ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
2279
гр. София, 16.08.2024 г.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо търговско отделение, в закрито заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ : ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ
АННА НЕНОВА
разгледа докладваното от съдия Младенов т.д. № 563 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, съдът взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Българската православна старостилна църква, представлявана от Ф. Д. С., чрез адв. Н. О. Д. от САК, против решение № 2 от 07.02.2023г., пост. по в.ф.д.№ 5/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 65 от 01.11.2022 г. по т.д. № 25/22 г. по описа на Софийски градски съд. т.о., с което е отказано вписването в публичния регистър по чл. 18 от Закона за вероизповеданията при съда на същата религиозна общност, учредена на учредително събрание на 13.06.2022 г.
Касаторът е обосновал касационната обжалваемост на въззивното решение с мотивите към т. 9 на ТРОСГТК № 5/2015 г., според които в Закона за вероизповеданията са уредени различни правила за обжалваемост на решението, с което е отказано вписване на религиозни общности в съответния съдебен регистър по силата на изричното препращане в чл. 15 от закона към общите правила на охранителните производства (чл. 530-541 от ГПК), която включва и възможността за касационното му обжалване.
Оспорено е становището на въззивния съд, че условие за регистрацията е признание от поместната източноправославна църква по каноничните закони, с довода, че такова изискване не се съдържа в Закона за вероизповеданията, както и че Българската православна старостилна църква не е подлежащо на одобрение поделение на Българската православна църква- Българска патриаршия, а е възникнала като самостоятелна религиозна общност чрез сдружаване на физически лица. Поддържа се, че обжалваното въззивно решение е необосновано, тъй като предмет на делото е основното право на учредителите на сдружаване, защитено от чл. 44 от Конституцията на Р. България и чл. 11 от КЗПЧОС, като съдът не е изложил никакви мотиви за обществен интерес, надделяващ над индивидуалното право на сдружаване на заявителите. Изложено е, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ЕСПЧ, според която в демократичните общества „не е работа на държавата да взема мерки, за да могат религиозните общности да останат или да се обединят под единно ръководство“.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК достъпът до касационно обжалване е обоснован с въпроса допустима ли е и при какви предпоставки регистрацията на източноправославно вероизповедание в България. Поддържа се, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с определение № 66 от 15.02.2022г., пост. по ч.т.д.№ 2676/21 на ВКС, Т. К., I отд., както и на решение № 5 на КС на РБ от 1992 г. по к.д. № 11/1992 г. и на мотивите, изложени в особеното мнение на част от съдиите към Решение № 12 от 15.07.2003 г. по к.д.№ 3/2003 г. на КС на Р. България, образувано за обявяване противоконституционност на чл. 10, ал. 1 от Закона за вероизповеданията.
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Правилно е разбирането на жалбоподателя за касационна обжалваемост на въззивното решение, въпреки указанието в противния смисъл, съдържащо се в неговия диспозитив.
В нормата на чл. 606 от ГПК, производството по вписване на юридически лица и на другите, подлежащи на вписване обстоятелства (преобразуването, обявяването в ликвидация, прекратяването и др.), когато закон предвижда вписване в съдебен регистър, е регламентирано като двуинстанционно - негативното решение, с което е отказано вписване, подлежи на обжалване с частна жалба пред апелативния съд, с което се изчерпва инстанционният контрол за неговата законосъобразност. Съгласно чл. 15, ал. 1 от Закона за вероизповеданията регистрацията на религиозните общности като юридически лица се извършва от Софийския градски съд по реда на глава четиридесет и девета „Общи правила“ от Гражданския процесуален кодекс, а според чл. 540 от ГПК, за охранителните производства освен общите правила на този кодекс се прилагат съответно и правилата на исковото производство, с изключение на чл. 207 - 266 и чл. 303 – 388. Специалният закон не препраща към нормата на чл. 606 от ГПК, структурирана в глава петдесет и пета, в която са уредени особените правила на регистърното производство по вписване на юридически лица, а към регламентираните в глава XLIX общи правила за охранителните производства, в които възможността за касационно обжалване на отказа за издаване на акта не е изрично изключена. В този смисъл са и мотивите на ТРОСГТК от 12.07.2018 год. по тълк.д.№ 5/2015 г., според които приложимостта на общите правила на охранителните производства по чл. 530 - 541 ГПК, установена в препиращата норма на чл. 15 от специалния Закон за вероизповеданията включва и възможността за касационно обжалване на отказа за регистрацията на религиозни общности, доколкото не попада сред изрично посочените в разпоредбата на чл. 540 от ГПК изключения.
За да потвърди обжалваното пред него решение на регистърния съд, с което е отказано вписването на религиозната общност Българска православна старостилна църква в регистъра по чл. 18 от Закона за вероизповеданията съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, основани на общата конституционна уредба, съдържаща се в чл. 13 и чл. 37 от Конституцията на Р.Б. за свобода на вероизповеданията и за ненакърнимост на този принцип, както и относно границите на упражняването на това право, очертани от забраната за използване на религиозните общности и институции и на верските убеждения за политически цели (чл. 13, ал. 4 от Конст.), както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Анализирал е и специалната законодателна уредба, съдържаща се в Закона за вероизповеданията, като е съпоставил легалните дефиниции, съдържащи се в § 1, т. 1, 2 и 3 от п.з.р. на закона, съответно на общото понятие вероизповедание, като съвкупност от верски убеждения и принципи, религиозната общност и нейната религиозна институция, както и на понятията религиозна общност и религиозна институция, във връзка с чл. 5 и чл. 6 от закона. Въз основа на това е направил извод, че всяко физическо лице е свободно да изповядва и практикува всякакво верско убеждение, без значение дали е регистрирано или признато от държавата, стига да не нарушава ограниченията по чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 КРБ. Консеквентно е посочил, че при същите условия верското убеждение може да се изповядва и практикува и от група физически лица, без да е необходимо тази религиозна общност да се регистрира като религиозна институция, както и че регистрацията, с която тя придобива качеството юридическо лице, е обусловена от спазването на минималните изисквания, установено в Закона за вероизповеданията, вкл. относно нейното наименование (с оглед забраната по чл. 15, ал. 2 то да повтаря това на вече регистрирано такова), както и относно съответствието на съдържанието на приетия на учредителното събрание устав, на изискванията на чл. 17 от закона. Намерил е за неоснователно оплакването на въззивника, че като доказателство в регистърното производство е прието експертно становище на Дирекция „Вероизповедания“ на Министерския съвет и приложеното към него становище на БПЦ-БП по съображения, че нормата на чл. 16 от Закона за вероизповеданията изрично предвижда възможност съдът да изиска такова във връзка с регистрацията на религиозните общности. Приел е, че в закона липсва забрана за съществуването на повече от един изразител на източноправославната вяра, както и че първоинстанционният съд не е отрекъл тази възможност, но е посочил необходимите факти, установяващи признание от другите поместни православни църкви по каноничните закони, каквито доказателства молителят не е представил. На следващо място, въззивният съд е изложил съображения във връзка със спазване на изискванията по чл. 17 от Закона за вероизповеданията по отношение на представения пред регистърния съд устав на религиозната институция, като е приел, че той не представлява годно доказателство по делото, тъй като не е подписан и не е заверен, както и че той не съдържа данни кога и от кого е бил приет. Във връзка с предписаните от същата разпоредба реквизити от съдържанието на устава е посочил, че в него липсва указание относно седалището на заявената за вписване религиозна институция и конкретно и ясно изложение на богослужебната практика, с което допълнително е обосновал крайния процесуален резултат – потвърждаване на решението на регистърния съд, с което е отказано вписването.
При горните данни, по допускането на касационно обжалване, настоящият касационен състав намира следното:
Съгласно задължителните указания, съдържащи се в ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, общата предпоставка за достъп до касация във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК е наличието на формулиран от касационния жалбоподател материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е включен в неговия предмет, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Формулираният въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК). Като общо основание за допускане на до касационен контрол формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби, поради което обжалваното решение не може да се допусне до касация, без посочването на такъв въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Процесуалният закон не оправомощава съда да формулира въпроса вместо касационния жалбоподател, въз основа на оплакванията, изложени в касационната жалба. Съдът обаче може да уточни, конкретизира и квалифицира въпроса, каквато възможност е изрично предвидена в т. 1 от диспозитива на споменатия тълкувателен акт.
В касационната жалба, по която е образувано настоящото дело, са изложени две основни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение, а именно, че то противоречи на решението от 20.04.2021 г. на ЕСПЧ относно правото на сдружаване на религиозните общности и регистрацията им като религиозни институции, както и досежно съображението на въззивния съд за необходимостта от признанието на заявената за вписване религиозна институция от другите поместни православни църкви по каноничните закони, като условие за нейната регистрация.
В случая, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е формулиран общ въпрос, а именно, допустима ли е и при какви предпоставки регистрацията на източноправославно вероизповедание в България. Този въпрос се състои от две части: 1) дали е принципно допустима регистрацията на източноправославно вероизповедание в България и 2) какви са предпоставките за регистрацията на такова.
По отношение на първата част от въпроса не е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото въззивният съд в съгласие с мотивите на първоинстанционното решение в същия смисъл, не е отрекъл възможността за конституиране на такава религиозна институция по реда на чл. 15, ал. 1 от Закона за вероизповеданията чрез регистрация (за разлика от Българската православна църква – Българска патриаршия, чиято правосубектност като юридическо лице възниква по силата на закона, без да е необходима такава), но е изложил съображения относно липсата на конкретно посочени в мотивите на постановения от него акт предпоставки за регистрацията на религиозната общност като институция. В касационната жалба е оспорено становището на съда само по отношение на една от тях, а именно признанието от поместна църква като условие за регистрация (в двете решения се споменават останалите поместни православни църкви, с оглед автокефалната институционална структура на православието). Формулировката на въпроса обаче се отнася общо до всички предпоставки, а не само до онази от тях, с чиято липса въззивният съд е обосновал постановения краен резултат- потвърждаване на негативното решение на регистърния съд. Независимо от редакцията на така посочения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос с оглед неговата широка формулировка, той удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация, доколкото в приложното му поле се включва и наличието на онази от тях, с която както първоинстанционният, така и въззивният съд са обосновали отказа за вписване на общността като религиозна институция, и необходимостта от която е изрично оспорена от касатора, а именно признаването щ от другите поместни православни църкви, поради което несъмнено той е обусловил изхода на регистърното производство.
Налице е специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. първо от ГПК, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд за проверка на съответствието му с решение № 5 от 11.07.1992г.1992 г. по к.д. № 11/1992 г. на Конституционния съд, в което е прието, че основанията за ограничаване правото на вероизповедание, в частност чрез възможността за сдружаване, са предмет на изчерпателна регламентация в нормите на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията.
На касатора следва да бъдат дадени указания да внесе по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 25 лв. и да представи доказателства за това.
Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2 от 07.02.2023г., пост. по в.ф.д.№ 5/2022 г. на Софийския апелативен съд.
УКАЗВА на касатора Българска православна старостилна църква в едноседмичен срок от съобщаването да представи доказателство за внесена по Върховния касационен съд държавна такса в размер на 25 лв.
ДЕЛОТО да се докладва на председателя на Т. К., І т. о., за насрочване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :