Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА


като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 4361/ 2022 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по постъпила от Е. С. А. и Н. М. А., чрез общия им процесуален представител адв. Н. И. – А., касационна жалба срещу решение № 1098 от 19.07.2022 год. по въззивно гр. д. № 640/2022 год. на Софийския апелативен съд.
С въззивното решение се потвърждава решението от 14.01.2022 год. по гр. д. № 280/2021 год. на Пернишкия окръжен съд, постановено по предявения от Г. В. Р. и Ж. М. Р. срещу касаторите иск с правно основание чл. 108 ЗС, като е признато за установено, че ищците са собственици на самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ втори етаж от жилищна сграда с идентификатор **** и адрес: [населено място], [улица]и ответниците са осъдени да им предадат владението върху горния имот, съответно, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК частично е отменен издаденият в полза на ответниците констативен нотариален акт за собственост № 82 от 07.04.2020 год.
Спорът е повдигнат вследствие възникналата конкуренция между правата на страните, всяка от които твърди да е собственик на процесния имот. Ищците претендират да са придобили собствеността въз основа на предварителен договор, обявен за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД с решение № 310 от 10.08.2015 год. по гр. д. № 314/2014 год. на Пернишкия окръжен съд, влязло в сила на 07.10.2015 год. и отбелязано в Служба по вписванията на 22.03.2016 год., а ответниците – въз основа на възлагателно постановление от 21.11.2018 год. по изп. дело № 212/ 2012 год. по описа на ЧСИ Ел. Д., влязло в сила на 17.12.2018 год.
Не е спорно помежду им, че с договор от 15.10.1999 год. [община] е учредила в полза на М. Б. И. право на строеж за изграждането на пететажна сграда върху процесния парцел. По силата на нотариален акт № 54 от 25.06.2010 год. същата прехвърлила изградената сграда на „Билдинг М“ ЕООД заедно със съответстващите идеални части от правото на строеж върху поземления имот. От своя страна, на 30.09.2010 год. дружеството сключило предварителен договор за продажба на втория етаж от сградата с Г. В. Р. /същият в брак с Ж. М. Р./.
Впоследствие било образувано съдебно производство по реда на чл. 135 ЗЗД за обявяване на обективираната в нотариален акт № 54 от 25.06.2010 год. сделка за относително недействителна спрямо „Софарт“ ООД. Исковата молба била вписана на 13.07.2012 год., а относителната недействителност - обявена с решение № 64 от 20.01.2014 год. по гр. д. № 646/2012 год. на Пловдивския окръжен съд. Именно въз основа на това съдебно решение било проведено и принудително изпълнение върху спорния имот, приключило с възлагателното постановление от 21.11.2018 год., на което се позовават ответниците. Доколкото обаче приемат, че решението е влязло в сила на 12.06.2014 год., а е вписано едва на 07.07.2015 год. /т. е. след изтичане на шестмесечния срок по чл. 115, ал. 2 ЗС/, съдебните състави са достигнали до извода, че вписването на исковата молба е загубило своето действие. Издаването на препис от решението с отбелязване, че същото е влязло в сила на 12.05.2015 год., е ирелевантно за действителната дата на влизането му в сила, тъй като технически неправилното отбелязване и удостоверяване от съда на грешна дата на влизането в сила би била основание за ангажиране на отговорност и претендиране на обезщетения, но не представлява основание да се приеме, че е променена датата на влизане в сила на решението.
От друга страна, исковата молба по производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителния договор от 30.09.2010 год., сключен между „Билдинг М“ ЕООД и Г. В. Р., е вписана на 03.10.2014 год. В срок е отбелязано и постановеното по нея решение № 310 от 10.08.2015 год. по гр. д. № 314/2014 год. на Пловдивския окръжен съд – влязло в сила на 07.10.2015 год. и отбелязано в Служба по вписванията на 22.03.2016 год.
