за изцяло доказан по основание. Решаващият състав е заключил, че изградената по източната граница на служещия имот ограда от метални колове и телена мрежа съставлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС. Доколкото част от коловете са монтирани и заварени директно върху релсовия път и неговите скрепления, те физически препятстват движението по железопътното отклонение и ограничават ищеца в пълния обем на правото му на преминаване и правото на собственост върху самото съоръжение (109 ЗС).
За неоснователни са приети оплакванията на ответника за недостоверност на гласните доказателства поради заинтересованост на свидетелите (чл. 172 ГПК). Въззивният съд е приел, че показанията обективно и безпротиворечиво установяват интензивното функциониране на линията до 2014 г. и последващата техническа невъзможност за експлоатацията ѝ, причинена първоначално от демонтаж на релси, а впоследствие - от монтираните от касатора колове и ограда. Тъй като тези показания не само не се опровергават, но изцяло се подкрепят от писмените доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза, съдът е възприел същите за достоверни.
За неоснователни са приети от въззивната инстанция и доводите на ответника за липса на техническа годност на коловоза и прекъсната свързаност с железопътната гара в гр. Ямбол. Въззивният съд е посочил, че по делото липсват доказателства за техническа негодност на съоръжението, а затварянето на Товарна гара - Ямбол не обосновава извод за невъзможност железопътното отклонение да бъде използвано по предназначение. Посочено е, че точно обратното се установява от приетите по делото писмени доказателства (официални писма от железопътни превозвачи, включително от „БДЖ - Товарни превози“ ЕООД).
Прието е за ирелевантно обстоятелството, че ищецът има достъп до имота си по друг начин. Съдът е изложил, че по реда на чл. 109 ЗС се брани неоснователното ограничаване на правото върху всяка част от имота, независимо дали за останалата част съществуват пречки. Прието е също, че макар да не е установен прекият извършител на заграждението, ответникът отговаря по негаторния иск поради поддържане на неоснователното фактическо състояние. След прекратяване на наказателното производство (ДП № 9/2017 г. по описа на Окръжния следствен отдел при Окръжна прокуратура - Ямбол) и получаване на нотариалната покана, ответникът „Маргарита“ ЕООД е продължил да бездейства, което обективно поддържа пречките пред ищцовото дружество да ползва железопътния коловоз за търговската си дейност и реално ограничава упражняването на правото му на собственост в пълния му обем. По-нататък въззивният съд е приел, че фактът, че железопътното отклонение преминава и през други два имота без изрично съгласие на собствениците им, не води до неоснователност на претенцията по чл. 109 ЗС. В тази връзка е аргументирано, че касаторът е легитимиран да брани единствено своите собствени вещни права, но не и чужди такива.
За неоснователни са приети доводите на ответника и за прекратяване на правото на преминаване поради неупражняването му. Въззивният съд е изложил, че разпоредбите на чл. 59, ал. 3 и чл. 67, ал. 1 ЗС са неприложими, тъй като железопътното отклонение не е изградено въз основа на суперфиция, нито правата върху него са възникнали от право на ползване. Аргументирано е, че се касае за ограничено вещно право на преминаване през чужд имот, по отношение на чието възникване е приложима разпоредбата на чл. 55 ЗС, което не може да бъде изгубено на това основание, освен ако правото не бъде придобито от друг субект.
Въззивният съд е приел за неоснователни и доводите по насрещния негаторен иск на „Маргарита“ ЕООД. Посочил е, че с влязъл в сила съдебен акт между същите страни е окончателно признато правото на собственост на „Папас олио“ АД върху индустриалния ж.п. коловоз, както и правото му на преминаване през имота на касатора. Аргументирано е, че ищецът по насрещния иск не е доказал кумулативните предпоставки на чл. 109 ЗС. Според въззивния съдебен състав граматическото тълкуване на закона изисква установяване на реално вредоносно поведение или поддържане на неговия резултат в рамките на висящия процес. В случая е прието за установено, че железопътното отклонение представлява законен строеж, а правата на „Папас олио“ АД са надлежно легитимирани с констативен нотариален акт от 2012 г. Поради това самото юридическо и фактическо съществуване на съоръжението в служещия имот не съставлява неправомерно пречене. Въззивният съд е приел за установено, че коловозът е ползван интензивно до есента на 2014 г., като липсата на последваща експлоатация до приключване на съдебното дирене не обосновава извод за неоснователност на действията на титуляра. Обстоятелството, че поземленият имот на касатора е със статут на пасище, не означава, че преминаването на влакова линия ограничава собствеността му в пълния ѝ обем. В заключение е прието, че по делото не са констатирани фактически действия на „Папас олио“ АД, които да надхвърлят обема на сервитутното му право или да създават за собственика пречки, по-големи от обикновените, което изцяло съответства и на приетото заключение на съдебно-техническата експертиза.
При тези мотиви на въззивния съд поддържаните от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване не са налице. Касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка или за преценката на събраните по делото доказателства, както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Едновременно с общото основание касаторът дължи обосноваване и на някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Независимо от тези критерии, допускане до касационен контрол се извършва при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на решението - чл. 280, ал. 2 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос относно кумулативното наличие на предпоставките от фактическия състав на иска по чл. 109 ЗС за неговата основателност. В т. 3 от Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че двете задължителни условия за уважаването на иска по чл. 109 ЗС са неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в пълния му обем. За уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на имота (титуляр на вещното право), че по отношение на този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие) и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените съгласно критериите на чл. 50 ЗС. Преценката за това кои въздействия са недопустими е конкретна по всяко дело. Въззивното решение е изцяло съобразено с тази задължителна практика и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (включително и посочената от касатора), като е извършена такава преценка. Констатациите на въззивния съд за наличието на препятствие за експлоатацията на коловоза са основани на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства. Въззивната инстанция е извела съображения, че поддържаното от ответника фактическо състояние (монтиране и заваряване на метални колове директно върху релсовия път, нарушаващо строителния габарит по СТЕ) ограничава правото на преминаване на ищеца, респ. правото му на собственост върху самото съоръжение, и не му позволява да го реализира в пълния обем. Въззивният съд е аргументирал, че тези пречки правилно са определени като по-големи от обикновените, предвид факта и че имотът на ищцовото дружество представлява складова база, а създадените заграждения препятстват ползването на железопътното отклонение с цел извършване на доставки до нея, с което се засяга и упражняваната от него търговска дейност. Изразеното в касационната жалба несъгласие с тези изводи на въззивната инстанция съставлява оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не може да обоснове допускане на обжалването по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос, свързан с прекратяването на сервитутното право при отпадане на нуждата от неговото упражняване, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е формирал правен извод в този смисъл, поради което поставеният въпрос не притежава характеристиката на обуславящ и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по третия поставен въпрос за възможността да се придобие по давност право на преминаване през урегулиран поземлен имот. Съгласно установената практика на ВКС (решение № 241 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 1185/2016 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 169 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 7213/2013 г. на ВКС, I г. о.), железопътното отклонение представлява линейно транспортно съоръжение, чието притежаване и експлоатация в чужд имот се основава на поземлен сервитут или благоустройствено ограничение на собствеността, притежаващо вещноправно естество. В настоящото производство така формулираният от касатора въпрос не е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора. На първо място, въпросът се явява фактически несвързан с предмета на спора и с установения от въззивния съд статут на служещия имот, собственост на касатора „Маргарита“ ЕООД, който представлява земеделска земя, т. е. неурегулиран поземлен имот (както и към момента на изграждане на ж.п. отклонението). Поради това хипотетично повдигнатият въпрос не съответства на приетите за установени в решението факти и не притежава обуславящ характер. На следващо място, въззивната инстанция е приела, че въпросът за придобиването на правото на преминаване по давност е окончателно решен. Съображение за това е, че с отхвърлянето на предявения от касатора отрицателен установителен иск за несъществуване на сервитутното право в полза на господстващия промишлен имот на „Папас олио“ АД се е формирала сила на пресъдено нещо. Тя установява в отношенията между страните, че ищцовото дружество е титуляр на ограниченото вещно право (правото на преминаване през чужд имот за собственика на съоръжението) и преклудира всички възможни възражения относно принадлежността му до момента на формиране на силата на присъдено нещо (в този смисъл определение № 190 от 24.11.2020 г. по ч. гр. д. № 3465/2020 г. на ВКС, II г. о., определение № 8 от 10.01.2022 г. по ч. гр. д. № 5142/2021 г. на ВКС, III г. о.). Затова така формулираният от касатора въпрос не е обуславящ за решаващите изводи по предмета на спора и не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, като изразява единствено несъгласие на касатора с правните изводи на въззивния съд по съществото на спора.
Последните три процесуалноправни въпроса от изложението, отнасящи се до задължението на въззивния съд да изложи точни мотиви, да обсъди в съвкупност доказателствата и да прецени всички относими обстоятелства, покриват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са обуславящи за всеки въззивен спор. По тях обаче не се установява специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и константната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, част от която е и посочената в изложението към касационната жалба, целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор чрез установяване истинността на фактическите твърдения въз основа на събраните доказателства. По силата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да обсъди в решението си всички релевантни доказателства, да прецени относимите обстоятелства и да даде ясен отговор на доводите и възраженията на страните, като изясни фактическите положения по предмета на иска. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика. Той е обсъдил подробно доводите на касатора, анализирал е събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства в тяхната съвкупност, обвързал ги е със заключението на СТЕ и е изложил ясни съображения, въз основа на които е достигнал до крайните си фактически и правни изводи. Несъгласието на касатора с оценката на доказателствения материал съставлява оплакване за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава достъп до касация.
Липсва и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на обжалването поради очевидна неправилност на решението.За разлика от неправилността като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност изисква видимо и тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Това самостоятелно основание е налице, когато решението страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран директно от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинска касационна проверка по оплакванията в жалбата. В случая обжалваното въззивно решение не страда от подобни особено тежки пороци. Направените правни и фактически изводи не разкриват явни логически пороци, които да могат да бъдат констатирани без анализ на извършените от съда и страните процесуални действия, без изследване на действителното съдържание на защитата им и без повторна преценка на доказателствата по делото. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Доводите на касатора в тази част от изложението съставляват оплаквания за необоснованост, които са относими към същинския касационен контрол, но не могат да бъдат предмет на обсъждане в селективното производство по чл. 288 ГПК.
Не се извеждат и изводи за вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В заключение, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба „Папас олио“ АД следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение от 3 840 лева по представения договор за правна защита и съдействие. На основание чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България присъждането им следва да се извърши в официалната валута на страната – евро, съобразно правилата за превалутиране и закръгляване, уредени в чл. 12 и чл. 13 от същия закон, а именно – 1 963.36 евро.
По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 13 от 28.01.2025 г. по в. гр. д. № 233/2024 г. по описа на Ямболски окръжен съд.
ОСЪЖДА „Маргарита“ ЕООД да заплати на „Папас олио“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1 963.36 евро (с левова равностойност 3 840 лева), представляваща разноски за производството пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.



2.