Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

при секретаря Даниела Танева, като разгледа докладваното от съдия Коледжикова гр. д. № 4793 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 27753 от 19.08.2024 г., подадена от името на А. в. д. М. чрез пълномощника му адв. Х. Д., против решение № 996 от 13.07.2024 г., постановено по в.гр.д. № 867/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 729 от 19.02.2024 г. по гр. д. № 19943/2021 г. на Районен съд - Пловдив за признаване за установено по отношение на А. в. д. М., че ищецът „Амарел“ ЕООД, гр.Пловдив е собственик на основание правна сделка и приращение на дворно място в [населено място], [община], с площ от 1100 кв. м. по Нотариален акт № 136, том IV, рег. № 2493, н.д. № 691/2008 г. по описа на нотариус Е. А., а по скица с площ от 1083 кв. м., съставляващо УПИ * от кв. 11 по плана на [населено място], ведно с построените в него жилищни и стопански и сгради и подобрения, и за осъждане на касатора да предаде владението върху имота на основание чл. 108 ЗС .
Касаторът счита, че решението е неправилно поради наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че фактическите изводи на съда не се подкрепят от доказателствата по делото. Сочи нарушение на материалния закон във връзка с приложението на института на придобивната давност и презумпцията по чл. 69 ЗС. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на ревандикационния иск.
Ответникът по касация „Амарел“ ЕООД изразява становище за неоснователност на жалбата и моли касационно обжалване да не бъде допускано.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок и от легитимирана страна с правен интерес да обжалва неизгодно за нея решение.
С определение от № 3859 от 29.07.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос дали фактическият състав на придобивната давност включва демонстриране пред всички на намерението за своене и отблъсване владението на собственика.
В съдебно заседание представителят на ответника по касация оспорва касационната жалба и излага съображения за потвърждаване на въззивното решение. Счита, че касаторът е бил държател, а не владелец на имота, тъй като е бил допуснат от дружеството собственик чрез управителя му М. М., съпруга на ищеца. Като канадски гражданин за него съществувала забрана за придобиване на земя в Република България.
По основанието за допускане на касационното обжалване. В решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/11 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4539/15 г. на ВКС, І г.о.; решение № 121 от 10.04.2020 г. по гр.д. № 3643/2018 г. на ВКС, І г.о. и др. е прието, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, практиката не изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, спокойно, непрекъснато, явно /не по скрит начин/, така че да може да бъде узнато от собственика. Когато възражението за придобивна давност се противопоставя на притежавалото към момента на изтичане на давностния срок лице, е приложима установената в чл.69 ЗС презумпция. В хипотезата на придобиване на чужд имот фактическият състав на придобивната давност по чл.79, ал.1 ЗС не включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, нито владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (т.нар. „завладяване“), според презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага. По силата на тази презумпция се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато.
По касационната жалба. В исковата молба от 16.12.2021 г. „Амарел“ ЕООД, гр.Пловдив твърди, че на основание договор за продажба е собственик на дворно място в [населено място] и всички сгради и подобрения в него. Ответникът А. в. д. М. се настанил в имота и го ползвал без съгласие на дружеството. По предявения от дружеството ревандикационен иск за предаване владението на собствения му недвижим имот, който се владее от ответника, последният е заявил възражение, че е придобил имота по давност за периода 2008-2021 г. Възражението е прието за неоснователно от инстанциите.
За да постанови решението си, въззивният съд приел, че имотът е придобит от ищцовото дружество по договор за продажба от 2008 г. По това време едноличен собственик на капитала на дружеството била М. в. д. М., съпруга на ответника. От свидетелските показания съдът направил извод, че жалбоподателят и наети бригади извършили подобрения в имота, за които дружеството заплащало. За дървения материал, доставен от Бразилия заплатил ответникът.
Съдът намерил за недоказано възражението на ответника за придобиване на имота по давност, тъй като не бил установен субективният елемент – намерението за своене. Посочил, че при доказване на този елемент следвало да се установи демонстриране пред всички на намерението за своене и отблъсване на владението на собственика на имота. Такова отблъскване не било установено чрез противопоставяне владението на дружеството в лицето на съпругата на ответника. По тези съображения съдът направил извод, че ответникът не е придобил по давност имота, тъй като не е упражнявал владение в изискуемия срок.
Изложени са допълнителни съображения, че ответникът бил гражданин на Канада, поради което за него съществувала законова забрана за придобиване на земята, върху която са изградени постройките.
С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, тези изводи на въззивния съд са неправилни. Постановеното въззивно решение не е съобразено с приложимия материален закон.
Като е приел, че за придобиване на процесния имот по давност е било необходимо ответникът да докаже субективния елемент - намерението за своене, което да е демонстрирано пред всички останали, както и да бъде отблъснато владението на собственика чрез противопоставяне на владението на „Амарел“ ЕООД в лицето на съпругата, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, което е основание за касиране на решението.
По направеното от ответника възражение той е следвало да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху имота през визирания период, който обхваща повече от 10 години. Както е прието в решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д. № 661/2016 г. на ІІ г.о. на ВКС, при липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприеме като действия по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. притежава качеството на владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт (така в решение №144 от 2.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ІІ г.о. на ВКС). С оглед приложимостта на презумпцията на чл.69 ЗС, ответникът, позоваващ се на придобивна давност, е освободен от задължението да доказва субективния елемент на владението. Страната, която отрича ответникът да е бил владелец, следва да докаже, че той е държал имота за другиго – да докаже, че А. в. д. М. е знаел, че имотът е собственост на търговското дружество, на което М. в. д. М. е била собственик, и че е допуснат в имота като съпруг на собственика. Ангажираните доказателства не установяват такова обстоятелство. Въззивният съд не е отговорил на оспорването във въззивната жалба на А. в. д. М., че не е знаел, че собственик на имота е дружеството.
Заявеното в исковата молба твърдение, че ответникът се настанил и ползва имота без съгласие на ищцовото дружество, съставлява признание на неизгоден факт, който се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото: липсват доказателства ответникът да е знаел, че собственик на имота е търговското дружество на съпругата му, както и доказателства, опровергаващи презумпцията за своене на имота; за знание, че е допуснат в чужд имот.
Фактите, които касационната инстанция приема за установени, са следните: Процесният недвижим имот в [населено място] е придобит от „Амарел“ ЕООД, гр.Пловдив по договор за покупко-продажба от 23.10.2008 г. Към този момент управител на дружеството и едноличен собственик на капитала е била М. Ц. в. д. М., с която ответникът А. в. д. М. е бил в граждански брак, по-късно прекратен с развод. Ответникът е роден в Кралство Нидерландия и не знае български език. Той се доверявал на съпругата си да води сметките и да извършва плащанията.
След закупуването на имота в него започнал ремонт. Материалите поръчвала и заплащала М. в. д. М., а фактурите за тях били издавани на името на фирмата й. За отливането на бетон, зидария, замазки и пр.дейности на основния ремонт на къщата; за грубия строеж на допълнителните постройки и направа на оградата на двора ползвали строителна бригада, а останалата работа вършели А. в. д. М. и П. З., който работил две години в къщата и в дърводелската работилница на А. в периода 2010-2012 година. В работилницата ответникът започнал да работи през лятото на 2009 г. и оттогава живеел в процесния имот [населено място] като отсъствал, докато е на работа чужбина. Ответникът подменил прозорците и вратите, направил укрепване на покрива, направил тавана. В началото използвал български греди, но през 2011 г. работел с внесения от него бразилски махагон – около 20 куб.м. През 2010 г. извършил плащане на дървен материал от Перу и САЩ.
Имотът се ползвал от двамата – М. и А. в. д. М.. Докато се пенсионира, А. работел в Либия и си идвал в къщата, а М. живеела постоянно в нея. А. считал имота за свой, работел в него със съзнанието, че го прави за семейството си и искал в него да изкара старините си. След като се пенсионирал, живеел постоянно в него.
Основателно е касационното оплакване, че при правилно установени факти относно упражняваната фактическа власт от ответника, въззивният съд нарушил материалния закон като приел, че не е налице субективният елемент – ответникът да владее имота като свой. На това основание намерил за неоснователно възражението му за придобиване на имота по давност.
Предвид отговора на правния въпрос, в случая е приложима презумпцията на чл.69 ЗС, задължаваща съда да приеме, че при упражняването на фактическа власт върху имота ответникът е държал имота като свой; да приеме за установен субективния елемент на владението. Това е така, защото се касае за завладяване на чужд имот и защото не е установено ответникът да го е ползвал на правно основание – да е бил допуснат от собственика.
Тъй като е допуснато неправилно прилагане на материалния закон, въззивното решение следва да се отмени изцяло и на основание чл. 293 ал. 3 ГПК делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, поради необходимостта от извършването на нови съдопроизводствени действия.
Въззивният съд е изложил допълнителни съображения за неоснователност на възражението за придобиване на имота по давност поради забраната на чл.22 от Конституцията за придобиване на земя от чужденци във връзка с приетото, че ответникът е гражданин на Канада. Тези изводи са в противоречие с доказателствата по делото. При установените обстоятелства, че ищецът е роден в Нидерландия и че родителите му са с холандска националност, въззивният съд е следвало да установи дали по законите на Нидерландия ответникът има нидерландско поданство. В този случай конституционната разпоредба не би била пречка за придобиване на земя от ответника, защото Нидерландия е държава член на Европейския съюз. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва съгласно чл. 43, ал. 1, изр. 1 КМЧП да установи приложимото чуждо право относно придобиването и изгубването на гражданство на Нидерландия в настоящата хипотеза с оглед данните за месторождението и произхода на ответника.
Разноски за настоящето производство не следва да се присъждат, по аргумент от чл. 294, ал.2 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 293, ал.3 ГПК Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
ОТМЕНЯ решение № 996 от 13.07.2024 г., постановено по в.гр.д. № 867/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.