Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 278 по описа за 2025г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Г. – И., подадена чрез процесуален представител адв. В. С. против решение № 5776/24.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 936/2024г. по описа на Софийски градски съд.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 19177/22.11.2023г. постановено по гр.д. № 39748/2023г. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ са отхвърлени предявените от Е. Г. Г. – И. с ЕГН [ЕГН] против СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] искове за признаване за незаконосъобразна и отмяна на Заповед № 39/18.05.2023г. на работодателя, с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 и чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ вр. чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ е прекратено трудовото правоотношение на ищцата, както и за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „лекар анестезиолог – асистент“ в КАИЛ на СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД.
Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправните въпроси: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, въз основа на която да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове и длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по довод/възражение за недействителност на допълнително споразумение към трудов договор, допустимо и преюдициално въведен в предмета на трудов спор за незаконно уволнение от заинтересованата страна?
В отговор на първия въпрос, настоящият съдебен състав се придържа и подкрепя даденото тълкуване в задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд по ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК, както и в редица постановени решения по чл. 290 от ГПК – Решение № 108 от 20.02.2024г. по гр.д. № 363/2023г., I ГО; Решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II ТО; Решение № 69/10.05.2022г. по гр.д. № 2530/2021г. на ВКС, III ГО; Решение № 98 от 14.07.2022г. по гр.д. № 2954/2021г., III ГО и др. Обобщено даденото в нея тълкуване е, че въззивният съд и при действието на ГПК/2007г. е съд по същество на материалноправния спор; дейността му е решаваща, а не контролираща; длъжен е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши своя самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, въз основа на която да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Ограниченията на въззива по чл. 269 от ГПК засягат единствено възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, но това не променя характеристиките на въззивната инстанция като решаваща такава. Задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституция на Република България, съответно от чл. 5, чл. 143, чл. 154, чл. 235 и чл. 236 от ГПК. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици. Вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти съдът формира въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втората инстанция. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд изисква обсъждане на събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, посочване на относимите факти, които приема за установени, мотивиране на собствени фактически и собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и даване на свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК не замества задължението на въззивната инстанция за мотивиране на решението и не я освобождава от задължението да излага собствени фактически и собствени правни мотиви.
Отговор на въпроса длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по довод/възражение за недействителност на допълнително споразумение към трудов договор, допустимо и преюдициално въведен в предмета на трудов спор за незаконно уволнение от заинтересованата страна, обусловил допускане на касационно обжалване е даден отново в практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в решения по чл. 290 от ГПК – Решение № 339 от 22.10.2013г. по гр.д. № 2713/2013г. на ВКС, IV ГО; Решение № 581 от 10.12.2010г. по гр.д. № 869/2009г., IV ГО; Решение № 98 от 14.07.2022г. по гр.д. № 2954/2021г., III ГО; Решение № 13 от 14.01.2025г. по гр.д. № 50/2024г., IV ГО; Решение № 176 от 15.03.2010г. по гр.д. № 3022/2008г., III ГО. В тези актове на касационната инстанция е дадено разрешението, че всяка от страните по трудово правоотношение има правен интерес от обявяване недействителността на трудовия договор или на отделни негови клаузи. Упражняване на правото може да стане в самостоятелен исков трудов спор, инцидентно в рамките на висящ исков процес, включително и чрез възражение в трудов спор за незаконно уволнение, за трудово възнаграждение, трудово обезщетение. Искът по чл. 74 от КТ може да бъде предявен, както по време на действие на трудовото правоотношение, така и когато трудовият договор е прекратен. Във втората хипотеза правният интерес от него произтича от уреждане на отношенията във връзка с прекратеното трудово правоотношение – има преюдициално значение за законосъобразността на основанието, на което е прекратен трудовият договор, съответно за възстановяването на заеманата преди уволнението длъжност или за дължимостта на трудови възнаграждения, обезщетения или други престации по трудовото правоотношение. На основание чл. 75 от КТ отношенията между страните до обявяване недействителността се уреждат като при действителен договор. Затова преюдициалното произнасяне по релевираната от заинтересованата страна недействителност на договора с това решение има значение по исковете за законността на уволнението, за възстановяване на работа, обусловен от действително трудово правоотношение или за дължими по трудовото правоотношение парични престации.
Настоящият съдебен състав на ВКС се придържа към даденото в практиката на ВКС в този смисъл тълкуване и въз основа на него извежда следния отговор на поставения правен въпрос: въззивният съд е длъжен да се произнесе по довод/възражение за недействителност на допълнително споразумение към трудов договор, допустимо и преюдициално въведен в предмета на трудов спор за незаконно уволнение от заинтересованата страна.
По касационните основания:
Касаторът поддържа касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и отправя искане да бъде отменено, а предявените искове да бъдат уважени, евентуално делото да бъде върнато за ново разглеждане със задължителни указания за произнасяне по доводи, които са останали неразгледани от въззивния съд, а имат преюдициално значение за разрешаване на спора.
Ответникът „Специализирана болница за активно лечение по акушерство и гинекология – Майчин дом“ ЕАД в отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с допълнителното споразумение № 867/23.12.2020г. сключено по писмено искане на ищцата, страните са постигнали съгласие служителят да изпълнява нова длъжност, различна от заеманата до момента. Приел, че с това споразумение страните не са изменили съществуващото между тях трудово правоотношение, възникнало с трудовия договор от 2004г. за неопределено време, а са сключили нов срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 4 от КТ за работа на длъжност, която се заема с конкурс – за времето, докато бъде заета въз основа на конкурс. Изтъкнал, че при прекратяване на този нов трудов договор, без значение от основанието за това, за работодателя не е възникнало задължение да предлага на работника да продължи да изпълнява трудовата функция по предходния договор, тъй като той не е запазил действието си. Действащото към момента на уволнението правоотношение приел, че е единствено; уволнението е за заеманата от ищцата към този момент длъжност „началник“ на КАИЛ, а не и за заеманата преди това длъжност „лекар анестезиолог-асистент“ /приел, че за последната правоотношението между страните било прекратено с ДС от 2020г. – със заемането на длъжността „началник“/.
След анализ на съдържанието на оспорената заповед въззивният съд направил извод, че заповедта за прекратяване на трудовия договор не страда от сочените в исковата молба пороци, тъй като ясно и недвусмислено сочи кое трудово правоотношение се прекратява, както и фактите, на които работодателят основава упражняване на правото си да прекрати договора, а именно непритежавана от служителя квалификация „хабилитирано лице“ съгласно изискването на чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ. Обосновал, че коректната правна квалификация на основанието за уволнение в случая е по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ. Описаните допълнителни обстоятелства и правни квалификации в заповедта /чл. 335, ал. 2, т. 2 от КТ/ отбелязал, че нямат отношение към законността на уволнението, доколкото не навеждат на друго прекратително основание, а имат поясняващо значение спрямо това по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ - че е сключен договор с лице, което има квалификация, както и че служителят е отказал да сключи предложено му допълнително споразумение от 12.05.2023г. за заемане на друга длъжност. Изхождайки от постановките на т. 1Б от ТР № 4/01.02.2021г. по тълк.д. № 4/2017г. на ОСГК на ВКС, обосновал правен извод, че доколкото трудовият договор не е бил обявен за недействителен към момента на прекратяването му, работодателят е разполагал с правото да го прекрати на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ – служителят не е отговарял на нормативното изискване за заемане на длъжността по чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ. Обосновал, че доколкото в закона не е предвидено отпадане на условието началникът да е хабилитирано лице, ако изпълнява временно тази длъжност, то изискването важи и за изпълняващият функциите. Изтъкнал, че правните доводи на ответника в обратния смисъл /макар и неизгодни за него/ не обвързват съда. Доводите за злоупотреба с право, въззивният съд приел за недоказани по делото. Приел за установено по делото, че действително ищцата е подала описания в исковата молба сигнал за нередности при определяне възнагражденията на акушерите и че атмосферата в клиниката била нарушена. Извел обаче извод, че не е доказано решението за прекратяване на трудовия договор на ищцата да е пряко следствие от това нейно действие. Като аргумент в подкрепа на този извод изтъкнал, че работодателят е поискал ищцата да заеме длъжността „лекар – анестезиолог“, като дори изпратил уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ, без ищцата да е дала писмено съгласие. Акцентирал, че ищцата е отказала да сключи това споразумение. Посочил, че дори и доказана, злоупотребата с право не би обусловила незаконност на уволнението, доколкото изискванията за заемане на длъжността „началник“ на клиника са установени с императивна правна норма, която е била нарушавана в периода, в който ищцата е заемала тази длъжност в болницата. Отбелязал, че преустановяването на това състояние, с оглед качеството на работодателя е с по-висока степен на обществена значимост от спазването на разпоредбата на чл. 8 от КТ. Така, дори и да е упражнено при злоупотреба с право, уволнението е довело до един правомерен резултат – прекратяване на трудовото правоотношение на служител, който не отговаря на изискванията на закона за заемане на длъжността. По иска за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност приел, че дори и да се отмени уволнението, извършено с процесната заповед, ищцата няма право да се възстанови на длъжност, от която не е била уволнена. С тези мотиви обосновал неоснователност на предявените искове, в който смисъл постановил и крайния си акт.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение.
По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по реда на чл. 290 от ГПК отговори от касационната инстанция, като е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, което е съществено, защото се е отразило върху крайния резултат по спора и правилното приложение на материалния закон – чл. 74 от КТ, чл. 67, ал. 3 от КТ и чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ. Основателни са оплакванията в касационната жалба за липсата на задълбочен анализ на действителната фактическа обстановка и събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и за необоснованост на изводите.
Правилно въззивният съд е квалифицирал отношенията предмет на спора, произтичащи от възникнало между страните трудово правоотношение по силата на трудов договор № 224/04.11.2004г., сключен за неопределено време, по силата на което ищцата е заемала длъжността „лекар анестезиолог – ординатор“, а впоследствие „лекар анестезиолог – асистент“ в СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД.
Установено е по делото, че с допълнително споразумение № 20/16.02.2007г. ищцата е била преназначена на длъжността „лекар анестезиолог – асистент“. На 23.12.2020г. подала заявление за преназначаване, с което е поискала промяна на заеманата длъжност от „лекар анестезиолог-асистент“ на „началник“ на Клиника по анестезиология и интензивно лечение. С допълнително споразумение № 867/23.12.2020г. ищцата е приела да изпълнява длъжността „началник“ на КАИЛ за срок до провеждане на конкурс, с клауза за изпитване от 6 месеца и уговорен срок за предизвестие в полза и на двете страни от 90 дни. В текста на допълнителното споразумение е отразено, че се сключва на основание чл. 119 вр. чл. 68, ал. 1, т. 4 и чл. 70 от КТ. Със заповед № 39/18.05.2023г., връчена на ищцата на същата дата при отказ, трудовото й правоотношение е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 и чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ вр. чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ поради неизпълнение на изискването за „хабилитирано лице“ за заемане на длъжността. Преди връчването на заповедта ответникът изготвил и обявил в НАП допълнително споразумение от 12.05.2023г., по силата на което ищцата да заеме длъжността „лекар специалист по анестезиология и интензивно лечение“, което последната отказала да подпише. Доказателства за връчване на ищцата не са представени. Отново на 12.05.2023г. между работодателя и трето за спора лице /Е. И. К./ бил сключен срочен трудов договор – със срок „до провеждане на конкурс“, по силата на който това лице е заело длъжността „началник“ КАИЛ.
В противоречие с така установените факти и с материалния закон от една страна въззивният съд приел, че по делото не се твърдят и не се установяват обстоятелства, които да се подведат под хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, а от друга, че трудовото правоотношение на ищцата е било законосъобразно прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ – поради липса на притежавана от служителя квалификация „хабилитирано лице“, за законността на което не е от значение дали договорът е срочен или не.
Съгласно тълкуването дадено в т. 1Б от ТР № 4/01.02.2021г. по т.д. № 4/2017г. на ОСГК на ВКС основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ за прекратяване на трудовия договор е безвиновно и представлява нов юридически факт, който може да настъпи само при валидно сключен трудов договор. Когато при сключване на трудов договор с работодател, който се е съгласил, че притежаваните от работника или служителя образование или професионална квалификация са достатъчни за изпълняваната работа, но бъде установено, че изискванията за заемане на съответната длъжност са нормативно установени, което прави невъзможно запазването на трудовото правоотношение, работодателят може да поиска трудовият договор да бъде обявен за недействителен с иск по чл. 74 от КТ. Както съдът отбеляза, обявяване недействителността на трудовия договор може да поиска и работникът/служителят, който има правен интерес от това, както в самостоятелен исков трудов спор с предявяване на нарочен иск, така и инцидентно в рамките на висящ исков процес, включително и чрез довод или възражение в спор за незаконно уволнение, както по време на действие на трудовото правоотношение, така и когато то е прекратено.
Основанието за прекратяване по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ е приложимо, когато трудовият договор е сключен в нарушение на нормативно установените изисквания за заемане на съответната длъжност до момента на обявяване на недействителността от съда, до който момент е налице валидно трудово правоотношение, което няма пречка да бъде прекратено при наличие на предвидените в закона хипотези. Докато не бъде обявена недействителността на трудовия договор с влязло в сила решение на съда по чл. 74, ал. 2 от КТ или преюдициално в мотивите на съдебното решение, когато довод/възражение за недействителност е въведен от заинтересованата страна във висящия процес относно законността на уволнението, ще е налице действително правоотношение, което може да бъде прекратено от работодателя на всяко едно от изчерпателно изброените основания за прекратяването му. След обявяване на недействителността на трудовия договор, основанието за прекратяване по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ ще стане неприложимо, защото няма да е налице валидно сключен трудов договор, който може да бъде прекратен на кое да е от основанията за прекратяването му.
В конкретния случай в исковата молба законосъобразността на заповедта на работодателя е била оспорена от ищцата с доводи за неясно основание за прекратяване на трудовото правоотношение и наличие на противоречие в цитираните в текста й правни основания – чл. 325, ал. 1, т. 3 и чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, които взаимно се изключват; за неприложимост на сочените основания към безсрочното трудово правоотношение на ищцата, по силата на което е заемала длъжността „лекар анестезиолог – асистент“ преди изменението на трудовото правоотношение с ДС от 23.12.2020г. за заемане на длъжност „началник“ до провеждането на конкурс; за недействителност поради противоречие на закона на това ДС от 23.12.2020г., доколкото към датата на сключването му ищцата не е отговаряла на нормативното изискване на чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ; както и за злоупотреба с права от страна на работодателя, поради това, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата е извършено целенасочено след подаден от нея на 30.03.3023г. сигнал до Съвета на директорите за нередности в Методика за отчисленията на акушерките за участие в услуга „Избор на екип“; че работодателят не й е осигурил възможност за запознаване със съдържанието на ДС от 12.05.2023г.
Съгласно чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ началник на клиника може да бъде лекар, съответно лекар по дентална медицина – хабилитирано лице, с призната медицинска специалност по профила на клиниката, а съгласно ал. 7 на чл. 68 от ЗЛЗ трудовите договори с началника на клиника или отделение се сключват от ръководителя на лечебното заведение за срок до три години след провеждане на конкурс по Кодекса на труда.
Няма спор по делото, че както към момента на сключване на допълнителното споразумение от 23.12.2020г., така и към момента на прекратяване на трудовото й правоотношение, ищцата не е била хабилитирано лице. Няма спор между страните също, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с оспорената заповед от 18.05.2023г., работодателят не е провел конкурс за заемане на длъжност „началник“ на КАИЛ при СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД. Поради това общото основание за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т. 3 от КТ, на което се е позовал работодателят в оспорената заповед не е възникнало. Със сключване на допълнителното споразумение от 23.12.2020г. работодателят се е съгласил, че притежаваната от работника или служителя професионална квалификация е достатъчна за изпълняваната работа за времето докато длъжността бъде заета въз основа на конкурс, въпреки че изискванията за заемане на длъжността са били нормативно установени /чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ/ и към този момент. Т.е., обстоятелството, че нормативно установените изисквания за заемане на длъжността не са били спазени е факт, който е бил известен на работодателя, както към момента на сключване на ДС от 23.12.2020г., по силата на което ищцата е била назначена на длъжността началник клиника, така и към момента на прекратяване на трудовото й правоотношение – 18.05.2023г. Ето защо факта на непритежавана от ищцата квалификация „хабилитирано лице“ в случая не е нов в отношенията между страните по трудовото правоотношение, а както съдът вече отбеляза, основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ за прекратяване на трудовия договор предпоставя нов юридически факт, който може да настъпи само при валидно сключен трудов договор. На недействителността на допълнителното споразумение в този смисъл по делото се е позовал работникът, а въззивният съд в противоречие с отговора на правните въпроси не се е произнесъл по този довод за незаконност на оспореното уволнение вследствие допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Според разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от КТ трудов договор, който противоречи на закона или на колективен трудов договор или ги заобикаля, е недействителен. Страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена. Когато трудовият договор е прекратен, интересът от иск/довод/възражение за неговата недействителност или недействителността на отделна негова клауза, произтича от значението му за законосъобразността на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение и за възстановяване на работа на работника или служителя.
Ето защо е основателно оплакването в касационната жалба, че произнасянето по довода за недействителност на допълнителното споразумение от 2020г. има преюдициално значение по спора за законността на уволнението. Действителността на сключеното между страните допълнително споразумение има значение, както за законосъобразността на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, така и за възстановяване на предишната работа /коя работа е предишна съдът следва да реши според това дали е действително или не допълнителното споразумение от 23.12.2020г., съответно длъжността заемана от работника преди или след сключване на същото/.
Със сключване на това допълнително споразумение, считано от 23.12.2020г. между страните не е възникнало ново валидно и срочно трудово правоотношение по чл. 68, ал. 1, т. 4 от КТ за длъжност, за заемането на която чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ е предвиждал изискване началник на клиника да бъде лекар – хабилитирано лице, с призната медицинска специалност по профила на клиниката. Правните изводи в обратния смисъл в обжалваното въззивно решение са в нарушение на материалния закон.
До 23.12.2020г. страните са били обвързани от валидно безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищцата e заемала длъжност „лекар анестезиолог – асистент“ при ответника. Съгласно правилото на чл. 67, ал. 3 от КТ трудовият договор за неопределено време не може да се превръща в договор за определен срок, освен при изрично, писмено изразено съгласие на работника конкретно по въпроса за времетраенето на договора. Предпоставките, при които законодателят допуска тази възможност, са: писмено съгласие на работника; отправено до насрещната страна по правоотношението; предхождащо по време сключването на допълнителното споразумение за изменение в срока на договора; отделно волеизявление от това по договора за изменение на съществуващото трудово правоотношение, защото съществено е инициативата за превръщането на безсрочния в срочен трудов договор да е на работника, волята му да не е опорочена, изявлението да е доброволно и изменението да се желае действително, доколкото такова изменение е неблагоприятно за него; да са установени и изрично посочени конкретно приложимите условия по чл. 68 от КТ; срокът на действие на договора да е съобразен и съответен на причините за изменението по конкретното правоотношение, с оглед трудовите функции на работника.
При обосноваване на изводите, че с допълнителното споразумение от 23.12.2020г. между страните е сключен нов срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 4 от КТ за новата трудовата функция „началник клиника“ на мястото на съществувалия до този момент трудов договор за неопределено време от 2004г., който бил прекратен, въззивният съд се е позовал на инициативата на работника за сключване на допълнително споразумение и писменото му подписване от страните, без да направи преценка за наличие на предвидените в закона предпоставки за трансформиране на правоотношението /изрично писмено изявление на работника/служителя отправено до насрещната страна по правоотношението, което е отделно и предхождащо по време сключването на допълнителното споразумение за изменение срока на договора/. Въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че по делото е установен единствено факта на подадено от Е. Г. заявление за преназначаването й на длъжност началник на клиника в КАИЛ, в което не се съдържа изявление и съгласие за трансформиране на трудовото й правоотношение от безсрочно в срочно; липсва друго изявление на работника за съгласие за заемане на срочна длъжност или въобще във връзка с времетраенето на договора, предхождащо сключването на допълнителното споразумение и конкретно за изменение срока на договора. Ето защо изводът за дадено от работника съгласие за изменение и спазено изискване по чл. 119 от КТ и в същото време за прекратяване на безсрочно и сключване на ново срочно трудово правоотношение, направени въз основа на подписаното от него заявление и споразумение, е в противоречие със закона. Тези правни изводи се и взаимно изключват.
Поради това, че към датата на сключване на допълнителното споразумение от 23.12.2020г. ищцата не е била хабилитирано лице, то това споразумение противоречи на закона – чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ. На това основание оспореното допълнително споразумение е недействително на основание чл. 74, ал. 1 от КТ и е основателен заявеният в този смисъл довод на ищцата по делото.
Преюдициално установената недействителност на допълнителното споразумение следва да се съобрази от съда при разглеждане на конститутивните искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.
Доколкото с оспорената заповед на работодателя от 18.05.2023г. е прекратено трудовото правоотношение на Е. Г. на длъжност началник на КАИЛ, а допълнителното споразумение от 23.12.2020г., въз основа на което ищцата е приела да изпълнява тази длъжност за времето, докато бъде заета въз основа на конкурс е недействително поради противоречие на чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ, то основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ – непритежавано от работника необходимо образование или професионална квалификация за изпълняваната работа – не е осъществено. Това основание е приложено по отношение на длъжност, заета на основание недействително допълнително споразумение, а твърдения, нито доказателства, че ищцата не притежава необходимото образование или професионална квалификация за заемане на длъжността „лекар анестезиолог – асистент“, която е заемала преди сключване на недействителното допълнително споразумение по делото няма ангажирани. Ето защо заповедта, с която на основание по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищцата е незаконосъобразна и следва да се отмени.
Отново в причинна връзка с недействителността на сключеното между страните допълнително споразумение от 23.12.2020г., след отмяна на незаконното уволнение, конститутивният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ следва да се уважи като ищцата бъде възстановена на предишната работа, а именно заеманата от нея преди сключване на недействителното споразумение длъжност – лекар анестезиолог - асистент.
В заключение предявените искове са доказани по основание и следва да се уважат. Обжалваното въззивно решение като неправилно следва да се отмени на основание чл. 293, ал. 2 вр. ал. 1 от ГПК.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ищцата има право на поискани и доказани разноски. Претенцията обхваща платено възнаграждение на адвокат в размер на по 1100 лева за всяка от трите инстанции. Искането е подкрепено с доказателства за реално извършване на разходите. В общ размер разноските по делото следва да се възложат в тежест на ответника по касация.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на съда следва да се присъдят и всички дължащи се по делото такси и разноски, съгласно чл. 3, чл. 18, ал. 1 и ал. 1, т. 1 и т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК за предявените два кумулативно съединени иска. Същите следва да се възложат в тежест на работодателя.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОТМЕНЯ въззивно решение № 5776/24.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 936/2024г. по описа на Софийски градски съд и вместо него постанови:
ПРИЗНАВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за незаконосъобразна и отменя Заповед № 39/18.05.2023г. на изпълнителния директор на СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 и чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ вр. чл. 68, ал. 2 от ЗЛЗ е прекратено трудовото правоотношение на Е. Г. Г. – И. с ЕГН [ЕГН].
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ Е. Г. Г. – Иванова с ЕГН [ЕГН] на заеманата преди незаконното уволнение длъжност „лекар анестезиолог – асистент“ в КАИЛ на СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да заплати на Е. Г. Г. – И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 3300 лева, представляваща разноски за три инстанции.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК СБАЛАГ „Майчин дом“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер 350 лева за всички инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.