6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 2656
София, 27.05.2025 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 3316/2024 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 3222/30.05.2024 г. по в. гр. д. № 2933/2024 г. на Софийския градски съд, след отмяна на решение № 19018/20.11.2023 г. по гр. д. № 69836/2022 г. на Софийския районен съд и определение № 1807/12.01.2024 г. по същото дело за изменение на решението в частта за разноските, М. М. А., Т. Н. Т., В. Ц. Т., П. Г. С. и Е. К. С. са осъдени да преустановят неоснователните действия, с които пречат на Д. А. Д. да упражнява правото си на собственост в пълен обем върху съсобствения на страните поземлен имот с идентификатор [№], като осигурят пълноценен достъп до имота (вътрешен двор) с лек автомобил чрез предаване на ключ от порталната врата, като така автомобилът на Д. да може да преминава.
По делото е установено, че поземленият имот е застроен с жилищна сграда, в която са изградени четири жилища, разположени на два етажа, и кухня в сутерена (бивш гараж), както и с гаражи и едноетажна обслужваща сграда (спомагателен обслужващ обект според записа в кадастралния регистър) с №№ 2, 3, 4 и 5, които са обединени в обща сграда. Площта на имота е 652 кв. м., застроената част е 239 кв. м., незастроената част е 412 кв. м., като от нея затревена част - 200 кв. м., и алея, рампи и пътеки - 212 кв. м. В двора няма обособени места за паркиране.
Ищцата е собственица на апартамент и 1/4 ид. ч. от дворното място.
Ответникът М. М. А. е собственик на апартамент, сутеренна стая и гараж на сутерена на къщата, както и на 1/4 ид. ч. от поземления имот; ответниците Т. Н. Т. и В. Ц. Т. са собственици на апартамент, сутеренна стая, мазе и гараж № 5 с площ от 16 кв. м., заедно с 1/4 ид. ч. от общите части на сградата и от поземления имот; ответниците П. Г. С. и Е. К. С. притежават самостоятелен обект в сградата и гараж № 3 (хангар, депо), заедно с 1/4 ид. ч. от общите части на сградата и от поземления имот.
На проведено на 25.10.2021 г. общо събрание на етажната собственост (ОС на ЕС) е взето решение да не се паркират автомобили в съсобственото дворно място към къщата.
На 25.02.2022 г. е взетото решение на ОС на собствениците, че не се обособяват паркоместа и не трябва да се паркират автомобили в двора към къщата; голямата портална врата да се отваря само при необходимост от товаро-разтоварни или други подобни дейности, а през останалото време да бъде заключена; да се осигурят ключове на малката портална врата за всички собственици и считано от 01.10.2022 г., същата да се заключва. До ищцата е било отправено предупреждение по чл. 6 ЗУЕС за неизпълнение на решението от 25.02.2022 г. и съставен констативен протокол от 11.04.2022 г.
На 20.05.2022 г. е взето решение на ОС на ЕС да се подаде жалба срещу ищцата до отговорните институции поради неизпълнение на взетото решение на ОС да не се паркира в дворното пространство; с паркираната кола непосредствено пред входа се възпрепятства достъпът на останалите съсобственици.
На 30.09.2022 г. е взето решение на ОС на ЕС, считано от 01.10.2022 г., голямата портална врата да бъде постоянно заключена във връзка с необходимостта от мерки за сигурност и защита; за целта да има оставен ключ от катинара на вратата на общодостъпно място, а именно на ел. таблото вътре в сградата зад вратата, както и при домоуправителя, и при необходимост от товаро-разтоварни или други подобни дейности всеки собственик да може да си отвори вратата.
При тези данни въззивният съд е приел, че при налични самостоятелни сгради (извън жилищната сграда, която е в режим на етажна собственост) дворното място не е обща част на етажната собственост и управлението на същото не се осъществява по реда на ЗУЕС, поради което решенията на ОС на ЕС относно ползването му не са породили правни последици и не са задължителни за ищцата. Управлението на дворното място следва да се извърши по реда на чл. 32 ЗС, а не по ЗУЕС, като евентуално мнозинство от съсобственици не може да вземе решение да лиши съсобственик от реален достъп и от ползване на дворното място и по-специално на свободната част от него, тъй като такива действия излизат извън обхвата на управлението на вещта.
Според въззивния съд единствената причина ответниците да пречат на ищцата да влиза в имота с автомобила си и евентуално да го паркира е фактът, че са взели решение за това. Като се позовал на снимковия материал и на приетата във въззивното производство техническа експертиза, съдът е посочил, че ответниците са решили да си създадат лични удобства в дворното място - поставили са люлка за малки деца, саксии с цветя, кашпи, декоративен елемент - лебед, ползват гаражи за кухня и вероятно за жилищни нужди (един от гаражите има климатик) и пр., като действията са извършени не само с цел красота и естетика, но също така и като част от преченето ищцата да има достъп до двора с лек автомобил. Подобни цели имат, според съда, например поставените многобройни тежки саксии и кашпи и изграждането на необосновано високи бордюри, като последното не само че е незаконосъобразно, но реално не е необходимо на ответниците. Посочил е, че при нормално съжителство би могло както да съществуват голяма част от подобренията в двора, така и ищцата да влиза и да паркира автомобила си в имота. Недоказана според съда е защитната версия на ответниците, че е оставен ключ от катинара на вратата на общодостъпно място, както и при домоуправителя. Няма данни ищцата да е била уведомена и ответниците не са доказали, че такъв ключ е бил поставен на посоченото място, нито че домоуправителят го е предоставял на всеки желаещ съсобственик. Посочил е, че според показанията на св. С. Д. - майка на ищцата, на ищцата е бил отказан достъп с лек автомобил след извършването на ремонта и подобряването на дворното място, като няма основание тези показания да не се кредитират, защото решенията на ОС на ЕС, изявленията и процесуалното поведение на ответниците и въобще всички данни по делото сочат според съда на това, че ответниците са решили и са отказали на ищцата да влиза с автомобил в свободната част от дворното място.
Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ответниците по иска, които са изложили оплаквания за неправилност на съдебния акт - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответницата по касация - ищца по делото, е подала писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:
1. Допустимо ли е, въззивната инстанция, без да е налице сезиране с въззивната жалба за процесуални нарушения, допуснати в първоинстанционното производство относно приет в първоинстанционния съд факт, който не се е осъществил, или установен факт, който се е осъществил, да допусне приемане на нови доказателства и да измени установените факти на първоинстанционния съд;
2. При наличие на сграда - етажна собственост с четирима собственика, и земята, и четири обособени самостоятелни обекта извън общата сграда, и собствениците на самостоятелни обекти са взели решение на ОС на ЕС - 75% ид. ч., че „никой няма да паркира в дворното място“, което решение не е обжалвано по реда на чл. 40 ЗУЕС и е влязло в сила, следва ли това решение да се приеме за неоснователни действия по смисъла на чл. 109 ЗС;
3. Въззивният съд правилно ли е приел в диспозитива на решението си - абз. последен на стр. 6 и абз. първи на стр. 7, че отношенията между страните следва да се уреждат при приложение на чл. 32 ЗС, а не по реда на чл. 3 ЗУЕС, както е приел първоинстанционният съд;
4. Излизат ли извън обхвата на управление на общата вещ решения, взети от „евентуално мнозинство на собствениците“ (притежаващи 75% ид. ч. от общите части) да не се паркира в дворното място - стр. 7, първи абзац, изречение 3 и 4 от диспозитива на решението, или същото е законосъобразно, ако е прието и влязло в сила;
5. Допустимо ли е съдът да подмени общата воля на съсобствениците, притежаващи 75% ид. ч. от общите части от сграда и земя в режим на етажна собственост, при наличие на влязло в сила решение на ОС на ЕС, взето по съответния ред и необжалвано в срока по чл. 40 ЗУЕС, като постанови съдебен акт в противоречие на общата воля на мнозинството на ОС на ЕС.
Основанията, на които се иска допускане на касационно обжалване, са тези по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Изходът на поставения за разрешаване материалноправен спор е обусловен от отговора на третия въпрос, който, уточнен от касационната инстанция съобразно правомощията й по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до питането дали дворно място, застроено с жилищна сграда - етажна собственост, в което съществуват и няколко сгради в режим на индивидуална собственост, независимо дали притежателите им са етажни собственици или не, представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, и кой е приложимият закон - ЗС или ЗУЕС, при управлението и ползването на земята.
Отговорът на първата част на този въпрос, даден в обжалваното решение, е в съответствие с трайната практика на ВКС, че дворното място е обща част на сградата, само доколкото принадлежи на всички етажни собственици, при което, ако в него има сграда - индивидуална собственост, теренът не е изгубил самостоятелния си характер и няма обслужващо сградата значение, т. е. не представлява обща част. Дворното място е обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята. Когато в дворното място съществува и сграда в режим на индивидуална собственост, независимо дали нейният притежател е етажен собственик или не, специалните правила по управлението, ползването и разпореждането със земята като обща част не могат да намерят приложение, тъй като мястото обслужва не само сградата в режим на етажна собственост, но и друг обект, чийто собственик не може да бъде подчинен на този режим при незачитане на правата му (така напр. решение № 481/25.05.2011 г. по гр. д. № 979/2009 г. на І-во г. о., решение № 59/12.03.2012 г. по гр. д. № 911/2011 г. на ІІ-ро г.о., решение № 124/20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г. на ІІ-ро г. о.). Така даденото разрешение предопределя отговора на втората част на въпроса, а именно, че приложимият закон при управлението, ползването и разпореждането с дворно място, което няма характер на обща по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, е ЗС, а не ЗУЕС, както е приел и въззивният съд. При това положение касационното обжалване не може да се допусне, нито на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както по обуславящия изхода на делото правен въпрос, така и по въпроси 2, 4 и 5 - след като дворното място не е обща част, то управлението и ползването му не са подчинени на разпоредбите на ЗУЕС, респ. решението, взето от притежаващите мнозинство съсобственици, може да бъде преценявано от съда от гледна точка наличие или липса на неоснователно действие, което пречи на съсобственика да упражнява своето право.
С т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че една от хипотезите, в които въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), е тази, при която доказателствата са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.
С определение № 4131/21.03.2024 г. въззивният съд, сезиран с подадена от ищцата въззивна жалба срещу първоинстанционното отхвърлително решение, служебно е допуснал техническа експертиза, тъй като е приел, че делото не е изяснено от фактическа страна и при наличните доказателства не е възможно съдът да прецени съществени за изхода на делото обстоятелства. Освен друго, вещото лице е имало за задача да посочи какви са наличните сгради върху имота и дали са самостоятелни, а изясняването на тези обстоятелства безспорно е свързано с определяне статута на дворното място - на обща част или на съсобствена вещ. И тъй като правните норми, уреждащи управлението и ползването на общите части, съответно - на съсобствените вещи, са императивни, за въззивния съд не е съществувала процесуална пречка служебно да събере посочените доказателства, тъй като въззивната дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Ето защо допускането на техническа експертиза, без да има такова искане във въззивната жалба, не е довело до противоречие със задължителната практика на ВКС. Основание за допускане на касационно обжалване както по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице и по първия поставен въпрос.
Решение № 24/05.06.2017 г. по гр. д. № 2795/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 279/30.04.2010 г. по гр. д. № 4338/2008 г. на ВКС, ІV-то г. о., на които касаторите се позовават, също не обосновават допускане на касационно обжалване, доколкото разгледаните в тях хипотези - дворно място със статут на обща част, са различни от настоящата.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 1 200 лева - адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 09.07.2024 г., заплатено по банков път, видно от платежно нареждане за кредитен превод от 26.07.2024 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3222/30.05.2024 г. по в. гр. д. № 2933/2024 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА М. М. А., Т. Н. Т., В. Ц. Т., П. Г. С. и Е. К. С. да заплатят на Д. А. Д. разноски за касационното производство в размер на 1 200 (хиляда и двеста) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: