С решение № 6 от 16.03.2012 г., поправено с Решение № 357 от 19.10.2012г. по гражданско дело № 925/2011 г. на Върховния касационен съд, II г.о., е извършено разпределение на ползване по чл.32, ал.2 ЗС на съсобствен имот между реституираните собственици Т. П. и С. К., и няколко търговски дружества: Булгарплодекспорт ООД, Рудметал АД, Булгартабак холдинг АД, „Вратица” АД и ЕТ „Ж.М. Консулт инженеринг-Ж. М.”. Прието е в мотивите на съда, че Т. П. и С. К. притежават по 11,085% ид.ч. от правото на собственост върху цялата сграда. С решението е определено кои обекти в сградата да ползват физическите лица - на С. К. е разпределен дял 5 по вариант трети на заключението на вещото лице, а на Т. П. е разпределен дял 6 по вариант трети на същото заключение; в решението липсва посочване на идеалните части, притежавани от останалите съсобственици-търговци, както и описание на обектите, които ще се ползват от тях. Решението е подписано с особено мнение от член на състава, който е изразил становище, че наследниците на отчуждения собственик, чиято сграда не съществува, имат право на обезщетение съгласно §6 ПЗР ЗППДОбП/отм./ единствено с акции и дялове от приватизираните търговски дружества, но не и с реална собственост в новопостроената сграда. Въз основа на решението на Върховния касационен съд е издаден изпълнителен лист срещу „Булгарплодекспорт” ООД за въвод във владение на стая № * на втория етаж от сградата и е образувано изпълнителното дело на ЧСИ Г. М., което е спряно до разрешаване на настоящия спор.
Приетата техническа експертиза установява идентичност между обекта с идентификатор № *****, придобит от ищеца с постановлението за възлагане и имота по изпълнителен лист № 2437/01.03.2017г., издаден по решението на Върховния касационен съд по чл.32, ал.2 ЗС, посочен като стая № * на втория етаж на сградата. Видно от заключението на вещото лице по вариант трети, което е обявено за неразделна част от решението, стая №* на втория етаж се намира в дял 5, разпределен на С. К..
С въззивната жалба на ищеца И. Х. е поискано приемане на ново доказателство - акт за държавна собственост № 3595 от 11.02.1999г., което въззивният съд е отказал да стори, позовавайки се на чл. 266, ал.1 ГПК.
При горните фактически обстоятелства въззивният съд е намерил иска за неоснователен. Приел е, че ищецът - купувач от публична продан не е могъл да придобие правото на собственост върху възложения му имот, тъй като към момента на извършване на публичната продан върху цялата пететажна сграда е наложена възбрана в полза на ответниците - физически лица. Тази възбрана, представляваща обезпечение в административно производство, предхожда образуването на изпълнителното дело. Съгласно чл.453 ГПК на вписалия възбраната е непротивопоставимо прехвърлянето на вещни права от длъжника, извършено след възбраната. Съдът също така е приел, че ищецът не е установил, че към момента на публичната продан длъжникът по изпълнението е бил собственик на продавания имот. Ответниците са собственици на идеални части от цялата сграда, в която се намира и процесната стая на площ от 13,35кв.м., предмет на публичната продан. Няма данни ответниците да са били уведомени и да са участвали в изпълнителното дело. Поради това проведената публична продан не прехвърля правото на собственост на купувача, доколкото не се установява длъжникът да е бил собственик на вещта. Това следва и от разпоредбата на чл.496, ал.2 ГПК според която от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. След тези изводи по съществото на спора въззивният съд е отговорил на наведените във въззивната жалба възражения за процесуални нарушения. Приел е, че нарушения при разпределението на доказателствената тежест от първата инстанция не са допуснати. С определението по чл.140 ГПК съдът се е произнесъл по всички предварителни въпроси, по доказателствата и доказателствените искания, изготвил е проект за доклад по чл.146 ГПК, квалифицирал е спора, подлежащите на установяване обстоятелства и е разпределил доказателствената тежест между страните достатъчно ясно, като е указал на ищеца, че следва при условията на главно и пълно доказване да установи правото си на собственост върху процесния имот, държането и владението върху имота, обема на собствеността.
По основанието за допускане на касационно обжалване .
Приема се в задължителната практика на Върховния касационен съд - Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.2, че когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания . В тази хипотеза е налице извинителна причина по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство .
По касационната жалба .
Предвид горното разрешение, то в случая Бургаски окръжен съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила относно разпределението на доказателствената тежест и необходимостта втората инстанция да отстрани пропуските на първата инстанция в тази насока и да допусне доказателства за обстоятелства, за които на страната не са били дадени указания, че носи доказателствена тежест. В изготвения от районния съд доклад по делото на ищеца са дадени общи указания да докаже своето право на собственост и владението върху имота, но липсват конкретни указания за необходимостта от установяване правото на собственост на праводателя - длъжник по извършената публична продан и липсата на такива представени доказателства - чл. 146, ал.2 ГПК. Във въззивната жалба на ищеца са наведени оплаквания за липса на указания, че е необходимо да доказва правото на собственост на праводателя си, като с жалбата на Х. е представен акт за държавна собственост от 1999г., според който в капитала на „Булгарплодекспорт” ООД са включени конкретни обекти в сградата, сред които и стая № 9 с площ 13,35 кв.м. При тези обстоятелства въззивният съд е следвало да допусне сочените от въззивника нови доказателства, относими към обстоятелството, за чието доказване не са били дадени ясни указания.
Посоченото нарушение на съдопроизводствените правила по принцип обуславя отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане с цел даване възможност на страната да ангажира съответните доказателства, което е била препятствана да направи. В случая това не се налага по следните съображения: Основният решаващ мотив на въззивния съд за отхвърляне на иска е приетото от него относно значението на вписаната възбрана върху цялата сграда и приложението на чл. 453 ГПК спрямо ищеца. Този извод не се споделя от настоящата инстанция. Възбраната върху цялата сграда, вписана 2000г., е допусната като обезпечителна мярка в административното производство по възстановяване на собствеността. Под съмнение е на първо място доколко обезпечаването на иска и конкретно налагането на възбрана са приложими в това производство. Целта на възбраната е да осигури ефективна реализация на принудително изпълнение спрямо възбранения имот, а в административното производство по ЗОСОИ, в което се признава правото на обезщетяване за имот, който не може да бъде реално възстановен и се определя вида и размера на това обезщетение, не стои въпрос за принудително изпълнение върху възбранения имот. На второ място, възбраната е вписана по партидата на Областния управител - ответника в административното производство и нейното действие е спрямо разпоредителни действия на този ответник, а не спрямо всички лица и възможни разпореждания - чл. 452, ал.2 ГПК прогласява за недействителни разпорежданията на длъжника с възбранения имот, извършени след вписване на възбраната. Разпоредбата на чл.453 ГПК установява непротивопоставимост на невписаните актове спрямо взискателя и присъединилите се кредитори, като отново визира актове, изходящи от длъжника. /Виж в този смисъл мотивите към т.3 на Тълкувателно решение 1/2015г. на ОСГТК, Решение № 105 от 25.01.2018г. по гр.д. № 4833/2016г. на ІІ г.о./ Ето защо, възбраната не е противопоставима нито на ищеца, нито на неговия праводател, тъй като правата им не са придобити от Областния управител, респ. от Държавата, след вписване на възбраната. Тук следва да се посочи, че в решението на Върховния административен съд /решение по адм.д. №7430/2000г./, с което се оставя в сила решението на окръжния съд за признаване право на обезщетяване, е прието, че в новопостроената сграда има 52 помещения, от които 46 са включени в активите на търговски дружества и не са държавна собственост , а останалите 6 са държавна или общинска собственост, при което претенциите на К. и П. следва да се удовлетворят от тези 6 помещения. Също така, в производството по чл. 32, ал.2 ЗС идеята на извършеното разпределение е била на С. К. и Т. П. да се дадат свободни помещения, които не са на ответните дружества, но при възприетия трети вариант за разпределение е било ясно, че две от помещенията, ползвани до момента от дружествата /едното от „Булгарплодекспорт”ООД, другото от “Булгартабак холдинг” АД/, се дават за ползване на ищците и едното от тях е именно спорната стая №*.
Въпреки изложеното, тези решаващи мотиви на въззивния съд очевидно са възприети от касатора, защото във връзка с тях доводи и оплаквания в касационната жалба липсват. Поради това настоящият състав не би могъл да ги преразглежда. Ето защо е безпредметно връщането на делото за ново разглеждане за събиране на доказателства относно правото на собственост на праводателя на ищеца, тъй като при приетата непротивопоставимост на придобиването от ищеца поради действието на възбраната, тези доказателства не биха могли да променят изхода на спора.
Основателни се явяват оплакванията на касатора, свързани с обема на противопоставимите права на ответниците. С двете реституционни решения е признато, че всяка от тях притежава по 11,085% ид.ч. от цялата сграда или общо 22,17% ид.ч., съответно в рамките на толкова идеални части те биха могли да претендират права върху придобития от ищеца самостоятелен обект в сградата. Следователно, за правата на ищеца, надхвърлящи посочените 22,17% ид.ч., а именно за 77,83% ид.ч., ответниците не разполагат с противопоставими права, поради което няма пречка правото на собственост на ищеца, придобито с постановлението за възлагане, в рамките на този обем - 77,83% ид.ч., да бъде признато. Приетото от въззивния съд действие на възбраната засяга само установените права на ответниците, но не и притежаваните от други лица права върху същата вещ.
При горните изводи се налага извод за отмяна на въззивното решение в частта, с която установителният иск за собственост е отхвърлен до размер на 77,83% ид.ч. от процесния имот и за тези идеални части правото на собственост на ищеца да бъде признато. По отношение на останалите 22,17% ид.ч. от правото на собственост решението следва да остане в сила.
При този изход на спора страните имат право на разноски съответно на уважената и отхвърлена част на иска. Списъци на разноските страните не са представили. Касаторът Х. е направил разноски пред първата инстанция в размер на 251 лв. за държавна такса и за експертиза, пред въззивния съд 66 лв. държавна такса и пред настоящата инстанция 96лв. за държавни такси или общо 413 лв. Според уважената част на иска той има право на 321лв. разноски. От страна на ответницата С. К. и нейната правоприемница И. Т. са направени разноски пред първата инстанция 600лв., пред въззивната 700лв. и пред настоящата 1200лв. /700лв. от С. и 500лв. от И./, т.е. общо 2500лв. От тях И. Т. има право да получи 277лв. Ответницата Т. П. е направила разноски 500лв. за първата инстанция и от тях има право на 55 лв. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, наведено от касатора Х. е неоснователно, тъй като минималното възнаграждение, определено по чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 923лв. за една инстанция и то не е надхвърлено.
Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.