Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 4295 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 14207 от 19.09.2025 г., подадена от Ф. Л. Б. чрез адвокат А. К.-М. от АК - К., срещу въззивно Решение № 452 от 18.08.2025 г. по в.гр.д.№ 306/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград, ІІ възз.гр.състав.
С въззивното решение е обезсилено Решение № 318 от 23.12.2024 г. по гр.д.№ 606/2024 г. по описа на РС – Гоце Делчев в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ф. Ф. Б. и Б. Ю. Б. иск за признаване за установено по отношение на Ф. Л. Б., че двамата ищци са собственици на основание давност и в режим на СИО на масивна сграда със застроена площ от 54 кв.м., пристроената от към западната страна на построената в имота двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 105 кв.м. и е оставено без уважение искане за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 161, том 1, рег.№ 1286, дело № 154 от 02.04.2024 г., вписан в Службата по вписванията – гр. Гоце Делчев с вх.рег.№ 1096, дв.вх.рег.№ 1097 от 02.04.2024 г., акт № 60, том 5, дело № 879, парт.кн. 85557 до 85560, като недопустимо и съдебното производство е прекратено в тази му част.
Подадената касационна жалба е процесуално недопустима в частта ѝ, подадена срещу тази част на въззивното решение. Ответникът няма правен интерес да обжалва решение, постановено в негова полза - с което производството по делото е прекратено частично, поради което касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. В този смисъл - за липсата на правен интерес от обжалване на благоприятно за жалбоподателя решение, е и трайната практика на ВКС (Определение № 424 от 26.04.2010 г. по гр.д.№ 90/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 50936 от 23.12.2022 г. по гр.д.№ 2134/2022 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 540 от 07.02.2024 г. по гр.д.№ 1817/2023 г. на ВКС, І г.о., Определение № 2079 от 23.07.2024 г. по т.д.№ 210/2024 г. на ВКС, ІІ т.о.). С интерес от подаването на касационна жалба срещу обсъжданото произнасяне разполагат само ищците, а те не са обжалвали въззивното решение.
Касационната жалба е процесуално допустима в частта, в която е подадена срещу частта от въззивното решение, с която Решение № 318 от 23.12.2024 г. по гр.д.№ 606/2024 г. по описа на РС – Гоце Делчев е отменено в частта, с която предявеният установителен иск от Ф. Ф. Б. и Б. Ю. Б. срещу Ф. Л. Б. е отхвърлен и е оставено без уважение искането на ищците за отмяна на издадения на ответника Ф. Л. Б., нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 161, том 1, рег.№ 1286, дело № 154от 02.04.2024 г., вписан в Службата по вписванията - град Гоце Делчев, при Агенцията по вписванията - град София с вх.рег.№ 1096, дв.вх.рег.№ 1097 от 02.04.2024 г., акт № 60, том 5, дело № 879, парт.кн. 85557 до 85560, в частта му за 1/4 ид.ч. от УПИ *, от квартал 54 по регулационния план на [населено място], [община], с площ 420 кв.м.; изцяло за 1/2 ид.ч., отнасяща се за втори жилищен етаж със застроена площ от 105 кв.м. от построената в описания процесен недвижим имот двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 105 кв.м. и изцяло в частта му, отнасяща се за масивна сграда (гараж) със застроена площ 51 кв.м., пристроена откъм южната страна на построената в описания процесен недвижим имот двуетажна жилищна сграда, вместо което е постановено, че се признава за установено по отношение на Ф. Л. Б., че Ф. Ф. Б. и Б. Ю. Б. са собственици на основание давност и в режим на СИО върху следният недвижим имот, находящ се в строителните граници на [населено място], [община], област Благоевград, а именно: 1) 1/2 идеална част от УПИ *, кв. 54 по регулационния план на [населено място], [община], област Благоевград, одобрен със Заповед № 1378 от 1977 г. на ОНС Хаджидимово, с площ за имота от 420 кв.м. при посочени граници; 2) втори жилищен етаж със застроена площ от 105 кв.м. от построената в описания процесен недвижим имот двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 105 кв.м. и разгъната застроена площ от 210 кв.м., построената в североизточната част на имота и откъм съседа от изток — улица, и 3) на масивна сграда (гараж) със застроена площ от 51 кв.м., пристроена откъм южната страна на построената в описания процесен недвижим имот двуетажна жилищна сграда, както и е отменен издаденият на ответника Ф. Л. Б. нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 161 от 02.04.2024 г. за половината от 1/2 идеална част от УПИ *, кв. 54 по РП на [населено място], одобрен със Заповед № 1378 от 1977 г. на ОНС Хаджидимово, за втори жилищен етаж и за 1/2 ид.ч. от масивна сграда (гараж), пристроена откъм южната страна на двуетажната жилищна сграда.
Ответниците по касация Ф. Ф. Б. и Б. Ю. Б. са депозирали отговор чрез адвокат Т. П. от АК – Благоевград. Поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
По делото е установено, че ищците Ф. и Б. Б. са съпрузи. Ответникът Ф. Б. е баща на Ф. Б.. Процесният терен е закупен по време на брака на родителите на Ф. Б., тогава е построена и двуетажната жилищна сграда в имота. През 1998 г. Ф. Б. е декларирал с подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ, че притежава недвижим имот - УПИ с площ 420 кв.м. и застроените в него сгради - жилище от 2 етажа, построено 1985 г., РЗП 144 кв.м., вкл. обслужващи части 216 кв.м. и гараж, построен 1985 г., РЗП 40 кв.м., находящи се на [улица], [населено място], кв. 181, пл.№ *. Като съсобственици при равни дялове е посочил себе си и съпругата си З. Б..
Бракът на Ф. и З. Б. (родителите на ищеца) е прекратен с развод, постановен с влязло в сила на 23.07.2008 г. решение.
След развода си с Ф. Б. през 2012 г. З. З. е декларирала с подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ, че притежава недвижим имот собственост на УПИ № *, кв. 54, с площ от 420 кв.м. и застроени в него сгради - жилище от 2 етажа, построено 1985 г., РЗП 81 кв.м., вкл. обслужващи части 162 кв.м. и гараж, построен 1985 г., РЗП 75 кв.м., находящи се на [улица], [населено място], пл.№ *. Като съсобственици при равни дялове от по 1/2 идеална част е посочила себе си и Ф. Б..
С решение № 66 от 09.01.2013 г., постановено по гр.д.№ 1111/2012 г. Ф. Б. е осъден да възстанови на З. З. владението върху УПИ № *, кв. 54 по плана на [населено място] с площ от 420 кв.м., ведно с построените в него жилищна сграда с площ от 81 кв.м. и масивна сграда с площ от 75 кв.м.
На 29.09.2023 г. в полза на ищеца Ф. Ф. Б. е съставен нотариален акт № 14/2023 г. за собственост на основание давностно владение на 1/2 идеална част от УПИ № *, кв. 54 по плана на [населено място] с площ от 420 кв.м., ведно с втори жилищен етаж със застроена площ от 105 кв.м. от двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 105 кв.м. и РЗП от 210 кв.м., построена в североизточната част от имота, ведно с масивна сграда гараж с площ от 51 кв.м., пристроена откъм южната част на двуетажната жилищна сграда.
С нотариален акт № 13 от 29.09.2023 г. З. З. дарила на сина си Ф. Б. 1/4 ид.ч. от УПИ № *, кв. 54 по плана на [населено място] с площ от 420 кв.м., ведно с 1/2 ид.ч. от първи жилищен етаж със застроена площ от 105 кв.м. от двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 105 кв.м., построена в североизточната част от имота, ведно с 1/2 ид.ч. от масивна сграда със застроена площ от 54 кв.м., пристроена откъм западната част на двуетажната жилищна сграда, като си е запазила правото на ползване върху дарените ид.части от имота и сградите до края на живота си.
Прието е, че с дарението З. З. е прехвърлила на сина си правото на собственост, което тя има след развода върху обектите, като в дарението не се включва, тъй като според данните по делото тя признава правото на собственост на сина й върху обектите, за които той се е снабдил с нотариален акт за придобиването им по давност.
На 02.04.2024 г. Ф. Б. се е снабдил с нотариален акт № 161/2024 г. за собственост на основание давностно владение на 1/2 ид.ч. от УПИ № *, кв. 54, ведно с 1/2 ид.ч. от двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 105 кв.м., построена в североизточната част от имота, ведно с 1/2 ид.ч. от масивна сграда гараж с площ от 51 кв.м., пристроена откъм южната част на двуетажната жилищна сграда и 1/2 ид.ч. от масивна сграда със застроена площ от 54 кв.м., пристроена откъм западната част на двуетажната жилищна сграда. Ответникът не оспорва правата на бившата си съпруга З. З. като счита, че след развода всеки един от тях има по 1/2 ид.ч. от УПИ-то и всички сгради, намиращи се в него.
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства.
Свид. И., сестра на ищеца и дъщеря на ответника, според която отношенията с баща й не са влошени, но просто не си говорят, сочи че средствата за оправяне за живеене на първи етаж са били от брат й; той е плащал на майсторите; трябвало да се измаже да се налепят плочки по пода, да се прокара ВиК инсталация; след като сторил това, родителите им се преместили да живеят на първия етаж; работилницата е изградена от брат й заедно с родителите им, а гаражът го е построил брат й, като баща им също е участвал, но срещу надница; за заплащаната му надница знае от баща си; освен работилница в къщата като съпрузи брат й с жена му нищо друго не са правили; баща им устно е дал съгласие на брат й да ремонтира къщата; баща им нищо не поддържа; по къщата е имало много ремонти, които е извършвал брат й – сменял дограма, правил цокъл, външна мазилка; половината от градината е оставена на брат й като е обработвана от снаха им - ищцата по делото; уговорката била брат й да стегне първия етаж и да остане втория негова собственост - казали му: „втория етаж е твой, оправяй го, ние слизаме долу“; те дали съгласие да остане горния етаж на брат й; оставили етажа на брат й да си е негов, да си го ремонтира, ако иска; разрешили му да живее като техен син; по отношение на двора родителите им казали, че половината е на брат й. Сочи още свидетелката, че гаражът е построен по инициава на брат й през 2010 г.; отношенията между брат й и баща й в момента са лоши; такива са от 2023 г., когато баща им залял майка им с бензин и оттогава не си говорят.
Свид. Х. е съсед, живее на 300-400 м. от имота, сочи, че Ф. е спретнал първи етаж, направил е кухня, две стаи за живеене – ел. инсталация, канализация, мазилка; докато нямали разправии помежду си вторият етаж е подарен от двамата родители на сина им, в който етаж да живее спокойно със семейството си; гаражът също е построен от Ф., като на строежа е участал и баща му Ф., но срещу получавана надница от 40 лв. Това го е предложил на ищеца баща му, че за да му работи трябва да му заплаща. По отношение на градината в имота сочи, че през цялото време се обработва от младите - от Ф. и жена му, и никой не е оспорвал това от 2010 г.; уговорката е била Ф. да стегне със собствени средства първи етаж, а втория да остане за него. За втория етаж е казано на Ф., че остава негова собственост, стига да стегне първи етаж. Това го знае от ищеца – от Ф.; не знае дали му е казано, че цялата градина е дадена на него, но е видял, че я обработват Ф. и жена му.
Свид. Т., без родство със страните, е заявил, че когато е останал Ф. на втория етаж, това са му го дали като на син. Не знае да му е казано, че остава негова собственост, но според свидетелят щом живее на втория етаж трябва да е негова собственост; сочи, че градината се ползва общо; повече в нея работи Ф., както и че Ф. ползва гаража, откакто се е оженил.
Свид. У. е работил при полагане основите на къщата, за което му е плащал Ф.. Знае, че в къщата живее Ф. със съпругата си.
Въззивният съд е отчел, че РС не е дал вяра на показанията на свидетелите И. и Х. по съображения, че показанията им противоречат на представената по делото декларация по чл. 14 ЗМДТ, подадена през 1998 г. от Ф. Б..
Окръжният съд не е споделил становището на първоинстанционния съд да не се дава вяра на показанията на свид. И.. Счел е, че показанията й са логични, непротиворечиви, съответстващи на отношенията между страни досежно владеенето на имотите до развода, когато отношенията между родителите й (ответника и майка й) са се обтегнали и като родственик на страните по делото – сестра на ищеца и дъщеря на ответника, свидетелката е добре запозната с отношенията, в т.ч. и с имуществените, в семейството. Според ОС подаването на декларация по чл. 14 ЗМДТ през 2012 г. от З. З., след развода й с Ф. Б., се обяснява с възникналите и впоследствие ескалирали конфликтни отношения между родителите. Като съсобственици при равни дялове от по 1/2 идеална част посочила себе си и Ф. Б.. От тази декларация, обсъдена с останалите доказателства по делото обаче не следва извод за липсата на изявление от нея и ответника за предаване владението на втория етаж и на половината от УПИ-то на сина и снаха им. ОС е посочил, че по този начин преценява и приключилия с Решение № 66 от 09.01.2013 г. по гр.д.№ 1111/2012 г. спор по чл. 76 ЗС между ответника и бившата му съпруга.
Декларацията по чл. 14 ЗМДТ на Ф. Б., предвид подаването й през 1998 г., е преценена като такава без съществено значение за делото, тъй като ищците се позовават на предадено им владение като родител след датата на подаването й.
От правна страна въззивната инстанция е приела, че тезата на ищците, че са придобили правото на собственост върху имотите по давност в режим на СИО, е доказана. Изложени са принципни постановки по приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС. Прието е, че предаването на владението от предишния собственик не е формален акт. То може да се изрази словесно или чрез конклудентни действия. В настоящия случай владението на втория етаж и половината от УПИ е предадено на ищците Ф. и Б. Б., както словесно от родителите на първия ищец, така и с конклудентни действия. Това е прието за установено от гласните доказателства - показанията на свид. И. и свид. Х. за уговорка между сина и родителите му, подкрепяща се и от изпълнението на уговорката, според която синът им по време на брака му с Б. Б., със собствени средства е пригодил за живеене първия етаж, в който родителите му около 2001 г. са се преместили от втория да живеят на първия, заради което те са му предали владението на втория етаж от същата сграда, и оттогава Ф. Б. е единствен, който поддържа със собствени средства имота, извършвайки всички необходими ремонти, както и подобрения в него – сменя дограма, прави парно отопление, цокъл на къщата и пр. ОС не е споделил извода в решението на РС, че на ищците е предоставено ползването/държането на втория етаж от жилищната сграда и че спрямо ответника не е демонстрирано собственическо отношение през релевантния период, считано от 2001 г. в продължение на 10 години. По отношение на поземления имот искът също е преценен за основателен, тъй като е налице уговорка за предаване владението на половината от УПИ, като ищците обработват целия имот като градина, също от 2001 г. Въззивният съд е посочил, че му е известна съдебна практика, съобразно която, след като липсва изрична правна норма, предвиждаща възможност осъществено владение върху реална част от поземлен имот, неотговаряща на изискванията на чл. 200 ЗУТ за самостоятелното й придобиване, да се счита за осъществено владение върху идеална част от целия поземлен имот, т.е. не би могло да се придаде правно значение на неосъществилия се факт – владение върху идеална част от целия поземлен имот и да се признае за възникнало право на собственост по давност върху идеална част от целия поземлен имот с размер на идеалната част, съответен на площта на реално владяната част. Но в случая, предвид факта, че е налице словесно изявление на волята на страните, която може да се извлече, тъй като е обективирана от последвалите в изпълнение на тази уговорка за предаване на владението не само на втория етаж, но и на половината от дворното място (градината), т.е. налице е изразено съгласие за предаване владението на половината УПИ, според ОС няма пречка да се придобие по давност, съответната идеална част от имота според изявлението и съгласието на родителите на ищеца. Подобно разрешение в практиката на ВКС се е наложило за приложимо в случаите, когато сделка има за предмет реална част от недвижим имот (както поземлен имот, така и жилище), която не може да се обособи като самостоятелна при спазване на изискванията на устройствения закон, но при тълкуване на волята на страните по договора може да се извлече, че те са съгласни предметът на сделката да е за съответната идеална част от имота.
За основателен е приет и искът по отношение на гаража. Фактическото строителство не създава право на собственост, но в разглеждания случай се установява, че ищецът със съпругата му са демонстрирали с изграждането му със собствени средства и осъществяването на фактическа власт с ползването единствено и само от тях за намерението им за неговото своене, което е продължило повече от 10 години.
Предвид крайния извод за осъществено в полза на ищците придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, ОС се е произнесъл и по последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК.
В изложението към касационната жалба са поставени въпроси и се твърди произнасяне в противоречие с практика на ВКС.
Същевременно, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Проверката за наличието на пороци от кръга по чл. 280, ал. 2 ГПК предшества обсъждането дали са налице основания в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, в която връзка настоящият състав намира следното:
Прочитът на формираната от въззивния съд правораздавателна воля е достатъчен, за да възникне съмнение за очевидна неправилност на атакуваното решение. Причина за това е аксиоматичното правило, че предмет на защита с исковете за собственост може да бъде „вещ“, т.е. материален обект със самостоятелно съществуване, а по делото няма данни изобщо да е бил поставен на изследване въпросът дали вторият етаж съставлява самостоятелен обект на правото на собственост в рамките на жилищната сграда. Статутът на обектите в сградата е от значение за преценката и по въпроса какъв е статутът на застроения терен, в която насока също отсъства обсъждане във въззивния акт. Изложеното налага касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
При допускане на обжалването страната – касатор дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 50 лв., равностойна на 25,56 евро.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Ф. Л. Б. срещу частта от въззивно Решение № 452 от 18.08.2025 г. по в.гр.д.№ 306/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград, ІІ възз.гр.състав, с която е обезсилено Решение № 318 от 23.12.2024 г. по гр.д.№ 606/2024 г. по описа на РС – Гоце Делчев в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ф. Ф. Б. и Б. Ю. Б. иск за признаване за установено по отношение на Ф. Л. Б., че двамата ищци са собственици на основание давност и в режим на СИО на масивна сграда със застроена площ от 54 кв.м. и е оставено без уважение искане за отмяна на нотариален акт за собственост на недвижим имот № 161, том 1, рег.№ 1286, дело № 154 от 02.04.2024 г., вписан в Службата по вписванията – гр. Гоце Делчев с вх.рег.№ 1096, дв.вх.рег.№ 1097 от 02.04.2024 г., акт № 60, том 5, дело № 879, парт.кн. 85557 до 85560, досежно тази сграда като недопустимо и съдебното производство е прекратено в тази му част.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 452 от 18.08.2025 г. по в.гр.д.№ 306/2025 г. на Окръжен съд – Благоевград, ІІ възз.гр.състав в останалата обжалвана част.
На касатора Ф. Л. Б., чрез адвокат А. К.-М. от АК - К., ДА СЕ СЪОБЩИ задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на сумата 25,56 (двадесет и пет евро и петдесет и шест евроцента) евро, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване или прекратяване след изтичане на срока за представяне по делото на документа за внесена държавна такса по сметка на ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.