Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, II отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Галина Иванова
Диляна Господинова

при секретаря .............., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 2086 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Южен кръст 2001“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 269/23.04.2024 г. по в.т.д. № 160/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1605/21.12.2023 г. по т.д. № 2762/2021 г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на касатора да заплати на Министерство на културата на основание чл.92 ЗЗД сумата от 40 695,96 лв. – неустойка по договор за наем № РД11-00-14/12.03.2012 г. за периода от 14.12.2018 г. до 15.08.2021 г., както и сумата от 42 118,02 лв. – неустойка по договор за наем № РД11-00-216/09.10.2015 г. за периода от 14.12.2018 г. до 15.08.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.12.2021 г. – датата на предявяване на иска до окончателното плащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът Министерство на културата оспорва касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че по силата на договор за наем № РД11-00-14/12.03.2012 г. и договор за наем № РД11-00-216/09.10.2015 г. Министерство на културата е предоставило на „Южен кръст 2001“ ЕООД ползването на недвижими имоти – публична държавна собственост, находящи се в [населено място], срещу месечен наем в размер на 2547 лв. без ДДС, съответно - 3056,40 лв. с ДДС, при уговорена неустойка за забава в размер на 0,5 % от дължимия наем за всеки просрочен ден, но не повече от размера на месечния наем. Апелативният съд е тълкувал клаузата за неустойка и е приел, че същата е дължима за неизпълнение на задължението за заплащане на всяка отделна месечна вноска, като не е налице натрупване без ограничение; клаузата не нарушава общоприетите нрави и принципи на добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения, поради непосочването на краен срок, до който се дължи, както и че неустойката е дължима и при забавено плащане на задължението за консумативи. По възражението за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави, въззивният съд е приел, че неустойката е дължима при неизпълнение на задължението за заплащане в срок на месечния наем, както и че е уговорена в размер, съответен на евентуалните предвидими вреди от неизпълнение на задължението. Посочил е, че е възможно размерът на неустойката да превиши действително понесените вреди, но това следвало от обезщетителната и санкционната функции на неустойката. По тези съображения, формираният краен извод е, че уговорената неустойка не излиза извън присъщите й функции, поради което не е нищожна като накърняваща добрите нрави. Според решаващия състав неустойката не може да бъде намалена поради прекомерност предвид разпоредбата на чл.309 ТЗ. След обсъждане на заключението на счетоводната експертиза въззивният съд е определил размера на неустойката за исковия период от месец септември 2018г. до месец август 2021 г., когато са прекратени договорите за наем, на сумите от 45 143,01 лв. по договора от 12.03.2012 г. и на сумата от 46 720,51 лв. по договора от 09.10.2015 г. Възражението за погасяване на вземанията по давност е счетено за основателно, поради което са погасени вземанията за месеците септември, октомври, ноември и до 14.12.2018 г., за сума общо в размер на 4447,05 лв. по договора от12.03.2012 г. и за сума общо в размер на 4602,49 лв. по договора 09.10.2015 г. и исковете са уважени за сумата от 40 695,96 лв. по договора от 12.03.2012 г. и за сумата от 42 118,02 лв. по договора от 09.10.2015 г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на очевидна неправилност на обжалваното решение, но не сочи конкретни основания за това. Според разпоредбата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци, поради което не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
По реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът поставя въпрос, свързан с извършената от въззивния съд преценка относно валидността на клаузата за неустойка. Позовава се на практика на ВКС, обективирана в решение № 283//17.12.2018 г. по т.д. № 2951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 453/03.11.2011 г. по гр.д. № 634/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 228/01.02.2013 г. по т.д. № 995/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение № 65/14.04.2009 г. по т.д. № 589/2008 г. на ВКС, II т.о.
По въведения правен въпрос е даден отговор с т.3 на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съгласно което нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В мотивите на тълкувателното решение са изброени примерни критерии за преценката за нищожност, като: естеството на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка – парични или непарични, и размерът им; дали изпълнението на задълженията е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека; видът на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, както и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Според разясненията в тълкувателното решение неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По отношение на прекомерността на неустойката е прието, че това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, доколкото прекомерността се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Подчертано е, че не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. В случая, въззивният съд е съобразил целта, за която е уговорена неустойката - да обезпечи изпълнението на задълженията за заплащане в срок на договорените месечни наеми, както и начина на определяне на размера на неустойката – 0,5 % на ден от дължимия месечен наем по всеки договор. С оглед на това, като е отчел всички обстоятелства, е достигнал до извода, че неустойката не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като не излиза извън присъщите за института функции, акцентирайки, върху обезпечителната и санкционната функции. Следователно обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Търговска ли е сделка – договор за наем между административен орган и ООД, съответно приложим ли е към нея чл.309 ТЗ? Дали когато е налице смесен характер на договорното правоотношение /в частноправни отношения е налице административноправен, властнически елемент/ са приложими нормите на чл.309 ТЗ, уреждащи отношения между търговци? Търговска ли е сделката, сключена между административен орган и частноправен субект, когато договорът се сключва при условията на конкурс и по определен от административния орган образец?“; 2. „Дължи ли се ДДС върху неустойка по договор за наем?“; 3. „При предявен иск за неустойка длъжен ли е съдът да индивидуализира размера и периода на присъдените суми?“; 4. „При уговорена неустойка в размер на „месечния наем“ или максимум „месечния наем“, в случай че не е налице друго пояснение, волята на страните е да приложат тази уговорка върху всеки отделен наем /периодично плащане/ или общо в случай на неизпълнение – максимум едно периодично плащане?“.
Първият въпрос е обуславящ изхода на спора, доколкото касае приложението на чл.309 ТЗ по едностранна търговска сделка. Съгласно решение № 112/02.12.2013 г. по т.д. № 426/2012 г. на ВКС, II т.о. и цитираното в него решение № 88/22.06.2010 г. по т.д. № 911/2009 г. на ВКС, I т.о., невъзможността да се намали неустойката като прекомерна е само по отношение на търговци. Когато е сключена абсолютна търговска сделка, по която страните или една от тях не е търговец, само нетърговецът може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред на ЗЗД. Когато сделката е търговска по критерия на чл.286, ал.2 ТЗ, дори и един от съконтрахентите да не е търговец, страната – търговец не може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на договорената неустойка по правилото на чл.92, ал.2 ЗЗД, поради императивно установената с чл.309 ТЗ забрана, правно важима по отношение на него. В конкретния случай, претенцията за намаляване на неустойката поради прекомерност по реда на чл.92, ал.2 ЗЗД е заявена именно от ответника по иска. Същият е търговец, поради което не може да иска намаляване на неустойката по общия ред, поради което въззивният съд е отказал да извърши преценка дали същата е прекомерна. Следователно обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, с оглед на което не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване.
По останалите въпроси не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото се основават на оплаквания срещу правилността на решаващите изводи на въззивния съд за основателност на претенцията за неустойка. Обстоятелството, че съдът е възприел извод, противен на твърдяното от касатора, не обосновава допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос е некоректно формулиран, доколкото ДДС е начислен върху уговорения месечен наем, който именно (с включен в него ДДС) е участвал във формирането на размера на неустойката. Третият въпрос се основава на фактически неверни твърдения, тъй като съдът е индивидуализирал вземането за неустойка по размер, при изрично позоваване на заключението на вещото лице по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, и съобразяване на заявения от ищеца период на дължимост на претенцията. Четвъртият въпрос е свързан с тълкуването на клаузата за неустойка. С оглед на това поставените въпроси не обосновават общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК.
По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
По разноските. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 269/23.04.2024 г. по в.т.д. № 160/2024 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Южен кръст 2001“ ЕООД, [населено място] да заплати на Министерство на културата, [населено място] направените в настоящото производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. (двеста лева).
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.