Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Илияна Папазова
ЧЛЕНОВЕ: Майя Русева
Хрипсиме Мъгърдичян

при секретаря Кристина Григорова, като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян гр.дело № 1370 по описа за 2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Хакан България“ ООД срещу въззивно решение № 1321 от 21.11.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2001/23 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което, като е потвърдено решение № 260555 от 03.04.2023 год., постановено по гр. дело № 8985/2015 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 7 с-в, са отхвърлени предявените от „Хакан България“ ООД срещу процесуалните субституенти на Държавата – Национална агенция за приходите и Върховен административен съд, искове с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за европейския съюз /ДЕС/ за солидарното осъждане на ответниците да заплатят сумата 843 663.60 лв., представляваща имуществена вреда, причинена на ищеца от допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неправомерен отказ да бъде признато право на данъчен кредит, съгласно ревизионен акт /РА/ № 03251100148 от 25.10.2011 год. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с решение № 5434 от 22.04.2014 год. по адм. дело №10824/2013 год. по описа на ВАС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и сумата от 287 208.91 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 14.06.2011 год. до датата на подаване на исковата молба – 13.11.2014 год.
С определение № 178 от 17.01.2025 год., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следния въпрос: За понятието „доставка на стока“ по смисъла на чл. 167 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност?
В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.
Ответните страни Национална агенция по приходите и Върховния административен съд считат, че касационната жалба е неоснователна.
Прокуратурата на Република България счита, че касационната жалба е неоснователна.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл. 4, § 3 ДЕС, въззивният съд е приел за установено, че с ревизионен акт № 03251100148 от 25.10.2011 год., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с решение № 868 от 13.01.2012 год. на директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ Варна при ЦУ на НАП, са установени задължения по ЗДДС на ищеца „Хакан България“ ООД в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит по данъчни фактури, издадени от „Мевиста” ЕООД за данъчен период м. 04.2011 год. и м. 05.2011 год. в размер на общо 826 680 лв. Ищецът е упражнил право на данъчен кредит по следните фактури, издадени от „Мевиста“ ЕООД, през посочения данъчен период, както следва: фактура № [ЕГН] от 14.04.2011 год., с предмет покупка на стоки, данъчна основа 581 000 лв. и ползван ДДС от 116 200 лв.; фактура № [ЕГН] от 20.04.2011 год., с предмет покупка на стоки, данъчна основа 830 000 лв. и ползван ДДС от 166 000лв.; фактура № [ЕГН] от 26.04.2011 год., с предмет покупка на стоки с данъчна основа 830000 лв. и ползван ДДС от 166 000 лв.; фактура № [ЕГН] от 29.04.2011 год., с предмет покупка на стоки с данъчна основа 830 000 лв. и ползван ДДС от 166 000 лв.; фактура № [ЕГН] от 05.05.2011 год., с предмет покупка на стоки с данъчна основа 830 000 лв. и ДДС от 166 000 лв.; фактура №[ЕИК] от 12.05.2011 год., с предмет покупка на стоки с данъчна основа 232 400 лв. и ползван ДДС 46 480 лв. Въз основа на събраните в хода на ревизионното производство доказателства органите на приходната администрация са приели, че не е установено действително извършване на реална доставка от „Мевиста” ЕООД към ревизираното дружество „Хакан България“ ООД, тъй като не е установено фактическо предаване на стоките, не е ясен произхода на стоката и няма доказателства къде е съхранявана стоката.
Ищецът обжалвал ревизионния акт, като последният бил отменен с решение №1185 от 14.05.2013 год., постановено по адм. дело № 568/2012 год. по описа на Варненски административен съд. Това решение е отменено с решение № 5434 от 22.04.2014 год., постановено по адм. дело №10824/2013 год. по описа на Върховния административен съд. По отношение на първия спорен въпрос – извършването на доставка от "Мевиста" ЕООД към „Хакан България“, ВАС е приел, че изводите на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза са необосновани, поради противоречие с доказателствената стойност на кантарните бележки и неправилно са възприети от първоинстанционния съд. Представените товарителници от трите транспортни фирми не съдържат подпис на получател и не установяват приемо-предаване на тоновете слънчоглед от „Мевиста“ ЕООД на ревизираното лице – в значителна част от тях като получател е посочено „Пристанище Варна”, в не малък брой като изпращач и получател е посочена „Мевиста“ ЕООД. В товарителниците е посочено като място на натоварване: Алфатар, Бяла Слатина, Кнежа, Тервел. В договора за доставка на 5 000 т. слънчоглед между „Мевиста“ ЕООД и ЕТ „Боби – К. М. Минкова“ е посочено, че слънчогледът ще се натоварва от склад на едноличния търговец във Вълчи дол, като по делото няма нито една товарителница с посочено място на натоварване Вълчи дол. В приложените кантарни бележки на „Пристанище Варна Запад” са посочени номера на автомобилите, съвпадащи с посочените в товарителниците на тримата превозвачи, но като товародател и получател е посочено ревизираното лице „Хакан Бъгария“ ООД. Така съставените кантарни бележки установяват получаване в склада на пристанището на слънчоглед, собствен на ревизираното лице, като липсват доказателства за осъществена доставка от „Мевиста“ ЕООД на „Хакан България“ ООД на същия този слънчоглед, след като приемо-предаване на стоката между тези фирми не е извършено. Поради това е формирал извод, че доставчикът не е разполагал с фактурираните количества слънчоглед, след като липсват доказателства за извършени покупки на слънчоглед във фактурираните обеми от земеделски складодържатели, предвид периода на доставките – м. април и м. май 2011 год. от реколта 2010 г. и не е прехвърлил собствеността върху тях на ревизираното лице, както правилно са приели органите по приходите. От посочването в кантарните бележки на ревизираното лице, като товародател и получател следва също, че при съставяне на кантарните бележки са представени превозни документи с посочен в тях товародател „Хакан България“ ООД, а не представените по делото товарителници с изпращач „Мевиста“ ЕООД. Счел е, че в случая кантарните бележки не установяват премо-предаване на тоновете слънчоглед от доставчика на ревизираното лице, без което предвид чл. 24, ал. 2 ЗЗД не настъпва преминаване на собствеността от доставчика в патримониума на получателя. С посоченото решение ВАС е осъдил “Хакан България“ ООД да заплати на НАП – ЦУ – Дирекция "ОДОП" – Варна сумата от 16 983.60 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение по делото.
От правна страна въззивният съд е приел, че отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз по смисъла на чл. 4, § 3 от ДЕС е специална деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на следните кумулативни материалноправни предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС: 1/ нарушена правна норма от правото на ЕС или нарушен принцип, установен от правото на съюза; 2/ нарушените правни норми на общностното право да предоставят права на частноправни субекти; 3/ нарушението да е достатъчно съществено и 4/ нарушението, респ. неизпълнението на задължението на държавата, да е в причинно-следствена връзка с настъпилия за засегнатото лице вредоносен резултат /вреди/. Посочил е, че исковата претенция се основава на твърдения за нарушени разпоредби от Директивата, които ясно уреждат права на частноправни субекти – право на освобождаване от облагане на вътреобщностни доставки – чл. 137 и право на данъчен кредит – чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 год. относно общата система на данъка върху добавената стойност /които са точно транспонирани в националния закон – ЗДДС/.
Счел е за неоснователни доводите на ищеца, че издаването на фактура за доставката е достатъчно условие за възникване на правото на приспадане съгласно относимите разпоредби от Директивата и цитираната от него практика на СЕС. Посочил е, че ищецът необосновано поддържа, че правото на приспадане може да бъде отказано единствено ако данъчните власти установят в ревизионното производство и пред съда в производството по обжалване на отказа, въз основа на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е участвало в измама или злоупотреба или е знаело или трябвало да знае, че сделката е част от данъчна измама, извършена нагоре или надолу по веригата на доставки. Действително и безспорно в случая това не били основанията за постановения и потвърден по съдебен ред отказ. Част от практиката на СЕС, на която се позовавал избирателно ищецът, се отнасяла до извършване на услуги /СМР и други/ или доставка на стоки, които са непотребими и са предназначени за трайното им ползване, а не за консумация, като едни ще бъдат критериите за преценката на реално осъществени СМР или доставката на МПС, други ще бъдат за доставката на родово определени и потребими вещи. В разглеждания случай основният аргумент за отказа да бъде признато правото на данъчен кредит бил, че доставките по спорните фактури не са осъществени. В мотивите на постановеното от ВАС съдебно решение, след анализ на фактическата обстановка по делото, е прието, че кантарните бележки не установяват премо-предаване на тоновете слънчоглед от доставчика на ревизираното лице, без което предвид чл. 24, ал. 2 ЗЗД не настъпва преминаване на материални права върху тях от доставчика в патримониума на получателя.
Въззивният съд е изложил съображения, че органите на приходната агенция и ВАС са процедирали в съответствие с правото на ЕС и практиката на СЕС по прилагане на относимите норми на Директива 2006/112 на ЕС, доколкото при липсата на реална доставка остава ирелевантен въпросът за наличие на данъчна измама, каквато съобразно българското законодателство може да бъде установена единствено с влязла в сила осъдителна присъда по наказателно дело. В случая липсвали следните предпоставки за упражняване правото на приспадане на данъчен кредит по чл. 63, чл. 167 , чл. 168, б. „а“ и чл. 178 от Директива 2006/112 на ЕС – не е доказано че количествата слънчоглед са доставени на това дружество и не е доказано че тези количества са използвани за последваща облагаема доставка от това дружество; налице са единствено съставени фактури, като отразените в тях обстоятелства не само, че се подкрепят от събраните от данъчните органи доказателства, а напротив опровергават се; съдържанието на тези фактури не съответства напълно на изискванията на чл. 220, 236 и чл. 238, 239 и 240 от Директивата.
Въззивният съд е приел също така, че твърдяното нарушение на правни норми /принципи/ от правото на ЕС не е достатъчно съществено, като се е позовал на решения на СЕС от 28.06.2015 год. по дело С-168/15 и решение от 30.09.2003 год. по дело С-224/01.
Счел е за неоснователно възражението на ищеца, че първоинстанционниото решение е немотивирано, тъй като първоинстанционният съд е констатирал в обобщение, че практиката на СЕС по прилагане на относимите разпоредби от Директивата, при различни фактически обстоятелства и поставени за тълкуване на съответни въпроси, приема, че правото на приспадане на данъка възниква само за данъчнозадълженото лице, в полза на което е реално осъществена доставка на стоки или услуги от друго данъчнозадължено лице, използвани впоследствие за целите на неговите облагаеми сделки. При наличието на тези материалноправни условия, то не може да му бъде отказано, освен ако при проверката от страна на административните и съдебните органи въз основа на обективни данни се установи, че сделката, с която е обосновано правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре или надолу по веригата от доставки, и то само ако данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае за измамата, без от него да се изисква да се е уверило, че издателят на фактурата има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС. В тази връзка е приел, че действителното извършване на доставката е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на приспадане, и установяването му е предпоставка за неговото признаване, при наличието на която, отказ може да бъде постановен само по изключение в посочените случаи. Наличието на фактура е формално изискване за упражняването на правото на приспадане, приоритет пред което имат материалноправните изисквания относно неговото възникване. При спор за тяхното настъпване в доказателствена тежест на претендиращото правото на приспадане лице е да ги установи, съобразно разпределението й с нормите на националното законодателство /чл. 154, ал. 1 ГПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК/. Националната юрисдикция следва да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства, и в доказателствена тежест на органа по приходите е да установи наличието на обективни данни за измама, злоупотреба или недобросъвестност на данъчнозадълженото лице, а националната юрисдикция е длъжна и служебно да провери дали такива обективни данни са установени, с оглед признатата от Директивата цел за борба срещу данъчните измами, избягването на данъци и евентуални злоупотреби.
В обобщение въззивният съд е формирал извода, че решението на ВАС е напълно съобразено с наличната към момента на постановяването му /2014 год./ практиката на СЕС по прилагане на нормите на чл. 63, чл. 167 , чл. 168, б. „а“, чл. 220, т. 1 и чл. 226 от Директива 2006/112 на ЕС, както и с принципите на данъчния неутралитет, правна сигурност /включващ принципа на оправданите правни очаквания/ и на пропорционалността. Посочил е, че разгледаните от СЕС казуси по съединени дела С-80/11 и С-142/11, дело С-324/11, дело С-285/11, „Боник“ ЕООД, дело С-642/11, „Строй транс“ ЕООД, дело С-643/11 „ЛВК-56“ ООД и дело С-78/12, „Евита-К“ ЕООД не са сходни с този по настоящото дело, предвид различието в естеството на доставките. Постановената след 2014 год. съдебна практика на СЕС правилно не е обсъждана от ВАС, а цитираната от ищеца във въззивната жалба практика на СЕС не променя изводът за липсата на нарушение на относимите разпоредби от Директивата от страна на двамата ответници. След като “Хакан България“ ООД не е доказало, че е придобило правото за разпореждане с материална вещ /в случая конкретното количество слънчоглед/ като собственик по смисъла на член 14, параграф 1 от Директива 2006/112, то за него не е възникнало въобще право да приспадне ДДС. Този извод за недоказаност е формиран от ВАС след комплексна обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по спора. Обстоятелството дали останалите съображения за отричането на правото на приспадане, които се съдържат в мотивите на влязлото в сила решение на ВАС, са взети в нарушение на ПЕС, няма значение за настоящия спор. Щом като отреченото с това решение право на приспадане на ДДС не е възникнало и този извод е в съответствие с разпоредбите на Директивата, то не би могло да има причинна връзка между претендирания като постановен в нарушението им акт на националната юрисдикция и твърдяната вреда. Към преценка на поведението на данъчнозадълженото лице /евентуално участие в измама, злоупотреба или знание за такива/ може да се премине едва след като се установи дали е възникнало право на приспадане на данъчен кредит, съобразно описаните по-горе критерии и практиката на СЕС, отразена в цитираните по-горе решения. Едва след като се приеме, че е възникнало право на приспадане се поражда въпросът, дали неговото упражняване би било в съответствие е целите на общата система на ДДС.
Действително прехвърлянето на правото за разпореждане с материална вещ като собственик не изисква винаги и задължително лицето, на което се прехвърля тази вещ, да я държи физически, нито тя физически да е превозена до него и/или физически да е получена от него. Това, когато стоката представлява родово определени потребими вещи – слънчоглед, същите следва да се индивидуализират по някакъв начин с оглед реалността на доставката им. В разглеждания случай не се твърди друго от „Хакан България“ ООД /например че физически стоката е предадена на последващ купувач или че е получена от предходен доставчик по веригата/, поради което индивидуализацията й следва да е станала чрез предаването, каквото не е доказано. Същото е следвало да бъде доказано чрез представяне на съответни стокови разписки за получаване на количествата слънчоглед, за които са издадени фактурите.
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав приема следното:
Правото на приспадане на данъчен кредит е уредено в ЗДДС в съответствие с Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 год. относно общата система на данъка върху добавената стойност и то възниква при осъществяване на определени предпоставки. Правото на приспадане, съгласно чл. 167 от Директивата, възниква по времето, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем, а той става изискуем, когато стоките или услугите са доставени – чл. 63 от Директивата.
Разпоредбата на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС дефинира данъчния кредит като сумата на данъка, която регистрирано лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка по чл. 12, ал. 1 ЗДДС. Правото на приспадане на данъчен кредит възниква, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем – чл. 68, ал. 2 ЗДДС. Когато стоките и услугите се използват за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки, то има право да приспадне данъка за тези стоки и услуги, които са му доставени или предстои да му бъдат доставени от доставчик – регистрирано по този закон лице – чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС. Съгласно чл. 71, т. 1 ЗДДС, транспониращ чл. 178, б. „а“ от Директивата, за да упражни правото си на приспадане получателят по облагаема доставка следва да притежава данъчен документ с регламентираното от закона съдържание.
Следователно пораждането на правото на приспадане на данък добавена стойност е обусловено от изпълнението на материалноправните предпоставки, уредени в Директивата, а именно: заинтересованото лице да е данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 9, т. 1; настъпило данъчно събитие и изискуемост на ДДС – чл. 63 вр. с чл. 62 – това лице да е получило стоките или услугите, за които иска да му се признае правото на приспадане, от друго данъчнозадължено лице и да е използвало тези стоки или услуги за нуждите на собствените си облагаеми сделки – чл. 168, б. „а“ /т. 28 от Решение на СЕС по дело С-277/14 и цитираната там съдебна практика/. Освен тези предпоставки, чл. 178а от Директивата предвижда и формално изискване за притежаване на фактура от данъчнозадълженото лице, съставена в съответствие с изискванията на Директивата.
В решението на СЕС по дело С-78/12, “Евита-К“ ЕООД, е прието, че Директива 2006/112/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че във връзка с упражняването на правото на приспадане на данъка върху добавената стойност понятието „доставка на стоки“ по смисъла на тази директива и доказването на действителното осъществяване на такава доставка не са свързани с формата на придобиване на правото на собственост върху съответните стоки. Запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по отнесения до нея спор, за да определи дали разглежданите в главното производство доставки на стоки са действително осъществени и дали съответно за тях може да бъде упражнено право на приспадане. Посочено е също така – т. 38, че за целите на тази обща преценка посочената юрисдикция може да вземе предвид данни относно доставки, предхождащи или следващи разглежданите в главното производство, както и свързани с тях документи като сертификати и свидетелства, издадени за транспортирането или за износа на съответните стоки /в частност животни/.
Според приетото в решението на СЕС по дело С-108/17, Enteco Baltic, UAB, т. 85, т. 86, т. 87, понятието „доставка на стоки“ по смисъла на Директивата има самостоятелно и еднакво определение, специфично за правото на Съюза. Съгласно целта на Директивата, която е насочена по-специално към установяването на обща система на ДДС, основана на единно определяне на облагаемите сделки, това понятие трябва да има единно значение и не може да се тълкува по различен начин в рамките на правото на приспадане на ДДС върху получени доставки, уредено в чл. 167 от Директивата. Изяснено е, с позоваване на разрешенията по т. 24 на дело С-237/09, че понятието „доставка на стоки“ не се отнася до прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а включва всяка операция на прехвърляне на материално имущество от една страна, която овластява другата страна фактически да се разпорежда с това имущество като че ли е негов собственик, а прехвърлянето на правото на разпореждане не изисква лицето, на което се прехвърля тази вещ да я държи физически, нито тя физически да е превозена до него и/или физически получена от него, както е прието в определение по дело С-123/14, Италес, т. 36.
В същия смисъл е и определение на СЕС по преюдициално запитване по дело С-610/19, Vikingo Fovallalkozo Kft., т. 48, в което е прието, че според постоянната съдебна практика на Съюза понятието „доставка на стоки“ по смисъла на Директивата е обективно по характер и се прилага независимо от целите и резултатите на съответните сделки, и обхваща не прехвърлянето на собственост в предвидените от приложимото национално право форми, а всяка сделка, с която едната страна прехвърля на другата материално имущество, като я овластява фактически да се разпорежда с това имущество като собственик.
По същество на касационната жалба:
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, но се явява частично неправилно, с оглед така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания /чл. 290, ал. 2 ГПК/. Основателни са оплакванията на касатора, че при преценката за наличието на основания за ангажиране на отговорността на ответниците по чл. 4, § 3 ДЕС, въззивният съд не е взел предвид конкретната хипотеза на липса на облагаема доставка, с оглед на която е отказано правото на приспадане на данъчен кредит /предметът на фактурираните доставки е налице, но действителният доставчик не е посоченият във фактурите/ и е допуснал нарушение на материалния закон като е приел, че органите на приходната агенция и ВАС са процедирали в съответствие с правото на ЕС и практиката на СЕС по прилагане на относимите норми на Директива 2006/112 на ЕС, тъй като при липсата на реална доставка въпросът за наличие на данъчна измама е ирелевантен. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция /арг. чл. 293, ал. 3 ГПК/.
Ищецът „Хакан България“ ООД твърди, че отказът на ответниците да признаят правото му на приспадане на данъчен кредит нарушава правото на ЕС поради неправилно приложение на нормите на чл. 63, 167, чл. 168, б. „а“ и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, вследствие на което за него са настъпили имуществени вреди в общ размер на 1 130 872.51 лв. /невъзстановен ДДС в размер на 826 680 лв., законна лихва върху данъка за възстановяване за периода от 14.06.2011 год. до 13.11.2014 год. в размер на 287 208.91 лв. и разноски по административното съдебно производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на 16 983.60 лв./, като претендира присъждането на обезщетение в размер на посочената сума, ведно със законната лихва върху главницата от 843 663.60 лв. /826 680 лв. + 16 983.60 лв./, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.11.2014 год. до окончателното й изплащане.
Предявените искове са допустими и подлежат на разглеждане от гражданския съд – по аргумент от § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИД ЗОДОВ, ДВ, бр. 94/2019 год./.
Правото на Европейския съюз не урежда изрично иска за ангажиране отговорността на държавата за нарушаването му, но в практиката си СЕС утвърждава въз основа на уредения в чл. 4, § 3 ДЕС принцип за лоялно сътрудничество отговорността на всяка държава-членка за всеки акт, действие или бездействие на който и да е неин орган /включително съдилища, действащи като последна инстанция/, които съществено противоречат на правото на Европейския съюз и причиняват вреди на частноправни субекти, като установява изрично и предпоставките за нейното реализиране. Предпоставките са три: 1/ нарушение на норма на правото на Европейския съюз, предоставяща права на частноправните субекти; 2/ нарушението да е достатъчно съществено и 3/ да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда.
Обезщетението в тежест на държавите членки за вреди от нарушението на общностното право трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда. При липса на общностни разпоредби, вътрешният правов ред на всяка държава членка трябва да установи критериите, които позволяват да се определи обхватът на обезщетението, като се има предвид, че те не трябва да бъдат по-малко благоприятни от тези, които се отнасят до подобни вътрешни искове, и не могат да са уредени така, че да правят на практика невъзможно или изключително трудно получаването на обезщетението /решения по дела Francovich u Bonifaci, С-6/90 и С-9/90; Kobler, С-224/01, решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93/.
Определящ критерий за същественост на нарушението на правото на Европейския съюз е явно и значително неспазване от държава-членка на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка, като СЕС указва неизчерпателно критериите за определяне на нарушението като достатъчно съществено – степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма; умишления характер на нарушението; дали грешната преценка е извинителна или не, както и неизпълнението от страна на националната юрисдикция на задължението за отправяне на преюдициално запитване.
Според практиката на СЕС, отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на Европейския съюз. Принципът за отговорност на държавата, присъщ и на съюзния правен ред, изисква поправяне на вредите, а не ревизиране на съдебното решение, което ги е причинило, и не влиза в противоречие с принципа на правна сигурност /не се поставя под въпрос силата на пресъдено нещо/. За достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, осъществено от правораздавателен орган, при всички случаи се приема, когато окончателното съдебно решение противоречи на разпоредбите на общностното право /включително и на чл. 234, ал. 3 ДЕО – задължение за отправяне на преюдициално запитване/ или на практиката на СЕС, независимо от вида на производството, по което тя е установена /решение по дело С-224/01, т. 53 – т. 56; решение по дело Traghetti del Mediterraneo, С-173/03/. Във връзка с това разрешение на основанията за ангажиране на отговорност на държава-членка, следва извод, че в производството по реализирането на такава отговорност сезираният съд, макар че силата на пресъдено нещо подлежи на зачитане и окончателното решение, което е неин източник, не може да бъде преразглеждано /решението по R. Kapferer, С-234/04, т. 20/, е в правомощията си да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата от гледна точка на съответствието им с правото на Европейския съюз в съдебното решение, поставено в основанието на иска /решение на СЕС по дело С-173/03/.
В тази връзка следва да се посочи, че предмет на настоящото дело не е спорът, решен с влязлото в сила решение на ВАС, а дали ответниците неправомерно са ограничили правото на данъчен кредит на ищеца, като са нарушили чл. 63, чл. 167 и чл. 168, б. „а“ и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС и вследствие на тези противоправни действия са настъпили твърдените имуществени вреди.
Установено е, че с ревизионен акт № 03251100148 от 25.10.2011 год. на ТД на НАП – [населено място], потвърден с решение № 868 от 13.01.2012 год. на директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ – Варна при ЦУ на НАП, на ищеца „Хакан България“ ООД не е признато право на приспадане на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 5 ЗДДС по процесните фактури, издадени от „Мевиста“ ЕООД, в общо в размер на 826 680 лв. /като за периода м. април 2011 год. и периода м. май 2011 год. ДДС за възстановяване е намален със сумата от 826 680 лв./. При извършената ревизия органът по приходите е установил, че за проверявания период от 01.04.2011 год. до 31.05.2011 год. ищецът /имащ качеството на данъчнозадължено лице/ е упражнил право на данъчен кредит по процесните фактури – за 4 980 тона слънчоглед, като след осъществяване на насрещни проверки на доставчика „Мевиста“ ЕООД /имащ качеството на данъчнозадължено лице/ и неговите доставчици и на възможностите му да съхранява и превози въпросните количества слънчоглед, е приел, че няма доказателства, че слънчогледът, пристигнал на Пристанище „Варна запад“, е собственост на „Мевиста“ ЕООД, т.е. посоченото дружество не би могло да е действителния му доставчик, поради което липсва реална доставка.
С решение № 1185 от 14.05.2013 год., постановено по адм. дело № 568/2012 год. по описа на Варненския административен съд, ревизионният акт е отменен в горепосочената му част. Срещу това решение е подадена касационна жалба от органа по приходите, по която е образувано адм. дело № 10824/2013 год. по описа на ВАС на Република България, като в проведеното открито съдебно заседание, както и в представената писмена защита, процесуалният представител на ищеца е поддържал, че първоинстанционното решение е съобразено с практиката на СЕС, в т.ч. с решение по обединени дела С-80/11 и С-142/11. С решение по посоченото дело № 5434 от 22.04.2014 год. е отменено решението на Варненския административен съд, а жалбата на „Хакан България“ ООД е отхвърлена, като ищецът е осъден да заплати на НАП- ЦУ – Дирекция „ОДОП“ – Варна сумата от 16 983.60 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение по делото. ВАС е приел, че представените товарителници от трите транспортни фирми не съдържат подпис на получател и не установяват приемо-предаване на тоновете слънчоглед от „Мевиста“ ЕООД на ревизираното лице; в приложените кантарни бележки на „Пристанище Варна Запад“ са посочени номера на автомобили, съвпадащи с посочените в товарителниците на тримата превозвачи, но като товародател и получател е посочено ревизираното лице /ищецът/; така съставените кантарни бележки установяват получаване в склада на пристанището на слънчоглед, собствен на ревизираното лице, като липсват доказателства за осъществена доставка от „Мевиста“ ЕООД на „Хакан България“ на същия този слънчоглед, след като приемо-предаване на стоката между тези фирми не е извършено; доставчикът не е разполагал с фактурираните количества слънчоглед след като липсват доказателства за извършени покупки на слънчоглед във фактурираните обеми от земеделски складодържатели, предвид периода на доставките – м.април и м. май 2011 год. от реколта 2010 год. и не е прехвърлил собствеността върху тях на ревизираното лице. Приложимата практика на СЕС не е обсъждана в съдебното решение.
Установено е въз основа на заключението по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, че процесните фактури, издадени от „Мевиста“ ЕООД, са заведени по счетоводните регистри и дневниците по ЗДДС на ищеца, като е ползван общ данъчен кредит в размер на 826 680 лв., в т.ч. за м. април 2011 год. – 614 200 лв. и за м. май 2011 год. – 212 480 лв. Общата стойност по тези фактури е заплатена от ищеца по банков път. Сумата от 826 680 лв., представляваща ДДС по фактурите, издадени от „Мевиста“ ЕООД за извършени доставки към ищеца, е заведена по счетоводна сметка, отразяваща вземания от НАП по резчети за ДДС. За периода м. април 2011 год. общият резултат съгласно месечната декларация по ДДС е сума за възстановяване в размер на 914 603.17 лв., а за периода м. май 2011 год. – сумата за възстановяване е в размер на 730 325.52 лв., или за двата периода сумата за възстановяване е в общ размер на 1 644 928.69 лв. Органът по приходите отказва право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 826 680 лв., в т.ч. за м. април 2011 год. – 614 200 лв. и за м. май 2011 год. – 212 480 лв., ползавн от ищеца във връзка с получените доставки от „Мевиста“ЕООД, като в резултат на направените констатации за м. април 2011 год. ДДС за възстановяване е намален от 914 603.17 лв. на 300 403.17 лв., я за м. май 2011 год. – от 730 325.52 лв. на 517 845.52 лв., или общо за двата периода ДДС за възстановяване е намален със сумата от 826 680 лв.
Правото по чл. 168, б „а“ от Директива 2006/112/ЕО на данъчнозадължените лица да приспаднат от ДДС, на който са лица платци, дължимия или платения ДДС за закупени от тяк стоки и за получени от тях услуги, представлява основен принцип на общата система на ДДС. Режимът на приспадане цели изцяло да освободи стопанския субект от тежестта на дължимия или платения ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност, при условие че самата тази дейност по принцип подлежи на облагане с ДДС. Правото на приспадане е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано, ако са изпълнени предвидените материалноправни предпоставки, дори и данъчнозадължените лица да не са изпълнини някои формални предпоставки. А дори и да са налице материалноправните условия за възникване на правото на приспадане, националните органи и юрисдикции следва да откажат да признаят това право, ако въз основа на обективни данни се установи, че то е упражнено с измамна цел или с цел злоупотреба – това е така не само когато самото данъчнозадължено лице е извършило данъчна измама, но и когато то е знаело или е трябвало да знае, че с покупката участва в сделка, която е част от измама с ДДС. Тъй като отказът да се признае правото на приспадане на ДДС представлява изключение от основния принцип, какъвто се явява това право, компетентният орган по приходите трябва надлежно да установи посочените по-горе факти въз основа на обективни данни, а националните юрисдикции следва да проверят дали това е така.
В решението на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142/11 е прието, че чл. 167, чл. 168, б. „а“, чл. 178, б. „а“ и чл. 273 от Директива 2006/112/ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112/ЕО процесуални и материалноправни условия за упражняване на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател.
В решение на СЕС по дело С-18/13, “Макс Пен“ ЕООД, е прието, че Директива 2006/112/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска данъчнозадължено лице да извърши приспадане на данъка върху добавената стойност, начислен в издадените от доставчик фактури, когато, въпреки че услугата е била доставена, се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от негов подизпълнител, по-специално тъй като последните не са разполагали с необходимия персонал, материали и активи, разходите за тяхната услуга не са били оправдани в счетоводната им документация или се е оказало, че някои документи не са били подписани от посочените в тях като доставчици лица, стига да са изпълнени следните две условия – посочените обстоятелства да сочат за наличието на измама и въз основа на обективните данни, представени от органите по приходите, да се установява, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама – нещо, което запитващата юрисдикция следва да провери.
В определение на СЕС по дело С-123/14 е разяснено, че разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО, които се отнасят до правото на приспадане на данъка върху добавената стойност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат данъчната администрация на държава членка да приеме, че няма извършена доставка на стоки, като последица от което е налице пречка купувачът да приспадне платения при покупката ДДС, по съображение, че купувачът не е доказал нито произхода на съответните стоки, нито това, че доставчикът му ги е притежавал, въпреки че тази администрация не установява, че купувачът е участвал в измама с данъка върху добавената стойност и е знаел или е трябвало да знае, че съответната сделка е част от такава измама.
В решение на СЕС по дело С-285/11, Боник, е прието, че борбата срещу данъчни измами, избягването на данъци и евентуалните злоупотреби е е цел, призната и насърчавана от Директива 2006/112. Правните субекти не могат с измамна цел или с цел злоупотреба да се позовават но нормите на Съюза. Поради това националните административни и съдебни органи следва да откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се установи, че се прави позоваване на това право с измамна цел или с цел злоупотреба. Това е така, когато самото данъчнозадължено лице извършва измама. Действително в такъв случай не са изпъленни обективните критерии, на които се основават понятията за доставка на стоки или услуги, извършена от данъчнозадълженото лице в това качество, и за икономическа дейност. От това следва, че на данъчнозадълженото лице може да се откаже право на приспадане само при условие че въз основа на обективни данни се установи, че данъчнозадълженото лице, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че с придобиването на тези стоки или услуги е участвало в сделка, която е част от измама с ДДС, извършена от доставчика или друт стопански субект, действащ нагоре или надолу по веригата от тези доставки на стоки или услуги. Тези обективни данни следва да бъдат наслежно установени от компетентния орган по приходите. За сметка на това режимът на правото на приспадане, предвиден в Директивата, не допуска данъчнозадължено лице – което не е знаело и не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от доставчика данъчна измама или че друга сделка по веригата преди или след осъществената от данъчнозадълженото лице е опорочена поради измама с ДДС – да бъде санкционирано, като не му бъде признато право на приспадане. От това следва, че ако запитващата юрисдикция приеме за установени реалното осъществяване на доставката на стоки и използването на тези стоки от данъчнозадълженото лице за целите на неговите облагаеми сделки, на следващо място тя би следвало да провери дали съответните органи по приходите са установили наличието на такива обективни данни.
Според решението на СЕС по дело С-342/11, т. 46 – 53, когато доставката не е извършена между посочените във фактурата страни, проверката дали самият издател на фактурата е осъществил въпросната сделка е предпоставена от наличието на конкретни улики за наличието на измама, предоставени от данъчния орган.
Наличието на доставка по смисъла на чл. 14, § 1 от Директива 2006/112/ЕО не предполага прехвърляне на собствеността на стоката в правен смисъл. Прехвърлянето на правото на разпореждане с материална вещ като собственик означава, че лицето, на което е прехвърлено това право, има възможността да взема решения, които са в състояние да повлияят върху правното положение на съответната вещ, сред които по-специално е решението тя да бъде продадена. По същия начин доказването на действителното осъществяване на такава доставка на стоки, което обуславя наличието на право на приспадане, не бива да зависи от способа за придобиване на право на собственост върху съответните стоки /т. 35 и т. 36 от посоченото по-горе решение на СЕС по дело С-78/12, т. 20 от решение на СЕС по дело С-494/12, т. 36 – 39 от решение на СЕС по дело С-159/14, т. 40 от решение по дело С-401/18/.
В разглеждания случай приходната администрация не е оспорвала получаването на стоките от рода на процесните от ищеца – в т.ч., че техния транспорт е извършен от „Еврологистика“ ООД, „Плам Транс“ ООД и ЕТ „Дар – Д. Великова“, за сметка на „Мевиста“ ЕООД /и в решението на последната съдебна инстанция е прието, че в приложените кантарни бележки на Пристанище Варна Запад са посочени номера на автомобили, съвпадащи с посочените в товарителниците на тримата превозвачи/, както и факта, че ищецът реално е извършил с тези стоки последващи разпореждания, като правото на данъчен кредит е отказано от данъчната администрация в хипотезата на липса на облагаеми доставки, тъй като няма доказателства за реалното получаване на стоките именно от лицето, посочено като доставчик във фактурите – „Мевиста“ ЕООД не е притежавало стоки от вида на продадените на ищеца и не е разполагало с персонал, материална и складова база за изпълнение на фактурираните доставки, които съображения са възприети и в решението на ВАС.
Горепосочените обстоятелства обаче не касаят главния факт на доказване – фактическото предаване на стоките по фактурите. Те биха били от значение за спора при евентално наличие на представени от органа по приходите обективни данни за данъчна измама или злоупотреба, за която данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае.
От нормите на чл. 167 и чл. 168, б. „ а“ от Директивата и принципните положения, които се извличат от практиката на СЕС, като се дължи сметка за спазване на принципите на неутралност, пропорционалност и правна сигурност, включително защита на добросъвестните задължени лица, следва, че поначало правото на данъчен кредит предполага наличието на действителни облагаеми доставки. Липсата на доставка следва да се извежда само и единствено от преките отношения между лицата, посочени като издател и получател по издадените фактури. Когато липсата на доставка произтича само от действията на доставчика /лицето, издател на фактурата/ или негови предходни доставчици, правото на данъчен кредит на получателя не може да бъде ограничано, ако не бъде доказано въз основа на обективни данни, че последният е знаел или е бил длъжен да знае, че сделката е част от данъчна измама или злоупотреба. За разлика от липсата на доставка, злоупотребата с ДДС може да произтича от всякакви други предходни и следващи доставки и нейното наличие не следва да се ограничава само до отношенията между лицата, посочени като издател и получател във фактурите. В този смисъл разграничението между случаите, в които се изследва наличието на данъчна измама или злоупотреба, когато липсва действителна доставка между посочените във фактурата лица, трябва да се направи въз основа на действията на получателя. Когато липсата на доставка произтича от неговите собствени действия и същият е невъзможно да не знае, че доставката е привидна, не е необходимо да се установява и допълнителнен елемент на измама или злоупотреба с ДДС. И обратното – когато липсата на доставка произтича от действията на доставчика или негови предходни доставчици, а не от действията на получателя, е необходимо да бъдат установени и допълнителни обстоятелства, а именно наличие на измама или злоупотреба с ДДС и знание или задължение за знание за това от страна на получателя по издадената фактура.
Когато предметът на фактурираната доставка е налице, но действителният доставчик не е посоченият във фактурата, е възможно получателят да знае, че участва в привидна доставка /прикрива се страната по доставката/ или да не знае, че участва в привидна доставка. В първия случай липсата на доставка произтича от собствените действия на получателя, който сам се поставя в положението не недобросъвестно данъчнозадължено лице, поради което не може да бъде защитено от принципа на правна сигурност в неговото проявление на защита на оправданите правни обаквания – в тази хипотеза не е необходимо установяването на злоупотреба с ДДС. Във втория случай правото на приспадане на данъчен кредит може да бъде отказано само, ако се установи наличието на злоупотреба с ДДС, за която получателят на доставката е знаел или е бил длъжен да знае – в тази тази хипотеза липсата на доставка се обосновава само с действията на доставчика, а не на получателя, поради което последният може да се позове на собствената си добросъвестност и защитени правни очаквания по отношение на липсата на доставка, като за да се преодолее тази защита органът по приходите следва да установи и наличието на злоупотреба с ДДС, както и знание или задължение за знание от страна на получателя по издадената фактура.
В разглеждания случай, доколкото предметът на фактурираните доставки е налице и ищецът е осъществил последващо разпореждане с него, сами по себе си обстоятелствата, че стоката действително не е била доставена от посочения във фактурите доставчик, тъй като последният не е разполагал с материално-техническа и кадрова обезпеченост, някои документи не са били подписани от посоченото в тях като доставчик лице, не е ясен произхода на стоките, къде са били съхранявани същите и др., не са достатъчни, за се изключи претендираното от ищеца правото на приспадане. Ако от страна на данъчнозадълженото лице няма каквото и да било неправомерно поведение, то непризнаването на право на приспадане на ДДС би означавало добросъвестен участник в търговския обмен да бъде санкциониран поради неправомерно поведение на други напълно независими от него търговци , като в противоречие с принципа на данъчен неутралитет неоснователно бъде принуден да понесе данъчна тежест.
Следователно в административното съдебно производство е следвало да се провери дали органът по приходите е установил наличието на обективни данни за измама или злоупотреба с ДДС. Такава преценка обаче не е била осъществена от ВАС, а в нарушение на формираната практика на СЕС е придадено решаващо значение на непълнотите и неточностите в представените товарителници и кантарни бележки, а на ищеца е прехвърлено задължението да извършва проверки по отношение на съдоговорителя си, каквито по принцип той не е длъжен да прави /предвид обстоятелството, че „Мевиста“ ЕООД не е било намерено на посочения от него адрес, поради което не е оказало съдействие на данъчните власти/. В тази връзка следва да се посочи, че в ревизионния акт липсва твърдение за извършването на данъчна измама или злоупотреба – не се сочи, че ищецът е създал процесните стоки със собствен ресурс и не се излагат конкретни обстоятелства кой е прикритият доставчик на процесните стоки, а обективни данни, че „Хакан България“ ООД е знаело или не е било възможно да не знае, че доставката е привидна, съответно доставчикът не е лицето, което е посочено в документите, не са установени от органи по приходите, чиято е доказателствената тежест в тази насока. ВАС въобще не е обсъждал обстоятелствата, на които ищецът се е позовал, а именно, че е действал добросъвестно – водил е редовно счетоводство, осчетоводил е процесните фактури, извършил е плащане към „Мевиста“ ЕООД, както и че доставчикът е възложил и заплатил превоза на слънчогледа и е осчетоводил четири от процесните шест фактури – издадените през м. април 2011 год. /т.е. доставките не са укрити/, а към момента на извършване на ревизията цялата счетоводна документация на „Мевиста“ ЕООД е била иззета от органите на МВР.
Въз основа на съображения за формални пропуски и неточности при изготвяне на съпътстващата сделките документация, ВАС е счел за релевантни и обстоятелствата около собствеността и е формирал извод, че не е осъществена индивидуализация на родовото задължение като причина за пораждане на вещното действие на сделката /чл. 24, ал. 2 ЗЗД/, въпреки че е констатирал, че стоката е физически превозена до ищеца и физически получена от него, като напълно е игнорирано безспорното обстоятелство, че тази стока е била използвана от ищеца за последващи облагаеми сделки в рамките на развиваната от него независима икономическа дейност.
Следователно установена е първата материална предпоставка, обуславяща възникването на претендираното право на обезщетение за причинени вреди от неправилно прилагане на общностното право и в частност на чл. 63, чл. 167, чл. 168, б. „а“ и чл. 178 от Директивата и на релевантната към тълкуването на тези норми съдебна практика на СЕС, от които норми несъмнено ищецът може да черпи права.
Решение № 5434 от 22.04.2014 год., постановено от ВАС на Република България по адм. дело № 10824/2013 год., противоречи на разпоредбите на общностното право, както и на категоричната практика на СЕС, поради което и допуснатото нарушение се явява очевидно, съществено и сериозно /грешката в правото е неизвинителна/, като следва бъде отчетна и върховната надзорна функция на Върховния административен съд за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване – чл. 125, ал. 1 от Конституцията на Република България, която е правна гаранция за защитата на правата и свободите на гражданите и юридическите лица и за законосъобразността на държавното управление и за законосъобразността на издаваните от изпълнителната власт административни актове.
С решението на ВАС, с което е разрешен спорът за съществуването на правото на приспадане на данъчен кредит по процесните фактури, е потвърден ревизионния акт, при очевидно нарушение на общностното право. В случай, че ВАС бе отменил ревизионния акт и бе признал на ищеца правото на приспадане на данъчен кредит, той не би претърпял твърдения вредоносен резултат, поради което е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между противоправните действия на ответниците и имуществените вреди във формата на пропусната полза в общ размер на 1 113 888.91 лв. – неосъществено сигурно увеличаване на имуществото на ищеца при възстановяване на ДДС за процесните данъчни периоди в общ размер на 826 680 лв. /деклариран от него за ефективно възстановяване/, ведно с лихва за забава върху данъка за възстановяване за периода от 14.06.2011 год. до 13.11.2014 год., чиито размер, определен по правилото на чл. 162 ГПК възлиза на 287 208.91 лв. В тази връзка следва да бъде съобразена нормата на чл. 92, ал. 10 ЗДДС, предвиждаща дължимост на данък, подлежащ на възстановяване, невъзстановен без основание или невъзстановен поради отпаднало основание /включително при отмяна на акт/, в предвидените в този закон срокове по ал. 1, т. 4, ал. 3 и 4, ведно със законната лихва, считано от датата, на което е следвало да бъде възстановен по този закон, до окончателното му изплащане, независимо от разпоредбата на ал. 8 и спирането на данъчното производство. Нормите на чл. 92, ал. 1, т. 4, ал. 3 и 4 ЗДДС установяват 30-дневен срок за възстановяване на данъка, считано от подаване на справката-декларация. Доколкото нормалното функциониране на общата система на ДДС предполага точно събиране на данъка, то ищецът има право да получи не само обезщетение, съизмеримо с данъка, невъзстановен поради нарушение на нормите на общностното право, но и обезщетение, съизмеримо с удържаната от държавата лихва за забава в пряка връзка с този данък /решение по на СЕС по дело С-107/10, „Енел Марица Изток 3“ АД, решение на СЕС по дело С591/10, решение на СЕС по дело С-331/13/. За пълнота трябва да се посочи, че на ищеца не може да бъде отнето правото на лихва, която в приложение на правната уредба в ЗДДС се дължи в общите случаи.
Тъй като по делото не се установява, че ищецът е заплатил сумата от 16 983.60 лв., представляваща присъдено юрисконсултско възнаграждение по адм. дело № 10824/2013 год. по описа на ВАС на Република България, то при приложение на неблагоприятните последици от разпределението на доказателствената тежест се налага извод за ненастъпване на твърдяната вреда във формата на понесен разход, поради което и релевираните претенции за присъждане на обезщетение в размер на посочената сума се явяват неоснователни.
Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му, в която предявените искове за обезщетение за имуществени вреди са отхвърлени за сумата от 1 113 888.91 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на исковете в тази им част, ведно със законната лихва върху главницата от 826 680 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 13.11.2014 год. до окончателното й изплащане.
Предвид промяната на крайния резултат по делото въззивното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на първия ответник ВАС разноски за първоинстанционното производство за разликата над 3 лв. и разноски за въззивното производство за разликата над 3 лв. и на втория ответник НАП разноски за за първоинстанционното производство за разликата над 3 лв. и и разноски за въззивното производство за разликата над 3 лв.
В останалата обжалвана част, в която исковете за обезщетение за имуществени вреди са отхвърлени за разликата над 1 113 888.91 лв. до пълния размер от 1 130 872.51 лв. /т. е. за сумата от 16 983.60 лв./, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от датата на подаване на исковата молба – 13.11.2014 год. до окончателното й изплащане, въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от спора ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на касатора /ищеца/ направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат в размер на 17 754.67 лв., направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 12.50 лв. и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 30 лв.
На основание чл. 77 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на ВКС сумата от 12.50 лв., представляваща държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение


Р Е Ш И :


ОТМЕНЯ решение № 1321 от 21.11.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2001/23 год. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, в която са отхвърлени предявените от „Хакан България“ ООД срещу Върховния административен съд и Национална агенция за приходите искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС за сумата от 1 113 888.91 лв. /невъзстановен ДДС в размер на 826 680 лв. и лихва за забава върху данъка за възстановяване за периода от 14.06.2011 год. до 13.11.2014 год. в размер на 287 208.91 лв./, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от отказ да бъде признато право на приспадане на данъчен кредит в нарушение на правото на Европейския съюз /чл. 63, чл. 167, чл. 168, б. „а“ и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО/ с ревизионен акт /РА/ № 03251100148 от 25.10.2011 год. на ТД на НАП – Варна, потвърден с решение № 5434 от 22.04.2014 год. по адм. дело №10824/2013 год. по описа на ВАС, ведно със законната лихва върху сумата от 826 680 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 13.11.2014 год. до окончателното й изплащане, както и в частта му, в която ищецът „Хакан България“ ООД е осъден да заплати на първия ответник Върховен административен съд разноски за първоинстанционното производство за разликата над 3 лв. и разноски за въззивното производство за разликата над 3 лв. и на втория ответник Национална агенция за приходите разноски за първоинстанционното производство за разликата над 3 лв. и и разноски за въззивното производство за разликата над 3 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Върховния административен съд, с адрес: гр. София, бул. "Ал. Стамболийски" 18 Национална агенция за приходите, с адрес: гр. София, ул. "Аксаков" 21, да заплатят солидарно на „Хакан България“ ООД, ЕИК 103595846, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. "Осми приморски полк" 54 ет. 6, ап. 33, по искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС сумата от 1 113 888.91 лв. /невъзстановен ДДС в размер на 826 680 лв. и лихва за забава върху данъка за възстановяване за периода от 14.06.2011 год. до 13.11.2014 год. в размер на 287 208.91 лв./, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от отказ да бъде признато право на приспадане на данъчен кредит в нарушение на правото на Европейския съюз /чл. 63, чл. 167, чл. 168, б. „а“ и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО/ с ревизионен акт /РА/ № 03251100148 от 25.10.2011 год. на ТД на НАП – Варна, потвърден с решение № 5434 от 22.04.2014 год. по адм. дело №10824/2013 год. по описа на ВАС, ведно със законната лихва върху сумата от 826 680 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 13.11.2014 год. до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1321 от 21.11.2023 год., постановено по в. гр. дело № 2001/23 год. по описа на Софийски апелативен съд, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Върховния административен съд, с адрес: гр. София, бул. "Ал. Стамболийски" № 18 и Национална агенция за приходите, с адрес: гр. София, ул. "Аксаков" № 21, да заплатят на „Хакан България“ ООД, ЕИК 103595846, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, бул. "Осми приморски полк" № 54, ет. 6, ап. 33, направените разноски в първоинстанционното производство за държавна такса и за възнаграждение за един адвокат в размер на 17 754.67 лв., направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 12.50 лв. и направените разноски в касационното производство за държавна такса в размер на 30 лв.
ОСЪЖДА Върховния административен съд, с адрес: гр. София, бул. "Ал. Стамболийски" № 18 и Национална агенция за приходите, с адрес: гр. София, ул. "Аксаков" № 21, да заплатят по сметка на Върховния касационен съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 25 лв., представляваща държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Решението не подлежи на обжалване.





ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: 1/



2/