13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5452
София, 26.11. 2025 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Попколева гр.д. № 2484 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Окръжен съд Хасково, чрез и.ф. административен ръководител М. П. и по касационна жалба на Народното събрание на Република България, чрез гл.юрисконсулт Е. Ц. против решение № 294 от 17.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2894/2024 г. по описа на Апелативен съд София, с което като е потвърдено решение от 12.07.2024 г., постановено по гр.д. № 13340/2021 г. по описа на Софийски градски съд, касаторите са осъдени да заплатят солидарно на И. Ч., гражданин на Република Турция, [дата на раждане] , на основание чл.2 в ЗОДОВ сумата от 54 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от нарушаване правото на ЕС, изразяващо се в отнемане в полза на държавата на собствения му лек автомобил „БМВ“ с румънски рег. № В 563 LOR, ведно със законната лихва от 20.07.2020 г. до окончателното изплащане.
Касаторът Окръжен съд Хасково твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се доводи за неправилност на изводите на съда, че нарушението е достатъчно съществено, съответно, че съдът е имал задължението да сезира Съда на ЕС с преюдициално тълкувателно запитване за съответствието на чл.242, ал.8 НК с разпоредбите на чл.17, §1 и чл.47 ХОПЕС във вр. чл. 2 и чл.4 от Рамково решение 2005/212/П., като неотправянето на подобно запитване е възведено в единствен и достатъчен критерий, позволяващ да се приеме, че допуснатото нарушение е съществено. Според касатора, въззивният съд изобщо не е анализирал критериите за определяне дали нарушението е достатъчно съществено, изведени от практиката на СЕС по дела С-46/93 и С-48/93 и по делото Kobler, в което е посочено в кои случаи нарушението е винаги съществено – 1/ когато съдебното решение явно противоречи на влязло в сила решение на СЕС или 2/ на негова трайно установена практика. Твърди се, че към момента на постановяване на съдебния акт на Окръжен съд Хасково и преди постановяване на решение № 12/30.09.2021 г. на КС, от които ищецът твърди, че търпи вреди, нормата на ал.8 на чл.242 НК предвижда отнемане в полза на държавата на превозното средство, послужило за превозването или пренасянето на стоките, предмет на контрабанда и когато то не е собственост на дееца, освен ако стойността му явно не съответства на тежестта на престъплението. Определението от 20.07.2020 г. на Окръжен съд Хасково, с което е одобрено споразумение, не попада в нито една от двете хипотези, при които нарушението е винаги съществено, тъй като: към този момент няма влязло в сила решение на СЕС, каквото е решението, на което се позовава ищецът по дело С-393/19 и което е постановено на 14.01.2021 г., а от друга страна не може да се приеме, че съдебният акт противоречи на трайно установена практика на СЕС, тъй като съответствието на нормата на чл. 242, ал.8 НК с правото на ЕС е обект на разглеждане за първи път именно с цитираното от ищеца решение на СЕС. В тази връзка се твърди, че цитираното в решението на първата инстанция, към които изводи въззивният съд се присъединява, решение по дело № 3503/08 на ЕСПЧ, е единично и не може да бъде окачествено като трайна съдебна практика. Твърди се, че не е налице и другия критерий, изведен от делото Kobler-съдът явно да е нарушил приложимото право. Това е така, тъй като към момента на постановяване на съдебния акт на 20.07.2020 г., нарушението не е било нито очевидно, нито безспорно, доколкото за прилагането на нормата на ал.8 на чл.242 НК, съдът е бил длъжен да изследва наличието на достатъчно доказателства или факти по досъдебното производство, които установяват функцията та превозното средство като послужило за превозването или пренасянето на стоките и не е било безспорно поради това, че прилагането на процесната норма е било поставено в зависимост от наличието на допълнителен критерий за съответствието на стойността на автомобила на тежестта на престъплението, който критерий се преценява във всеки отделен случай. Поддържа се, че във въззивното решение не е намерил своя отговор въпросът за наличието или липсата на добросъвестност от страна на третото правоимащо лице и дали това обстоятелство е доказано по надлежния ред в първоинстанционното производство, а този въпрос е бил повдигнат от Окръжен съд Хасково още пред първата инстанция и е поддържан и във въззивната жалба. В тази връзка касаторът поддържа, че изводите на съда, че в производството по чл.2в ЗОДОВ въпросът за добросъвестността на ищеца-собственик на автомобила, е доказан, са необосновани. Излага довод, че в решението по дело С-393/19 на СЕС многократно е посочено, че правоимащо е само лице, което е добросъвестно. При положение, че въпросът за добросъвестността не е бил предмет на разглеждане в наказателното производство, то същият е следвало да бъде разгледан и изследван в производството по предявения иск по чл.2в ЗОДОВ, като в тежест на ищеца е да докаже, че не е знаел за извършваната контрабанда и за пренасянето на стоки с търговски цели. На следващо място се твърди, че въззивният съд не е взел предвид възражението във въззивната му жалба, че макар и нормата на чл.111, ал.2 НПК да не е приложима, тъй като по този ред подлежат на връщане само предметите - веществени доказателства, за които не е предвидено отнемането им, то в това производство правоимащото лице е можело да сигнализира пред разследващите органи за наличието на обстоятелства, които са от значение за упражняване на правото на собственост, вкл. и по въпроса за своята добросъвестност.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, а именно: 1/ Съставлява ли изискването третото правоимащо лице да е добросъвестно част от фактическия състав на отговорността на чл.2в ЗОДОВ в случаите когато държавата, респ. нейните органи, са постановили отнемане на имущество, респ. вещ, собственост на лицето; 2/ Добросъвестността като качество на лицето следва ли да се докаже и кой носи доказателствената тежест за това или тя се презумира на общо основание и произтича само от факта, че собственикът на вещта е трето лице за наказателното производство; Недаването на указания относно доказване на добросъвестността в доклада по делото от първоинстанционния съд съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила; Възлагането на ответника да доказва това обстоятелство нарушена ли разпоредбата на чл.154 ГПК; 3/ Трябва ли правоимащото лице да въвежда твърдения относно добросъвестността в предмета на делото, като го посочи в исковата молба или това обстоятелство изобщо не влиза в предмета на делото; Ако ищецът е изложил такива твърдения в исковата молба, съобразно диспозитивното начало, следва ли тежестта на доказване да бъде възложена на ответника; 4/ Нормата на чл.111, ал.2 НПК по отношение връщане на веществените доказателства на правоимащите лица може ли да се прилага при наличието на норма в особената част на НК, която противоречи на правото на ЕС, но това противоречие не е установено към постановяване на съдебния акт, а впоследствие е обявена за противоконституционна; 5/ Допустимо ли е в производството по чл.111, ал.2 НПК правоимащото лице да изложи съображения за своята добросъвестност- че не е знаело за използването на притежавана от него вещ като средство за извършване на престъпление, и излагането на подобни съображения, може ли да има значение в последващо производство по реда на чл.2в ЗОДОВ по иск, предявен от същото правоимащо лице; 6/ Съставлява ли приложението на чл.242, ал.8 НПК специфична гражданскоправна последица с характера на конфискация, по отношение на която не е приложимо връщането на веществени доказателства, уредено в нормата на чл.111 НПК и 7/ Неотправянето на искане за преюдициално запитване във всички случаи ли съставлява достатъчно съществено нарушение, за да обуслови възникване на отговорността по чл.2в ЗОДОВ или преценката за това е конкретна, като следва във всеки отделен случай да се преценяват обстоятелствата по делото; Преценката за допуснато достатъчно съществено нарушение в случаите, когато не е отправено преюдициално запитване, в противоречие ли е с правомощието на съда да прецени съобразно обстоятелствата по делото дали следва да бъде отправено подобно запитване. Първи, втори, четвърти, пети и шести въпрос, са повдигнати при твърдение за наличие на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че по тях не е налице съдебна практика на ВКС към настоящия момент. По третия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на решение № 592 от 17.10.2024 г. по гр.д. № 4716/2023 г. на IV г.о. на ВКС. По последния въпрос се поддържа наличието на допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.2 ГПК-противоречие с решение на СЕС от 29.11.1978 г., Pigs Marketing Board vs Redmond, 83/78.
Насрещната страна И. Ч., чрез адв. И. Ч. поддържа становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като по тях не се разкриват сочените допълнителни селективни критерии. По отношение на изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение, поддържа, че последните са неоснователни.
Насрещната страна по жалбата – Народно събрание на Република България поддържа становище, че част от доводите за неправилност на въззивното решение, изложени в жалбата са основателни. Не споделя изложените доводи относно ангажиране отговорността на Народното събрание солидарно с тази на Окръжен съд Хасково.
Касаторът – Народно събрание на Република България, поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Основният довод е, че въззивният съд неправилно е приел, че по отношение на този ответник са налице и трите кумулативни предпоставки, при които се реализира отговорността на държавата по чл.2в ЗОДОВ. За да обоснове наличието на „същественост на нарушението“ по отношение на Народното събрание, съдът е изтъкнал факта, че процесната норма впоследствие е обявена за противоконституционна. Според касатора този извод на съда не е съобразен с практиката на СЕС, според която националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на нормите на съюзното право, като при необходимост дори може сам да вземе решение да не приложи национална разпоредба, която му противоречи, независимо дало нормата е приета преди или след влизането в сила на акта на Съюза, без да е необходимо да изисква или да изчаква премахването на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред, в който смисъл са решения на СЕС по дела С-617/10, С—314/10, С-188/10 и С-189/10. В тази връзка се излага довод, че наличието на национална норма, която противоречи на съюзното право, не е пречка за съда да не я приложи. Неправилни според касатора са и изводите на съда относно наличието на пряка причинно-следствена връзка между твърдяното нарушение, извършено от Народното събрание и причинените вреди. Поддържа се, че съгласно трайната практика на СЕС /решение по дело С-433/10 и цитираните в него решения, решения по съединени дела С-363/88 и С-364/88/, свързаното с причинно-следствената връзка условие, се отнася до наличието на достатъчно пряка връзка на причина и следствие между поведението на институцията и вредата, както и че връзката следва да е от такова естество, че поведението, за което е упреквана институцията, трябва да бъде основната причина за настъпването на вредата. Ето защо, дори и да се приеме, че е налице извършено от законодателя нарушение, състоящо се в приемане на правна норма, която противоречи на норма от правото на ЕС, това не е достатъчно условие за настъпване на вредата, тъй като същата не би настъпила, ако първият ответник Окръжен съд Хасково, не беше одобрил споразумението с обвиняемия. Дори и съдът да е имал съмнения относно прилагането на нормата на чл.242, ал.8 НК и тълкуването й в съответствие с правото на ЕС, съдът е имал процесуална възможност да приложи чл.267 ДФЕС и да отправи преюдициално запитване, което той не е сторил. С оглед горното, твърдяното бездействие на законодателя не може да бъде основна причина за настъпването на вредата. На последно място се твърди, че въззивният съд не е обсъдил възраженията, изложени във въззивната жалба относно неправилните изводи на първата инстанция, че е налице бездействие от страна на Народното събрание, изразяващо се в неприемане на законодателни действия за привеждане на нормата на чл.242, ал.8 НК в съответствие с правото на ЕС, а именно че правото на законодателна инициатива, по силата на чл.87, ал.1 от Конституцията на РБ е предоставено на всеки народен представител и на Министерския съвет, а Народното събрание, като орган на законодателната власт, не притежава законодателна инициатива и не може да отговаря за липсата на такава.
В изложението са повдигнати в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК следните въпроси: 1/ Налице ли е прекъсване на причинния процес в случаите, в които в каузалната верига неблагоприятните последици са настъпили пряко и непосредствено от действията/актовете на други органи, извън Народното събрание и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях. Според касатора, даденото от въззивния съд разрешение по първия въпрос противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 50020 от 15.02.2023 г. по гр.д. № 2340/2022 г. на IV г.о., както и на решения на СЕС по дело С-419/08, дело С-433/10, обединени дела С-64/76, 113/76, 167/78, 239/78,27/79,28/79 и 45/79, съединени дела С-363/88 и С-364/88 , както и по дела Т 88/09 и Т 384/11. По този въпрос се поддържа, че е налице и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с обосновка, че по въпроса е налице противоречива практика на окръжни и апелативни съдилища, която следва да бъде уеднаквена. По втория въпрос се поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 2296/2018 г. на II г.о., решение по гр.д. № 1975/2010 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 2623/2013 г. на IV г.о., решение по т.д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение по т.д. № 674/2014 г. на II т.о. и решение по т.д. № 1544/2014 г. на II т.о.
Насрещната страна И. Ч., чрез адв. И. Ч. поддържа становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като по тях не се разкриват сочените допълнителни селективни критерии. По отношение на изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение, поддържа, че последните са неоснователни.
Насрещната страна Окръжен съд Хасково излага становище, че част от доводите на касатора за неправилност на въззивното решение са основателни, с изключение на тези, отнасящи се до липсата на причинно-следствена връзка на вредата с поведението на ответника Народно събрание. Застъпено е становище, че е налице основание за ангажиране, при условията на солидарност, и на отговорността на Народното събрание, когато вредите са произлезли от неизпълнение на задължението му да хармонизира националния закон в съответствие с правото на ЕС, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 4449/2023 г. на IV г.о.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иска по чл.2в ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция, а изложените от него мотиви за основателност на иска са в съответствие със закона, съдебната практика и събраните по делото доказателства, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил изцяло към тях. Във връзка с доводите и възраженията на въззивниците - Окръжен съд Хасково и Народно събрание на РБ, е изложил и следните допълнителни съображения: По възраженията за допустимост на производството е посочил, че легитимацията и на двамата ответници произтича пряко от нормата на чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.7, ал.1 ЗОДОВ – в качеството им на държавни органи / в т.ч. и по смисъла на чл.7 от Конституцията на РБ/, от чиито действия /за първия ответник/ и бездействия /за втория ответник/ е настъпила процесната имуществена вреда. Изброената от първата инстанция съдебна практика, а и посочените от самия въззивник – Народно събрание на РБ съдебни актове, в които са разгледани спорове с участието на този държавен орган по същество, изрично допускат последният да бъде надлежна страна в процеса по посочените законови текстове. На следващо място е посочил, че наличието на правна възможност процесните вреди да бъдат обезщетени чрез ангажиране отговорността на извършителя на престъплението, не дерогира правото на ищеца да води настоящото производство с оглед изрично предоставената възможност по чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.7, ал.1 ЗОДОВ, които се явяват специални спрямо общия граждански закон – чл.45 ЗЗД. По оплакванията на въззивника ОС Х. е приел, че правилата на Глава 8-ма, Раздел 4-ти от НПК се явяват неприложими в случая, тъй като имат предвид вреди, които са настъпили от самото престъпление, а процесната вреда не е следствие на престъпното деяние, а от диспозитива на съдебния акт, който постановява конфискация – отнемане на МПС. Приел е, че правилата на чл.111 НПК не биха могли, от една страна, да дерогират изричното правило на чл.242, ал.8 НК, предвид императивната му редакция, т.е. посочената законова процедура не би могла надлежно да защити правата на ищеца, а от друга страна, ефикасността на средствата за защита /в смисъла на правото на Общността/ следва да бъде свързана с възможността на собственика да преодолее самата санкция по чл.242, ал.8 НК, каквато възможност не е гарантирана от закона, а не просто временно да осуети неизбежната конфискация на вещта. Процедурата по чл.111 НПК на практика се явява и неприложима спрямо процесната вещ, за която законът изрично постановява, че следва да бъде отнета. Разяснил е, че неефективно в смисъла на изложеното, е и производството по чл.422 НПК, доколкото същото се отнася до пороци на наказателния процес, които са рефлектирали в правната сфера на подсъдимия, а не на трето лице, каквото си явява ищецът. По отношение на заявената от ищеца солидарна отговорност, въззивният съд е приел, че тя намира опора в постановката на чл.53 ЗЗД вр. чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ вр. чл.7, ал.1 ЗОДОВ – действията и бездействията на държавни органи кореспондират с процесната имуществена вреда. По доводите относно съществото на спора, съдът е приел, че заявената имуществена вреда в случая произтича от нарушаване правото на ЕС, което постановява, че правната последица по чл.242, ал.8 НК може да бъде приложена не безусловно, а само спрямо „недобросъвестен“ собственик на МПС. Доказателства за наличието на такава недобросъвестност у ищеца не са събрани, нито в хода на наказателния процес, нито в гражданския такъв, като тежестта за установяването й е за ответниците съобразно правилото на чл.154 ГПК. Въззивният съд е приел, че процесното нарушение се съотнася към нормата на чл.5, ал.4, изр.2 от Конституцията на РБ - досежно първия ответник и към самото съществуване на нормата на чл.242, ал.8 НК, която противоречи на правото на ЕС - досежно втория ответник /законодателен орган/ и както действието на първия ответник, изразяващо се в приложение на процесната норма, така и бездействието на втория ответник да приведе същата норма в съответствие с правото на ЕС, стоят в причинно-следствена връзка с настъпването на процесния вредоносен резултат. Посочил е, че макар на правораздавателния орган да е вменено задължение да приложи правните норми от по-висш порядък, то това задължение не може да бъде изолирано от задължението на законодателния орган да синхронизира вътрешното право с правото на ЕС. В тази връзка е изложил съображения, че Народното събрание, като най-висш законодателен орган, като представител и олицетворение на суверена, носи по правило основното задължение да синхронизира националното законодателство с наднационалното такова, в т.ч. и за да обезпечи надлежно възможността на всички правоохранителни и правораздавателни органи на държавата, да прилагат правилно закона. Приел е, че защитната теза на втория ответник, която на практика прехвърля процесната отговорност изцяло в тежест на съда, не може да бъде споделена, тъй като тя противоречи и на принципната конструкция, върху която е изградена т.нар. “правовата държава“, „държава с парламентарно управление“ и на постановките на основния закон, а и на житейската логика. На следващо място, фактът, че процесната норма на чл.242, ал.8 НК впоследствие е обявена за противоконституционна, е приет за обосноваващ директен извод, че процесното нарушение се явява съществено по смисъла на чл.2в ЗОДОВ. По така изложените съображения, съдът е приел, че в случая са установени всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.2в ЗОДОВ, поради което имуществената отговорност и на двамата ответници следва да бъде ангажирана, при условията на солидарност до размер на сумата от 54 000 лв.-пазарната цена на отнетото МПС според приетото по делото заключение и обясненията, дадени от вещото лице в открито съдебно заседание.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване, като съображенията за това са следните:
Съгласно разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Подчертано е, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въпросите дали изискването за добросъвестност на третото лице – собственик на автомобила, е елемент от фактическия състав на отговорността по чл.2в ЗОДОВ в случаите когато държавата, респ. нейните органи са постановили отнемане на имущество на трето лице и кой носи доказателствената тежест за установяването й в процеса, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване в хипотезата на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение, че заявената имуществена вреда в случая произтича от нарушаване правото на ЕС, според което правната последица по чл.242, ал.8 НК не може да бъде приложена безусловно, а само спрямо „недобросъвестен“ собственик на МПС, а в случая добросъвестността на ищеца следва от факта, че той не е осъден за контрабанда и не е установена някаква форма на съпричастност към престъплението, е в съответствие с приетото в доктрината и практиката на ВКС, че по принцип отрицателните факти се доказват чрез доказването на положителни факти, от който може да се направи извод за съществуването на отрицателния факт. В случая незнанието на собственика на отнетата вещ, че шофьорът на МПС извършва контрабанда, се доказва именно чрез осъдителната присъда, съгласно която отговорен за контрабанда е само шофьорът на МПС, и доколкото собственикът на последното не е осъден за контрабандата, то следва че той не е знаел и съответно е добросъвестен. Знанието и съпричастността му към това престъпление по принцип е престъпно обстоятелство, което се доказва по реда на НК и НПК, или по реда на чл.124, ал.5 ГПК, като тези факти следва да бъдат доказани или от Прокуратурата или от лицето, което твърди тези факти – в случаите по чл.124, ал.5 ГПК.
Третият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него въззивният съд не е давал разрешение. Въпросът е обусловен от доводите на касатора за неправилност на изводите на съда по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, че в конкретния случай ищецът е добросъвестен собственик на процесното МПС, доколкото нито в хода на наказателния процес, нито в гражданския такъв, са събрани доказателства за наличието недобросъвестност у ищеца, по които доводи обаче съдът може да се произнесе едва в производството по чл.290 ГПК.
Въпросите /4-ти, 5-ти и 6-ти/ касаещи тълкуването и приложението на чл.111, ал.2 НПК, макар и да са решаващо произнесени от въззивния съд, също не могат да обусловят допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Дадено от въззивния съд тълкуване на нормата е съобразено със задължителната практика на ВКС – ТР №2 от 12.11.2014 г. по тълк.дело № 2/2014 г., ОСНК, според която нормата на чл.111, ал.2 НПК урежда хипотеза на възстановяване на съществуващото фактическо положение преди отнемането на вещта от съответния правоимащ, но не и възстановяване правото на собственост, а при конфискацията по НК правото на собственост се придобива от държавата и става публична собственост, поради което чл.111, ал.2 НПК няма как да се приложи в случая, доколкото не се предвижда възстановяване на правото на собственост.
Въпросът дали неотправянето на искане за преюдициално запитване във всички случаи съставлява достатъчно съществено нарушение, за да обуслови възникване на отговорността по чл.2в ЗОДОВ, не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не е решаващо произнесен от въззивния съд. Последният не е извеждал извод, че неотправянето на искане за преюдициално запитване във всички случаи съставлява достатъчно съществено нарушение, обуславящо възникване на отговорността по чл.2в ЗОДОВ. В конкретния случай, препращайки на основание чл.272 ГПК, към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че с прилагането на нормата на чл.242, ал.8 НК, е допуснато нарушение на основни права – правото на собственост и правото на ефективни правни средства за защита / чл.17 и чл.47 ХОПЕС, както и на чл.1 от Протокол 1 към КЗПЧОС/, като нарушението е пряко, доколкото се касае за пряко противоречие с норми от правото на ЕС, които съдът е следвало да приложи на основание чл.5, ал.4, изр.2 от Конституцията, поради което нарушението се явява съществено. Съобразил е също така, че към датата на постановяване на окончателния съдебен акт от Окръжен съд Хасково е било постановено Решение от 13.10.2015 г. на ЕСПЧ по дело Unsped Paket Servisi saN. Ve Tic.A.S. срещу България, с което при сходни фактически обстоятелства на отнемане на превозно средство от лице, нямащо отношение към престъпното деяние, е прието нарушение на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧ, изразяващо се в лишаване от право на собственост без осигурена ефективна възможност за оспорване на отнемането. Защитаваното от чл.17 ХОПЕС и чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧ право е идентично и след като с решението на ЕСПЧ още през 2015 г. е констатирано нарушение на конвенцията, то съдът е могъл и е бил длъжен да не прилага чл.242, ал.8 НК. Този извод следва, както от чл.6, §3 ДЕС, който предвижда, че основните права, които са гарантирани от ЕКЗПЧ, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи, така и от нормата чл.52, ал.3 ХОПЕС, според която доколкото Хартата съдържа права съответни на права, гарантирани от Конвенцията, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в Конвенцията. Като допълнителен аргумент, въззивният съд е посочил, че обявяването на нормата на чл.242, ал.8 НК за противоконституционна, представлява факт, който също обосновава извод, че процесното нарушение се явява съществено. Даденото от въззивния съд тълкуване на понятието „съществено нарушение“ е в съответствие с практиката на ВКС, съобразена с тази на СЕС /решения по съединени дела С-46/93 и С-48/93, решения по дела С-429/09, С-278/05, С-168/15, С-571/16 и др./, в която е изведен основния принцип за примат на общностното право пред националното право, което означава, че при колизия между общностна и национална правна норма, държавните органи и националните юрисдикции следва да приложат съюзната норма. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“, но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата. Нарушението може да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. При липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда сочения допълнителен критерий.
Първият въпрос в изложението на касатора Народно събрание се отнася до наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнение на задължението му да хармонизира националния закон в съответствие с правото на ЕС, макар и да покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не е налице соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е съобразено с трайната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 5165/2016 г., решение по гр.д. № 1914/2020 г. и по гр.д. № 4449/2023 г. и трите на IV г.о./, по въпроса налице ли е причинна връзка между поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС и вредите от неговото приложение. Според тази практика отговорността за вреди по ЗОДОВ е обективна. Държавата отговаря за вредите от нарушаване правото на ЕС, когато нарушението е достатъчно съществено, като за отговорността й е без значение от поведението /действие или бездействие/ на кой от нейните органи са причинени вредите. Уреденият в чл.5, ал.4 на Конституцията механизъм за предотвратяване на евентуални вреди от нарушаване правото на ЕС, чрез овластяването на всички правоприлагащи органи да преценяват съответствието на приетите закони с правото на ЕС и да прилагат това право с приоритет пред националния закон, не освобождава нито Народното събрание от отговорността, че е приел и/или поддържа националния закон в несъответствие с правото на ЕС, нито държавата – от отговорност за вреди, когато този механизъм не е сработил ефективно и вреди са причинени. Доколкото причинната връзка е необходимо условие, последната се установява чрез мислено отстраняване на причината, за да се провери дали без нея би настъпил резултатът, както и чрез индуктивен извод за обстоятелството дали във всички случаи тази причина би породила тази последица. В конкретния случай, без наличието на противоконституционната норма на чл.242, ал.8 НК, съдът не би постановил конфискация на имуществото на трето лице, т.е. причинният процес започва от приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на ЕС и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на съответните негативни последици. Наличието на съдебна практика на ВКС по въпроса, изключва наличието на втория поддържан от касатора допълнителен критерий – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Процесуалноправният въпрос относно задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, също не може до обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с цитирана съдебна практика на ВКС. В случая, макар и да препратил на основание чл.272 ГПК към изложените от първата инстанция мотиви, въззивният съд е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, които в случая не касаят фактите по делото, а са правни такива – относно допустимостта на предявения иск и относно наличието на материалните предпоставки, при които може да ангажира отговорността на държавата за вреди, претърпени вследствие нарушаване на общностното право, така както те са очертани с въззивните жалби на ответниците, като се е произнесъл по заявените от тях доводи и възражения относно допустимостта и правилността на обжалваното първоинстанционно решение.
При този изход на спора, на процесуалния представител на ищеца – адв. И. Ч., на основание чл.38, ал.2 ЗА следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ, изразяваща се в изготвяне на отговори на касационните жалби на касаторите, което настоящият състав на ВКС определя в размер на 1 200,00 лв.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 294 от 17.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2894/2024 г. по описа на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА Окръжен съд Хасково и Народното събрание на Република България да заплатят солидарно на адв. И. К. Ч., с адрес [населено място], [улица], на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 1 200,00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: