ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
разгледа докладваното от съдия Татяна Костадинова к.т.д. № 2492/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
С Определение № 1181/15.04.2025 г. е допуснато касационно обжалване на Решение № 444/27.06.2022 г. на АС-София по в.т.д. № 795/2021 г., с което след отмяна на Решение № 262540/19.04.2021 г. по гр.д. № 10884/2016 г. на СГС И. К. К. е осъден да заплати на „ПАЛМС МЕРКЮР КАЗИНО“ АД на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 29 337,45 лв., получена от него без основание като член на управителния съвет на дружеството-ищец, ведно със законната лихва от 13.06.2016 г. до погасяването.
Касаторът И. К. К. навежда касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3, пр. 1 ГПК. Поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като искът е уважен поради липса на решение на надзорния съвет за изплащане на процесното еднократно възнаграждение, каквото основание не е било заявявано от ищеца. Заявява също, че в нарушение на материалния закон съдът е счел за императивна нормата на чл. 241, ал. 2 ТЗ и е третирал като изключителна компетентността на надзорния съвет да определя бонуси на членовете на управителния съвет, а в резултат от това погрешно не е съобразил взетото от общото събрание на акционерите решение за изплащане на сумата. Сочи, че според данните в годишните финансови отчети е реализирана печалба за 2012 г. и 2013 г. и с това са се осъществили предпоставките за получаване на процесното възнаграждение, установени с решението на върховния орган на дружеството. Моли за обезсилване, а евентуално – за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска.
Ответникът по касационната жалба „ПАЛМС МЕРКЮР КАЗИНО“ АД я оспорва. Заявява, че своевременно е навел твърдение за липса на решение на надзорния съвет по чл. 241, ал. 2 ТЗ. Наред с това поддържа, че общото събрание не би могло да изземе предвидената в тази разпоредба компетентност, тъй като възлагането й върху надзорния орган има своя икономическа и юридическа логика, произтичаща от по-специалните знания на лицата, включени в състава му, спрямо акционерите, а също и от двустепенния характер на управлението, свързан с повече отчетност и контрол. Допълва, че в случая уставът не предвижда като правомощие на общото събрание взимането на такова решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, приема следното:
Предмет на обжалваната част от въззивното решение е предявеният от „ПАЛМС МЕРКЮР КАЗИНО“ АД срещу касатора насрещен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 29 337,45 лв. като получена без основание от И. К. в качеството му на член на управителния съвет на ищеца.
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, приемайки, че на общо събрание на акционерите, проведено на 05.09.2012 г., е взето решение на К. да бъде изплатено еднократно годишно възнаграждение в размер от 15 000 евро и че този акт съставлява основанието, на което на 13.06.2014 г. чрез банков превод ответникът е получил процесната сума. Според съда взимането на такова решение от върховния орган (оспорено от ищеца) е потвърдено косвено в електронно писмо, изпратено до К. от лице, управляващо един от акционерите в дружеството, а от решението на общото събрание от 2015 г. за освобождаване на членовете на управителния съвет от отговорност за дейността им за 2014 г. съдът е заключил, че изплащането на процесното възнаграждение не е третирано като финансово нарушение.
Въззивният съд също не е отрекъл взимането на решение от общото събрание в горепосочения смисъл, като не е разгледал възражението на ищеца за неговата нищожност и е намерил за недоказано от дружеството оспорването на автентичността на документа, в който то е обективирано. Въпреки това обаче съдът е приел, че решението на общото събрание не може да създаде основание за получаване на възнаграждението, защото определянето на последното е в изключителна компетентност на надзорния съвет съгласно чл. 241, ал. 2 ТЗ. Допълнено е, че това е и органът, който съгласно представеното решение на общото събрание трябва да извърши преценка за постигане на заложените резултати. Според въззивния съд взимане на решение от надзорния съвет не е доказано, като е аргументирано, че изходящото от един от членовете на съвета електронно писмо не може да замести липсващата воля на колективния орган. При тези съображения след отмяна на първоинстанционното решение съдът е уважил иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, присъждайки и законна лихва от предявяването му.
Касационно обжалване е допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с въпроса овластява ли разпоредбата на чл. 241, ал. 2 ТЗ надзорния съвет на акционерното дружество да определя еднократно годишно възнаграждение на членовете на управителния съвет и ако да, допустимо ли е решението за това да бъде взето от общото събрание на акционерите при липса на изрично негово оправомощаване в устава.
По въпроса:
1. Съгласно чл. 241, ал. 2 ТЗ надзорният съвет избира и освобождава от длъжност членовете на управителния орган и определя на възнаграждението на лицата от състава му. Законът не дефинира използваното в разпоредбата понятие „възнаграждение“, но правно логично е да се заключи, че то е част от съдържанието на мандатното правоотношение, което възниква между търговеца и членовете на управителния му съвет, и съставлява дължимата от дружеството насрещна престация за изпълнение на управителните функции. Свободата на договаряне, установена в чл. 9 ЗЗД и приложима към договора за управление, допуска различни начини на определяне на размера и периодичността на изплащане на това възнаграждение – като фиксирана сума или като процент от реализирана печалба, платимо периодично или еднократно, или пък като комбинация от тези варианти. Независимо как е уговорено обаче, възнаграждението на членовете на управителния съвет не губи своята характеристика на престация по мандатния договор и последният е юридическият факт или част от фактическия състав на дължимостта му. И тъй като е налице еднакво правно основание за плащане и на периодичното (месечното) възнаграждение, и на еднократното такова (годишно, бонусно и т.н.), то режимът за неговото определяне също трябва да е еднакъв – овластеният да определя дължимото в договора за управление възнаграждение на членовете на управителния съвет (надзорният съвет), е овластен за всички негови форми.
2. Върховният орган на акционерното дружество – общото събрание, има изрична и факултативна компетентност. Първата включва взимането на решения по въпроси, по които законът нарочно го овластява (чл. 221, т. 1-т.10 и т. 11, пр. 1 ТЗ), а втората – по въпроси, които не са в изключителна компетентност на други органи на дружеството (арг. чл. 221, т. 11, пр. 2 ТЗ).
Изключителната компетентност се установява с императивна норма, когато упражняването й влияе върху трети лица или е възможно да засегне обществен интерес. Възложеното на надзорния съвет правомощие да определя възнаграждението на членовете на управителния орган касае отношенията между тях и дружеството, косвено може да засегне акционерите, но няма проекция извън мандатното правоотношение и извън дружеството и свързаните с него лица. Следователно разпоредбата на чл. 241, ал. 2, пр. 2 ТЗ не следва да се разглежда като императивна и установяваща изключително за надзорния съвет правомощие. Ето защо последното може да се упражнява и от общото събрание, чийто персонален субстрат включва именно лицата, пряко заинтересовани от начина на разходване на дружествените средства. Упражняването му е израз на факултативната компетентност на върховния орган на дружеството. По правило тя се възлага на общото събрание чрез устава като правомощие за разглеждане на конкретния въпрос във всички случаи (всякога), но няма пречка да бъде учредена и еднократно (ad hoc), за определен случай, като проявление на принципа за допустимост на по-малкото, когато е разрешено по-голямото.
По допустимостта на решението:
Въззивното решение е постановено при наличие на необходимите процесуални предпоставки и при липса на процесуални пречки. Възражението за недопустимостта му поради разглеждане на ненаведен от ищеца факт (относно липсата на решение на надзорния съвет) е неоснователно. По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е достатъчно ищецът да се е позовал на даването, без да е необходимо да сочи „основание“ за недължимост, а ако е посочил такъв факт, той не става част от основанието на иска.
В случая доводът на съда, че е необходимо решение на надзорния съвет, е изложен като правен аргумент срещу заявеното от ответника основание за получаване на сумата (решение на общото събрание) и поради това обосноваването му не съставлява произнасяне по непредявен иск. Отделно от това следва да се посочи, че липсата на решение на надзорния съвет като фактическа и правна пречка за дължимост на сумата е заявена и от ищеца още в насрещната искова молба, с която е предявен процесният иск.
По правилността на решението:
Предмет на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е връщане на сумата от 29 337,45 лв., платена на К. – член на управителния съвет на ищеца, на 13.06.2014 г. като „еднократно възнаграждение“. Безспорно е, че фактическото нареждане на плащането е извършено от К., но то не съставлява юридическо основание за получаването му. Такова може да е договорът за възлагане на управлението, сключен от името на дружеството при условията на чл. 241, ал. 6 ТЗ, а при липса на уговорка в него – еднократното съглашение за изплащането му въз основа на решение на надзорния съвет (ако в устава това правомощие не е възложено на общото събрание), съответно на общото събрание (ако правомощието да определя възнаграждението на членовете на управителния съвет му е възложено с устава или ако решението за това е взето ad hoc). Във втория случай, доколкото К. не е трето на дружеството лице, а и нареждането за изплащане на сумата изхожда от самия него (а не от другия представляващ), липсата на решение за изплащане на сумата, взето от името на дружеството, би му била противопоставима.
Ответникът се е позовал на решение на общото събрание на акционерите от 05.09.2012 г. за определяне на годишен бонус в размер от 15 000 евро за „изпълнителния директор“ при реализиране на печалба за 2012 г. и 2013 г., платим след счетоводното приключване на 2013 г. За доказване взимането на такова решение той е представил нотариално заверен (след предявяване на иска) препис от протокол, състоящ се от 4 страници, последната от която е подписана от двамата представляващи – К. и И., както и списък с присъстващите на общо събрание на 05.09.2012 г., състоящ се от 2 страници, според който на събранието са били представени и двамата акционери в дружеството. И тъй като от вписването в търговския регистър се установява, че в периода 2008 г. – 2014 г. К. е бил член на управителния съвет на ищеца и негов представляващ, той би бил правоимащ да получи еднократното възнаграждение, ако действително е взето горепосоченото решение и ако са се реализирали установените с него предпоставки. Първият факт е оспорен от дружеството, като е релевирано възражение за неавтентичност на протокола, в който решението е отразено, и в частност – за материалното му подправяне чрез подмяна на действителни страници на документа, обективиращи решение за банково кредитиране на дружеството, с такива, върху които е отразено процесното решение (съгласно уточнение в о.с.з. на 09.11.2017 г.). Във връзка с оспорването дружеството е представило протокол от заседание на управителния съвет, подписан и от К., за свикване на общо събрание на 05.09.2012 г., но с дневен ред „Разглеждане на предложение на управителния съвет за искане за отпускане на кредит под условие/банкова гаранция в размер на 200 000 евро“, както и препис от електронно писмо от 19.09.2012 г., изпратено от ищеца до имейл с разширение „UniСreditGroup.BG“, към което е прикачен файл „протокол от общо събрание за банковия кредит“, без същият да е визуализиран в писмото като съдържание.
Събрани са и гласни доказателствени средства чрез разпит на служител на дружеството на длъжността счетоводител, според когото процесното плащане е наредено от К., представил пред служителя само електронно писмо на английски език. Препис от такова писмо е приет като писмено доказателство и според обективираните в него данни, то е с тема „Премия 2013 г.“ и е изпратено на 01.06.2014 г. на К. и на М. З. (член на надзорния съвет от 07.10.2014 г.) от Д. К., който според вписването в търговския регистър към момента на изпращане на писмото е бил член на надзорния съвет на дружеството-ищец, но в документа се е обозначил като „говорител на управителния съвет“ и с лого на дружество с наименование „КАЗИНО МЕРКЮР-СПИЕЛОТЕК“. В писмото е посочено, че на „състояла се среща в София“ е била обсъдена премията на К. за 2013 г., и се удостоверява, че същата е в размер на 15 000 евро и подлежи на изплащане. Като свидетел е разпитан и законният представител на ищеца, но доколкото това е в нарушение на чл. 177, ал. 1, т. 2 ГПК, неговите показания, освен ако съдържат неизгодни за дружеството изявления, не могат да бъдат кредитирани.
Наред със събирането на тези доказателства и доказателствени средства, имащи косвено за оспореното решение доказателствено значение, дружеството е поискало представяне от ответника на оригинала на протокола от 05.09.2012 г. и изготвяне на графическа експертиза, която да установи налице ли е материална подправка (молба от 09.05.2017 г.). Искането за допускане на графическа експертиза е уважено от първоинстанционния съд с определение от 25.05.2017 г., като в о.с.з. на 09.11.2017 г. процесуалният представител на ответника е заявил, че не разполага с оригинала на протокола. Заключение не е изготвено в първоинстанционното производство, а въззивният съд във връзка с наведени от дружеството оплаквания във въззивната жалба е открил изрично производство по чл. 193 ГПК по отношение на протокола от 05.09.2012 г., разпределил е в тежест на ищеца доказване на оспорването му и е допуснал отново поискана от въззивника експертиза. В хода на изготвянето й е възникнала необходимост от представяне на оригинала на оспорения протокол, поради което същият пак е изискан от ответника, който в молба от 04.02.2022 г. е заявил, че не е в негово държане, а в открито съдебно заседание на 08.03.2022 г. процесуалният му представител е уточнил, че документът е изгубен при „преместване от една квартира в друга“. В резултат експертиза не е изготвена, а с решението оспорването е признато за недоказано.
Въз основа на изложените факти може да се заключи, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния закон, тъй като погрешно е отречена компетентността на общото събрание да вземе решение за изплащане на еднократно възнаграждение на член на управителния съвет. Наред с това обаче е допуснато и съществено процесуално нарушение, свързано с провеждане на производството по оспорване на обективиращия решението на общото събрание протокол. Касае се за частен свидетелстващ документ, подписан от законните представители на оспорилата го страна (дружеството), и според правилото на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК тежестта за доказване на оспорването е върху нея, но не и при невъзможност да бъде представен оригиналът на документа и да бъде изготвена експертиза на база преписа. Съгласно константната съдебна практика правилото на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК става неприложимо, ако след оспорване на документа представилата преписа му страна не може да представи оригинала по извинителни за нея причини и е невъзможно да се установи автентичността на оспорения документ чрез експертен анализ на преписа, т.е. когато страната, носеща тежестта, е лишена не по нейна вина от възможност да проведе пълно доказване (Решение № 91/01.04.2015 г. по к.гр.д. № 5960/2014 г. на ВКС, ГК, ІV отд., Решение № 223/19.04.2016 г. по к.т.д. № 3633/2014 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 32/28.07.2022 г. по к.т.д. № 522/2021 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 229/11.04.2024 г. по к.гр.д. № 709/2023 г. на ВКС, ГК, ІV отд.). Но това разместване на доказателствената тежест задължава съда към процесуална активност – да укаже на представилата преписа страна необходимостта от доказване на причините за лишаването си от оригинала и ако те са извинителни, да й възложи в тежест доказване на автентичността на документа с всички доказателствени средства, а ако не са – да приложи спрямо нея разпоредбата на чл. 161 ГПК, за което предварително я предупреди.
Тези правомощия на съда не са осъществени нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, но без тяхното надлежно изпълнение решаващият (и настоящият) съд не би могъл да приеме, че липсва решение на общото събрание за изплащане на сумата, прилагайки последицата от недоказаната от К. автентичност на документа (ако тежестта за това му се възложи при наличие на извинителни причини за изгубване на оригинала) или пък последицата на чл. 161 ГПК (ако оригиналът не може да бъде представен по негова вина). Това налага въззивното решение да бъде отменено, а делото – върнато за извършване на горепосочените процесуални действия по смисъла на чл. 293, ал. 3 ГПК, след което да се направи преценка доказано ли е оспорването на протокола, обективиращ решението на общото събрание от 05.09.2012 г., и ако да – установява ли се друго основание за получаване на сумата.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение,
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.