№ 210
[населено място],09.12. 2024 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1109 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Галчев инженеринг“ ЕООД, [населено място], срещу решение №289/05.05.2023г. по в.т.д. №978/2022г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, постановено по реда на чл.294 от ГПК, е отменено решение № 2150 от 28.11.2019г. по т.д. №2471/17г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 15 състав, в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД за разликата над 12 602,92 лв. до сумата от 72 743,33 лв., като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на „Галчев инженеринг“ ЕООД срещу „Благоустройствени строежи“ ЕООД за сумата 60 140,41 лв. - неустойка по чл.24, ал.2 от договора за СМР от 12.09.2013г., както и в частта за разноските, и вместо това е осъдено „Галчев инженеринг“ ЕООД, [населено място], да заплати на „Благоустойствени строежи“ ЕООД, [населено място], на основание чл.266, ал.1 от ЗЗД сумата от 60 140,41 лева представляваща неизплатено възнаграждение по договор от 12.09.2013г. за изпълнение на СМР с предмет „рехабилитация на уличната мрежа в [населено място] дол“, за което са издадени фактури №3249/10.04.2014г., №3596/30.12.2014г. и №3597/30.12.2014г., ведно със законната лихва от 04.08.2017г. до изплащането на сумата. В останалата му част, с която решение № 2 150 от 28.11.2019г. по т.д. №2471/17г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 15 състав, е потвърдено за присъдената на ищеца „Благоустройствени строежи“ ЕООД, [населено място], сума от 12 602,92 лв., решението на САС не е обжалвано от касатора.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд за нищожност на клаузите за неустойка по чл.24 ал.2 и чл.24 ал.1 от процесния договор. Изтъква, че възложените на ищеца - подизпълнител с процесния договор дейности са предмет на договор за обществена поръчка между касатора и [община] дол, съответно точното изпълнение на договора е от съществено значение, тъй като последиците от неточното изпълнение са отказ от страна на финансиращия орган да изплати част или цялата помощ. Изтъква също, че възражение за нищожност на процесните клаузи за неустойка не е заявено от ищеца в нито един момент от производството пред предходните инстанции.
Ответникът по касационната жалба „Благоустройствени строежи“ ЕООД, [населено място], оспорва същата като неоснователна. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита за правилна преценката на съда за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузата на чл.24 ал.2 от договора предвид това, че уговорената в нея неустойка превишава действително очакваните вреди за кредитора и е напълно несъизмерима със същите. Твърди, че дори да се приеме, че въззивният съд служебно е разгледал валидността на неустоечната клауза по чл.24 ал.1 от договора, това не представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Във връзка с валидността на клаузата за неустойка по чл.24 ал.1 от договора, излага съображения, че постигнатата договореност за заплащане на неустойка при частично изпълнение на поетите с договора задължения / включително и във времево отношение/, определяема въз основа на общата стойност на договора, а не само върху стойността на неизпълнените СМР, противоречи на добрите нрави. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.
С определение №1998/16.07.2024г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос: Допустимо ли е въззивният съд по свой почин, без да е сезиран за това от страните, да се произнесе по валидността на неустоечна клауза, без да даде указания на страните, че ще се произнесе за това и без да им даде възможност да изразят становище и да посочат доказателства?
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено в производство по чл.294 от ГПК, след като с решение №50159 от 14.11.2022г. по т. д. №1596/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., е отменено решение №232/20.04.2021г. по в.т.д. №2363/2020г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение №2150/28.11.2019г. по т.д. №2471/2017г. на СГС „Галчев инженеринг“ ЕООД е осъдено да заплати на „Благоустройствени строежи“ ЕООД по иск с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД сумата 60140,41 лв., представляваща разликата над 12 602,92 лв. до сумата 72743,33 лв. – неизплатено възнаграждение по договор от 12.09.2013г. за изпълнение на СМР, за което са издадени фактури №3249/10.04.2014г., №3596/30.12.2014г. и №3597/30.12.2014г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 04.08.2017г. до окончателното изплащане, и е потвърдено решение №2150/28.11.2019г. по т.д. №2471/ 2017г. в частта му, с която „Галчев инженеринг“ ЕООД е осъдено да заплати на „Благоустройствени строежи“ ЕООД, по иск с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД сумата 12 602,92 лв., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 04.08.2017г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските. С решението на касационния съд е констатирано очевидно нарушение в пресмятането на падежа на задължението на изпълнителя в мотивите на обжалвания акт на САС и съответно неправилно определяне на началото на осеммесечния срок за изпълнение на договора. Съставът на ВКС е намерил за основателно и оплакването за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила относно произнасянето на САС по валидността на клаузата за неустойка по чл.24, ал.2 от договора. Констатирал е, че въззивният съд служебно във въззивното решение е разгледал валидността на неустоечната клауза, но не е дал указания на страните, че ще се произнесе за това и не им е дал възможност да изразят становище и посочат доказателства. С оглед на това съставът на ВКС е приел, че решението следва да бъде отменено, а делото върнато на въззивния съд, който с оглед принципа на състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по валидността на клаузата по чл.24, ал.2 от процесния договор, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Указано е също, че при новото разглеждане на спора от САС следва да се разгледа и въпросът за изпадането в забава на изпълнителя и приложението в тази връзка на клаузата по чл.24, ал.1 от договора предвид направеното при евентуалност второ възражение за прихващане.
В изпълнение на указанията на касационната инстанция въззивният съд, с определение от 23.11.2022г. е указал на страните, че ще се произнесе по действителността на клаузата за неустойка по чл.24 ал.2 от договора и е дал възможност на страните да изразят становище относно нейната валидност и да ангажират доказателства. Доколкото в касационното решение не са дадени изрично такива указания по отношение на неустойката по чл.24, ал.1 от договора /предвид извода за липса на забавено изпълнение в отмененото въззивно решение/, въззивният съд не е дал на страните указания да изразят становище относно нейната валидност и да ангажират доказателства, въпрeки липсата на въведени от ищеца доводи за нищожност и по отношение на тази неустоечна клауза.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по силата на договор от 12.09.2013г., ищецът, в качеството си на изпълнител, е поел задължението да изпълни всички СМР с предмет „рехабилитация на уличната мрежа в [населено място] дол“, възложени на ДЗЗД „Обединение Бобов дол 2013г.“ от [община] дол с договор за обществена поръчка №36 от 19.07.2013г., а ответникът е поел задължение да заплати възнаграждение в общ размер 501 420,12 лв. без ДДС или 601 704,14 лв. с ДДС, индивидуализирано по единични цени за конкретните СМР в приложение №1 към договора от 12.09.2013г. От приетите писмени доказателства (договор за обществена поръчка №36 от 19.07.2013г.), както и от изисканите от [община] дол и приети като писмени доказателства по делото строителни книжа относно процесния обект (три улици в [населено място] дол), съдът е установил, че възложените на ищеца от ответника с процесния договор от 12.09.2013г. СМР по рехабилитация на улиците понастоящем са изпълнени в пълния им обем, но ищецът е изпълнил само СМР на стойност 376 584,92 лв., без ДДС, по цени, уговорени в приложение №1 към договора, а възложените с процесния договор СМР в пълния им обем, определен по конкретни СМР и цени, са в общ размер на 501 420,12 лв., без ДДС. Счел е за неоснователно въведеното от ищеца твърдение, че между страните е била постигната договореност част от СМР (около 30%) да бъдат извършени самостоятелно от ответника - възложител. Съответно е стигнал до извода, че е налице частично неизпълнение в количествено отношение, а също и че е останала неизплатена част в размер на 72 743,33 лева от стойността на изпълнените СМР.
С оглед извода за основателност на иска с правно осн. чл.266, ал.1 от ЗЗД, въззивният съд е разгледал направените от касатора „Галчев инженеринг“ ЕООД възражения за прихващане с вземанията му по същия договор за компенсаторна неустойка по чл.24, ал.2 от договора и неустойка за забава по чл.24, ал.1 от договора. Съставът на САС е направил извод, че уговорената в чл.24, ал.2 от договора неустойка обезпечава неизпълнението на поетите от подизпълнителя задължения да извърши договорените с договора СМР в пълен обем, т.е. чрез нея се обезпечава изпълнението на непарични задължения. Посочил е, че постигнатата договореност за заплащане на неустойка при частично изпълнение на поетите с договора задължения, определяема въз основа на общата стойност на договора, а не само върху стойността на неизпълнените СМР, противоречи на добрите нрави, доколкото води до изключително несъразмерно обезщетяване на евентуалните вреди за изправната страна от (частично) лошо или частично в количествено измерение, неизпълнение на договорните задължения на неизправната страна. Позовавайки се и на въведената в чл.309 от ТЗ забрана за редуциране (намаляване) на размера на неустойката, въззивният съд е счел, че следва да се отрече въобще валидността на договорната клауза за неустойка за частично изпълнение.
Въззивният съд е преценил като неоснователно и второто въведено от възложителя възражение за прихващане с вземане за дължима за забавено изпълнение неустойка по чл.24, ал. 1 от договора. Посочил е, че с разпоредбата на чл.24, ал.1 от сключения договор, страните са постигнали съгласие „при нарушаване на сроковете на този договор от страна на подизпълнителя, същият да заплати неустойка на строителя в размер на 0.2% на ден за всеки просрочен ден, но не повече от 10% от стойността на договора“. При анализа на клаузите на сключения договор е приел, че срокът за изпълнение на възложените СМР е осем месеца и тече от подписването на Акт обр. 2а от Наредба №3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, т.е. от 12.09.2013г., поради което същият изтича на 12.05.2014г. Също е приел, че съгласно чл.4, ал.4 от договора строителството се счита реализирано с приемането на извършените СМР, в съответствие с Наредба №3 от 2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, с подписване на актове обр.15 на 06.06.2014г. С оглед изложеното съдът е приел, че е налице забава в рамките на 24 дни. Предвид изложените съображения по отношение на валидността на неустойка, чийто размер се определя не въз основа на неизпълнената част (лошо изпълнената във времево отношение), а въз основа на стойността на целия договор, е приел за нищожна и клаузата за неустойка по чл.24, ал.1 от договора, съответно за неоснователно релевираното възражение за прихващане с вземането за тази неустойка.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното:
По поставения въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в ТР №1 от 27.04.2022 год. по тълк.д. №1/2020г. на ОСГТК на ВКС и в цитираните от касатора решение №208/08.11.2016г. по гр.д.№1290/2016г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение №43/26.05.2016г. по т.д.№3027/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. В ТР №1 от 27.04.2022г. е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на решението е изяснено, че констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. За да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства. В решение №50159 от 14.11.2022г. по т. д. №1596/2021г. на ВКС, ТК, І т.о., /с което настоящото делото е било върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция/, както и в решение № 92 от 05.07.2022г. по т. д. №886/2023г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т.2 на Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а именно - той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл.146, ал.1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл.5 от ГПК/.
По касационната жалба на „Галчев инженеринг“ ЕООД, [населено място]:
Правилно въззивният съд е установил, че възложените със сключения между страните договор от 12.09.2013г. на обект „рехабилитация на уличната мрежа в [населено място] дол“, СМР не са изпълнени от дружеството – ищец в пълния им обем, но ищецът е изпълнил СМР на стойност 376 584,92 лв., без ДДС, по цени, уговорени с приложение №1 към договора, като тези СМР са били приети от възложителя. Във връзка с въведеното от възложителя възражение за некачествено и неточно в количествено отношение изпълнение, съставът на Софийски апелативен съд е изложил становище, че пропускът на възложителя да направи своевременно възражения за недостатъци преклудира възможността му да реализира отговорността на изпълнителя за некачествено изпълнение по реда на чл.265 от ЗЗД, но не и възраженията за неточно изпълнение в количествено отношение.
Констатирайки че ищецът, в качеството си на подизпълнител, не е изпълнил около 30% от възложените с договора дейности, въззивният съд е пристъпил към преценка на валидността на клаузата за неустойка за некачествено изпълнение по чл.24 ал.2 от договора, за което, в изпълнение на указанията на касационната инстанция, предварително е предупредил страните и им е дал възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. По силата на чл.24 ал.2 от договора при лошо или частично изпълнение на СМР подизпълнителят дължи неустойка в размер на 10% от стойността на договора. Съобразявайки обстоятелството, че е постигната договореност за заплащане на неустойка при частично или некачествено изпълнение на поетите с договора задължения, но определяема въз основа на общата стойност на договора, а не само върху стойността на неизпълнените СМР, въззивният съд правилно е преценил клаузата за неустойка за нищожна. Неустойката е уговорена за некачествено или непълно изпълнение на възложените СМР, поради което и по аргумент от чл.265, ал.1, пр.2 от ЗЗД стойността на очакваната вреда, за която възложителят би имал право на обезщетение в хипотезата на некачествено изпълнение, се съизмерява с разноските, необходими за поправяне на недостатъците. Определената в чл.24 ал.2 от договора методика води до изчисляване на неустойка в размер, многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от некачественото изпълнение вреди, доколкото като основа за определяне на неустойката е възприета цялата стойност на всички възложени с договора СМР и без значение за размера на задължението за неустойка остава обстоятелството каква част от възложените СМР са останали незавършени и съответно е следвало да бъдат довършвани или ремонтирани от възложителя чрез ангажиране на други изпълнители. Съответно неустойката излиза извън присъщите с оглед разясненията, дадени в т.3 на ТР №1 от 15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като още към момента на сключване на процесния договор създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, поради което неустоечната клауза нарушава добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. Този извод не се променя от обстоятелството, че възложените на ищеца - подизпълнител с процесния договор дейности са предмет на договор за обществена поръчка между касатора и [община] дол, клаузите на който са възпроизведени в процесния договор. Договарянето в нарушение на добрите нрави е основание за нищожност на всички сделки, правилото на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е общо, установено е в обществен интерес и специалният Закон за обществените поръчки не съдържа текст, който да го изключва. Значимостта на защитимия обществен интерес може да обуслови по – голям размер на неустойката с оглед обезпечаването на качественото и точно изпълнение на възложените СМР, но в случая противоречащ на добрите нрави е самият механизъм на изчисляване на неустойката и невъзможността тя да служи като санкция само за поведението на изпълнителя, несъответно на задълженията му по договора.
Правилно преценявайки за нищожна клаузата за неустойка чл.24 ал.2 от договора, решаващият състав на САС е преминал към разглеждане на въведеното при условията на евентуалност възражение за прихващане с вземането за неустойка за забава по чл.24, ал.1 от договора. Независимо, че са били налице предпоставките за служебна преценка на валидността и на тази клауза съобразно дадените задължителни указанията в ТР №1 от 27.04.2022г. по тълк.д. №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, защото не е дал на страните указания, че при липсата на въведени от ищеца доводи за нищожност ще се произнесе служебно и по отношение на валидността на тази неустоечна клауза. Действително в касационното решение, с което делото е било върнато за ново разглеждане не са дадени изрично такива указания по отношение на неустойката по чл.24, ал.1 от договора, но това се дължи на факта, че предвид неправилния извод за липса на забавено изпълнение в отмененото въззивно решение, валидността на клаузата за неустойка за забава не е била предмет на проверка в това решение. При новото разглеждане на спора решаващият състав на САС не е отчел, че при липсата на изрично възражение от страна на ищеца за нищожност и на двете клаузи за неустойка, задължението на съда да предупреди страните за служебна проверка за валидност обхваща и двете клаузи, независимо, че възраженията за прихващане с двете вземания за неустойка са въведени от ответника при условията на евентуалност.
Предвид факта, че настоящият състав на ВКС разглежда делото по реда на чл.294 от ГПК и съответно дължи окончателно произнасяне по спора, допуснатият от въззивният съд пропуск е отстранен, като в определението за допускане на касационно обжалване по чл.288 от ГПК на страните изрично е указано, че съдът ще извърши проверка на валидността на клаузата на чл.24 ал.1 от договора и им е предоставена възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. Нови доказателства в тази връзка не са представени от страните.
Съгласно чл.2 ал.1 от договора от 12.09.2013г. срокът за изпълнение на работите по договора е осем месеца, а в чл.2 ал.4 е предвидено, че срокът започва да тече от подписване на акт обр.2 а и приключва с издаването на акт обр.15 съгласно Наредба №3 от 31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството за обекта. В клаузата на чл.24 ал.1 от договора е предвидено, че при неспазване срока за изпълнение на договорените СМР, изпълнителят дължи неустойка от 0,2 % на просрочен ден, но не повече от 10 % от стойността на договора.
При преценката на валидността на клаузата на чл.24 ал.1 от договора въззивният съд отново е приел като значимо обстоятелството, че размерът на неустойката се определя не въз основа на неизпълнената част, включително и във времево отношение, а въз основа на стойността на целия договор. Даденото от въззивния съд разрешение е в отклонение от задължителна съдебна практика по т.3 от ТР №1 от 15.06.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, съгласно която условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Нищожна поради противоречие с добрите нрави е договорна мораторна неустойка, която е несъизмеримо висока с очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговски спорове. В този смисъл са решение № 122/18.07.2019г. по гр. д. № 3238/2018г. на ІV-то гр. о., решение № 223/19.04.2016г. по търг. д. № 3633/2014г. на І т. о., решение № 229/29.06.2017 г. по търг. д. № 3550/2015 г. на ІІ т. о., решение № 104/26.06.2017г. по гр. д. №2559/2016г. на ІV гр. о., решение №144/28.02.2020г. по търг. д. №167/2019г. на І т. о., решение №148/25.02.2020г. по търг. д. №219/2018г. на ІІ т. о., решение №216/20.02.2018г. по търг. д. №861/2017г. на І т. о. и др.
В настоящия случай неустойката по чл.24 ал.1 от договора обезпечава пълното изпълнение на уговорената престация по договора, дължима от изпълнителя, а именно завършване на всички възложени строителни дейности на обекта, чието изпълнение е обуславящо за неговото въвеждане в експлоатация. Въззивният съд не е отчел разликата между двата вида неизпълнение, за които са уговорени неустойките по чл.24 ал.1 и ал.2 от договора – некачественото/ непълно и забавено изпълнение. Първото може да засегне част от дължимия резултат, но без да осуетява завършването на целия обект в срок и възможността той да бъде въведен в експлоатация, съответно възможността възложителят да го ползва, а само да наложи допълнителни дейности за отстраняването на недостатъците. Докато забавеното изпълнение съставлява пълно неизпълнение за периода на забавата. Страните са уговорили, че в рамките на осеммесечния срок за изпълнение на договора трябва да бъде съставен констативен акт обр.15 съгласно Наредба №3 от 31.07.2003г. Следователно едва когато строителният обект е завършен в степен, позволяваща да се направи констатация, че е изпълнен съобразно инвестиционния проект, изискванията към строежите на действащата нормативна уредба и условията на договора между строителя и възложителя / обстоятелствата, подлежащи на удостоверяване с акт обр.15/, тогава е налице изпълнение на уговорения трудов резултат. Поради това уговарянето на неустойката като процент от договорената цена за цялата дължима по договора престация не е противно на морала, респективно на принципа за справедливост в търговските правоотношения. Принципът на справедливост не е нарушен и с оглед уговорения между страните размер на неустойката от 0,2% върху главницата за всеки просрочен ден. С оглед предмета на процесния договор - рехабилитация на уличната мрежа в [населено място] дол и значимостта на очакваните от забавеното изпълнение на договора вреди, предвидими при сключването му, уговорената неустойка от 0,2% от договорената цена 601 704,14 лв., с ДДС или сумата 1 203,40 лв. на ден, не може да бъде приета за нищожна като излизаща извън присъщите ѝ функции. Следва да бъде съобразен и факта, че неустойката има за цел не само да обезщети вредите, но и да санкционира неизправната страна и да я възпира от неизпълнение на договора, а реално настъпилите вреди, доколкото не могат да бъдат известни при сключването на договора, както и евентуалната прекомерност на неустойката спрямо настъпилите такива в резултат на неизпълнението, не се отчитат при преценката за нищожност на клаузата за неустойка.
Неправилна е и констатацията на въззивния съд относно момента, в който изпълнителят е изпаднал в забава. Видно от представените по делото актове обр.2а, същите са съставени на 19.09.2013г. и тази дата е началото на уговорения в чл.2 ал.1 от договора осеммесечен срок за изпълнение. Съответно този срок е изтекъл на 19.05.2014г. и периодът на забавата до момента на съставянето на актовете обр.15 /06.06.2014г./ е 17 дни, поради което за изпълнителя е възникнало задължението за неустойка в размер на 20 457,94 лв. /3,4% от размера на уговореното в чл.3 ал.1 от договора възнаграждение/. Вземането за неустойка, на основание чл.92 от ЗЗД, с което е заявено прихващането, е било възникнало и изискуемо към 27.10.2015г., към който момент съгласно чл.4 ал.4 и ал.6 от договора е настъпила изискуемостта на вземането за възнаграждение, включително таза част от него, която е била задържана като гаранция. Следователно към този момент двете вземания са погасени чрез прихващане до размера на по-малкото, а именно претендираното вземане за неустойка по чл.24 ал.1 от договора.
С оглед изложеното възражението за прихващане с вземането на ответника - касатор за неустойка по чл.24, ал.1 от процесния договор е частично основателно и следва да се уважи. Установеният във въззивното производство размер на стойността на изпълнените от „Благоустройствени строежи“ ЕООД и неизплатени СМР e 72 743,33 лв., като срещу тази стойност не са въведени възражения в касационната жалба. След направеното прихващане с насрещното вземане на възложителя за неустойка в размер на 20 457,94 лв., вземането за възнаграждение е погасено до размер на 52 285,39 лв. За част от тази сума в размер на 12 602,92 лв. предявеният иск по чл.266 от ЗЗД е уважен с решение № 2150 от 28.11.2019г. по т.д.№2471/17г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 15 състав, в тази част решението на СГС е потвърдено с решение №289/05.05.2023г. по в.т.д.№978/2022г. на Софийски апелативен съд и срещу тази част на решението на САС не е постъпила касационна жалба. След приспадане на присъдената с влязлата в сила част от решението сума от 12 602,92 лв., оставащата част от дължимото възнаграждение възлиза на 39 682,47 лв., като за разликата до предявения размер - 72 743,33 лв., искът следва да бъде отхвърлен като погасен чрез прихващане.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение „Галчев инженеринг“ ЕООД, [населено място], е осъдено да заплати на „Благоустройствени строежи“ ЕООД, [населено място], сумата от 20 457,94 лв., / разлика над дължимата сума от 52 285,39 лв. до предявения размер на иска 72 743,33 лв./ и да бъде постановено ново за отхвърляне на иска за тази сума като погасен чрез прихващане. В останалата обжалвана част, с която „Галчев инженеринг“ ЕООД, [населено място], е осъдено да заплати на „Благоустройствени строежи“ ЕООД, [населено място], допълнително сума 39 682,47 лв. над присъдените с първоинстанционното решение 12 602,92 лв., решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Решението на САС следва да бъде отменено изцяло и в частта за разноските.
С оглед изхода на спора ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати на касатора „Галчев инженеринг“ ЕООД, [населено място], съразмерно с отхвърлената част от исковете направените за трите инстанции разноски в общ размер на сумата 6601,24 лева / 1398,54 лева за първоинстанционното производство, 914,59 лева за първото разглеждане на делото във въззивната инстанция, 1261,30 лева за първото разглеждане на делото в касационната инстанция, 1996,10 лева за второто разглеждане на делото във въззивната инстанция и 1030,71 лева за второто разглеждане на делото в касационната инстанция /.
На ответника по касация „Благоустройствени строежи“ ЕООД, [населено място], следва да бъдат присъдени съразмерно с уважената част от исковете направените за трите инстанции разноски в общ размер на сумата 11 020,38 лева /3814,73 лева за първоинстанционното производство, 864,52 лева за първото разглеждане на делото във въззивната инстанция, 3140,96 лева за първото разглеждане на делото в касационната инстанция и 3200,17 лева за второто разглеждане на делото в касационната инстанция; за второто разглеждане на делото във въззивната инстанция не са направени разноски/. Неоснователно се явява възражението на касатора „Галчев инженеринг“ ЕООД, [населено място], за прекомерност на уговореното и заплатено от „Благоустройствени строежи“ ЕООД, [населено място], адвокатско възнаграждение, доколкото същото е съобразено с предмета на спора, обжалваемия интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко с фактическата и правна сложност на делото.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №289/05.05.2023г. по в.т.д. №978/2022г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 2150 от 28.11.2019г. по т.д. №2471/17г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 15 състав, „Галчев инженеринг“ ЕООД, [населено място], е осъдено да заплати на „Благоустройствени строежи“ ЕООД, [населено място], сумата от 20 457,94 лв. / разлика над дължимата сума от 52 285,39 лв. до оставащия предявен размер на иска 72 743,33 лв./, представляващи неизплатено възнаграждение по договор от 12.09.2013г. за изпълнение на СМР с предмет „рехабилитация на уличната мрежа в [населено място] дол“, за което са издадени фактури №3249/10.04.2014г., №3596/30.12.2014г. и №3597/30.12.2014г., ведно със законната лихва от 04.08.2017г. до изплащането на сумата, както и в частта за разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Благоустройствени строежи“ ЕООД, [населено място] срещу „Галчев инженеринг“ ЕООД, [населено място], иск за сумата от 20 457,94 лв. / разлика над дължимата сума от 52 285,39 лв. до оставащия предявен размер на иска 72 743,33 лв./, представляващи неизплатено възнаграждение по договор от 12.09.2013г. за изпълнение на СМР с предмет „рехабилитация на уличната мрежа в [населено място] дол“, за което са издадени фактури №3249/10.04.2014г., №3596/30.12.2014г. и №3597/30.12.2014г., като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на „Галчев инженеринг“ ЕООД срещу „Благоустройствени строежи“ ЕООД за неустойка за забава по чл.24 ал.1 от договора от 12.09.2013г.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №289/05.05.2023г. по в.т.д. №978/2022г. на Софийски апелативен съд, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Благоустройствени строежи“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на „Галчев инженеринг“ ЕООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица], Бизнес сграда „Галчев холдинг“, сумата 6601,24 лева /шест хиляди шестстотин и един лева и двадесет и четири стотинки/, разноски за производството пред трите инстанции.
ОСЪЖДА „Галчев инженеринг“ ЕООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [улица], Бизнес сграда „Галчев холдинг“, да заплати на „Благоустройствени строежи“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата 11020,38 лева /единадесет хиляди и двадесет лева и тридесет и осем стотинки/, разноски за производството пред трите инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.