Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3913 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Г. С., чрез адв. Т. Д., срещу въззивно решение № 755/11.06.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 435/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 5157/20.12.2023 г. по гр. д. № 15116/2022 г. на Районен съд – Пловдив, с което упражняването на родителските права по отношение ненавършилите пълнолетие деца Х. С. С. и Г. С. С. е предоставено на бащата С. Х. С.; определен е разширен режим на контакти между майката П. Г. С. и децата; осъдена е П. С. да заплаща на всяко от децата месечна издръжка в размер на по 200 лева, считано от влизане на въззивното решение в сила до настъпване на обстоятелства, водещи до изменение или прекратяване на това задължение.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението си касаторката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „представлява ли под формата на „разширен“ режим на лични отношения практически постановено съвместно упражняване на родителските права и нарушава ли това императива на чл. 59, ал. 2 СК“; 2) „правилно ли е в такъв случай на поделената по равно отговорност по грижата и отглеждането на децата, определена от първоинстанционното решение, потвърдено от Окръжен съд – Пловдив, да бъде осъден само единият родител да заплаща на другия родител издръжка за децата, и противоречи ли такова решение на практиката на ВКС“; 3) „следва ли съдът, следейки служебно за този интерес, да вземе предвид заключението на произнесло се по делото вещо лице по съдебно - психологическа експертиза, че съвместно родителство може да има при положение, че отношенията между съпрузите са запазени добри, а в случая не са такива“; 4) „противоречи ли на Регламент № 2201/2003 г. на Съвета решение, с което детето/децата пребивават на място, различно от неговото или нейното обичайно пребиваване толкова, колкото и на обичайното, при това не става дума за ограничен, а за равен период от време“; 5) „има ли детето/децата обичайно местопребиваване по решението на Окръжен съд – Пловдив“. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, като твърденията са, че не е проведено „последно съдебно заседание по съществото на спора“.
Ответникът по жалбата - С. Х. С., чрез адв. М. К., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:
По спора за упражняването на родителските права по отношение на малолетните деца от брака – Х. (на 9 г.) и Г. (на 5 г.), въззивният съд е приел, че по-пригодният родител е бащата – С. С.. Посочено е, че майката и бащата имат родителски капацитет и възможности, грижат се за отглеждането и възпитанието на децата, но упражняването на родителските права следва да се предостави на бащата, при който няма негови лични интереси, които да се конкурират с интересите на децата. Той е по-уравновесеният и по-спокойният родител в общуването децата, докато при майката се наблюдават известни дефицити. Нейният личен житейски избор, отсъствия и връзката й с друг мъж, измества на втори план интересите на децата. Това се е отразило негативно на отношенията на майката с по-голямото дете Х.. В тази връзка въззивният съд е отчел по-голямата привързаност на Х. към бащата и установеното със заключението на вещото лице – психолог, че привързаността на малолетния Г. към майка му е обяснимо с по-ниската му възраст и неразбирането на случващото се с родителите му. Посочено е, че доколкото към момента всички продължават да живеят в семейното жилище, бащата обитава стая заедно с двете деца, а майката е в друга стая от апартамента. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, социалните доклади и заключението на психологическата експертиза, като е подложил на анализ, съпоставка и оценка всеки от критериите, имащи значение за разрешаване на въпроса на кого от родителите следва да се предостави упражняването на родителските права, съдът е приел, че с оглед интереса на децата, в случая бащата е този, който трябва да бъде предпочетен. Посочено е, че на този етап той е по-всеотдайният и по-отговорният родител, който поставя интересите и желанията на децата над своя личен живот и интереси. Прието е, че притежаваният от майката родителски капацитет и изградената с децата емоционална връзка, обуславят определяне на по-разширен режим на лични контакти, който да способства за активно пълноценно общуване и запазване на отношенията на доверие и привързаност с родителя, на когото не е възложено упражняването на родителските права.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че поддържаните от касаторката предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.
Не се констатира вероятност въззивното решение да е недопустимо. Най-общо, недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото да може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с отсъствието на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване и ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии, съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим. Аргументацията на жалбоподателката, че не е проведено съдебно заседание за разглеждане на делото по същество, поначало не може да обуслови недопустимост на обжалваното решение. Отделно от това, тези оплаквания се опровергават и от съдържанието на съдебния протокол за проведеното о.с.з. на 09.05.2024 г. В това заседание съдът е открил производство по привременни мерки по реда на чл. 323 ГПК, като са разпитани четирима свидетели. След това, с оглед изявленията на процесуалните представители на страните, че нямат други доказателствени искания „извън производството по привременни мерки“ (л.63-64 от въззивното дело), въззивният съд е дал ход на устните състезания, в които процесуалните представители на страните са пледирали както по спора за привременните мерки, така и по съществото на спора за упражняването на родителските права.
Първите три въпроса в изложението на жалбоподателката, касаещи възможността съдът да определя режим на т.нар. „споделено родителство“, не обуславят допускането на касационния контрол. С решението си въззивният съд не е определил такъв режим, нито времевата продължителност на мерките за лични контакти на майката с децата биха могли фактически да се квалифицират като постановено от съда „споделено родителство”. Режимът на лични отношения с майката е по-разширен от обичайния, като ежемесечният включва правото й да взема децата всяка втора и четвърта седмица (от 16 ч. във вторник до 18 ч. в неделя), т.е. – сумарно за 10-11 дни в месеца, а бащата да се грижи за тях през останалите 20 дни. Очевидно е, че по продължителност времето, което децата ще прекарват с родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителски права, не се равнява на времето, което е оставено за родителя, на когото са възложени родителските права. В мотивите на решението си съдът не е отрекъл качествата и възможностите на майката, но анализирайки всички събрани по делото доказателства е направил извод, че към момента бащата е по-пригодният родител, доколкото поведението на майката разкрива известни дефицити на родителска отговорност, което не е в интерес на децата.
Предвид изложеното, първите три въпроса в изложението нямат претендираното от страната значение, тъй като не кореспондират с приетото по делото и решаващите изводи на съда. Отделно, в практиката си ВС и ВКС константно са приемали, че най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето и той е водещ при преценката на кого от двамата родители да се възложи прякото упражняване на родителските права, а чрез режима на контакти с другия родител следва да се защити правото и потребността на всяко дете нормално да общува с всеки от родителите си. Желанието на родителите и това на децата, както по въпроса за упражняването на родителските права, така и за мерките за лични отношения, не са задължителни за съда. Техните становища и искания се обсъждат в контекста на анализа на всички останали доказателства, но основният критерий за решението на съда остава интересът на децата (вж. - решение № 215/21.06.2011 г. по гр. д. № 1325/2010 г., III г. о., решение № 152/18.06.2012 г. по гр. д. № 1066/2011 г., III г. о., решение № 712/15.02.2011 г. по гр. д. № 81/2010 г., III г. о., решение № 58/12.02.2014 г. по гр. д. № 6073/2013 г., IV г. о., решение № 59/04.05.2018 г. по гр. д. № 2396/2017 г., III г. о. на ВКС и др.). При раздяла между родителите, запазването на връзката и нормалните отношения с детето е в неговия най-добър интерес (освен ако родителите не създават риск за отглеждането и възпитанието му, респ. не са лишени от родителски права и др.). По тази причина, по принцип мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се изхожда изключително от интереса на детето и спецификите на конкретния случай. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, най-вече от родителя, комуто са възложени родителските права. В случая, тези положения са изцяло съобразени от въззивния съд при разрешаване на спора между страните за упражняването на родителските права и режима на лични контакти между децата и майката, поради което предпоставки за селектиране на касационната жалба въпроси №1 - 3 не са налице.
Последните два въпроса в изложението са изцяло неотносими, тъй като са извън предмета на делото и на решаващата дейност на въззивния съд. Не е ясен контекстът, в който се задават въпросите, доколкото по делото не е имало никакво основание за спор, че както местожителството и местопребиваването на родителите, така и на техните деца е на територията на Република България, респ. – липсва трансграничен елемент, който да обуславя приложимостта на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност.
При този изход на спора, жалбоподателката следва да заплати на насрещната страна претендираните за касационното производство разноски, които възлизат на сумата 1 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение



НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 755 от 11.06.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 435/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА П. Г. С., с ЕГН - [ЕГН], да заплати на С. Х. С., с ЕГН - [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, направените за касационната инстанция разноски в размер на сумата 1 000 лева.
Определението не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.