8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
София, 21.01.2026 год.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми декември през две хиляди и двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3321 по описа за 2025 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез юрисконсулт В. И. против решение № 1663/19.03.2025 г. по в.гр.д. № 5995/2024 г. на Софийски градски съд в частта, с която като потвърдено решение № 2289 от 09.02.2024 г. по гр.д. № 15883/2022 г. на Софийски районен съд, касаторът е осъден да заплати на Т. Н. П., на основание чл.2а ЗОДОВ сумата от 12 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на наложени обезпечителни мерки по отношение на имуществото му в периода 10.08.2010 г. -05.03.2015 г. по допуснато обезпечение на бъдещ иск по чл.28 ЗОПДИППД/отм./ с определение № 23/06.08.2010 г. по гр.д. № С-27/2010 г. по описа на Софийски градски съд по искане на Комисията, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2017 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивното решение, което подлежи на обжалване.
Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с неправилност на изводите на въззивния съд, че в конкретния случай е налице фактическия състав на чл.2а ЗОДОВ, при който може да се реализира отговорността на държавата в лицето на КОНПИ. Според касатора, при получаване на уведомление по предвидения в ЗОПДИППД/отм./ ред от компетентен орган, Комисията е длъжна да извърши съответната проверка, да установи имуществото на проверяваното лице и да извърши преценка налице ли са основанията за отнемането му, т.е. органите на Комисията действат в условията на обвързана компетентност, поради което всички нейни действия, в т.ч. и по налагане на обезпечителни мерки, са законосъобразни, поради което от тях не могат да произтекат вреди за ищеца. Посочено е, че в конкретния случай спрямо последния не е внесен иск за отнемане на имущество по чл. 28 ЗОПДИППД/отм./ поради липса на законова предпоставка за това – осъдителна присъда, доколкото проверяваното лице е оправдано по повдигнатото му обвинение по чл.304а НК с влязла в сила на 03.02.2015 г. присъда по нохд № 4048/2010 г. по описа на Софийски градски съд, както и че с решение от 27.02.2015 г. на Комисията, производството срещу лицето е прекратено, като е подадена молба с правно основание чл.402 ГПК за отмяна на обезпечението и с определение от 05.03.2015 г. на Софийски градски съд, наложените обезпечителни мерки са отменени. Поддържа се, че по време на цялото производство пред Комисията, не са налице действия или бездействия на органите на последната, които да са незаконосъобразни, поради което искът по чл.2а ЗОДОВ се явява неоснователен. На следващо място се поддържа, че от събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е претърпял вреди, както и че последните са в пряка причинна връзка с действия или бездействия на Комисията. Според касатора, размерът на определеното от съда обезщетение е силно завишен. Допуснатото съществено нарушение на съдопроизводствените правила е обосновано с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил решението от 31.10.2022 г. по гр.д. № 3754/2021 г. на ВКС, с което на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно повдигнато обвинение, в размер на 25 000 лв., в който размер според касатора се включва и обезщетението по чл.2а ЗОВОД, доколкото търпените неимуществени вреди по време на наказателното производство и на това по ЗОПДИППД/отм./, не биха могли да бъдат разграничени поради тяхното естество.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Без да са формулирани конкретни правни въпроси, се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение по спора противоречи на съдебна практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 3589/2021 г. на IV г.о., по гр.д. № 3622/2021 г. на IV г.о. и по гр.д. № 4316/2019 г. на III г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са повдигнати следните въпроси: 1/ Следва ли да бъде доказана категорично причинната връзка между действията на Комисията и нейните органи и причинените вреди или тя може само да се презумира, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС – ТР № 3/2005 г. на ОСГК и Постановление № 7/30.12.1959 на Пленума на ВС, както и на съдебната практика на ВКС – решение по гр.д. № 3026/2008 г. на IV г.о. и 2/ Обвързано ли е понятието „справедливост“ с преценката на конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва са се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, като се поддържа, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие на задължителното разяснение, дадено в т. II от Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, както и на конкретно посочена казуална практика на ВКС. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без надлежна обосновка на допълнителния критерий, са повдигнати следните въпроси: 1/ По какъв начин и според какви обективни критерии съдът следва да определи размера на полагащото се обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл.2а ЗОДОВ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и 2/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид обстоятелството, че по отношение на лицето, търсещо обезщетение, вече има влязло в сила решение, с което ме у присъдено обезщетение по реда на ЗОДОВ, макар и от друг процесуален субституент на държавата и необходимо ли е да бъде направено разграничаване на нанесените вреди от конкретен държавен орган, за да се избегне двойно обезщетяване за едни и същи вреди.
Насрещната страна - Т. Н. П. и контролиращата страна – Софийска градска прокуратура, не са депозирали отговори на касационната жалба.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта, с която иска по чл.2 а ЗОДОВ за заплащане на обезщетение да неимуществени вреди, е уважен за сумата от 12 000 лв., въззивният съд е приел че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция, както и че от приетите писмени и гласни доказателствени средства, се установява наличието на всички елементи от фактическия състав на нормата на чл.2а ЗОДОВ. За неоснователни са приети възраженията на ответника, че всички действия на Комисията са законосъобразни, доколкото са извършени в условията на обвързана компетентност, като са изложени съображения, че незаконосъобразността се разглежда на плоскостта на крайния резултат от проведените срещу ищеца наказателно производство и производство по ЗОПДИППД/отм./ и в този смисъл установената по надлежния ред незаконност на обвинението, води до извода, че Комисията е сезирана незаконно. Прието е, че при липсващо или отпаднало основание за образуване на производството пред Комисията, актът на прокуратурата, с който последната се уведомява, че е налице основание за образуване на проверката по чл.3 ЗОПДИППД/отм./, каквото в действителност не съществува, е незаконен. Такъв е и актът, с който директорът на съответната териториална агенция образува проверката, въпреки липсата на законово основание, както и самата процедура по установяване законността на източника на придобитото имущество. Именно за вредите, произтекли от тези незаконни актове, законодателят е предвидил отговорност на държавата по реда на чл.2а ЗОДОВ. Доколкото по делото е безспорно установено, че по време на висящността на производството по ЗОПДИППД/отм./, е установена незаконност на повдигнатото обвинение с влязла в сила оправдателна присъда, въззивният съд е приел, че основанието за извършване на проверката е отпаднало, поради което извършените от Комисията действия се явяват също незаконни. За неоснователно е прието и възражението на ответника, че действията му са извършени в условията на обвързана компетентност, като е прието, че обвързаността на Комисията от депозираното уведомление от Прокуратурата се изчерпва с акта на започване на поверката, но всички останали действия са самостоятелни с оглед предоставените й от закона правомощия, като последната е длъжна не само да извърши проверка на имуществото на лицето и свързаните с него лица, но и да провери и всички други обстоятелства, които имат значение за изясняване на произхода на имуществото и начина на придобиването му, както и да събира относими доказателства, установяващи и връзката му с престъплението, за което му е повдигнато обвинение. Ако такива доказателства липсват или ако не е извършена обективна преценка за това, депозирането на молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск, се явява незаконосъобразно действие. По отношение на другия спорен между страните въпрос – относно наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди, които да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на ответника, въззивният съд е приел, че от събраните по делото гласни доказателствени средства, се установява че такива са претърпени от ищеца. Последният е изживял дискомфорт и неудобство поради невъзможността да се разпорежда с имуществото си, имал е сериозни финансови затруднения, тъй като не е разполагал с парични средства, разчитал е на заеми от приятели; изпитвал е притеснение, стрес и безпокойство; чувствал се е унизен и е претърпял е емоционални и психически терзания, като от лъчезарен човек се е превърнал в свит и затворен. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите при условията на чл.172 ГПК, като е приел, че същите са последователни, логични и непротиворечиви. Относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл.2а ЗОДОВ, въззивният съд се е ръководил от постановките на т.11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. II от ППВС № 4/68 г., като е съобразил освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства: предмет, продължителност и интензитет на проведеното производство; степента на засягане на честта и доброто име на проверяваното лице в обществото; възрастта му; обществено и социално положение; отражение на производството върху физическото и психическо здраве и др., така и специфичните обстоятелства, произтичащи от характера и особеностите на производството по чл.3 ЗОПДИППД/отм./, а именно: че то не предвижда абсолютна забрана за разпореждане с имущество; че налагането на обезпечителни мерки не може да доведе до обществено неодобрение или морален укор, тъй като то не почива на предположение за осъществена от лицето престъпна дейност; обезпечителната защита е привременна, бърза и внезапна мярка и представлява изненада за ответника, което предполага, че искането за налагане на обезпечение не се разгласява публично. Въззивният съд е отчел и обстоятелството, че причинените от незаконосъобразните действия на Комисията неимуществени вреди не могат да се сравняват като интензитет с тези от незаконно воденото наказателно производство, както и факта, че в периода, в който е търпял вреди от наложените обезпечителни мерки, ищецът е търпял и такива от воденото срещу него наказателно производство, за които му е присъдено обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ с решение № 50194/31.10.2022 г. по гр.д. № 3754/2021 г. на ВКС в размер на 25 000 лв. При преценка на конкретно установените по делото релевантни за спора обстоятелства, въззивният съд е приел, че налагането на обезпечителни мерки върху имуществото на ищеца, не е довело до неблагоприятно отражение върху репутацията му в обществото, както и до невъзможност да се реализира професионално с оглед опита му и знанията му във финансовата сфера. Горният извод е обоснован с характера и естеството на производството по чл.3 ЗОПДИППД/отм./, което засяга с по-голям интензитет правото на частна собственост, доколкото налагането на обезпечителни мерки върху цялото имущество на проверяваното лице, поставят последното за продължителен период от време /в случая 4 години и осем месеца/ в невъзможност да се ползва от притежаваните средства, да води спокоен начин на живот и да обезпечава своите и на семейството си нужди. Съобразявайки изложените обстоятелства, свързани с продължителността и специфичните особености на воденото срещу ищеца производство по ЗОПДИППД/отм./, степента на засягане на емоционалния и личен живот на увредения, фактът на водено срещу него наказателно производство в същия период, както и общото социално и икономическо състояние на обществото към релевантния период, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 12 000 лв. е справедливо и достатъчно да репарира претърпените от ищеца неимуществени вреди.
При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
Макар и повдигнатите на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, те нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в т.11 и т.13 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК и в Постановление № 7/30.12.1959 на Пленума на ВС, според които обезщетение се дължи за установените по делото вреди, по отношение на които е налице причинно-следствена връзка с незаконните действия или бездействия, както и че съдът определя едно глобално обезщетение за всички неимуществени вреди по справедливост. В конкретния случай въззивният съд е изложил ясни мотиви кои вреди са установени и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконосъобразните действия на Комисията, както и по отношение на кои от тях ищецът не е бил овъзмезден, с присъденото му с влязло в сила решение обезщетение, дължимо от Прокуратурата на РБ на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Даденото от въззивния съд разрешение на спора не противоречи и задължителните разяснения, дадени в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В конкретния случай, при определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите на решението е изложил кои са тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Следва да се посочи, че обосновката на въпросите е свързана с тезата на касатора, че твърдените от ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат на действията на Комисията, се припокриват и не могат да бъдат разграничени от тези, претърпени в резултат на незаконното воденото срещу него наказателно производство и за които неимуществени вреди на ищеца вече е присъдено обезщетение по реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, дължимо от друг процесуален субституент на държавата. Съгласно константната казуална практика на ВКС, вкл. и тази цитирана от касатора в изложението на касационната жалба, самият ЗОДОВ допуска възможността държавата да отговаря за едни и същи вреди чрез различни органи като нейни процесуални субституенти, като в тези случаи въпросите, дали претърпените от ищеца вреди са настъпили в причинна връзка с противоправното поведение и на ответника по висящия иск, както и дали ищецът вече е овъзмезден за тези вреди, са въпроси по основателността на последващо предявения иск. Именно поради това, за да се избегне двукратно обезщетяване на ищеца за едни и същи вреди, във висящото производство по ЗОДОВ съдът поначало следва да разграничи вредите и да извърши преценка, дали ищецът е вече напълно овъзмезден с присъденото обезщетение по влязлото в сила решение, или по висящото дело са установени вреди, причинени му от ответника, които не са репарирани с това обезщетение, дължимо от държавата в лицето на вече осъден процесуален субституент. Именно така е процедирал и въззивният съд, който ясно е посочил за кои установени по делото неимуществени вреди, ищецът не е бил овъзмезден с присъденото му обезщетение по реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и е определил дължимото му се на основание чл.2а ЗОДОВ обезщетение за тях по реда на чл.52 ЗЗД.
По останалите въпроси, които покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не е налице сочения допълнителен критерий – въпросите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението липсва надлежна обосновка на този допълнителния критерий съгласно разясненията, дадени в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Освен това по тези въпроси е налице трайна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и според която справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд в обжалваното съдебно решение, води до липса и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По втория въпрос, въззивният съд се е съобразил с практика на ВКС, обективирана в соченото от касатора решение по гр.д. № 3589/2021 г. на IV г.о., като ясно е посочил за кои неимуществени вреди ищецът не е бил овъзмезден с присъденото му вече обезщетение по реда на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1663/19.03.2025 г., постановено по в.гр.д. № 5995/2024 г. по описа на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: