Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди двадесет и шеста година в състав:

изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр. дело № 4247/2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК .
Образувано е по допустима касационна жалба от Застрахователна компания „Олимпик“ АД, в ликвидация, Кипър, гр. Никозия, чрез „Застрахователна компания Олимпик“- клон България“ КЧТ, трето лице-помагач на ответника Д. Т. Й., подадена чрез пълномощник му адв. Д. С. – САК, срещу въззивно решение № 58 от 07.04.2025 г. по в. гр. д. № 11/2025 г. на АС – Пловдив, в частта с която, след частична отмяна на първоинстанционно решение № 152/22.05.2024 г. по гр. д. № 520/2023 г. на ОС – Стара Загора, е осъдена Д. Т. Й. на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на Г. А. Г. сумата от 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания, от смъртта на неговата баба Д. Д. Г., настъпила на 05.09.2018 г. като резултат от ПТП, осъществило се на 09.08.2018 г., заедно със законната лихва върху главницата за периода от 20.07.2020 г. до окончателното плащане.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК . Моли въззивното решение да се отмени и да се отхвърли иска. Претендират се и разноски.
От ответницата по иска Д. Т. Й. не е постъпило писмено становище по жалбата.
От насрещната страна по касационната жалба – ищец в производството Г. А. Г., чрез пълномощник адв. М. Т. от АК – С. З., е депозиран писмен отговор, с който тя се оспорва. Взетото със същия отговор становище по касационната жалба от името другия ищец - Т. Г. М., няма отношение към касационното производство, тъй като решението на въззивния съд спрямо тази ищца не е обжалвано, не е налице другарство между двамата ищци, поради което въззивното решение в частта по предявения от ищцата Т. М. иск е влязло в сила като необжалвано– чл. 299, т.2, предл.1 ГПК.
По наличието на основание за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
Установено е от събраните по делото доказателства, и не е било спорно между страните, че ищецът Г. Г. е внук на Д. Д. Г., починала на 05.09.2018 г., като смъртта й е в причинна връзка с травматично увреждане при ПТП на 09.08.2018 г., причинено от ответницата Д. Т. Й.. Обстоятелствата около ПТП, в следствие на което е причинена смъртта на Д. Г., са установени с влязлата в сила присъда №36/09.10.2019 г. по НОХД №315/2019 г. на ОС – Стара Загора. С нея ответницата Д. Т. Й. е призната за виновна в това, че на 09.08.2018 г. около 09:00 ч., по ул. „Христо Ботев“ в гр. Стара Загора, в посока запад - изток, при преминаване през пешеходна пътека от западната страна на кръстовището между ул. „Христо Ботев“ и ул. „Георги Сава Раковски“, при управление на МПС - лек автомобил „Опел“, модел „Астра“, с рег. [рег.номер на МПС] , е нарушила правилата за движение по пътищата, а именно: по чл.5, ал.1, т.1 от ЗДвП, чл.116 от ЗДвП,и чл.119, ал.1 от ЗДвП като при приближаването на управлявания от нея лек автомобил към пешеходната пътека от западната страна на кръстовището между ул.“Христо Ботев“ и ул.“Георги Сава Раковски“, не е намалила скоростта и не е спряла, за да пропусне стъпилата и вече преминаваща по това време по пешеходната пътека в посока юг-север пешеходка Д. Д. Г. на 78 години, като с деянието си по непредпазливост е причинила смъртта на последната, като деянието е извършено на пешеходна пътека, с което е извършила престъпление по чл.343, ал.3, предл. последно, б. „б“, предл. 1, във вр. с ал.1, б.“в“ във връзка с чл.342, ал. 1, предл. 3 от НК, във вр. чл.5, ал.1, т.1 във вр.чл.116 и чл.119, ал.1 ЗДвП. Прието е, че осъдителната присъда на осн. чл. 300 ГПК има задължителна сила за съда по настоящия спор относно извършеното деяние, неговата противоправност и виновността на ответницата, при което съдът е намерил за приложима разпоредбата на чл. 119, ал.5 от ЗДвП (в сила от 26.01.2017 г.), която изключва възможността пешеходецът да се счита за причинител на произшествието. Това е обусловило извод, че възражението на ответницата за принос на пострадалата за увреждането, е неоснователно.
По спора дали от смъртта на Д. Г. са причинени неимуществени вреди на ищците, и в частност на Г. Г., въззивният съд е посочил какви факти се установяват от показанията на свидетелите Н. Т. и М. Д., които е кредитирал, дали своите лични впечатления за отношенията на ищеца с баба му след смъртта на бащата на ищеца (син на пострадалата, починал м.02.2002 г., когато ищецът бил на 11 г. ). Също така е кредитирал и заключението на приетата по делото съдебно - психологическа експертиза, изготвена въз основа на проведено оценъчно интервю и психологическо изследване със специализирани методики, вещото лице е заключило, че развитието и възпитанието на ищеца, неговото оформяне като личност, е съществено повлияно от възпитанието и грижите на неговата баба съответно изградените между тях отношения на емоционална връзка, близост и обич надхвърлят обичайните взаимоотношения между баба и внук, ранната смърт на бащата е поставила бабата в ролята на заместващ родител, неочакваната смърт на бабата се е отразила силно негативно върху ищеца, като емоционалното му възстановяване е започнало след раждането на децата на ищеца. Въз основа на експертното заключение и показанията - особено тези на свид. Д., въззивният съд е приел, че пострадалата като баба на ищеца е заела ролята на допълващ родител, подпомагала и допълвала майката на ищеца при осъществяване на родителските грижи при отглеждането и възпитанието му, като след заминаване на майката на ищеца в чужбина, той е разчитал единствено на своите баба и дядо, а след смъртта на дядото- само на баба си Д. - само която свид. Д. познава като негов роднина и е виждал при ищеца, а майка му видял веднъж на сватбата на ищеца, впоследствие ищецът помагал на баба си с ремонт на нейното жилище, че неочакваната смърт на бабата на ищеца е оказала силно негативно влияние върху ищеца, нарушила е психичното му равновесие за дълъг период от време – до 2022 г. , когато се родили неговите деца. Въззивният съд е отчел още, че смъртта на Д. Г. е настъпила, когато ищецът е бил на 28 години, вече самостоятелен и независим от баба си човек, и преживените от него силни негативни емоционални преживявания не съставляват проява на специфично психично разстройство, влошаващо психичното му здраве, и че с времето те са намалили своята сила и интензивност, принос за което има и хармоничната му брачна връзка и раждането впоследствие на неговите деца.
Въз основа на така установените факти, въззивният съд е заключил, че ищецът е материално легитимиран да претендира обезщетяване на претърпените от него вреди в резултат от смъртта на неговата баба Д. Д. Г., тъй като съществувалата между тях емоционална връзка, поради установените по делото конкретни житейски обстоятелства (загубата на бащата в детска възраст, свърхангажираността на майката да осигури материалното обезпечаване на семейството, впоследствие заминаването й в чужбина) са обусловили силна привързаност, в резултат на което търпените от ищеца е претърпял болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите морални щети, които обикновено търпи внук в резултат от смъртта на неговата баба, поради което на ищеца Г. следва да се признае по изключение право на обезщетение за търпените от него неимуществени вреди от смъртта на неговата баба, последица от описаното по-горе ПТП. При определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, решаващият съд, в съответствие с критериите по ППВС № 4/1968 г., е съобразил установените по делото факти относно характера и съдържанието на връзката с пострадалата, интензитета на търпените от ищеца болки и страдания, възстановяването му и връщане постепенно към нормално функциониране, възрастта на ищеца към установяване майка му в чужбина и към смъртта на баба му, икономическата конюнктура в страната към момента на деликта и съдебната практика по сходни случаи, и е определил като справедлив размер на обезщетението сумата от 20 000 лв. Върху тази сума е присъдил в полза на ищеца и лихвата за забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД, за периода от 20.07.2020 г. до плащането, поради приетото за основателно възражение на ответника за погасяване това вземане по давност съгласно чл. 111, б.“в“ ЗЗД.
С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос, по които се твърди въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС: Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд“? Твърди се, че този въпросът е разрешен в противоречие с Решение № 17/16.03.2021 г. по т.д. № 291/2020 г. на ІІ т.о.; Решение № 92/17.11.2020 г. по т.д.№ 1275/2019 г. на ІІ т.о.; Решение № 41 /05.02.2025 г. по т. д. № 969/2024 г. I т.o. и Определение № 588 от 25.02.2025 г. по т. д. № 1537 / 2024 г. на II т.о.
Поставеният въпрос е от значение за спора и е обусловил решаващия извод на въззивния съд за основателност на иска, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. С тълкувателните мотиви на това решение е разяснено, че когато поради конкретни житейски обстоятелства традиционната за българското общество привързаност между починалия и неговите братя и сестри, или между баби/дядовци и внуци е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик в изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В последвалата тълкувателния акт практика на ВКС - решение № 500 от 27.07.2024 г. по гр. д. № 2554/2023 г. на III г. о., решение № 222 от 4.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 347/2023 г. на IV г. о., както и в посочените от касатора три други решения на ВКС по чл. 290 ГПК е прието, че присъждането на обезщетение в полза на родственици е обусловено от провеждането на пълно и главно доказване на критериите – наличие на особено близка духовна и емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите, съобразно ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и проявление на неимуществени вреди в правната сфера на претендиращия обезщетение, чийто интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за такъв тип отношения, също така, че особените житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма близост от считаната за нормална за съответната родствена връзка не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина, трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, вместо от неговите родители. По настоящето дело въззивният съд не се е отклонил от тази постоянна практика на ВКС, вкл. и задължителна по посоченото тълкувателно решение, доколкото направеният решаващ извод за доказана материалноправна легитимация на ищеца е основана на преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях факти, значението на всички обстоятелства, които според трайно установената практика на ВКС са от значение за присъждане обезщетение за неимуществени вреди по изключение на родственик - внук в случая, както и за размера на обезщетението, е обсъдено и съобразено от съда, вкл. и възрастта на ищеца към момента на трайното заминаване на майка му в чужбина и към смъртта на баба му. Различния изход на спора по посочените от касатора три решения на ВКС, с които са били отхвърлени искове за обезщетение от смъртта на брат, внук/внучка, дядо, са обусловени от установените по тези други дела различни факти, според които съответните родствени връзки не са надхвърляли обичайното съдържание на такъв тип отношения и не са били налице такива изключителни факти като заместваща грижа на липсващ родител с начало от период на непълнолетие на ищеца, какъвто е настоящия случай. Ето защо решенията по тези три дела, само с които може да се прави съпоставка, но не и соченото определение по чл. 288 ГПК- което не попада в кръга на актовете по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, не разкрива белези на противоречие с практиката на ВКС.
Не се констатират пороци на въззивното решение в кръга на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които се следи служебно.
Касационното обжалване следователно не може да се допусне.
При този изход на производството, на процесуалния представител на насрещната страна – адв. М. Т., следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна защита по чл. 38, ал. 2 ЗА в касационното производство. Размерът на това възнаграждение съдът, съобразно критериите по чл. 36, ал.3 от ЗАдв (наредбата по чл. 36, ал.4 ЗАдв още не е приета), при ползване като ориентир на минималния размер на адвокатските възнаграждение съгласно чл. 7 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдС за адвокатските възнаграждения, и обжалваемия интерес, определя на 845 евро. Този размер на адвокатското възнаграждение се явява справедлив, както и съответен на спецификата на защитата пред касационната инстанция, на липсата на значителна фактическа и правна сложност на делото, и на обема на предоставената защита от пълномощника, който е изготвил писмен отговор на касационната жалба, без процесуално представителство в открито съдебно заседание.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 58 от 07.04.2025 г. по в. гр. д. № 11/2025 г. на АС – Пловдив в обжалваната част, в която е осъдена Д. Т. Й. на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на Г. А. Г. сумата от 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания, от смъртта на неговата баба Д. Д. Г., настъпила на 05.09.2018 г. като резултат от ПТП, осъществило се на 09.08.2018 г., заедно със законната лихва върху главницата за периода от 20.07.2020 г. до окончателното плащане, по касационната жалба на третото лице-помагач на ответника - Застрахователна компания „Олимпик“ АД, в ликвидация, Кипър, чрез „Застрахователна компания Олимпик“- клон България“ КЧТ.
ОСЪЖДА Застрахователна компания „Олимпик“ АД, в ликвидация, Кипър, адрес на управление гр. Никозия, ул.Стасандру 26, СЕК, 3 и 4 етаж, рег. № 71103, чрез „Застрахователна компания Олимпик“- клон България“ КЧТ, ЕИК 200737120, седалище гр.София, бул. България № 102, ет.2, офис 22, да заплати на адв. М. К. Т. от АК – С. З., лич. № ***, адрес [населено място], ул.Ц. К. № 52А, ап.2, сумата 845 евро (осемстотин четиридесет и пет) за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗАдв за касационното производство.
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: