Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в публично съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
при участието на секретаря Нели Първанова като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №3503/2025г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№11867/24.07.2025г. на [община], представлявана от кмета Б., чрез юрк. К., срещу решение №329/19.06.2025г., постановено по в. гр. д. №111/2025г. на Благоевградския окръжен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от И. В. Ч., Н. В. В. и Я. В. И. срещу [община] искове по чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на всеки от тях върху 1/3 ид.ч. върху поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], общ. Б., целият с площ от 1338 кв.м. Касаторът счита, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е съобразил всички факти и обстоятелства, както и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, игнорирал е част от тях, а други неправилно е преценил, като не е обсъдил защитните доводи на въззивника, в резултат на което е достигнал до необоснован извод относно наличието на елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС. Моли обжалваното решение да бъде отменено, и на негово място бъде постановено друго, с което предявените срещу общината положителни установителни искове за собственост бъдат отхвърлени като неоснователни. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2, предл.3 ГПК като са формулирани въпроси.
Ответниците по касация И. В. Ч., Н. В. В. и Я. В. И., в депозиран отговор, чрез адв. У., излагат становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на въззивното решение. Претендират присъждане на направените по делото разноски. В о.с.з не се явяват и представляват, като в депозираните писмени бележки изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Считат, че посочената в определението по чл. 288 ГПК съдебна практика не налага различен кран резултат, а изисква промяна в характера на фактическата власт да бъде установена чрез конкретни доказателства, каквито по делото са били събрани и съобразени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:
С определение №2386 от 11 . 05.2026г., постановено по настоящото дело, касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато по формулирания четвърти въпрос за преценка доколко разрешението на въззивния съд досежно трансформирането на държането във владение съответства на практиката на ВКС, обективирана в Решение №12/19.02.2014г. по гр. д. №1840/2013г. , Решение №115 от 28.10.2016г. по гр. д. №977/2016г. на ВКС, Решение №50087 от 19.10.2022г. на ВКС по гр. д. №3914/2021г. и Решение №196 от 18.03.2019г. на ВКС по гр. д. №137/2018г.
По основанието за допускане до касация:
В решение №291/9.08.2010г. по гр. д. №859/2009г. на ВКС е прието, че за да промени държането във владение , държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. Според приетото в решение №270/20.05.2010г. по гр. д. №1162/2009г. на ВКС, след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност , и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. За да се приеме, че е налице завладяване обаче, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Изложено е, че в такава хипотеза , в тежест на позоваващия се на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение.
В Решение №115 от 28.10.2016г. на ВКС по гр. д. №977/2016г. е посочено, за да се промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Тази необходимост произтича от общия принцип на справедливостта, който изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани.
В Решение №50087 от 19.10.2022г. на ВКС по гр. д. № 3914/2021г., се посочва, че когато фактическата власт е установена на основание, което прави упражняващият я само държател /договор за наем, договор за заем за послужване или друг облигационен договор/, той не се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС , която е установена в полза на владелеца и не се прилага когато фактическата власт е установена като държане, в който случай вещта се държи за другиго. Това се прилага и когато между собственика и упражняващият фактическа власт лице е имало уговорка за ползване. От момента на изявяване на промяната на намерението от такова в държане за другиго започва да тече придобивната давност.
Предвид изложеното, което се споделя от настоящия състав, по допуснатия до касационно обжалване въпрос следва да се съобрази, че когато фактическата власт е установена въз основа на предоставено право на строеж върху държавна земя, е налице основание, което прави упражняващият я само държател и той не се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС . Наличието на основание, на което е установена фактическа власт изключва намерението да се владее за себе си. За да се трансформира упражняването ѝ за другиго при наличие на основание за това, във владение за себе си, е необходимо да се демонстрира промяна на намерението, която да се противопостави на собственика, което произтича от изискването владението да е явно и несъмнено. Едва от момента на външното проявление на промяната в намерението от държане за другиго във владение за себе си с посочените, изискуеми от закона признаци започва да тече придобивната давност. В противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС .
По основателността на касационната жалба:
При така дадения отговор на допуснатия до касационно разглеждане въпрос, решението на въззивния съд е валидно и допустимо, но неправилно.
Тъй като не се налага извършване допълнително на процесуални действия, по аргумент от чл.293, ал.3 ГПК , настоящата инстанция следва да постанови решение по същество на спора, като съобрази следното:
Производството е образувано по предявени от И. В. Ч., Н. В. В. и Я. В. И. срещу [община] обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че са придобили собствеността върху поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], общ. Б., с площ 1338 кв.м. по давност. Ищците твърдят, че са наследници по закон на баща си В. Ч., починал на 05.04.2021г. и на майка си С. Ч., починала на 18.01.2009г. През 1970г. двамата наследодатели, заедно с ищците, започнали да ползват и владеят процесния поземлен имот, както и построената в него, въз основа на отстъпено право на строеж, жилищна сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място] и построените две други сгради в имота с идентификатори [№] и [№] по КККР на [населено място]. Твърдят, че в продължение на повече от 50 години родителите им, а след смъртта им, и те самите продължили да владеят поземления имот като собствен, като владението им било явно, несъмнено, спокойно, непрекъснато и с ясно изразено намерение, че считат същия за тяхна собственост. Излагат, че след като поискали да се снабдят с констативен нотариален акт за собственост, през 2024г. ответната община съставила акт за частна общинска собственост за същия имот. По изложените съображения молят да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на имота по давност.
Ответникът [община] оспорва исковете, като твърди, че ищците не са установили върху процесния имот владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Поддържа, че той е бил собственост на Държавно земеделско стопанство – Б., запазил е статута си на държавна собственост и с приемането на § 42 от ПЗР на ЗИД ЗОС е преминал в собственост на общината. Твърди, че липсва възможност за придобиване от ищците, респ. от техните наследодатели по давност при упражнявано владение от 1970г. и поради забраната на чл.86 ЗС в периода 1952 - 1996г., а след отпадане на забраната за придобиване по давност на имоти държавна и общинска собственост, в сила от 01.06.1996г., не е изтекъл десетгодишният давностен срок предвид наложения мораториум за придобиване по давност на имоти - частна държавна и общинска собственост.
По делото е безспорно е, че с договора от 26.11.1970г. Държавно земеделско стопанство е отстъпило на наследодателката на ищците С. В. Ч., починала на 18.01.2009г., право на строеж в процесния недвижим имот, находящ се в [населено място], Б., което в последствие е било реализирано посредством построяването в него през 1988г. на едноетажна постройка, която след 1990г. е била пристроена.
С нотариален акт за собственост №1, том III, pег. №6798, дело №375/2003г., В. и С. Ч. са признати за собственици на основание давностно владение на масивна жилищна сграда, състояща се от сутерен и жилищен етаж, със застроена площ от 73 кв.м., с пл. №38, изградена в поземлен имот №15 по плана на [населено място], общ. Б., понастоящем сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място]. С нотариален акт №163, том VI, pег. №11430, дело №1288/2022г. И. В. Ч. и К. К. Ч. са признати за собственици на основание давностно владение на подробно описаната сграда с предназначение "гараж" с идентификатор [№] по КККР на [населено място], общ. Б..
От показанията на разпитаните свидетели се установява, че дворното място от около 1,3-1,4 дка, се обработвало от ищците след смъртта на родителите им – имало ябълка, мушмула, череша, цветя и асма. Къщата била построена преди повече от 40 години. Имотът винаги е бил ограден- първоначално с дъсчена ограда, след това – с телена мрежа, а сега с пана. На свидетелите не е известно представители на [община] да са идвали да са заявявали претенции към него, а напротив същият се поддържал от родителите на ищците, а след тяхната смърт от самите ищци .
При така установеното и предвид отговора на правният въпрос, въззивната инстанция не е съобразила доказателствената тежест.
Общината в случая не е била длъжна да посочва и доказва на какво основание за имота е бил съставен АЧОС, тъй като между страните липсва спор, че имотът е бил държавна собственост, върху която на родителите на ищците е било отстъпено право на строеж. Напротив – тъй като ищците твърдят, че са придобили дворното място по давност, то тяхна е доказателствената тежест да установят всички релевантни за давността елементи. Фактическата власт върху недвижимия имот, понастоящем представляващ поземлен имот с идентификатор [№] по КККР е била установена на основание договор за отстъпено право на строеж върху държавно дворно място срещу поето от С. Ч. задължение да работи в Държавното земеделско стопанство непрекъснато за период от 10 години, т.е. наследодателите на ищците са били суперфициари, предвид което в това им качество те са били само държатели. Действително, те са построили сграда /основна и допълващо застрояване/ в имота, но построяването на същите е съобразно отстъпеното им право на строеж в предоставеното им за целта държавно дворно място.
По делото липсват каквито и да са доказателства, от които да се направи извод, че в определен момент- около 1974г. /съобразно твърдението в исковата молба, че имотът се владее в последните 50 години/ наследодателите на ищците са престанали да ползват имота като държатели въз основа на отстъпеното им право на строеж върху него, и са започнали да го владеят за себе си, като това тяхно намерение е било демонстрирано по отношение на общината. Ищците твърдят, че техните родители са владяли имота повече от 50 години преди завеждане на иска, т.е. считано от 1974г. Но според представените доказателства, на 07.06.1988г. С. Ч. и В. Ч. са декларирали пред Общински народен съвет [населено място], че притежават на основание давностно владение изградената масивна жилищна сграда, състояща се от мазе и етаж, застроена на 72 кв.м., построена върху държавно място. В последствие - на 18.06.1990г. С. Ч. е поискала от комисията по ТСУС разрешение за надстрояване на съществуващата едноетажна жилищна сграда. Следователно, към този момент наследодателите на ищците все още са били със съзнанието, че са собственици на сграда, изградена в преотстъпеното им държано място. В тази насока е и снабдяването им с Констативен нотариален акт №1, т. III, рег. № 6798, н.д. № 375 от 11.12.2003г., с който С. и В. Ч. са били признати за собственици на основание давностно владение само на изградената в процесния имот двуетажна жилищна сграда, състояща се от сутеренен и жилищен етаж, понастоящем с идентификатор [№]. Ограждането на имота и неговата поддръжка са свързани с неговото ползване, съответстващо на отстъпеното право на строеж.
Като евентуална демонстрация на намерението за своене на дворното място може да се възприеме подаването на молбата –декларация за снабдяване с удостоверение за наличие на АЧОС. Но доколкото от тази дата -30.11.2023г. до датата на предявяване на иска- 22 .0 5.2024г. не е изтекъл 10 годишния срок, годен да доведе до придобиването на имота по давност от ищците, то твърдението им в този смисъл се явява неоснователно.
По изложените съображения, въззивното решение следва да се отмени като необосновано и неправилно, като вместо него се постанови друго, с което предявените искове за признаване на осн.чл. 124 ГПК, че ищците са собственици на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, следва да се отхвърлят като неоснователни.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците по касация следва да заплатят на касатора разноските за съдебното производство за всички инстанции, включващи 900 евро - юрисконсултско възнаграждение в минимален размер от по 300 евро за всяка инстанция, и 144.78 евро-внесени държавни такси за въззивното и касационното производство.
По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОТМЕНЯ решение от №329/19 . 06.2025г., постановено по гр. д. №20251200500111 по описа на Окръжен съд Благоевград за 2025г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И. В. Ч., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.6, Н. В. В., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица] и Я. В. И., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], ет.3, ап.7 срещу [община], ЕИК[ЕИК], с адрес: [населено място], пл.“Г. И." № 1, представлявана от кмета М. Б. искове за признаване за установено на осн. чл.124 ГПК отношение на Общината, че всеки от ищците И. В. Ч., Н. В. В. и Я. В. И. е собственик на по 1/3 ид. част от поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-87/26.11.2021 год. на Изпълнителния директор на АК, на адрес на имота [населено място], общ. Б., обл. Б., с площ 1338 кв.м., при граници: поземлен имот с идентификатор [№] , поземлен имот с идентификатор [№] , поземлен имот с идентификатор [№] , поземлен имот с идентификатор [№] , поземлен имот с идентификатор [№] , на основание давностно владение, установено през 1974г. от техните родители В. Я. Ч., починал на 05.04.2021г. и С. В. Ч., починала на 18.01.2009г. и продължено след смъртта им, и понастоящем от ищците.
ОСЪЖДА И. В. Ч., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.6, Н. В. В., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица] и Я. В. И., ЕГН [ЕГН], адрес: [населено място], [улица], ет.3, ап.7
да заплатят на [община], с адрес: [населено място], пл. „Г. И.“ №1 сумата 1044.78 /хиляда и четиридесет и четири евро и 78 цента/ евро, включваща юрисконсултско възнаграждение и разноски за производството пред трите инстанции.

Решението е окончателно.

Председател: ______________________

Членове:
1. ____________________

2. ____________________