Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

При участието на секретаря Силвиана Шишкова,
като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
т. д. № 951/2024 год. , за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от П. В. М., чрез процесуален пълномощник, против решение № 261095 от 09.08.2023 г. по в. гр. д. № 7436/2020 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, II-г състав, с което е потвърдено решение от 21.04.2020 г. по гр. д. № 19898/2018 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 143-ти състав. С първоинстанционното решение е признато за установено съществуването на вземане на БАНКА ДСК АД от П. В. М. въз основа на договор за кредит за текущо потребление от 28.10.2016 г. за сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 273338/2017 г. на СРС, а именно - 5 790.43 лв. – главница по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от 28.04.2017 г. до окончателното й изплащане; 262.46 лв. – договорна лихва за периода от 13.11.2016 г. до 27.04.2017 г.; 13.93 лв. – наказателна лихва за периода от 18.04.2017 г. до 27.04.2017 г.; 120 лв. – заемни такси по договора.
В касационната жалба се правят оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Поддържа се, че договорът за кредит страда от пороци, подробно изброени, които по силата на чл. 22 ЗПК водят до цялостната му нищожност и които въззивният съд не е изследвал задълбочено. В частност се оспорва изводът за неприложимост на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, според която всички елементи от договора следва да са представени с еднакъв по вид, формат и размер на шрифта, не по-малък от 12, като се излага, че изискванията на съответната директива са минимално задължителните, а страните - членки могат да предвидят и по-големи гаранции за защита правата на потребителите. По подробно изложени съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено и исковите претенции на банката да бъдат отхвърлени.
Касационно обжалване на решението е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по правния въпрос - „Противоречи ли на чл. 10, параграф 2 и съображение 31 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за изписване на всички елементи от договора за потребителски кредит с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12?“
Против касационната жалба е постъпил в срок писмен отговор от БАНКА ДСК АД, чрез процесуален пълномощник, със становище за нейната неоснователност.
Въз основа на посочените в жалбата основания за неправилност на въззивното решение, доводите на страните и материалите по делото, съставът на Върховния касационен съд приема следното:
За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е посочил, че неговите крайни изводи съвпадат с тези на районния съд, като е намерил, че доводите на ответника във въззивната му жалба са същите като в отговора на исковата молба и на тях е даден подробен и адекватен отговор със съдебния акт на първоинстанционния съд. Приемайки, че мотивите на районния съд са конкретни, обстойни и правилни, съставът на въззивния съд е препратил изцяло към тях, на основание чл. 272 ГПК, и така ги е направил свои. По значимия за делото правен въпрос съдът, след установяване, че шрифтът на договора за потребителски кредит и общите условия към него е 11, а не 12, както предвижда чл. 10, ал. 1 ЗПК, и след обсъждане на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО, е изложил множество съображения, въз основа на които е заключил, че националното изискване към големината на шрифта излиза извън рамките и целта на защитата на потребителя в светлината на правото на ЕС. След като е приел, че договорът и общите условия в този си вид са четливи, ясни и разбираеми, съдът е счел, че следва да остави неприложена разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК в съответната част (досежно размера на шрифта), респективно е намерил за неоснователно възражението за нищожност на договора, основано на императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК.
По отношение на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Съгласно чл. 23 и съображение 47 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета държавите членки установяват система от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно Директивата, и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции, като предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Именно в съответствие с цитираните разпоредба и съображение съгласно ЗПК – законът, с който се въвеждат разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО, нарушението на предписанието досежно размера на шрифта води до недействителност на договора за потребителски кредит и за него кредиторът се санкционира с лишаване от лихвите и другите разходи по кредита (чл. 23 ЗПК). В решение по дело С-42/15 СЕС дава тълкуването, че за неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на Директива 2008/48, кредитодателят може да бъде санкциониран съгласно националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски. С Определение на Съда на Европейските общности /шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-535/20 е прието, че член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 . Изяснено е, че доколкото в Директива 2008/48 не се определят подробно форматът и размерът на шрифта, с които информацията относно условията на договора и последиците от сключването му трябва да бъде предоставена на длъжника при сключването на договор за потребителски кредит, държавите членки остават по принцип компетентни да установят правила както относно конкретната форма на представяне на тази информация, така и относно последиците от неспазването му (недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК), като решението има задължителен характер съгласно чл. 633 ГПК. Относно това, че размерът на шрифта, установен в чл. 10, ал. 1 ЗПК, е от значение за действителността на договора за потребителски кредит е налице и формирана практика по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 50206 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 3578/2020 г., ІІІ г. о. и решение № 50162 от 10.01.2023 г. по т. д. № 550/2022 г., ІІ т. о.
Предвид изложеното се налага изводът, че изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за изписване на всички елементи от договора за потребителски кредит с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12 не противоречи на член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, което е и отговорът на материалноправния въпрос.
С оглед казаното по-горе, въззивното решение, с което е изцяло споделено и потвърдено първоинстанционното такова, се явява частично неправилно като постановено при нарушение на материалния закон.
По силата на разпоредбата на чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК и поради това, че договорът за кредит за текущо потребление от 28.10.2016 г. не съответства на законовото изискване – всички негови елементи да се представят с размер на шрифта, не по-малък от 12, същият е недействителен. В този случай и въз основа на разпоредбата на чл. 23 ЗПК касаторът отговаря само до размера на чистата стойност на кредита (главницата), като не дължи договорни лихви и други разходи по него. Установените по делото плащания по дълга в размер на 80.15 лв. следва да бъдат приспаднати от размера на усвоената главница, която е 5 840 лв. По тези съображения въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е прието за установено, че П. В. М. дължи заплащането на следните суми: разликата над 5 759.85 лв. до 5 790.43 лв. – главница по договора за кредит; 262.46 лв. – договорна лихва за периода от 13.11.2016 г. до 27.04.2017 г.; 13.93 лв. – наказателна лихва за периода от 18.04.2017 г. до 27.04.2017 г. и 120 лв. – заемни такси по договора; и вместо него да се постанови друго, с което установителният иск по чл. 422 ГПК в посочените части да бъде отхвърлен. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да бъде оставено в сила, доколкото връщането на непогасената главница безспорно се дължи и това следва да бъде съобразено именно в настоящото производство, без нужда от провеждане на друг исков процес (по иск с правно основание чл. 55 ЗЗД). В този смисъл е и практиката по чл. 290 ГПК - решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о., решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г., I т. о. и др.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОТМЕНЯ решение № 261095 от 09.08.2023 г. по в. гр. д. № 7436/2020 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, II-г състав, с което е потвърдено решение от 21.04.2020 г. по гр. д. № 19898/2018 г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 143-ти състав, в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на БАНКА ДСК АД от П. В. М. въз основа на договор за кредит за текущо потребление от 28.10.2016 г. за част от сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 273338/2017 г. на СРС, а именно: за разликата над 5 759.85 лв. до 5 790.43 лв. – главница по договора за кредит; за 262.46 лв. – договорна лихва за периода от 13.11.2016 г. до 27.04.2017 г.; за 13.93 лв. – наказателна лихва за периода от 18.04.2017 г. до 27.04.2017 г. и за 120 лв. – заемни такси по договора, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на БАНКА ДСК АД с ЕИК[ЕИК] срещу П. В. М. с ЕГН [ЕГН] за установяване по реда на чл. 422 ГПК съществуването на следните вземания по договор за кредит за текущо потребление от 28.10.2016 г., относно които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 273338/2017 г. на СРС, а именно: разликата над 5 759.85 лв. до 5 790.43 лв. – главница по договора за кредит; 262.46 лв. – договорна лихва за периода от 13.11.2016 г. до 27.04.2017 г.; 13.93 лв. – наказателна лихва за периода от 18.04.2017 г. до 27.04.2017 г. и 120 лв. – заемни такси по договора за кредит.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 261095 от 09.08.2023 г. по в. гр. д. № 7436/2020 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, II-г състав в останалата обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: