№ 457
София, 06.07. 2026 година
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров Хрипсиме Мъгърдичян
при участието на секретаря Диана Аначкова
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 2399 /2025 г.
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 224 /20.01.2026 е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 1360 /27.12.2024 г. по гр.д. № 59 /2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5161/ 11.10.2023 г. по гр.д. № 8250/ 2022 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен иск на А. Г. В. срещу Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ за сумата 35 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на досъдебно производство № 252 /2014 г. по описа на Следствения отдел при Софийска градска прокуратура (нататък и СГП), прокурорска преписка № 1729 /2014 г. по описа на СГП
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касационния жалбоподател А. В. материалноправен въпрос за началото на производството, който е свързан с въпроса за общата продължителност на производството по смисъла на чл.2б, ал.2 ЗОДОВ и за разумния срок съгласно чл.6, §1 от Конвенцията (за защита на правата на човека и основните свободи) по смисъла на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
Въззивният съд е приел, че началото на този период безспорно се поставя с момента на привличането на А. В. като обвиняема по досъдебното производство на 20.03.2017 г., въпреки, че по делото е установено от фактическа страна, че наказателното производство срещу ищцата е образувано с постановление от 09.10.2014 г. на прокурор при СГП, че ищцата е била уведомена за това и разпитвана в Столичната следствена служба (СО –СГП) и това обстоятелство е било разгласено от говорителя на СГП пред медиите и широко отразено от тях през 2014 г..
Изводите на въззивния съд са в противоречие с приетото в решение № 425 /01.12.2015 г. по гр.д. № 3143 /2015 г., на ВКС,, IV г.о., с което по материалноправния въпрос относно началния момент, от който пострадалото лице (ищецът) търпи неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване - датата на образуването на досъдебното производство срещу него или датата на привличането му като обвиняем, е прието, че в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. - повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител. В тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши.
Изводите на въззивния съд са в противоречие и с приетото в решение № 598 /20.10.2025 г. по гр.д. № 1655 /2025 г. на ВКС, III г.о. по същия материалноправен въпрос в което съставът на ВКС е приел разрешението, дадено с (посоченото по-горе) решение № 425/01.12.2015 г. по гр. дело № 3143/2015 г. на ВКС, което разрешение е възпроизвел.
В този смисъл е и постановеното по-късно решение № 598 /20.10.2025 г. по гр.д. № 1655 /2025 г. на IIIг.о. на ВКС, в което също е възприето разрешението, дадено с посоченото по-горе решение № 425 /01.12.2015 г. по гр.д. № 3143 /2015 г., на ВКС,, IV г.о.
Приетото в тези решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК отразяват установена практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя по изложените в нея съображения, към които няма какво да се добави.
Ответникът по касационната жалба и по иска Прокуратурата на Република България оспорва основателността на касационната жалба.
За мотивите на първата инстанция по разгледания правен въпрос:
В решението си № 5161 /11.10.2023 г. по гр.д. № 8250 /2022 г. първоинстанционният съд (СГС) е приел следния правен извод:
Безспорно е между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че наказателното производство по ДП № 252 /2014 г. по описа на Следствения отдел на Софийска градска прокуратура, пр. пр. №17291/2014 г. по описа на СГП, заведено понастоящем под № 94/2022 г. на НСлС, е образувано с постановление от 09.10.2014 г. на прокурор при СГП срещу лицата А. В. и Ц. В. (съпруг на ищцата) за това, че в съучастие, като съизвършители в периода 2012 г. - 20.06.2014 г. са извършили финансови операции или сделки с имущество, или прикрили произхода, местонахождението, движението или действителните права върху имущество, за което знаели или предполагали, че е придобито чрез престъпление или друго обществено опасно деяние, като имуществото е в особено големи размери и случаят е особено тежък - престъпление по чл. 253, ал. 5, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК..
СГС е приел правния извод, че от събраните по делото доказателства се установява, че продължителността на исковото (наказателното) производство към подаване на исковата молба е 6 години и 10 месеца, като в този период се включва времето, през което ищцата не е имала процесуалното качество на обвиняем по делото. (стр.6, абзац трети).
Въззивното производство е образувано единствено по въззивна жалба на А. В., чийто иск е отхвърлен.
За мотивите на въззивния съд по иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ:
Въззивният съд е приел, че е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.
Въззивният съд не е установил нарушение на императивни материално- правни норми.
Обсъдил е събраните доказателства, за да установи фактите, които имат значение за спора (възпроизвел е фактическите изводи на СГС).
Между тях:
Наказателното производство по ДП № 252 /2014 г. по описа на Следствения отдел на Софийска градска прокуратура, пр. пр. №17291/2014 г. по описа на СГП, заведено понастоящем под № 94/2022 г. на НСлС, е образувано с постановление от 09.10.2014 г. на прокурор при СГП срещу лицата А. В. и Ц. В. (съпруг на ищцата) за това, че в съучастие, като съизвършители в периода 2012 г. - 20.06.2014 г. са извършили финансови операции или сделки с имущество, или прикрили произхода, местонахождението, движението или действителните права върху имущество, за което знаели или предполагали, че е придобито чрез престъпление или друго обществено опасно деяние, като имуществото е в особено големи размери и случаят е особено тежък - престъпление по чл. 253, ал. 5, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 НК..
С постановление от 20.03.2017 г. на следовател в Следствения отдел на Софийска градска прокуратура, ищцата А. В. е привлечена като обвиняем за престъпления по чл. 253, ал. 5, вр. чл. 4, вр. ал. 1 и 2 НК по процесното наказателно производство.
С постановление на Главния прокурор от 09.11.2022 г. ДП № 252 /2014 г. по описа на Следствения отдел на Софийска градска прокуратура, пр. пр. № 17291 /2014 г. по описа на СГП, е възложено на НСлС и заведено там под № 94 /2022 г. на НСлС.
Установява се от определение № 851 от 14.03.2023 г. по ЧНД № 1390 /2023 г. на СГС, НО, 1-ви състав, че по подадена молба от ищцата по чл.368 НПК за ускоряване на досъдебното производство съдът е определил тримесечен срок за предявяване на материалите по досъдебното производство и за внасяне делото за разглеждане в съда с обвинителен акт.
От това определение № 851 от 14.03.2023 г. по ЧНД №1390/2023 г. на СГС, НО, 1-ви състав, както и от представената от НСлС справка по първоинстанционното дело въззивният съд е приел за установено как е протекло процесното наказателно производство в неговата досъдебна фаза - какви по вид и брой действия са извършвали органите на досъдебното производство. Описал ги е и ги е приел за установени.
Отбелязал е, че материалите по ДП № 94/2022 към момента на изготвяне на справката - 16.06.2023 г. се съдържат в над 90 тома и са над 20500 листа.
Въззивният съд е направил следните правни изводи:
Разяснил е фактическия състав, предвиден в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ.
Въззивният съд е приел, че в разглеждания случай, за да бъдат обективно приложени критериите за преценка за разумното времетраене на процесното досъдебно производство, следва на първо място да бъде определен ясно релевантният период на неговата продължителност.
Приел е, че началото на този период безспорно се поставя с момента на привличането на А. В. като обвиняема по досъдебното производство. Безспорно е установено, че това е 20.03.2017 г., когато с постановление на следовател в Следствения отдел на Софийска градска прокуратура ищцата е привлечена като обвиняем за престъпления по чл. 253, ал. 5, вр. чл. 4, вр. ал. 1 и 2 НК по процесното наказателно производство. Крайният момент за продължителността, която следва да бъде отчетена при разглеждането на процесния иск по чл. 2б ЗОДОВ, е датата на предявяване на исковата молба – 03.08.2022 г.
Въззивният съд е приел, че сложността на процесното наказателно производство следва да се преценява с оглед както на правните, така и на фактическите въпроси.
Приел е следните изводи:
В случая производството се отличава с висока правна сложност, доколкото фактическият състав на престъплението включва престъпна дейност, извършена от няколко лица, изпълнителното деяние изисква проследяване на парични потоци, извършени сделки и други стопански операции, както и събиране на данни за т.нар. предикатна престъпна дейност. Въззивният съд отново е описал обема на материалите и извършените действия.
Съгласно информацията в табличен вид, представена към справка на НСлС от 16.06.2023 г., считано от образуване на наказателното производство до момента на предявяване на исковата молба през 2022 г. са извършени множество и различни по вид процесуални следствени действия - разпитани са 97 свидетели, изготвени са 20 експертизи и преводи, извършени са повече от 250 действия по изискване и изземване на документи и предмети, изготвени са 10 европейски заповеди за разследване и международни поръчки, извършени са 16 претърсвания, изземвания и огледи на веществени доказателства, изготвени са множество криминалистични справки.
Ето защо фактическата сложност на наказателното производство също е изключително висока - изследваният период, през който се твърди да е извършено престъплението, е продължителен (2012 г. - 2014 г.), разпитани са голям брой свидетели, механизма на деянието (чрез финансови операции) изисква и специални познания, т.е. необходими са експертизи с различен предмет, а естеството на разследваната дейност изисква събиране на доказателства от чужбина (многобройни съдебни поръчки до различни държави).
Ето защо обосновано може да се заключи, че предметът на наказателното производство се характеризира с изключително висока правна и фактическа сложност.
От друга страна до момента на предявяване на исковата молба не се установява бездействие от страна на следователите и прокурорите, на чиито доклад е възложено производството - органите на досъдебното производство са проявявали активност, като са извършвали действия по разглеждане и решаване на делото. Не без значение е и обстоятелството, че в хода на процесното наказателно производство е постановено задържане на ищцата, но същото не е осъществено поради отсъствието й от страната и отказа да бъде екстрадирана. Ето защо липсва реално приложена мярка за процесуална принуда срещу ищцата, ограничаваща свободата й.
Изложените доводи водят въззивния съд до извод, че общата продължителност на наказателното дело, във фазата му с участие на ищцата, от 5 години и 5 месеца, е в съответствие с фактическата и правна сложност на предмета на разследването престъпление. Процесното наказателно производство се е развило в рамките на допустимата продължителност за подобни дела и съобразно усложнената престъпна дейност, която е предмет на разследване, като срокът му към момента на образуване на първоинстанционното дело пред СГС – 03.08.2022 г., е в рамките на разумния.
В подкрепа на този извод са констатациите и на наказателния съд, обективирани в определение № 851 от 14.03.2023 г. по ЧНД № 1390/2023 г. на СГС, постановено в производството по чл.368 НПК за ускоряване на досъдебното производство. Наказателният съд е приел, че след запознаване с материалите, събрани по досъдебното производство в случая не се констатират съществени причини, водещи до забавяне на воденото разследване по настоящото досъдебно производство“. Затова въззивният съд е приел, че уважаването (от наказателния съд) на искането на обвиняемата А. В. по реда на чл. 368 НПК за ускоряване на разследването и даването на тримесечен срок за финализирането на досъдебното производство, касае период след предявяване на иска по чл.2б ЗОДОВ и не следва да бъдат съобразявани от него (въззивния съд)
Така въззивният съд е приел крайния извод, че първоинстанционният съд обосновано е отхвърлил разгледания иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ като неоснователен.
По основателността на касационната жалба.
Ищцата А. В. твърди с исковата си молба, че началото на срока за целите на чл.6, § 1 от Конвенцията е 14.10.2014 г. (л.8 от исковата и молба и л.10 по гр.д. № 8250 /22 г. на СГС), на която дата е оповестено от говорителя на СГП и е широко оповестено (отразено) в медиите, че срещу ищцата е образувано наказателно производство. Широко оповестено (отразено) в медиите е и явяването на ищцата в СО-СГП.
Въззивният съд както и първоинстанционният) е приел за установен факта, че наказателното производство срещу ищцата (по ДП №252/2014 г. по описа на Следствения отдел на Софийска градска прокуратура, пр. пр. №17291/2014 г. по описа на СГП, заведено понастоящем под № 94/2022 г. на НСлС), е образувано с постановление от 09.10.2014 г. на прокурор при СГП.
Но въззивният съд е приел, че началото на този период безспорно се поставя с момента на привличането на А. В. като обвиняема по досъдебното производство и че безспорно е установено, че това е 20.03.2017 г., когато с постановление на следовател в Следствения отдел на Софийска градска прокуратура ищцата е привлечена като обвиняем за престъпления по чл. 253, ал. 5, вр. чл. 4, вр. ал. 1 и 2 НК по процесното наказателно производство
С оглед дадения отговор на правния въпрос настоящият съдебен състав намира за основателен доводът на А. В., че датата, която поставя началото на срока за целите на чл.6, § 1 от Конвенцията е 14.10.2014 г., тъй като представлява публично официално уведомяване на лицето от компетентния орган за обвинение в това, че е извършило престъпление.
Като е приел за началото на този срок по-късна дата, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон.
Нещо повече. Както беше посочено, въззивното производство е образувано единствено по въззивна жалба на А. В..
ПРБ не е подала отговор на въззивната жалба.
Въззивният съд е приел, че е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната жалба (само по доводите на А. В.), а служебно, само когато (ако) неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба. Но въззивният съд не е установил нарушение на императивни материално- правни норми.
Т.е. въззивният съд, в съответствие с установената практика (правилно) е приел, че има правомощия да се произнесе единствено по доводите на въззивния жалбоподател А. В..
В обжалваното с въззивна жалба от А. В. първоинстанционно решение № 5161/ 11.10.2023 г. по гр.д. № 8250/ 2022 г. първоинстанционният съд (СГС) е приел правния извод, че от събраните по делото доказателства се установява, че продължителността на исковото (наказателното) производство към подаване на исковата молба е 6 години и 10 месеца, като в този период се включва времето, през което ищцата не е имала процесуалното качество на обвиняем по делото (стр.6, абзац трети).
Въпреки липсата на доводи на ПРБ за по-късен начален момент и въпреки изводите на въззивния съд, че е сезиран само от доводите на въззивния жалбоподател А. В. за неправилност на първоинстанционното решение и че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материалноправни норми, въззивният съд е приел по-късен (с повече от две години) начален момент и като последица от това по-кратък период на продължителност на наказателното производство срещу А. В. (общо 5 години и 5 месеца), което се е отразило на крайния му извод за неоснователност на иска.
Така въззивният съд е допуснал процесуално нарушение – без довод на насрещната страна (ПРБ не е подало въззивна жалба, нито отговор на въззивната жалба на А. В.) е влошил положението на въззивния жалбоподател. Това нарушение е съществено, защото се е отразило на крайния извод за неоснователност на иска.
Настоящият съдебен състав намира за основателен и доводът на А. В., че изводът на въззивния съд че общата продължителност на наказателното дело срещу ищцата е в съответствие с фактическата и правна сложност на предмета на разследването престъпление, за което се е основал на справка, изготвена от ответника в табличен вид, е неправилен.
Основателен е доводът, че ПРБ, като процесуален субституент на българската държава, има задължението да изпълни изискването на чл.6, § 1 от Конвенцията, включително да осигури провеждането на досъдебните производство в разумен срок, съответно, че НСл.С, на която е възложено да води производството срещу ищцата, а преди това Столичната следствена служба, разполага с необходимия капацитет – организационен, структурен и ресурсен да организира разследването в разумен срок, но ПРБ не е представило убедителни доказателства за това. Основателен е доводът, че не са посочени разбираеми причини защо разпитите на свидетели, извършване на претърсвания, изготвянето на експертизи, преводи, претърсвания и изземвания и други процесуално-следствени действия не са извършвани по едно и също време (основателен е и доводът, че каквито и да са били процесуално-следствените действия, които е било необходимо да бъдат извършвани в досъдебното производство срещу А. В., те би трябвало да приключат до провеждането на устните състезания пред въззивния съд на 5.12.2024 г.).
Основателен е и доводът на жалбоподателя, че по делото не са представени от ПРБ никакви документи за извършените в досъдебното производство процесуално – следствени действия, че от изготвената от ответника ПРБ в табличен вид справка не е такъв документ и че от нея не може да се установи нито какви процесуално-следствени действия са извършени, нито дали са извършени своевременно, съответно, че от нея не може да се направи извод, че ПРБ е провела доказване на твърденията си за релевантни за спора факти, които са оспорени от ищцата и за които ПРБ носи доказателствената тежест.
Поради това настоящият съдебен състав намира за основателен и доводът на А. В., че изводът на въззивния съд за правна сложност на делото не съответства на обвинението срещу А. В., за което ПРБ не е доказала, че се отличава с многообразие или с усложнена форма на съучастие, нито се установява в производството по делото да се съдържа значителен по обем фактически материал.
Настоящият съдебен състав намира за основателен и доводът на А. В., че по това дело не са представени никакви доказателства за доказано пред съд предикатно престъпление, което да е обуславящо за обвиненията срещу ищцата. В устните състезания пред настоящата съдебна инстанция процесуалният представител на ПРБ не твърди нищо за по-нататъшното развитие на делото, нито за разследването на обуславящите за обвинението срещу ищцата предикатни престъпления. Остава неясно какво остава да бъде извършено по досъдебното производство, нито дали има план и график за това, нито дали някой извършва координация и контрол за това. Създава се впечатление за разбирането на ПРБ, че досъдебното производство срещу А. В. е толкова сложно, че разумният срок за приключването му все още не може да бъде определен (че той е в необозримото бъдеще). Междувременно периодът от 2014 г. до сега (2026 г.) е значителен както за А. В., предвид нейната възраст, нейната професионална квалификация, и упражняваната от нея преди наказателното производство професия, така и за всеки друг човек, независимо на каква възраст е и с каква професия е.
Настоящият съдебен състав намира за основателен и доводът на А. В., че въззивният съд не е взел предвид установеното с определение № 851 от 14.03.2023 г. по ЧНД № 1390/2023 г. на СГС, на което се е позовал, че по досъдебното производство срещу А. В. са нарушени всички определени в НПК срокове за приключване на разследването и че разследването е продължило извън всички възможности за продължаване на установените в НПК срокове без да бъде изготвен обвинителен акт срещу А. В..
Следва да се добави, че с това определение СГС (по ЧНД № 1390/2023 г. на СГС) на 14.03.2022 г. съдът е определил на СГП тримесечен срок , в който да предяви материалите от досъдебното производство № 924/2022 по описа на НСлС пр. пр. 16462/2022 по описа на СГП на обвиняемата А. Г. В. и за внасяне делото за разглеждане в съда с обвинителен акт или за изготвяне на предложение за освобождаване на обвиняемаата от наказателна отговорност. Този срок отдавна е изтекъл и след него до провеждането на устните състезания във въззивното производство е изтекъл друг продължителен период от време, през който това не е направено.
Поради това и при приложение на последиците на правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с разпоредбата на чл.154 ГПК, следва да се приеме, че ПРБ, като процесуален субституент на българската държава, не е създала необходимата организация и не е вложила необходимия ресурс за провеждане на досъдебното производство срещу А. В. в разумен срок.
От изложеното дотук, дори и без да бъдат обсъждани останалите доводи на А. В., следва извод, че въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено.
Тъй като не се налага извършването на съдопроизводствени действия и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293 ГПК, настоящият съдебен състав следва да разреши спора по същество.
От изложените по-горе изводи следва, че досъдебното производство срещу А. В. не е приключило в разумен срок, нито в продължителен срок след това, от което следва, че искът е доказан по своето основание.
Като взе предвид, че това производство е продължило далеч по-дълго след всички възможности за продължаване на установения в НПК срокове, като взе предвид значението на общата продължителност на производството за А. В. и предмета на производството и поведението на ПРБ и че ПРБ не е доказало фактическата му и правна сложност, нито какво точно е извършено по него, нито какво остава да бъде извършено и в какъв срок, настоящият съдебен състав намира, че справедливото обезщетение, което следва да определи, е в размер на 6 135.50 евро (равностойността на 12 000 лева). Искът следва да бъде уважен в този размер и следва да бъде отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 17 895.21 евро (равностойността на 35 000 лева, за колкото е предявен).
Въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат отменени в частта, с която искът е отхвърлен за сумата 12 000 лева (равностойността на 6 135.50 евро) и вместо това искът да бъде уважен за този размер - сумата 6 135.50 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, а за разликата над 12 000 лева, (представляващи равностойността на 6 135.50 евро), до пълния предявен размер 35 000 лева (равностойността на 17 895.21 евро) въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат оставени в сила.
Касационната жалбоподателка претендира присъждането на разноски. С оглед изхода от това производство искането на касационната жалбоподателка е основателно съразмерно на уважения размер на иска. Представени са списъци на разноски и доказателства за разноски за заплатени 8 091.12 лева в първоинстанционното производство, 505 лева във въззивното и 3 017.90 евро в касационното. Представителят на ПРБ заявява, че не възразява по размера на претендираните разноски. Съразмерно на уважената част от иска искането е основателно за сумите 1 418.37 евро (равностойността на 2 774.19 лева) за първоинстанционното производство, 88.52 евро (равностойността на 173.14 лева) за въззивното производство и 1 034.70 евро за касационното производство – общо в размер на 2 541.60 евро.
Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът
На основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на А. Г. В. с ЕГН [ЕГН] сумата 6 135.50 евро (шест хиляди, сто тридесет и пет евро и 50 евроцента, представляващи равностойността на 12 000 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на досъдебно производство № 252/2014 г. по описа на Следствения отдел при Софийска градска прокуратура прокурорска преписка № 1729/2014 г. по описа на СГП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.08.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.
Оставя в сила въззивно решение № 1360 /27.12.2024 г. по гр.д. № 59 /2024 г. на Софийския апелативен съд и потвърденото с него решение № 5161/ 11.10.2023 г. по гр.д. № 8250/ 2022 г. на Софийския градски съд, в останалата част, с която искът на А. Г. В. срещу Прокуратурата на Република България с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 12 000 лева (равностойността на 6 135.50 евро) до пълния предявен размер 35 000 лева (равностойността на 17 895.21 евро).
Осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на А. Г. В. с ЕГН [ЕГН] сумата 2 541.60 евро (две хиляди, петстотин четиридесет и едно евро и 60 евроцента) разноски за всички съдебни инстанции.
Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.