Върховен касационен съд

5

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СТОИЛ СОТИРОВ
ВАСИЛКА ИЛИЕВА

при участието на секретаря Ани Давидова и като изслуша докладваното от съдията Димитрова гр.д. № 540/2018 г. и за да се произнесе взе, предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 12955 от 01.12.2017 г. на Т. М. П. от [населено място], Р. област, чрез пълномощника си адв. В. С. от АК-Русе, против въззивно решение № 460 от 03.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 579/2017 г. по описа на Русенския окръжен съд, с което е отменено решение № 123 от 12.06.2017 г., постановено по гр.д. № 1015/2015 г. по описа на Беленския районен съд в частта му, с която Р. М. Й. от [населено място] е осъдена да заплати на Т. М. П. от [населено място], сумата от 6 040,80 лв. – обезщетение за ползване на недвижим имот – първи етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], за периода 28.12.2010 г. до 28.12.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 29.12.2015 г. до окончателното изплащане и тези искове са отхвърлени, като в частта му, с която е уважен ревандикационният иск относно процесния имот, първоинстанционното решение е потвърдено. Касаторката Т. П. поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, разгледал е избирателно само някои от тях, като им е придал несъществуващо значение и съдържание, поради което е достигнал до необоснования извод за неоснователност на претенцията по чл. 59 ЗЗД. Искането е да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявените искове с правно основание чл.59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД се уважат като основателни, ведно със законните последици. Подробни съображения са развити в писмена защита. Претендира направените разноски за касационното производство и представя списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Ответницата по касационната жалба Р. М. Й., чрез адв.А. Е. от АК-Русе, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК е изразила мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и ал.2 ГПК по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
С определение № 514/13.06.2019 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос, обусловил изхода на делото, а именно - за задължението на въззивния съд при постановяване на решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
С въззивното решение на Русенския окръжен съд по в.гр.дело № 579/2017 г. е потвърдено решението по гр.дело № 1015/2015 г. на Беленския районен съд в частта, с която е уважен предявен иск от Т. М. П. срещу Р. М. Й., с правно основание чл.108 ЗС относно процесния недвижим имот, в която част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В обжалваната част на въззивното решение Русенският окръжен съд се е произнесъл по предявени искове с правна квалификация чл. 59, ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД, които са отхвърлени като неоснователни. Съдът е приел за безспорно по делото, че ищцата Т. П. е собственица на процесния имот-първи етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], ул.“”О. П.” 33, което според съда е удостоверено с НА № 46/1987 г. Приел е също, че вторият етаж се ползва за живеене от ответницата Р. Й./природена нейна сестра/,съпруга й и втората й майка, като е приел, че по делото не е установено, че ответницата е ползвала процесния имот – първия етаж от къщата, собственост на ищцата, без основание, както и че не е установен периода на ползване на имота.
По правния въпрос от процесуално естество, обусловил изхода на делото, а именно за задължението на въззивния съд при постановяване на решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, е налице, както задължителна съдебна практика, така и установена практика на ВКС в решения, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в т. 1 на ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. Според разясненията, дадени в т. 19 на тълкувателно решение № 1/2001 г., актуални и понастоящем, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор по същество като при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Следователно, въззивният съд е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Поради това въззивната инстанция не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. Посоченото тълкувателно решение не е загубило сила и при сега действащия ГПК. На процесуалноправния въпрос за задължението на съда по чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и за изложи мотиви затова, следва да се даде отговор, който се съдържа и в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 698 от 12.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 14/2010 г., ІІІ г.о., решение № 313 от 22.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1409/2010 г., ІV г.о., решение № 72 от 08.04.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5357/2015 г., ІV г.о., както и служебно известните на съда, в които съдебната практика е уеднаквена принципно - при значително по-широка формулировка на процесуалноправния въпрос, а именно - решение № 217/9.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о, решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр.д. № 470/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 24 от 28.01.1.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о. В тях е прието, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, да съобрази доводите и възраженията на страните по вътрешно убеждение и за изложи мотиви затова, както и какво възприема за установено по вътрешно убеждение при съвкупна преценка на всички доказателства/обяснения на страните, заключения на вещи лица, свидетелски показания и др./. Тази установена съдебна практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК се възприема и от настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение. В конкретния случай въззивният съд е разрешил правния въпрос в отклонение от тази практика на ВКС .
По съществото на спора, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира касационната жалба за основателна, а въззивното решение в обжалваната му част неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК по следните съображения:
Правилно въззивният съд е приел, че по делото е установено, че ищцата е собственица на процесния недвижим имот – първи етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], [улица], в която връзка е и уважен предявеният от нея срещу ответницата ревандикационен иск/чл. 108 ЗС/, в която част въззивното решение като необжалвано е влязло в сила. Следователно, по делото е установено по безспорен начин, че ищцата е собственица на процесния недвижим имот, както и че ответницата е установила трайна фактическа власт върху него без основание. Неправилен е изводът на въззивния съд, че по делото не е установено, че ответницата е ползвала постоянно процесния имот, както и периода на ползване, тъй като този извод противоречи на събраните по делото доказателства. От показанията на разпитаните свидетели Г. Й./съпруг на ответницата/ и С. П., се установява, че ответницата е извършила основен ремонт на процесния имот очевидно с цел подобряването му за ползване при задоволяване на жилищните си нужди. Установено е също така, че за процесния период за този имот е разходено количество електроенергия, привично за задоволяване нуждите на едно домакинство, каквото е това на ответницата, както и че ищцата не е допускана до този имот като през това време ответницата е отбягвала всякакви контакти с нея.
Съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Тази обща хипотеза на неоснователно обогатяване е налице в случаите, когато лице-несобственик ползва недвижимия имот без правно основание за това и препятства собственика да го ползва, съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които има. Ползването от несобственика на имота препятства възможността собственика лично да ползва или да отдава под наем имота и да реализира имуществена облага. В този случай от едни и същи факти – ползването без правно основание от несобственика-ответник на собствения недвижим имот на ищеца, произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползването на недвижимия имот за процесния период. В конкретния случай са налице елементите на фактическия състав на предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, а именно – ищцата да е собственик на процесния имот; ответницата да ползва фактически имота без правно основание, както и размера на вредата, изчислена на база на сумата, с която собственика да е обеднял, тъй като не е реализирал ползата от принадлежащото му право на ползване на имота за процесния период 28.12.2010 г. – 28.12.2015 г. Съгласно заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза, размерът на обезщетението за този период възлиза на сумата от 6 040 лв./по 100 лв. месечно/, в който размер предявеният иск по чл. 59 ЗЗД следва да бъде уважен. Върху тази сума следва да бъде присъдена и законна лихва, считано от 29.12.2015 г., защото при общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД вземането става изискуемо от деня на получаване на престацията, тъй като неоснователността на преминаването на блага от имуществото на едно лице в патримониума на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент/т. 7 на ППВС № 1/1979 г./
По изложените съображения, направените в противен на изложения по горе смисъл изводи на въззивния съд по исковете с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в обжалваното решение са необосновани от фактическа и правна страна и са довели до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт в тази част. След отмяна на неправилното решение на въззивния съд при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, спорът следва да се пререши в противен смисъл с оглед правомощията на ВКС по чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, като бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищцата, сумата в размер общо на 6 040,80 лв., представляваща обезщетение в размер на 100 лв. месечно, за периода от 28.12.2010 г. до 28.12.2015 г., за ползата, от която ищцата Т. П. е била лишена от ответницата Р. Й., която е ползвала процесния недвижим имот без основание за този период, ведно със законната лихва, считано от 29.12.2015 г. до окончателното изплащане на сумата по главницата, следва да бъдат уважени като основателни.
При този изход на делото, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищцата направените деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 1 111 лв. – държавни такси и адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и представените доказателства в тази насока.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,



ОТМЕНЯ въззивно решение № 460 от 03.11.2017 г., постановено по в.гр.д. № 579/2017 г. по описа на Русенския окръжен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от Т. М. П. от [населено място] срещу Р. М. Й. от [населено място], искове с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 6 040,80 лв. – обезщетение за ползване без основание на недвижим имот – първи етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], за периода 28.12.2010 г. до 28.12.2015 г. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от 29.12.2015 г. до окончателното плащане и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Р. М. Й. от [населено място], област Р., да заплати на Т. М. П. от [населено място], област Р., сумата от 6 040,80 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на недвижим имот – първи етаж, представляващ еднофамилно жилище, намиращо се в двуетажна масивна жилищна сграда, с площ на първия етаж от 66 кв.м., която сграда е ситуирана в недвижим имот, представляващ дворно място с площ от 470 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], с пл. № 606 от 1983, кв. 107, УПИ, парцел 4, одобрен през 1983 г., както и на 1/3 идеална част от дворното място, за периода 28.12.2010 г. до 28.12.2015 г., на основание чл. 59 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 29.12.2015 г. до окончателното изплащане на сумата по главницата, както и направените за настоящата инстанция деловодни разноски в размер на сумата от 1 111 лв.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: