№ 50077 А
София, 14.07.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в открито заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА
ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
секретаря Райна Стоименова,
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 3413 по описа за 2022г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.290 от ГПК.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 50120 от 6.03.2023г. по касационните жалби на Е. И. В., чрез процесуалният представител адвокат О. и на Д. А. К., чрез процесуалните представители адвокатите З. и Т.А. против въззивно решение № 1370 от 17.12.2021г. по в.гр.д. № 2308 по описа за 2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262139 от 31.03.2021г. по гр.д.№ 3671/2020г.на Софийски градски съд в частите, с които е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 139 250.21лв., заплатена продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижими имот, извършена с н.а.№ .......... от .............г. за 3 482лв., заплатен местен данък и 1 054.80лв., заплатени нотариални такси, ведно със законната лихва, считано от 29.04.2020г.,както и в частта, с която е осъдена Д. А. К. да заплати на Е. И. В., на основание чл.59 ЗЗД, сумата от 25 654.88лв.,обезщетение за неоснователно обогатяване във връзка със заплащане на продажната цена по същия договор за покупко-продажба на недвижими имот, извършена с н.а.№ ......... от ............ и е отхвърлен иска до пълния предявен размер от 143 787.01лв., поради извършено прихващане с вземане на Д. А. К. към Е. И. В. за сумата от 118 132.13лв., дължима по договор за покупко-продажба на недвижими имот, извършена с н.а.№ ........... от .............г. и е потвърдено решението в частта за разноските.
Обжалването е допуснато, на основание чл.280, ал.1 ГПК, по въпрос касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, както и да изложи мотиви във връзка с тях и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба възражения и доводи.
В съдебно заседание касаторът се явява лично и с процесуален представител. Поддържа искането си за отмяна на постановения въззивния акт в частта досежно извършеното прихващане. Претендира разноски съобразно представен списък.
Касаторката не се явява лично, но се представлява от двамата си процесуални представители. Желае въззивният акт да бъде отменен в потвърдителната му осъдителна част и въпросът да бъде решен по същество с отхвърляне на иска. Представя писмени бележки.
Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното по въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:
В съдебната практиката е безспорно, че разпоредбите на чл. 12 , чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК изискват от въззивния съд, като съд по съществото на спора, да обсъди всички събрани по делото доказателства, да се произнесе по доводите на страните, като основе решението си върху приетите от него, в резултат на тази преценка, релевантни факти и обстоятелства и върху закона. Въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми
По делото не е имало спор за факти:
Страните са били във фактическо съжителство от 2012г. до 2020г. През това време, на 30.12.2016г., ответницата К. е придобила собствеността върху следните недвижими имоти - апартамент № 13 с площ от 113.20кв.м. и парко място № 2, с площ от 12.57кв.м., чрез покупко-продажба, осъществена с н.а. №........... Не е било спорно, че стойността на имота е заплатена от ищеца. След раздялата на страните, той е предявил настоящите искове – главен с правно основание чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД за връщане на заплатената от него цена на имота на отпаднало основание и евентуален, по чл.59 ЗЗД. Изложените от него доводи в исковата молба са следните: След като е заживял с ответницата на семейни начала, пред вид по-големите си фанансови възможности, се е стремял да засвидетелства уважението си към нея като се е стараел да подпомогне финансовата й независимост и просперитет. Двамата живеели в едно домакинство заедно с дъщерята на ответницата, за която той се е грижил като за свое дете. След като закупил два имота за своите дъщери /от предишни връзки/, решил – със свои стрества - да закупи процесния имот/апартамент и паркомясто/и за ответницата. Впоследствие отношенията им се влошили и решили да се разделят. Към момента на предявяване на исковата молба вече не живеели заедно, поради което ищецът желае тя да бъде осъдена да му върне стойността на имота, който й е закупил /включващ продажна цена, нотариални такси и местен данък, възлизаши на 143 787.01лв./ на отпаднало основание, каквото счита, че е прекратяването на съвместното им съжителство. Ако съдът не приеме тази теза, да я осъди на основание чл.59 ЗЗД, тъй като тя се е обогатила с посочената сума, а неговото имущество е намаляло.
В отговора си ответницата е оспорила основателността на иска с твърдението, че средствата макар и да са преведени от личната сметка на ищеца, са осигурени и от двамата /и от ищеца и от ответницата/ при наличието на съвместен принос, доколкото е безспорно, че двамата са живеели съвместно, като партньори, при съгласие че вложените от тях средства и усилия са в тяхна взаимна полза. В тази връзка твърди,че имотът й е предоставен като безвъзмезден дар. Направила е и възражение за прихващане с 1/2 от стойността на продаден с н.а.№ ...................г. от страните друг техен съсобствен имот /на стойност 118 132.13лв.,за който е било безспорно, че е преведена по лична сметка на ищеца/.
Разпитана като свидетел е дъщерята на ответницата /свидетелката В./, която е установила, че тя е живяла заедно със страните от 2014г. до началото на 2020г. Ищецът и ответницата са живели като съпрузи, ищецът се е държал с нея като баща и тя така се е отнасяла с него. Апартаментът е бил закупен, за да може в него да живее свидетелката. Тя не знае как е уредена сделката, но страните са купили „апартамента заедно с общи усилия“. При закупуването му условия не са поставяни.
Разпитан е и още един свидетел /свидетелят Е., който е работил заедно с ищеца/, но неговите показания са общи, доколкото той посочва, че с ищеца не са обсъждали „лични въпроси в конкретика“и ищецът не му е споделял да иска да прави подарък на ответницата. Знае, че Е. е закупил „2-3 имота“ в м.“.........................“ в София.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД, но е преценил за основателен иска по чл.59 ЗЗД. Извършил е прихващане и е осъдил ответницата да заплати на ищеца сумата от 25 654.88лв., обезщетение за неоснователно обогатяване, като е отхвърлил иска в останалата му част до предявения размер от 143 787.01лв.
Последвали са две въззивни жалби, като Е. В. е обжалвал акта само в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция до пълния предявен размер от 143 787.01лв.и разноските.
Въззивният съд е потвърдил постановения акт като е приел, че искът по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД е неоснователен поради липса на установено надлежно основание, което да е възникнало и след това да е отпаднало. Уважил е евентуалния иск по чл.59 ЗЗД, с довода че е налице обедняване за ищеца, който е заплатил покупната цена на имота по н.а.№ .....................г. и съответно обогатяване за ответницата, която е получила собствеността върху имот без да заплати стойността му. Съдът е преценил като неоснователни направените възражения за изпълнение на нравствен дълг и за реализиране на дарствено намерение. Посочил е, че фактическото съжителство наподобява на отношенията между съпрузи, но паричните плащания на ищеца не могат да се определят като разходи за нуждите на семейството. Въззивният съд е уважил възражението на ответницата за прихващане с общото посочване /без излагане на доводи и изводи/, че е налице „насрещно, ликвидно, изискуемо и еднородно парично вземане“ в размер на 118 132.13лв.
Пред въззивният съд са били наведени следните възражения, по които не е налице произнасяне: По жалбата на Е. В. относно липсата на приложение на нормата на чл.284,ал.2 ЗЗД, за изрично изразено съгласие на ответницата продажната цена по сделката по н.а.№ 43/2017г.да бъде преведена на ищеца и за липса на обогатяване със сумата от 118 132.13лв. с която е извършено прихващането /защото средствата са лични/. Касае се за спорно и неликвидно вземане, с което не може да се извършва прихващане. По жалбата на Д. К. не е налице произнасяне от въззивния съд по направените възражения за: допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неправилно квалифициране на предявения иск по чл.59 ЗЗД поради наличието /а не липсата/ на причинна връзка между обедняването и обогатяването и наличието на друг иск за защита /което изключва приложението на чл.59 ЗЗД/. С оглед заявените факти и обстоятелства в исковата молба и признанието на ищеца, че съзнателно е изпълнил вместо ответницата задължението за плащане на цената по сделката, счита че коректната правна квалификация на иска е по чл.55,ал.1, изр.1 ЗЗД /първоначална липса на основание/. Ищецът е платил, защото е имал очаквано, но неосъществено основание да живее с ответницата. Направено е и възражение, че неправилната правна квалификация е довела до неправилно разпределение на доказателствената тежест. Счита, че чрез предоставяне на процесната сума, ищецът съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг и в случая следва да намери приложение т.2 и т.3 от Постановление № 1/28.V.1979г. Същите възражения са наведени и в подадените касационни жалби.
Липсата на произнасяне по наведените от страните възражения и неизпълнението на задълженията, посочени в отговора на въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, от страна на въззивния съд е довело до неправилна интерпретация на фактите и до несъответстващи на събраните по делото доказателства правни изводи, което е основание за отмяна постановения въззивен акт поради неправилно приложение на закона.
Настоящият съдебен състав не споделя изложеният в касационната жалба на Д. К. довод за частична недопустимост на въззивния акт, заради това, че след като Е. В. е подал въззивна жалба само в отхвърлителната част за иска по чл.59 ЗЗД, първоинстанционното решение е влязло в сила в частта досежно иска по чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД. При предявени главен и евентуален иск и частично уважаване на евентуалния, подадената въззивна жалба срещу отхвърлителната част на евентуалния иск се приема за такава и срещу главния, заради невъзможността страната да оспорва позитивното за нея решение /в случая по чл.55,ал.1, изр.3 ЗЗД/ и евентуално възможната различна преценка на релевантното правно основание на горната инстанция. Не е недопустимо съдебното решение и като постановено по нередовна искова молба, защото не е налице несъответствие между заявените обстоятелствена част и петитум. В случая подадената искова молба е ясна и не съдържа противоречиви твърдения. Спорният предмет се въвежда от ищеца, съгласно посочените от него обстоятелствата, на които той основава иска си и формулираният въз основа на тях петитум. Предметът на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието /изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения/ и петитума /заявеното искане/ и въз основа на тях съдът дължи произнасяне. В случая, след като ищецът твърди, че съзнателно и доброволно е закупил имота в полза на ответницата заради съвместното им съжителство /която теза се потвърждава и с гласни доказателства, установяващи, че в продължение на осем години двамата са живеели съвместно като семейство, заедно с дъщерята на ответницата/ и след като е посочил, че именно настъпилата раздяла е причината довела до искането му за връщане на равностойността на даденото, то според настоящият състав искът следва да бъде квалифициран като такъв по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД – претенцията е за връщане на даденото при начална липса на основание. Даденото е без наличие на някакво правоотношение, но в името и заради благото на установените между страните отношения, които са близки до семейните. Изложените фактически обстоятелства от ищеца не обосновават иск, с правно основание чл.55, ал.1, изр.3 ЗЗД, защото същият - съгласно т.1 от ППВС №1/1979г. предполага даване с основание /съществуваща облигационна вразка/, което да е отпаднало с обратна сила. След като единствената твърдяна като настъпила промяна – е тази във волята на ищеца /който след прекратяване на съвместното съжителство на страните не желае даденото да остане, а да бъде върнато/, не е налице „основание“, по смисъла на закона. Съвместното съжителство също не може да се определи като такова, а и отпадатето му не е с обратна сила.
Съобразно изложеното, настоящият състав следва, в хипотезата на чл. 293, ал. 2 ГПК , сам да реши спора, тъй като не е необходимо събирането на нови доказателства и не се касае за недопустимо решение, а за неправилно, поради неточно приложение на материалния закон /вж.в този смисъл обобщаващото практиката решение по гр.д.№ 1209/2013г.на ІV г.о./ По същество съдът е разгледал спорните факти, които са от значение за иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД , като не е необходимо, предвид промяната на правната квалификация, да бъдат извършвани допълнителни процесуални действия във връзка с доклада, защото дадените указания за разпределение на доказателствената тежест са съответни. С иска по чл. 55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил дадената му сума. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало /вж.в този смисъл решения по гр.д.№ 1583/2013г.на ІV г.о., гр.д.№ 2656/2016г.на ІV г.о., гр.д.№ 973/2021г.на ІІІ г.о./ В случая, настоящият съдебен състав, въз основа на показанията на свидетелката В. и с оглед твърденията на ищеца в исковата молба, намира за доказано посоченото от ответната страна основание за получаване - дарствено намерение в изпълнение на нравствен дълг. Изрично в исковата си молба ищецът е посочил, че заради установените между страните подобни на семейните отношения, той се е стремял да засвидетелства уважението си към ответницата като се е стараел да подпомогне финансовата й независимост и просперитет. Имотът е закупен през 2016г., четири години след като те са живеели съвместно, заедно с нейната дъщеря в едно домакинсто, споделяли са живота си и в добро и в лошо, градили са общи планове за бъдещето, взаимно са се подпомагали и осигурявали. Така изградените имуществени отношения при съвместно съжителство са несъвместими с твърдения за неправомерно обогатяване и обедняване, защото е нормално и логично - всеки от партньорите – в зависимост от своите възможности – да осигурява нормални условия за живот, в интерес на общото домакинство. Във връзка - със задълженията и отношенията на партньорите, които живеят заедно във фактическо съжителство - съдебната практика приема, че те не се различават от тези на лицата, сключили граждански брак, като се приема, че отношенията между тях са „като между съпрузи“. В динамиката на съвременното общество все по-често се срещат хипотезите на фактически сложили се съпружески отношения, с присъщите на семейството отношения между мъжа и жената, на грижа и подкрепа, взаимно уважение и взаимопомощ, включително към възрастните и децата, общи грижи за домакинството според възможностите, взаимна отговорност за благополучието на семейството, материална и морална подкрепа. За това, когато се установи, че нещо е дадено в тази връзка /както е в конкретния случай/, в практика то се приема за съзнателно изпълнение на нравствен дълг, което съгласно чл.55, ал.2 ЗЗД представлява основание едно лице да получи нещо от друго /вж.определения по гр.д.№ 3784/2016г.на ІV г.о., гр.д. № 1221/2016г.на ІІІ г.о./ Допълнителен аргумент в тази връзка може да се извлече и от нормата на чл.55 СК, ограничаваща възможността даренията, направени във връзка или по време на брака, да се отменят след развода, само в случаите, посочени в гражданските закони, ако отмяната е предвидена в договора за дарение или в брачния договор.
Наличието на основание изключва основателността на иска по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД поради което главният иск следва да се отхвърли като неоснователен.
Отхвърлянето на главния иск изисква разглеждане на евентуалния иск по чл.59 ЗЗД. Същият е неоснователен, защото съгласно т.5 от ППВС №1/1979г. наличието му изисква обедняване и обогатяване, които настъпват в резултат на едни и същия действия или факти. Връзката между обедняването и обогатяването не е причинна. Тя е винаги конкретна и подлежи на установяване от ищеца /вж.решения по гр.д.№ 2688/2019г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 3093/2021г.на ІV г.о./, а в случая това не е направено. Когато не е установено, че обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или обща група факти /както е в случая, защото се твърди, че обедняването произтича от съвместното съжителство, а обогатяването от прекратяването му/ не е налице неоснователно разместване на блага. Освен това, искът по чл.59 ЗЗД може да бъде уважен само, ако обеднелият няма друг иск за защита /а в случая е налице иск по чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД/.
Изводът за неоснователност на предявените искове не позволява обсъждане на доводите във връзка с направеното възражение за прихващане.
Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение