Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 3318 по описа за 2024г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. В., представлявана от своята майка и законен представител С. А. Н., подадена чрез процесуален представител адв. М. К. против решение № 228/20.05.2024г., постановено по в.гр.д. № 236/2024г. по описа на Окръжен съд – Плевен.
С обжалваното въззивно решение е обезсилено като недопустимо първоинстанционно решение № 35 от 15.01.2024г. постановено по гр.д. № 4728/2022г. по описа на Районен съд – Плевен, с което на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е отхвърлен предявеният от П. С. В. с ЕГН [ЕГН] и Е. Л. В. с ЕГН [ЕГН] против А. С. В. с ЕГН [ЕГН], представлявана от своята майка и законен представител С. А. Н. с ЕГН [ЕГН], в качеството й на единствен наследник по закон на баща си С. П. В., п. на 19.07.2021г., иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен на 03.04.2017г. и оформен с НА № ..........г. на Нотариус Д. И., рег. № , с който ищците като прехвърлители, прехвърлили на сина си С. П. В., като приобретател, правото на собственост върху недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с ид........................ – апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу задължението на приобретателя да поеме за в бъдеще гледането и издръжката на прехвърлителите докато са живи, лично или чрез трето лице, като им осигурява всички нормални условия за живот и върнал делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане съобразно дадени указания.
Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправните въпроси: как следва да процедира съдът сезиран с иск, предявен от кредитор на незаето наследство срещу ненавършил пълнолетие наследник на починалия длъжник и приемането на наследството от ненавършил пълнолетие наследник обуславя процесуалноправната или материалноправната му легитимация по предявения иск, съответно допустимостта или основателността на иска.
Отговор на тези правни въпроси е даден в практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в Тълкувателно решение № 1/23.01.2024г. по тълк.д. № 1/2021г. на ОСГК на ВКС и в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения на ВКС постановени по реда на чл. 290 от ГПК – Решение № 187/20.04.2011г. по гр.д. № 1780/2009г. на I ГО; Решение № 165/16.09.2013г. по т.д. № 1057/2011г. на II ТО; Решение № 61/13.06.2014г. по гр.д. № 3306/2013г., IV ГО; Решение № 131/12.05.2025г. по т.д. № 214/2024г., I ТО; Решение № 95/09.07.2024г. по т.д. № 1515/2023г., II ТО.
Съгласно приетото в мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 23.01.2024г. по тълк.д. № 1/2021г. на ОСГК, при действащата система на приемане на наследството до момента, в който призованият към наследяване не обективира волята си да приеме наследството, е налице незаето наследство, при което все още не е ясно кой е субект на включените в състава му имуществени права и задължения. До вписване в книгата по чл. 49, ал. 1 от ЗН на приемането на наследството по опис, е налице незаето наследство и ненавършилото пълнолетие дете не се легитимира като носител на наследствените права и задължения, затова и не е материалноправно легитимирано да предявява иск за наследствени вземания и да отговаря по искове за наследствени задължения, нито да се разпорежда с наследствени права.
За гарантиране интересите на кредиторите и други лица, които са заинтересовани да настъпи определеност на титулярството на наследственото имущество, законодателят от една страна е уредил производството по чл. 51 от ЗН, целящо да изясни кои от призованите към наследяване приемат наследството, а от друга страна – фигурата „управител на наследството“ в чл. 59 от ЗН за частта на тези лица, които са призовани към наследяване, но не е ясно дали ще станат наследници чрез приемането му.
Определянето на срок по чл. 51 от ЗН може да се развие като самостоятелно производство /в хипотезата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗН по искане на „всеки заинтересуван“/ или в рамките на висящото исково производство /в хипотезата на чл. 51, ал. 1, изр. 2 от ЗН „когато има заведено дело срещу наследника“/. На ненавършилото пълнолетие дете се определя подходящ срок да заяви дали приема наследството по опис и да представи изготвен от него опис на известните му наследствени права и задължения. Ако се направи изявление за приемане по опис, придружено с изготвен от законния представител, настойник или със съгласието на попечителя на недееспособния опис, се прилага последицата по чл. 51, ал. 3 от ЗН. При бездействие за ненавършилото пълнолетие дете не може да настъпи последицата по чл. 51, ал. 2 от ЗН – изгубване на правото да приеме наследството. Ако законният представител на малолетно дете, респ. непълнолетно дете със съгласието на попечителя си, не желае да приеме наследството по опис, вкл. и при изрично даден срок по чл. 51 от ЗН, това е правомерно поведение, чрез което на детето се осигурява възможност след навършване на пълнолетие лично да изяви волята си дали приема или се отказва от наследството. За правата на детето наследството остава незаето.
Срещу нежеланието на законния представител на малолетно дете или на непълнолетно дете със съгласието на попечителя му да приеме наследството по опис, кредиторите на наследството са защитени чрез уредената в чл. 59 от ЗН фигура на „управител на наследство“. Във всички случаи на спорове относно наследствени права и задължения, към наследяването на които е призовано ненавършило пълнолетие дете, ако не се установи чрез вписванията в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН, че детето е станало наследник чрез приемане на наследството по опис, съдът служебно /ако детето е ищец в исковото производство/ или по искане на ищеца /ако детето е ответник/ и след като е дал съответните указания на ищеца, назначава управител на незаетото от детето наследство. Назначаването на управител на наследството се налага, когато наследниците са неизвестни или макар да са известни никой от тях не е поел управлението на наследственото имущество, както и когато някой от наследниците не е приел наследството. Управител на наследство може да се назначи за цялото наследство или за наследствените права на неприелия наследството наследник от съда по местооткриване на наследството или от съда по висящо исково производство. Съгласно чл. 59, ал. 2, изр. второ от ЗН управителят на незаето наследство предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения. Той действа като представител на бъдещия наследник, който ще бъде определен едва след приемане на наследството, като може да бъде както призовано към наследяване при откриване на наследството лице, така и наследник от последващ ред при извършен отказ от наследство от това лице. Управителят предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения. Неговите права включват както процесуално представителство, така и цялостно управление на наследствените имоти, а разпоредителни действия с наследствено имущество извършва с разрешение на съда. Във всички случаи извършените от или спрямо управителя правни действия, обвързват именно лицето, което ще стане наследник с приемането на наследството. Щом към наследяване е призовано ненавършило пълнолетие дете, то по силата на закона, отговаря за наследствено задължение, вкл. лихвите и разноските по установяването му в исков процес или по реализирането му в изпълнителен процес, само с включени в наследството активи и никога с личното си имущество.
Кредиторът, който претендира, че наследник на негов длъжник отговаря за задълженията на наследодателя си, следва да докаже, че наследникът е приел наследството на длъжника по някой от предвидените в закона начини. От момента на приемането на наследството наследникът отговаря за задълженията на наследодателя било изцяло, било ограничено – до размера на полученото наследство, ако го е приел по опис – чл. 60, ал. 2 от ЗН.
Липсата на данни приемането на наследството да е по опис, съгласно чл. 61, ал. 2 от ЗН, не обосновава недопустимост на предявения конститутивен иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, тъй като такава процесуална предпоставка за упражняване на потестативното право на кредитора да иска разваляне на един двустранен договор не е предвидена в закона, а и тази разпоредба защитава интересите на недееспособния като ограничава отговорността му до размера на полученото наследство.
В решение № 61 от 13.06.2014г. по гр.д. № 3306/2013г. на ВКС, IV ГО е разяснено, че надлежни страни по материалното правоотношение са тези, на които съответно принадлежат правата и задълженията по правоотношението. Процесуалната легитимация се определя от твърденията в исковата молба за това кои са страните по спорното материално правоотношение и може да не съответства на действителното правно положение. За допустимостта на исковия процес е необходимо наличие на процесуална легитимация, а относно надлежните страни по материалното правоотношение съдът се произнася със съдебното решение. В този смисъл, дали ищецът е носител на претендираното субективно материално право или право, което ще бъде накърнено, ако спорното съществува, съответно дали ответникът неоснователно оспорва, накърнява или претендира същото право, са въпроси, които се разрешават по съществото на спора, а не касаят допустимостта на исковото производство. Няма процесуална легитимация, в случаите, когато от твърденията в исковата молба следва, че страните по материалното правоотношение са едни, а посочените в исковата молба – други /изключение са хипотезите на процесуална субституция/. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска.
По въпроса за допустимостта на въззивно решение, което е постановено по отношение на ответник, конституиран като такъв едва във въззивното производство е установена практика на ВКС в Решение № 62 от 19.06.2014г. по гр.д. № 3920/2013г., IV ГО. Съгласно даденото в него разрешение в хипотеза, в която първостепенният съд се е произнесъл по отношение на ненадлежно процесуално легитимирана страна и втората инстанция постанови въззивно решение по съществото на спора при същите страни /потвърди, измени или отмени обжалваното решение/, въззивното решение, както и първоинстанционното, са недопустими – т. 5 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ако въззивният съд сам отстрани по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК противоречието в исковата молба, конституира надлежната процесуално легитимирана страна и се произнесе по материалноправния спор, решението му не е недопустимо – постановено е при наличие на процесуална легитимация. Това решение е евентуално неправилно, ако поради допуснатото процесуално нарушение е постановен неправилен резултат.
От друга страна в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например на ненавършили пълнолетие деца/, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло така дадените в практиката на ВКС разрешения по касационните въпроси и дава следния отговор по допуснатите до касационно обжалване въпроси:
Съдът, сезиран с иск, предявен от кредитор на незаето наследство срещу ненавършил пълнолетие наследник на починалия длъжник следва да определи срок, в който наследникът да заяви приема ли наследството съгласно чл. 51, ал. 1 вр. чл. 61, ал. 2 от ЗН и едва след изтичането му да извърши преценка налице ли е хипотезата на чл. 60, ал. 2 от ЗН. Съдът е този, пред който е висящо делото, без значение дали е първоинстанционен или въззивен /чл. 51, ал. 1, изр. 2 от ЗН и арг. от чл. 270, ал. 4 от ГПК/. Ако ненавършилият пълнолетие наследник заяви, че приема наследството следва да се извърши опис съгласно чл. 557, ал. 1 вр. чл. 556, ал. 2 от ГПК. След изявлението за приемане и извършване на описа, то пасивно легитимиран по предявения иск ще е приелият наследството по опис непълнолетен наследник. Ако ненавършилият пълнолетие наследник не отговори в определения по чл. 51, ал. 1 от ЗН срок, не намира приложение чл. 51, ал. 2 от ЗН. Съдът в този случай назначава управител на незаетото от детето наследство на основание чл. 59, ал. 1 от ЗН, който трябва да направи опис на наследственото имущество и който е легитимиран да предявява и да отговаря по искове относно правата и задълженията по него /чл. 59, ал. 2 от ЗН/. В случай, че необходимостта от назначаване на управител възникне пред въззивната инстанция, за да защити в пълнота интереса на ненавършилия пълнолетие наследник като ограничи неговата отговорност и с цел охрана на незаетото от него наследство, съдът служебно или по искане на заинтересованата страна следва да предприеме действия по чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от ЗН по отношение на незаетото наследство. По арг. и от чл. 270, ал. 4 от ГПК няма пречка управител на наследството да бъде назначен и опис на наследственото имущество да бъде извършен от въззивния съд, пред който делото е висящо. С оглед на това пасивно легитимиран по предявения иск ще бъде управителят на вакантното наследство до размера на наследствените активи, посочени в описа, не като представител на бъдещия наследник, а на собствено основание като представител на незаетото наследство, т.е. като страна по делото. При последващо приемане на наследството от ненавършилия пълнолетие наследник, респ. от наследник по закон от следващ ред на наследяване, приелият наследството наследник ще бъде обвързан от решението, доколкото управителят ще е действал като представител на приелия наследник до момента на приемането на наследството от него. В случай, че наследството не бъде прието решението няма да обвърже неприелия наследството наследник.
Не/приемането на наследството от ненавършил пълнолетие наследник няма отношение към процесуалноправната му легитимация по предявен от/срещу него иск, съответно към допустимостта на иска. Не/приемането на наследството от ненавършил пълнолетие наследник има отношение към надлежността, материалноправната му легитимация по предявен от/срещу него иск. Наличието или липсата на материалноправната легитимация на страна по делото се установява от доказателствата по делото и като следствие от процеса на доказване, обсъждане и извличане на изводи, е винаги въпрос по същество на материалноправния спор, разрешаването на който обуславя основателността или неоснователността на иска, а не и неговата не/допустимост.
Когато исковата молба е предявена срещу ненавършил пълнолетие наследник на починал длъжник въз основа на тези твърдения, то за последния е налице начална процесуална легитимация по иска. Факта на не/приемането на наследството от недееспособния по реда на чл. 61, ал. 1 от ЗН е твърдение, заявено в хода на допустим процес от заинтересованата страна. Доказването на това твърдение се осъществява след провеждане на производството по чл. 51, ал. 1 от ЗН, респ. на чл. 59, ал. 1 от ЗН и изхода от него определя надлежния ответник по материалноправния спор срещу който съобразно чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът следва да се постанови решението.
По касационните основания:
Касаторът поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което отправя искане да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени.
Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд като недопустимо, без да разгледа спора по същество. Неправилно в тази връзка е достигнал до извод за недопустимост на решението без да отчете, че в тежест на всеки кредитор, претендиращ, че наследник на негов длъжник следва да отговаря за задълженията на наследодателя си, е да докаже, че призованият към наследяване е приел откритото наследство по един от предвидените в ЗН способи за това. При липса на данни наследството да е прието от малолетното дете по реда на чл. 61, ал. 2 от ЗН, нито твърдение, съответно доказателство на ищците в този смисъл, въззивният съд е следвало да потвърди първоинстанционното решение. Правилно въззивният съд е приел, че твърденията за неизпълнение приживе на приобретателя са нови и недопустимо въведени за първи път във въззивната жалба.
В отговор на касационната жалба ответниците по касация П. и Е. В., чрез процесуален представител адв. И. А. оспорват касационната жалба като неоснователна. Поддържат, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.
ДСП – П. не изразява становище по делото.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
В решението си въззивният съд приел за установени следните факти: на 03.04.2017г. е сключен алеаторен договор, обективиран в НА № ..............г. на нотариус Д. И., с който ищците П. и Е. В. прехвърлители и сина си С. П. В. правото на собственост върху недвижим имот, придобит в режим на СИО, представляващ самостоятелен обект в сграда с ид. ...................... по КККР на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и съставляващ апартамент 19, срещу задължението на приобретателя да поеме за в бъдеще време гледането и издръжката на прехвърлителите докато са живи, лично и чрез трето лице, като им осигурява всички нормални условия за живот, при запазено право на ползване на прехврлителите върху целия имот пожизнено и безвъзмездно. С. П. В. е починал на 19.07.2021г. в И. /Е./, а ответницата А. С. В., [дата на раждане] е негова дъщеря и единствен наследник по закон.
При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че ищците основават претенцията си за разваляне на алеаторния договор единствено на факта на настъпване на смъртта на техния син и приобретател по договора С. В., поради невъзможност да се престират грижи по тяхното гледане и издръжка. Въведените за първи път с въззивната жалба доводи, че приживе, поради отсъствието си от страната приобретателят не е изпълнявал задълженията си по договора лично или чрез трети лица, приел за недопустими на основание чл. 266, ал. 1 от ГПК.
Доколкото искът е насочен срещу малолетно дете, за което няма данни да е приело наследството оставено от баща му по опис, съгласно чл. 61, ал. 2 от ЗН приел, че по делото не е доказана пасивната материалноправна легитимация на ответника, а първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск. Отбелязал, че малолетното дете не може да отговаря за дълговете на наследството, респ. да бъде ответник по иск за разваляне на алеаторен договор за задължения на неговия наследодател – починалият му баща, който е титуляр на задължението за издръжка и гледане. Ето защо обезсилил решението на първата инстанция и върнал делото за ново разглеждане с указание първоинстанционният съд да определи срок по чл. 51, ал. 1 от ЗН, в който детето, представлявано от своята майка и законен представител да заяви дали приема наследството по опис на своя баща, която разпоредба приел, че не е спазена в случая. Доколкото с това са засегнати права на малолетно дете, а за интересите на децата съдът следи служебно, обосновал и допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, в който смисъл постановил и крайния си акт.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение.
Основателно е оплакването в касационната жалба за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до нарушение на материалния закон – чл. 51, ал. 1, евентуално чл. 59, чл. 61 от ЗН. Въззивният съд е действал като контролно-отменителна инстанция, а не като съд по същество на спора – не е изпълнил служебните си задължения да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти по делото, както и да поправи допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Крайните изводи във въззивното решение са формирани при допуснато нарушение на процесуалните правила уреждащи процесуалната легитимация на страните в исковия процес и липса на разграничение на процесуалната от материалноправната легитимация на страните в исковия процес.
В противоречие с дадения от настоящия състав отговор по чл. 290 от ГПК въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, тъй като не е доказана материалноправната легитимация на ответника – малолетен наследник и обезсилил решението му, като в същото време изложил съображения по същество на материалноправния спор. В противоречие с чл. 51, ал. 1, изр. 2 от ЗН е приел, че компетентен да определи срок за приемане по чл. 51, ал. 1 от ЗН е Плевенския районен съд за който приел, че е допуснал съществено процесуално нарушение. В противоречие със задължителното разрешение по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и само формално позоваване на служебните си задължения, въззивният съд не е поправил сам и служебно така допуснатото нарушение.
Ето защо обжалваното решение е неправилно като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде касирано. Налице е необходимост от извършване на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд, поради което и на основание чл. 293, ал. 3 вр. ал. 1 от ГПК, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Предмет на разглеждане е предявен иск за разваляне на алеаторен договор, насочен срещу единствен ненавършил пълнолетие наследник по закон на длъжника по договора. Твърдението в исковата молба, че ненавършилият пълнолетие ответник е единствен наследник по закон на приобретателя по алеаторния договор е достатъчно, за да се приеме, че за ответника съществува процесуалноправна легитимация да отговаря по предявения иск. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос на доказване и по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска.
Съгласно тълкуването по т. 2 на ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото.
Такова собствено действие необходимо за установяване на фактите и прилагането на правото по делото е и определянето на срок, в който наследникът, който в случая е малолетно дете, да заяви приема ли наследството съгласно чл. 51, ал. 1 вр. чл. 61, ал. 2 от ЗН и едва след изтичането на този срок и при постановяване на решението си да извърши преценка налице ли е материалноправна легитимация на ответника или не /решение № 187 от 20.04.2011г. по гр.д. № 1780/2009г., I ГО/.
В разглеждания случай въззивният съд в нарушение на чл. 269 и чл. 235, ал. 2 от ГПК не е постановил решение по съществото на спора. При съществено нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 270, ал. 3 от ГПК обезсилил решението на първоинстанционния съд. При това положение, съставът на Върховния касационен съд не може да се произнесе по съществото на материалноправния спор. Необходимо е делото да се върне на въззивния съд за постановяване на решение по същество на спора.
При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да проведе производство по чл. 51, ал. 1 от ЗН пред себе си. При заявено приемане, последван от опис на наследственото имущество, следва да постанови решение по отношение на ненавършилия пълнолетие наследник приел наследството по опис.
При липса на заявено приемане, наследството остава незаето, поради което следва да пристъпи към изпълнение на производство по чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от ЗН по назначаване на управител на незаетото наследство и извършване на опис на наследственото имущество. В този случай назначеният управител на наследството ще отговаря по иска относно наследствените задължения и по отношение на който следва да постанови решението си.
Въз основа на изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане по същество от друг състав.
По разпределението на отговорността за съдебни разноски, сторени в настоящото произнасяне следва на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК да се произнесе въззивният съд съобразно резултата по материалноправния спор.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОТМЕНЯ въззивно решение № 228/20.05.2024г., постановено по в.гр.д. № 236/2024г. по описа на Окръжен съд – Плевен.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.