При тези фактически констатации въззивният съд приема, че при обявяване на предварителния договор за окончателен с решение на съда купувачът става собственик от момента на влизане на решението в сила, независимо дали към този момент е изпълнено задължението му да плати уговорената цена. Ако не се заплати уговорената цена в двуседмичен срок от влизане в сила на решението, то същото може да се обезсили само по искане на кредитора, поради което и направените възражения от страна на ответниците за неплащане на цената не подлежат на изследване. В случая постановеното решение по гр. дело № 646/2012 год. на Пловдивския окръжен съд не е противопоставимо на ищците, чиито права са вписани по-рано по смисъла на чл. 113 ЗС. Така мотивиран въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния и е потвърдил постановеното от него решение за уважаване на предявения от Г. и Ж. Р. ревандикационен иск.
В касационната си жалба Е. и Н. А. се позовават на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение към нея поддържат наличие предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с многобройни правни въпроси, които най-общо се свеждат до: последиците от издаване на препис от съдебно решение с неправилно удостоверяване на датата на влизане в сила; действието на извършените вписвания на искови молби, съответно отбелязвания на влезли в сила решения и приложението на чл. 115 ЗС; какво е действието на вписаната на 08.07.2015 год. възбрана върху процесния имот; задълженията на съдебния изпълнител за проверка на вещното право на собственост върху имота, срещу който е насочено принудително изпълнение; действието на публичната продан; приложението на чл. 453, т. 2 ГПК; необходимостта третите лица, засегнати от изпълнението, да предявят иск по чл. 440 ГПК, когато са били уведомени за започналото принудително изпълнение; съответно относно допустимостта на иска по чл. 108 ЗС, когато постановлението за възлагане не е атакувано; задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и становища на страните, както и да изложи собствени мотиви по предмета на спора; последиците от неуважаване на направените с въззивната жалба доказателствени искания.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят въпроси за това: следва ли и как съдебният изпълнител да се увери, че длъжникът е собственик на имота; достатъчни ли са издадените удостоверения за липса на вещни тежести и направеното писмено отбелязване на влязло в сила съдебно решение; как може да бъде защитен купувачът по публична продан; може ли първоинстанционното решение да бъде постановено при участието на съдията, издал заверения препис с отбелязана дата на влизане в сила на съдебно решение от значение за изхода на спора.
На последно място се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно, тъй като съдията-докладчик, с издаването на въпросния препис от съдебното решение, на практика бил предрешил изхода на спора. Аргументира се тезата, че като бездействали в хода на изпълнителното производство, ищците всъщност били злоупотребили с процесуалните си права. Освен това в решението липсвали конкретни мотиви защо се възприема по-ранната дата на влизане в сила на решението, а не тази на първия издаден заверен препис.
Ответниците по касация Г. и Ж. Р., представлявани от адв. Р. Б., оспорват жалбата. Излагат становище, че поставените въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не обосновават допускане на касационната жалба до разглеждане. По същество я оспорват като неоснователна.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящото производство, намира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
При преценка за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК приема следното:
Влизането в сила на съдебните решения е изрично уредена в чл. 296 ГПК законова последица, която не е необходимо съдът да посочва в решението си /решение № 173 от 16.11.2009 год. на ВКС по гр. д. № 1549/2008 год., I г. о./. Именно защото законът не установява задължение за съда да съобщава на страната кога конкретното съдебно решение е влязло в сила, в практиката си ВКС приема, че страните следва да се ръководят от посочената разпоредба на процесуалния закон /чл. 296 ГПК/, както и от съдебната практика по прилагането ѝ, като съобразяват поведението си с предвидения императивен ред за влизане в сила на съдебните решения. Затова и съдебните състави на ВКС последователно приемат, че посочването по грешка, че едно решение подлежи на обжалване, не може да предизвика суспензивен ефект, тъй като съдебният акт влиза в сила с постановяването му по разпореждане на закона /решение № 162 от 08.07.2016 год. на ВКС по гр. д. № 1299/2016 год., І г. о. и цитираните в него/. Няма основание да се даде различно разрешение в хипотезата, когато съдът е издал препис от съдебно решение с неправилно удостоверяване на датата на влизането му в сила. В случаите на връщане на въззивната жалба поради неотстраняване в срок на констатирани нередовности, първоинстанционното решение влиза в сила от момента, в който влезе в сила актът по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК – т. 7 от ТР № 7 от 31.07.2017 год. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 7/2014 год. В разглежданата хипотеза въззивният е съобразил представения на л. 166 и сл. от първоинстанционното дело препис от решението № 64 от 20.01.2014 год. по гр. д. № 646/2012 год. на Пернишкия окръжен съд и отразената в него дата на влизане в сила – 13.06.2014 год., която е съобразена с датата на влизане в сила на определението от 21.05.2014 год. по същото дело за връщане на постъпилата срещу решението въззивна жалба поради невнасяне в срок на определената държавна такса. При това положение произнасянето на въззивния съд относно последиците от издаване на препис от съдебно решение с неправилно удостоверяване на датата на влизане в сила съответства напълно на горецитираната съдебна практика.
Даденото от въззивния съд разрешение на въпросите относно действието на извършените вписвания на искови молби, съответно отбелязвания на влезли в сила решения и приложението на чл. 115 ЗС, също не разкрива противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно дадените разяснения в т. 3 на ТР № 2 от 09.07.2019 год. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 2/2017 год., ако прехвърлянето на правата е извършено след вписване на исковата молба по чл. 135 ЗЗД, съгласно чл. 226, ал. 3 ГПК обявената недействителност на сключената от длъжника сделка може да бъде противопоставена на последващите приобретатели, които са длъжни да търпят принудително изпълнение върху придобитите от тях права. Следователно, конкуренцията между тези трети лица и кредитора, с оглед вещните права върху недвижими имоти, се урежда съобразно реда на вписванията. Аргумент за това е разпоредбата на чл. 135, ал. 1 изр. 3-то ЗЗД, съгласно която недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността /така напр. решение № 129 от 20.07.2017 год. на ВКС по т. д. № 2481/2016 год., І т. о./.
Ако съдебното решение обаче, не бъде отбелязано в законоустановения шестмесечен срок след влизането му в сила, вписването на исковата молба губи своето защитно действие /решение № 35 от 27.05.2020 год. на ВКС по гр. д. № 3133/2019 год., І г. о./. Когато исковата молба е била вписана, но постановеното по нея решение е представено за вписване след изтичане на този срок, ищецът се ползва от ефекта на вписването от момента на вписване на решението /решение № 413 от 29.06.2010 год. на ВКС по гр. д. № 900/2009 год., I г. о., решение № 422 от 13.03.2013 год. на ВКС по гр. д. № 223/2012 год., I г. о./.
В разглеждания случай датата на вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД /03.10.2014 год./ предхожда това на вписването на съдебното решение по чл. 135 ЗЗД /07.07.2015 год./. Именно вследствие защитното действие на това вписване въззивният съд приема, че правата на купувачите по предварителния договор върху имота са противопоставими, по смисъла на чл. 496, ал. 2 ГПК, както на взискателите по изпълнителното дело, така и на купувачите по публичната продан. Произнасяйки се в този смисъл, същият е постановил решението си в пълно съответствие както със задължителната тълкувателна практика, така и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.
Отговорът на въпроса „какво е действието на вписаната на 08.07.2015 год. възбрана върху процесния имот“ следва директно от закона. По аргумент от чл. 453, т. 2 ГПК решенията по искови молби, вписани преди възбраната, са противопоставими на взискателя /така и решение № 312 от 28.10.2014 год. на ВКС по гр. д. № 2800/2014 год., ІV г. о., решение № 131 от 26.03.2012 год. на ВКС по гр. д. № 720/ 2011 год., І г. о. Ето защо поддържаното противоречие с практиката на ВКС се явява необосновано и по този въпрос.
Произнасянето на съда по отношение действието на публичната продан също съответства на трайно установеното в практиката на ВКС разбиране. Принципът, че никой не може да прехвърля права, които няма и че правата се придобиват на деривативно основание, важи и при прехвърлянето на недвижими имоти чрез публична продан в производството по индивидуално принудително изпълнение /арг. от чл. 133 ЗЗД и чл. 442 ГПК/. От това следва, че имущество, което не е на длъжника, не може да обезпечава вземанията на кредиторите и не става собственост на купувача по публичната продан /решение № 105 от 25.01.2018 год. на ВКС по гр. д. № 4833/2016 год., ІІ г. о./. Публичната продан е недействителна спрямо действителния собственик и не може да му бъде противопоставена /решение № 3 от 23.01.2018 год. на ВКС по гр. д. № 953/2017 год., ІІІ г. о./.
При конкуренция на придобити права върху недвижим имот по силата на актове, подлежащи на вписване, следва да бъдат зачетени правата, придобити на основанието, вписано първо по време. Купувачът по постановление за възлагане на недвижим имот не може да придобие нещо, което длъжникът не е притежавал към момента на влизане в сила на възлагателното постановление. Ако длъжникът не е бил собственик на имота, то постановлението за възлагане, макар и годно правно основание съгласно чл. 77 ЗС, няма вещно-транслативен ефект – решение № 37 от 16.07.2015 год. на ВКС по гр. д. № 6418/2014 год., ІІ г. о., решение № 50266 от 06.04.2023 год. на ВКС по гр. д. № 4250/2021 год., III г. о.
Когато действителният собственик на имота предяви срещу купувача иск за защита на правото си на собственост, засегнато от извършената публична продан, не е необходимо да оспорва действителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК. В тази хипотеза защитата на правото на собственост се гради не на пороци на проведената публична продан, а на липсата на транслативно-вещен ефект на извършената действителна продан, поради това, че продавачът не е бил собственик на имота – така решение № 146 от 09.12.2019 год. на ВКС по гр. д. № 949/2019 год., ІІ г. о.
Предвид изложеното, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да бъде отречено и по отношение на въпросите относно необходимостта третите лица, засегнати от изпълнението, да предявят иск по чл. 440 ГПК, когато са били уведомени за започналото принудително изпълнение, както и досежно допустимостта на иска по чл. 108 ЗС, когато постановлението за възлагане не е атакувано.
Със същите доводи следва да бъде отхвърлена и тезата за вероятна недопустимост на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради недопустимост на предявения ревандикационен иск. Както е посочено в решение № 36 от 25.05.2017 год. на ВКС по гр. д. № 2742/2016 год., I г. о., действителният собственик на продадения на публична продан имот може успешно да противопостави своите права на купувача в исков процес.
По-нататък следва да бъде посочено, че когато купувачът не е могъл да стане собственик на недвижимата вещ или на част от нея, но е заплатил цената ѝ на публична продан, той е претърпял имуществена вреда в размер на платената цена. Тази вреда може да е причинена от небрежността на частния съдебен изпълнител, който не е извършил надлежна проверка на собствеността, както повелява чл. 483 от ГПК. В този случай увреденият купувач може да предяви иск по чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за обезщетение на причинените му вреди срещу частния съдебен изпълнител /решение № 3 от 23.01.2018 год. на ВКС по гр. д. № 953/2017 год., ІІІ г. о./. Следователно към предмета на настоящото производство са изцяло неотносими поставените въпроси: за задълженията на съдебния изпълнител за проверка на вещното право на собственост върху имота, срещу който е насочено принудително изпълнение; следва ли и как съдебният изпълнител да се увери, че длъжникът е собственик на имота; достатъчни ли са издадените удостоверения за липса на вещни тежести и направеното писмено отбелязване на влязло в сила съдебно решение; как може да бъде защитен купувачът по публична продан. Тези въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда по предявения ревандикационен иск. Не са и относими към предмета на спора за вещно правно. Поради това не съставляват и общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Без решаващо значение е също така въпросът: „може ли първоинстанционното решение да бъде постановено при участието на съдията, издал заверения препис с отбелязана дата на влизане в сила на съдебно решение от значение за изхода на спора?“. Същият не обосновава нито основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В практиката си ВКС възприема, че участието на съдия, за когото са налице предпоставките за отвод, не винаги обосновава порок на съдебното решение - основание за касационното му обжалване, поради допуснато съществено нарушение на посоченото съдопроизводствено правило по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като допуснатото процесуално нарушение не е относимо към правилността на постановеното от съдебния състав решение. Отказът да бъде приет отвод във всеки конкретен случай следва да се преценява съобразно процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна - решение № 505 от 16.11.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1590/2010 год., IV г. о. и решение № 120 от 13.04.2011 год. на ВКС по гр. д. № 1333/2010 год., III г. о. Т. е. преценката е по същество на спора. Освен това, както вече беше посочено по-горе, съдебните актове влизат в сила по разпореждане на закона при настъпване на конкретно посочените в него юридически факти. Отбелязването на датата на влизане в сила върху самия съдебен акт не е от решаващо значение за спазването на срока по чл. 115, ал. 2 ЗС.
Противоречие с практиката на ВКС не се обосновава и във връзка с въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и становища на страните, както и да изложи собствени мотиви по предмета на спора. Това изискване в случая е удовлетворено. От съдържанието на мотивите към обжалвания акт е видно, че съдебният състав е формирал собствени констатации за установената фактическа обстановка на база на събраните в хода на делото относими доказателства. По приетите за установени факти, защитните тези на страните и приложимите правни норми се е произнесъл с кратки и ясни мотиви, съобразно предявения иск и очертания от въззивната жалба предмет на делото. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС са изпълнени.
Последният от поставените въпроси касае последиците от неуважаване на направените с въззивната жалба доказателствени искания. В определението си от 07.04.2022 год. въззивният съд приема, че: посочените в т. 1 към въззивната жалба доказателства вече се съдържат по делото; по отношение на доказателствените искания от т. 2 не се сочат обстоятелства по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да са основание за тяхното уважаване; а по отношение на тези в т. 3 и т. 4, че са ирелевантни с оглед изхода по делото. Оставянето без уважение на обективираните във въззивната жалба доказателствени искания по тези съображения не е в противоречие, а в съответствие с последователно установената съдебна практика относно събирането на доказателства в хода на въззивното производство. Съгласно разпоредбата на чл. 266 ГПК, във въззивното производство могат да се събират само две групи доказателства. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Втората група са доказателства, които не са били допуснати пред първата инстанция, поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Във всички случаи съдът е длъжен да събира само онези доказателства, които са относими към предмета на делото и чието събиране е допустимо по смисъла на закона /решение № 136 от 25.06.2019 год. на ВКС по гр. д. № 4465/2018 год., IV г. о., решение № 7 от 29.01.2021 год. на ВКС по т. д. № 94/2020 год., II т. о./. При изложените от въззивната инстанция мотиви оплакванията на касаторите обективират по-скоро тяхното несъгласие със становището на решаващия съдебен състав, а не произнасяне в противоречие с принципно установените положения относно събирането на доказателства пред въззивната инстанция. Несъгласието с изводите на съда само по себе си не обосновава предпоставки за допускане на касационното обжалване тогава, когато приложимите правни норми са тълкувани и приложени съобразно практиката на ВКС.
Мотивиран от изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в приложното поле на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, съответно ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1098 от 19.07.2022 год. по въззивно гр. д. № 640/2022 год. на Софийския апелативен съд по постъпилата от Е. С. А. и Н. М. А. касационна жалба срещу него.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.