Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева ч. гр. дело №3247/2026 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК .
Образувано е по частна касационна жалба вх. №76003/04.06.2026г. на Р. Т. М., чрез адв. В., срещу определение №9760/05.05.2026г. по в. ч. гр. д. №3530/2026г. на Софийския градски съд в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Р. Т. М. срещу определение №45701/03.11.2025г. по гр. д. № 34121/2022 г. на Софийския районен съд в частта, с която молбата ѝ по чл.248, ал.1 ГПК за допълване в частта за разноските на постановеното по делото определение № 37798/19.09.2024г. за горницата над уважения размер от 900 лв. до пълния претендиран размер на направените разноски от 2 000 лв. не е уважена. Жалбоподателката моли за неговата отмяна, тъй като счита, че съдът неправилно е приложил чл.78, ал.5 ГПК, както и , че й се дължат разноски за адвокат в пълен размер. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в жалбата, се посочват основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси:
1. Кои са приложимите критерии и легитимни цели, въз основа на които съдът следва да извърши преценка за прекомерност при предявено възражение по чл.78, ал.5 ГПК?;
2. При извършване на преценката по чл.78, ал.5 ГПК какви са правомощията на съда в изпълнение на задължението да изследва дали уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно?;
По тези два въпроса жалбоподателката твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, възприета в определение №2380/24.07.2025г. по ч.т.д.№1128/2025г. на ВКС, определение №2995/13.06.2024г. по ч.гр.д.№91/2024г. на ВКС, определение №476/06.08.2025г. по ч.т . д.№1468/2025г. на ВКС, определение №3884/30.07.2025г. по гр.д.№1348/2025г. на ВКС, определение №2389/25.07.2025г. по ч.т.д.№2497/2024г. на ВКС, ТР №6/15.01.2019г. по т.д. №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на СЕС по дело С-438/2022 г., С-427/2016 г. и С-428/2016 г.
3. Разпоредбите на Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа след нейното изменение в ДВ бр.14/2025г. и регламентираните в нея критерии за правна и фактическа сложност на делото , и за размера на дължимите адвокатски възнаграждения може ли да служи като ориентир и приложима ли е в производството по чл.78, ал.5 ГПК при преценката дали е налице прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение?;
4. Дължи ли съдът да направи мотивирана преценка дали е налице несъответствие между уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение и извършената адвокатска работа и въз основа на какви обективни, пазарни и законни критерии формира своята представа за наличие на подобно несъответствие, преди да постанови намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК?;
5. Кои са относимите икономически и правни условия, които следва да бъдат разгледани и взети предвид от съда при преценката дали е налице пропорционалност на уговореното възнаграждение спрямо вложените усилия на защитата, респ. дали е налице съществено несъответствие между уговореното възнаграждение и вложените усилия на защитата?;
Поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение №2481/06.08.2025 г. по ч.т.д. №340/2025г. на ВКС.
6. Какви са критериите, въз основа на които се извежда фактическа и правна сложност на делото в производството по чл.78, ал.5 ГПК?, по който въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, изразена в определение №3920/04.08.2025г. по ч. гр. д. №3850/2024г. на ВКС, определение №3904/03.08.2025г. по гр. д. №782/2025г. на ВКС, определение №3884/30.07.2025г. по гр. д. №1348/2025г. на ВКС, определение №2404/28.07.2025г. по т.д. №1944/2024г. на ВКС, определение №2383/24.07.2025г. по ч.т.д. №1191/2025г. на ВКС и др.
Не е постъпил отговор от насрещните страни .
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение от 11.04.1989г. на Трети РС -гр. София по гр. д. №1090/1988г., на основание чл.288, ал.2 ГПК /отм./: В дял на Р. Т. М. са поставени недвижими имоти на стойност 3 865 лв., описани в решението, и е осъдена Р. Т. М. да заплати за уравняване на дяловете на И. Т. Н. - 1127,29 лв., на А. П. Н. и Е. М. Н. - по 563,65 лв. и на Ц. Т. Ж. - 483,12 лв.; В общ дял на А. П. Н. и Е. М. Н. са поставени недвижими имоти на стойност 1965 лв., описани в решението, и двете са осъдени да заплатят общо за уравняване на дяловете на Р. Т. М. и И. Т. Н. - по 573,13 лв. и на Ц. Т. Ж. - 245,63 лв.; В дял на И. Т. Н. са поставени недвижими имоти на стойност 5 520 лв., описани в решението, и е осъден И. Т. Н. да заплати за уравняване на дяловете на Р. Т. М. - 1610 лв., на А. П. Н. и Е. М. Н. - по 805 лв. и на Ц. Т. Ж. - 690 лв. Със същото решение е изнесен на публична продан недвижим имот, представляващ работилница със застроена площ от 74,55 кв. м., заедно с 17,84 % от ид. ч. от дворното място, представляващо имот пл. №20 в кв.214 по плана на [населено място], м. Зона Б-3-а, [улица].
С молба от 13.06.2022г., именувана "заявление", подадена от София П. Ж., В. П. Л. и Б. П. Ж., в качеството им на наследници по закон на съделителката Ц. Т. Ж., починала на 17.10.2021г., е направено искане за обезсилване на възлагателното решение на основание чл.288, ал.7 ГПК /отм./, поради неплащане в срок на дължимите на тяхната наследодателка суми за уравнение на дяловете.
С определение №37798/19.09.2024г., постановено по гр. д. №34121/2022г. Софийският районен съд е върнал исковата молба на София П. Ж., В. П. Л. и Б. П. Ж. и е прекратил производството по делото поради неизпълнение на указанията, дадени с разпореждане №105022/24.07.2024г. за представяне на доказателства за заплащане на сумата от 2 200 лв., допълнително възнаграждение за назначения особен представител по чл.47, ал.6 ГПК. Това определение е обжалвано от София П. Ж. с частна жалба от 03.10.2024г., която е оставена без уважение с определение №1524/27.01.2025г., постановено по в. ч. гр. д. №335/2025г. на Софийския градски съд, влязло в сила на 15.10.2025г.
На 20.09.2024г. ответницата Р. Т. М. е сезирала съда с молба за допълване на прекратителното определение №37798/19.09.2024г. в частта за разноските, като се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000 лв.
По делото е постъпило становище от С. П. Ж., според което искането за присъждане на разноски е неоснователно, тъй като същите следвало да се присъдят в края на производството по делото със съдебното решение.
С определение №45701/03.11.2025г. Софийският районен съд, приемайки молбата на Р. М. с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за частично основателна, е допълнил определение №37798/19.09.2024г., като е осъдил С. П. Ж., В. П. Л. и Б. П. Ж. да заплатят разделно на Р. Т. М. сумата от 900 лв. - разноски за производството при равни квоти от по 300 лв. за всяка от ищците, и е оставил без уважение искането по чл.248, ал.1 ГПК за размера над 900 лв. до пълния претендиран размер на направените разноски от 2 000 лв. Съдът е съобразил, че производството е прекратено на ранен етап, няма да бъдат провеждани открити съдебни заседания, няма да има допълнителни възражения и доказателствени искания, липсата на съдебно дирене и предвид фактическата и правна сложност на делото, с оглед на което е счел, че размерът на претендираните от Р. Т. М. разноски за адвокатско възнаграждение от 2 000 лв. е прекомерен и следва да се намали до 900 лв.
Това определение е потвърдено с определение №9760/05.05.2026г. по в. ч. гр. д. №3530/2026г. на Софийския градски съд. Въззивният съд е приел, че производството е по реда на чл.213 и сл. ГПК /отм./ във вр. с § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК. Посочил е, че производството по обезсилване на решението по възлагане е продължение на делбеното производство, като влязлото в сила решение по конститутивния иск по чл.288, ал.7 ГПК, в ред. до ДВ бр. 64/1999г., след която дата решението за възлагане се обезсилва по право и имотът се изнася на публична продан възстановява висящността на делбения процес във втората фаза по извършване на делбата, поради което и производството се развива по приложимия процесуален ред на ГПК /отм./. Изложил е съображения, че правилото на чл.64, ал.4 ГПК /отм./ може да се приложи служебно, като в случая са налице и условията за това, защото уговореният адвокатски хонорар от 2 000 лв. за представителство в първа инстанция е прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на делото, обема на предоставената защита и обстоятелството, че делото е прекратено с влязло в сила определение.
За да се произнесе относно наличието на основанията за допустимост на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато на осн. чл.280, ал.2 ГПК с оглед необходимостта от извършване на преценка дали въззивното определение не е очевидно неправилно по следните съображения:
На първо място следва да се има предвид, че съгласно разясненията в т.10 на ТР №1 от 19.05.2004г. по гр. д. №1/2004г. на ОСГК на ВКС, на обезсилване по право подлежат само решенията по възлагане по чл.288, ал.2 или ал.3 ГПК, постановени след 19.07.1999г. – когато влиза в сила ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 64 от 1999г., тъй като само по отношение на тези възлагателни решения законът обуславя пораждането на вещноправния им /конститутивен/ ефект и превръщането на спорната съсобственост в индивидуална собственост с изтичане на срок и плащане на парично уравнение в рамките на същия, имащи характера на отлагателно условие. Правният режим на обезсилването на основание чл.288, ал.7 ГПК до тези законодателни изменения - ЗИДГПК , приет с ДВ, бр. 64 от 1999 г., регламентира обезсилването на възлагателни решения по чл.288, ал.2 и ал.3 ГПК като самостоятелно исково производство.
Следователно, доколкото в настоящия случай възлагателното решение по чл.288, ал.2 ГПК /отм./ е постановено на 11.04.1989г., то съобразно горните разяснения същото би могло да бъде обезсилено по искане на заинтересованата страна по исков ред.
Тъй като исковата молба е подадена в съда на 13.06.2022г., то приложимият процесуален закон е сега действащият ГПК - по аргумент за противното /§ 2, ал. 14 от ПЗР на ГПК/. Разпоредбите на чл.288, ал.6 ГПК и на чл.288, ал.7 ГПК /от 1952 г. отм./, които определят условията и сроковете, при които следва да бъде изплатена дължимата за уравнение на дяловете сума, правата и задълженията на съделителя, на когото имотът е поставен в дял, последиците от неизпълнението на тези задължения и момента, в който съделителят, на когото имотът е поставен в дял придобива собствеността обаче са материално-правни. Поради което при извършването на преценка дали предпоставките за обезсилване на възлагането, извършено по силата на чл. 288 ГПК от 1952г./отм./ са налице , следва да намерят приложение действащите към момента на възлагането разпоредби. /Решение № 31 от 22.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2746/2016г.
Предвид изложеното, извода на въззивния съд, че настоящото исково производство се развива по процесуалния ред на отменения ГПК не може да бъде споделен.
Независимо от горното, следва да се посочи също, че противоречивото приложение на разпоредбата на чл.64 ал.4 ГПК /отм./ по въпроса дали намалението може да се извърши от съда служебно, когато се приеме, че защитата по делото не съставлява фактическа и правна сложност, или това може да бъде извършено само ако има изрично искане на страната, в чиято тежест са дължимите разноски, с оглед на постановения правен резултат по делото, е преодоляно с постановяването на Определение №251/09.06.2010г. по ч.гр.д. №102/2010г. на ВКС, II г.о. , според което приложение следва да намери разрешението, дадено в разпоредбата на чл.78 ал.5 ГПК, а именно, че намаление на адвокатския хонорар поради прекомерност може да се извърши от съда не по негово усмотрение и инициатива, а само ако има искане на насрещната страна. Заплатените разноски за адвокатски хонорар са израз на изпълнение на договорно/ мандатно/ задължение на страната, чието материално право е предмет на съдебна защита и адвокат, осъществяващ процесуалното представителство по защитата по конкретно делото, поради което и намесата на съда по преценка от гл.т. на прекомерност на уговореното възнаграждение може да бъде реализирана, само и доколкото е поискана.
В мотивите на т.3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, изрично се посочва, с приемането на действащия ГПК отпадна правомощието на съда служебно да осъществява проверка за прекомерност на разноските за адвокатска защита при постановяване на решението. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя сложност в по-ниска степен
Изложеното налага извод, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК предвид очевидно неправилното приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл.64, ал.4 ГПК /отм./ .
Разгледана по същество, частната касационна жалба е основателна.
Ответницата Р. Т. М. е депозирала отговор на исковата молба, съдържащ искане за присъждане на направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение. За доказване на реално извършените разноски в производството пред първата инстанция е приложен договор, в който е посочено, че договореното възнаграждение в размер от 2 000 лв., е заплатено в брой в момента на сключване на договора. Въпреки редовното уведомяване за подадената от Р. Т. М. молба с правно основание чл.248, ал.1 ГПК за допълване на прекратителното определение на първоинстанционния съд в частта за разноските, ответниците по нея -ищците С. П. Ж., В. П. Л. и Б. П. Ж. не са релевирали възражение за прекомерност.
Според утвърдената и безпротиворечива съдебна практика /т.3 на Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №6/2012 г., ОСГТК, определение № 3142/27.11.2024г. по ч.т.д. №2534/2024г. на ВКС, определение № 5605/03.12.2025г. по ч.гр.д. № 554/2025г. на ВКС и др./ при липсата на възражение за прекомерност законодателят изключва компетентността на съда служебно да намали на основание чл.78, ал.5 ГПК претендираното от страната възнаграждение за адвокат.

Предвид което и с оглед установената по делото фактическа обстановка, настоящият състав намира, че са налице предпоставките на чл.78, ал.4 ГПК, а именно - производството по делото е прекратено поради връщане на исковата молба, ответницата по иска е доказала плащането на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния й пълномощник в размер на сумата 2 000 лв. Поради липсата на своевременно направено от ответниците възражение по чл.78, ал.5 ГПК, въпреки предоставената им възможност за отговор на молбата по чл.248 ГПК, искането за присъждане на разноски в този размер е основателно и следва да се уважи.
Ето защо, следва да бъде отменено като неправилно обжалваното въззивно определение в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Р. Т. М. срещу първоинстанционното определение по чл.248 ГПК в частта, с която не е уважена молбата й за допълване на определение №377798/19.09.2024г., постановено по гр. д. №34121/2022г. на Софийския районен съд в частта за разноските за горницата над уважения размер от 900 лв. до пълния претендиран размер от 2 000 лв. Първоинстанционното определение за прекратяване на делото следва да бъде допълнено в частта за разноските, като в полза на Р. Т. М. се присъди допълнително сумата от 562,42 евро, с левовата равностойност от 1 100 лв., представляваща разноски за производството пред първата инстанция, която следва да бъде заплатена разделно по равно от тримата ищци.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. ДОПУСКА касационно обжалване на определение №9760/05.05.2026г. по в. ч. гр. д. №3530/2026г. на Софийския градски съд в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на Р. Т. М. срещу определение №45701/03.11.2025г. по гр. д. №34121/2022г. на Софийския районен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на Р. Т. М. по чл.248, ал.1 ГПК за допълване в частта за разноските на постановеното по делото определение №37798/19.09.2024г. за горницата над уважения размер от 900 лв. до пълния претендиран размер на направените разноски от 2 000 лв.
ОТМЕНЯ определение №9760/05.05.2026г. по в. ч. гр. д. №3530/2026г. на Софийския градски съд в горепосочената част и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл.248 ГПК, определение №37798/19.09.2024г., постановено по гр. д. №34121/2022г. на Софийския районен съд, в частта му относно разноските, като ОСЪЖДА всяка от ищците С. П. Ж., В. П. Л. и Б. П. Ж. да заплати на Р. Т. М. ДОПЪЛНИТЕЛНО сумата 187,47 /сто осемдесет и седем евро и 47 евроцента/ евро, съразмерна част от общата сума 562,42 /петстотин шестдесет и две евро и 42 евроцента/ евро, представляваща разноски в производството пред първата инстанция.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: