Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №772/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК .
Образувано е по касационна жалба вх. №7989/13.12.2023г. на Д. М. Г., чрез адв. Вл. Ч. срещу Решение №211/18.10.2023г. по в.гр.д. №20231400500300/2023г. по описа на ОС – Враца, с което е отменено първоинстанционното решение, като е постановено ново, с което предявените от него срещу Е. К. А. искове за признаване за установено, че той е изключителен собственик на поземлен имот с идентификатор [№] с площ 19996 кв.м. и имот с идентификатор [№] с площ 19996 кв.м. по КК и КР на [населено място], обл.В., находящи се в местност "Совата", както и искането му да бъде постановено заличаване на извършеното под дв. вх. рег.[№]., Акт №103, том 3 от 2020г. на Служба по вписванията-К. вписване на съдебно решение за признаване на Е. К. А. за собственик на 1/8 идеална част от описаните имоти, са отхвърлени като неоснователни и недоказани. Касаторът счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на съда, които не кореспондират с установеното от фактическа и правна страна на спора - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излага, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроса обусловили решаващите му изводи, които са от значение за изхода по делото, част от които са решени в противоречие с практиката на ВКС, а друга част са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Излага, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, както и очевидна неправилност на същото. Счита, че съдът неправилно е обсъдил и събраните по делото доказателства, в резултат на което е достигна до погрешен извод за неоснователност на предявените от него искове. По изложените съображения моли, след като бъде допуснато касационно обжалване на решение №211/18.10.2023г., същото да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови друго решение по същество на спора, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло със следващите от това законни последици. В изложението на касационните основания, са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1.Предявяването на установителен иск за собственост от владелеца на недвижим имот прекъсва ли придобивната давност? При липсата на предявен насрещен иск за собственост от носителя на материалното право на собственост в същия исков процес, продължава ли да тече придобивната давност и по време на висящността на делото по предявения от владелеца иск за собственост? като се твърди, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение №99 от 10.05.2013г. по гр. дело № 681/2012г., според която прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. "б" ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност, а не обратното, като в този смисъл ищецът не може да прекъсне собствената си придобивна давност, която може да бъде прекъсната единствено с насрещен иск на собственика на вещта. Счита, че неправилно въззивният съд, отчитайки само времето до 22.12.2021г., когато е предявен искът за собственост срещу ответницата Е. А., е приел, че сроковете за придобивна давност по чл. 79, ал. 1 и ал. 2 от ЗС не са изтекли, без да отчете времето след тази дата до датата на постановяване на решението си, през което давността продължава да тече, тъй като ответницата не е предявила насрещен иск, с който да я прекъсне. В този смисъл към 18.10.2023г. срокът на кратката придобивна давност в полза на ищеца е изтекъл и съдът е следвало на основание чл. 235, ал. 3 ГПК да го съобрази. Твърди, че придобивната давност на ищеца не е прекъсната с извършения въвод по изп. дело №132/2020г. по описа на СИС при КРС, тъй като въводът е извършен срещу предишния владелец - В. П. С., а по делото се установява, че ищецът е продължил да владее имотите и след този въвод, тъй като се касае за земеделска земя, която не се ползва в реални граници. Следващият въпрос: 2. Изгубването на действието на вписаната искова молба съгласно чл. 115, ал. 2 от ЗС води ли до промяна в качеството на владението върху спорния недвижим имот от недобросъвестно в добросъвестно и ако да, за кое време - от предявяване на исковата молба до вписване на решението по нея или от изтичане на шестмесечния срок за отбелязване на решението до вписването му в службата по вписвания? касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, тъй като е необходимо формиране на съдебна практика предвид празнотата в закона. Доколкото владението е фактическо състояние, а нормата на чл. 115, ал. 2 от ЗС свързва вписването на исковата молба с непротивопоставимост на действията по разпореждане с права след извършването му, касаторът поставя въпросът за действието на вписването при прехвърляне на владението и по-конкретно дали новият владелец има качеството на добросъвестен или не. Посочва, че според константната практика на ВКС, въпреки оповестителното действие на вписването, не следва да се приема, че само от този факт всяко трети лице, придобило права върху такъв имот се явява недобросъвестно, а следва да се установи по безспорен начин, че е знаело за възникналия правен спор относно собствеността на конкретния недвижим имот, като счита, че същото положение важи и за владелеца, който в общия случай придобива владението на някакво правно основание, било сделка или друго с предишния владелец. Счита, че с изгубването на действието на вписването на исковата молба, с обратна сила отпадат правните последици от вписването, тоест от момента на вписването, а не от момента на изтича на шестмесечния срок по чл. 115, ал. 2 от ЗС, а постановеното решение ще има действие за трети лица от деня, в който е вписано съгласно чл. 115, ал. 4 от ЗС. Третият въпрос: 3. Владелецът на недвижим имот, който същевременно е и частен правоприемник на предишния владелец, но основава правата си на собственост на изтекла в негова полза придобивна давност, явява ли се добросъвестен, след като е придобил владението преди вписване на решението, с което по отношение на прехвърлителя му е признато със СПН, че не е собственик на имота и при изгубило действието си вписване на исковата молба на основание чл. 115, ал. 2 от ЗС? се поставя във връзка с предходния и според касатора също е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага, че доколкото придобиваната давност е оригинерен способ за придобиване на вещни права, то при него съдът не следва да се позовава на предходни съдебни решения, отричащи правото на собственост на предходния владелец. Твърди, че владението му е добросъвестно, тъй като го е придобил на правно основание годно да го направи собственик и без да знае, че неговият праводател не е собственик, т.к. към датата на сделката решението, с което са отречени правата на неговия праводател, не е било вписано в службата по вписвания. Отделно от горното, счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а именно очевидна неправилност на въззивното решение, състояща се в явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и на основополагащи принципи на съдопроизводството. Счита, че в пълно противоречие с точния смисъл на закона е приел, че влязлото в законна сила решение по гр. дело № 804/2015 г. на ВрОС, по което страна е бил праводателят на ищеца, има действие и поражда сила на пресъдено нещо и спрямо него на основание чл. 298, ал. 2 ГПК, поради настъпилото частно правоприемство, без да съобрази, че същото решение не е отбелязано в имотния регистър към вписаната искова молба в срока по чл. 115, ал. 2 ЗС, поради което това вписване е изгубило своето действие и по аргумент от разпоредбата на чл. 226, ал. 2 ГПК, решението е непротивопоставимо на ищеца Д. Г. М..
Ответникът по касационната жалба – Е. А., с депозирания писмен отговор изцяло оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Счита, че с обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Не е налице и очевидна неправилност на същото по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване, а в случай на допускане- да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, тъй като съдът след съвкупна преценка на всички събрани доказателства е достигнал до правилен извод за неоснователност на предявените искове.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:
Първоинстанционното производство е образувано по иск на Д. М. Г., предявен срещу Е. К. А. за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е изключителен собственик на два недвижими имота в [населено място], обл.В., а именно: поземлен имот с идентификатор [№] по КК и КР на селото с площ 19 996 кв.м. и поземлен имот с идентификатор [№] с площ 19 996 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, намиращи се в м."Совата", на основание договор за покупко-продажба от 11.09.2017г., сключен с В. П. С. като продавач, обективиран в нот. акт №34, том ІІІ, рег.№5582, д.№268/2017г., както и на основание давностно владение, упражнявано в периода след 28.09.2020г. чрез присъединяване на владението на праводателя на ищеца – В. П. С.. Заявено е и искане да бъде постановено заличаване на извършеното с дв.вх.рег.№1282 от 26.06.2020г., акт №103, том 3 от 2020г. на Служба по вписванията-К. вписване на съдебно решение за признаване на ответницата за собственик на 1/8 идеална част от описаните имоти. Ищецът твърди, че на 11.09.2017г. с договор, обективиран в НА №34 закупил от В. П. С. посочените по-горе два процесни земеделски имота, като на същия ден получил и владението върху тях. При изповядването на сделката продавачът се е легитимирал като собственик с нотариален акт за покупко-продажба №71, том VІІІ, рег.№7611, д.№547/2010г., обективиращ договор за покупко-продажба, сключен с П. И. С., който от своя страна е придобил правото на собственост и владението върху тях по договор за покупко-продажба от 19.02.2010г., сключен с Г. А. Арсенов /нот. акт №3, том ІІ, рег.№1198, д.№54 от 2010г.-за имот №022014/ и договор за покупко-продажба от 30.04.2010г., сключен с Ц. Д. И. /обективиран в нот. акт №153, том ІІІ, рег.№196 от 2010г. -за имот №022015/. Продавачите по последните два договора са се легитимирали като собственици с договор за доброволна делба на поземлени имоти с нотариална заверка на подписите рег.[№]г., вписан в СВ-К. с вх.рег.№245 от същата дата. В началото на 2021г. ищецът бил уведомен от праводателя си В. С., че срещу него е образувано изпълнително дело с взискател ответницата Е. А. за въвод във владение на процесните имоти, а при справка в СВ разбрал, че под дв.вх.рег. №1282/26.06.2020г. по искане на същата е вписано Решение №49/17.02.2016г. по в.гр.д.№805/2015г. на Окръжен съд-Враца, с което е признато на основание чл.108 ЗС по отношение на В. П. С., че Е. К. А. е собственик на 1/8 идеална част от процесните имоти, като ответникът е осъден да предаде на ищцата владението на процесните имоти. При справката си ищецът узнал, че вписаното съдебно решение е влязло в сила на 24.01.2017г., когато с определение на ВКС по гр.д.№3115/2016г. въззивното решение на ВрОС не е било допуснато до касационно обжалване. Ищецът сочи, че исковата молба, въз основа на която е образувано исковото производство по чл.108 ЗС, е вписана в СВ-К. на 05.08.2014г., и доколкото постановеното решение е вписано след изтичането на шестмесечния срок от влизането му в сила, то по аргумент от чл.115, ал.2 и 4 ЗС вписването на исковата молба е изгубило своето действие, а решението поражда действие спрямо трети лица от деня, в който е вписано, поради което ищецът счита, че не е обвързан от силата на пресъдено нещо и решението не му е противопоставимо, тъй като вписването е извършено след сключването на договора за покупко-продажба на имотите с В. С.. Ищецът твърди, че е изключителен собственик на процесните 2 имота въз основа на сключената сделка, но ако се окаже, че неговият праводател не е бил собственик, ищецът твърди, че е придобил същите по давност като присъединява и владението на последния, упражнявано от 28.10.2010г., както и на неговите предходни праводатели, доколкото не е губил владението върху имотите след получаването им от В. С.. Счита, че следва да се приложи кратката петгодишна придобивна давност, тъй като е добросъвестен владелец по смисъла на чл.70 ЗС, какъвто се явява и неговият праводател до 31.07.2014г., когато срещу него е предявен ревандикационният иск от Е. А.. Наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск, ищецът обосновава с вписаното съдебно решение, с което ответницата е призната са собственик на 1/8 идеална част от процесните имоти, което му пречи да упражнява правото си на собственост върху процесните имоти в пълен обем.
Ответницата, чрез представения писмен отговор оспорва така предявения иск. На първо място, счита, че е недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му, а по същество изразява съображения на неговата неоснователност. Позовавайки се на влязлото в сила решение на Окръжен съд-Враца, с който предявеният от нея срещу праводателя на ищеца – В. С. иск е уважен, ответницата поддържа, че поредицата сделки с процесните имоти не са произвели целеното с тях вещно-прехвърлително действие. Оспорва и твърдението на ищеца, че е добросъвестен владелец на имотите, че е придобил имотите по давност, присъединявайки към владението си и това на своя праводател, тъй като присъединяването на владение по чл.82 ЗС е допустимо само при наличието на правоприемство. Оспорва твърдението на ищеца, че е упражнявал непрекъснато владение повече от 5 години, и е придобил имотите по давност, като излага, че в хода на изп. д. №132/2020г. праводателят на ищеца и длъжник по изпълнението В. С. е заявил, че не е собственик, владелец или държател на процесните имоти. Счита също, че постановеното решение по предявения от нея срещу В. С. ревандикационен иск има сила на пресъдено нещо и спрямо ищеца, както и, че изтеклата придобивна давност в периода от 28.09.2010г. до 31.07.2014г. е прекъсната с предявяването на ревандикационния иск срещу В. С., като от датата на влизане на съдебното решение в законна сила е започнала да тече нова давност, която отново е прекъсната с предприемането на действия по принудително изпълнение и извършен въвод във владение по изп.д.№132/2020г. по описа на ДСИС при РС-Козлодуй.
От фактическа страна, въззивният съд е приел, че процесните два земеделски имота с идентификатори 48492.22.14 и 48492.22.15 са били предмет на поредица договори, сключени в периода от 07.07.2007г. – 11.09.2017г.
На 05.08.2014. в Службата по вписванията е вписана исковата молба, по която на 31.07.2014г. е било образувано гр.д.№841/2014г. на РС-Козлодуй по предявен от Е. А. срещу В. С. иск с правно основание чл.108 ЗС. По жалба срещу постановеното първоинстанционно решение, е било образувано въззивно производство по в. гр.д.№804/2015г. по описа на ОС – Враца, приключило с решение №49/17.02.2016г., в което е посочено, че с одобрено от съда споразумение по НОХД №267/2007г. по описа на РС-Враца подсъдимите Ц. И. и Г. Арсенов са признати за виновни в умишлено извършване на престъпление по чл.316, вр. чл.308, ал.1, вр. чл.20, ал.2 НК, за това, че в съучастие като съизвършители на 07.07.2007г. в [населено място] пред нотариус В. М. съзнателно са се ползвали от неистински и с невярно съдържание документ – удостоверение за наследници, в което те са били отразени като наследници на С. Е. В., каквито не са, и същото удостоверение за наследници е послужило при извършването на доброволна делба на поземлени имоти – земеделска земя, съсобственост на наследниците на посоченото лице. На 19.02.2010г., легитимирайки се като собственик по силата на договора за доброволна делба, Г. Арсенов е продал на П. С. новообразувания имот №022014, а Ц. И. е продал на същото лице имот 022015. На 28.09.2010г. П. С. и съпругата му са продали двата имота на В. С. /праводателя на настоящия ищец Д. Г./.
Въззивният съд се е позовал на посоченото решение №49/17.02.2016г., постановено по в. гр. дело № 804/2015г., с което предявеният от Е. А. срещу В. С. иск по чл.108 ЗС е уважен, след като е прието, че ищцата е съсобственик на двата земеделски имота, в качеството си на законен наследник на С. Е., а ответникът ги владее без правно основание. Съобразявайки това решение, въззивният съд e приел, че след като по силата на договора за доброволна делба не е възникнала индивидуална собственост на мнимите съделители върху двата процесни имота, то последващите сделки, обективирани в договорите за покупко-продажба, сключени с нот. акт №32, том ІІ, рег.№1198, д.№54/2010г. и с нот. акт №153, том ІІІ, рег.№3261, д.№196/2010г., с които страните по договора за доброволна делба са прехвърлили делбените имоти не са породили вещно-правен ефект, поради което и П. С., купувайки от несобственици, също не е придобил правото на собственост, и от своя страна не е могъл да го прехвърли на В. С.. Със същото решение №49/17.02.2016г. за неоснователно е счетено и второто правоизключващо възражение на ответника В. С.. Съдът е приел, че непрекъснато добросъвестно владение на В. С. в продължение на 5 години не е осъществено, включително и в условията на чл. 82 ЗС - присъединяване на владението на праводателя му П. С., тъй като предишните прехвърлители са знаели, че се разпореждат с права, които не притежават, и са владели имотите без правно основание. Съобразявайки силата на присъдено нещо на посоченото решение, с което Е. А. е призната за съсобственик на процесните имоти по предявения от нея срещу праводателя на ищеца Д. Г. ревандикационен иск, въззивният съд по настоящото дело е приел, че предявеният от последния срещу Е. А. установителен иск за собственост, е неоснователен и недоказан. Установил е, че ищецът Г. е закупил имотите от В. С. – ответника по уважения с влязлото в сила решение иск по чл.108 ЗС на 11.09.2017г., а решението е влязло в сила на 24.01.2017г., т.е. продавачът е знаел, че собственическите му права са отречени, при което ясно е съзнавал, че се разпорежда с имоти, които не притежава. Доколкото ищецът се явява частен правоприемник на ответника по предходното дело, то съобразно чл.298, ал.2 ГПК влязлото в сила решение по гр.д.№804/2015г. на ВрОС има действие и поражда сила на пресъдено нещо и спрямо него. Въззивният съд е изложил, че вписването на исковата молба е запазило оповестителното си действие спрямо трети, неучастващи в процеса лица, въпреки, че постановеното по нея решение е било отбелязано след изтичане на 6 месечния срок. Посочил е, че неспазването на изискването за отбелязване на влязлото в сила решение в срока по чл.115, ал.2 ЗС не води до заличаване на вписването, тъй като с вписването на исковата молба целта на вписването е постигната. Въззивният съд е намерил за неоснователно и твърдението, че ищецът е придобил имотът въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност с присъединяване в условията на чл.82 ЗС и на давността, изтекла в полза на неговия праводател В. С., тъй като с влязлото в сила решение правото му на собственост на основание изтекла придобивна давност е отречено. Приел е, че по делото не са събрани доказателства, безспорно установяващи, че ищецът е владял имотите след закупуването им на 11.09.2017г., като освен това до 22.12.2021г., когато е предявен искът за собственост срещу ответницата Е. А., сроковете на придобивната давност по чл.79, ал.1 и 2 ЗС не са изтекли.
По изложените съображения, въззивният съд е отхвърлил предявеният установителен иск за собственост на Д. Г. срещу Е. А. като неоснователен и недоказан.
При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
По първия въпрос: „Предявяването на установителен иск за собственост от владелеца на недвижим имот прекъсва ли придобивната давност? При липсата на предявен насрещен иск за собственост от носителя на материалното право на собственост в същия исков процес, продължава ли да тече придобивната давност и по време на висящността на делото по предявения от владелеца иск за собственост?“ се твърди противоречие с практиката на ВКС в решение №99 от 10.05.2013 г. по гр. дело № 681/2012г.
Ищецът по настоящото дело би могъл да се позове на придобивна давност, считано от датата, на която е сключен договора за покупко-продажбата с В. С.– 28.09.2017г., тъй като давността, евентуално изтекла в полза на неговия праводател е прекъсната с влязлото в сила решение, с което предявеният срещу С. иск по чл. 108 ЗС по отношение на същите имоти е бил уважен. Предявяването на иск за собственост прекъсва придобивната давност на владелеца/ чл. 116, б. "б" ЗЗД /, като по време на съдебния процес давност не тече съобразно разпоредбата на чл. 115, б. "ж" ЗЗД . Тъй като след уважаване на иска за ревандикация съобразно чл.117, ал. 1 ЗЗД започва да тече нова давност, приобретателят - владелец може да придобие правото на собственост, ако след влизане в сила на осъдителното решение владее имота в определения от закона давностен срок. Доколкото ищецът е недобросъвестен владелец, тъй като е закупил имотът при вписана искова молба, то за да придобие имотът по давност е необходимо изтичането на 10 години, считано от 28.09.2017г., които не са изтекли нито към датата на предявяване на иска – 22.12.2021г., нито към дата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция – 28.09.2023г., като следва да се отбележи, че искане да се съобрази и изтеклия период, считано от дата на предявяване на иска не е отправено, а в исковата молба се твърди, че ищецът е придобил имотите в периода от 28.09.2010г. до настоящия момент, т.е. до предявяване на иска. Предвид което не се установява по поставения първи въпрос, въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посоченото от касатора решение №99/10.05.2013г., в което се приема, че прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. "б" ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност, а не обратното. Ищецът не може да прекъсне собствената си придобивна давност. Тази давност може да бъде прекъсната с насрещен иск на собственика на вещта.
Вторият и третият въпрос следва да се разгледат заедно, тъй като най-общо се отнасят до това какво е действието на вписаната искова молба в хипотеза, при която решението по нея е отбелязано в службата по вписвания след изтичането на шестмесечния срок по чл. 115, ал. 2 от ЗС за отбелязването му, по отношение на добросъвестността на владелеца, който е и частен правоприемник на предходния владелец, но е придобил владението преди вписване на решението, с което със сила на присъдено нещо е признато, че прехвърлителят не е собственик.
По настоящото дело е безспорно, че исковата молба по предходното дело, образувано по иск с пр. осн. чл. 108 ЗС е била вписана на 05.08.2014г., ищецът по настоящото дело е закупил имотите с договор от 11.09.2017г.; решението, с което искът по чл. 108 ЗС срещу неговия праводател е уважен е влязло в сила на 24.01.2017г., като е било вписано на 26.06.2020г.
Според константната съдебна практика, разпоредбата на чл.114, б. "в" ЗС създава задължение за вписване на искови молби, с които се цели заместване на акт за признаване на вещни права, т. е. тук се включват ревандикационните и установителни искове за собственост. Според същата разпоредба придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. Следователно действието на вписването, ако не е предвидено друго, е оповестително-защитно - да осигури гласност на спора и да направи непротивопоставими на ищеца вещните права, придобити от трети лица след вписването. Приобретателят на права от ответника, чието право на собственост е отречено с влязло в сила решение, не е трето лице по смисъла на закона. Той се явява частен правоприемник на спорното право и след като го е придобил след влизане в сила на решението, е обвързан от силата на присъдено нещо на постановеното срещу праводателя му съдебно решение. Липсата на отбелязване на решението в 6 месечния срок не може да измести обективните и субективни предели на силата на присъдено нещо на решението, която се разпростира върху правоприемниците на страните по силата на чл. 298, ал. 2 ГПК .
Вписването на исковите молби, с които се предявява самостоятелно установителен или ревандикационен иск за собственост, има оповестително действие - да даде гласност на спора по отношение на трети лица, за разлика от вписването на исковите молби по чл. 19, ал. 3 ЗЗД , чл. 17, ал. 2 ЗЗД , чл. 33, ал. 3 ЗЗД , чл. 88, ал. 2 ЗЗД , чл. 135, ал. 1, изр. последно ЗЗД , чл. 227, ал. 5 ЗЗД , както и за обявяване нищожност на договори, които имат за предмет прехвърляне или учредяване на вещни права върху недвижим имот, което има и защитно действие. Поради това вписването или невписването на исковата молба по чл. 108 ЗС няма значение за обвързаността на третото лице - приобретател от силата на пресъдено нещо на постановеното решение. То би било от значение за неговата добросъвестност по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС , доколкото прави възможно узнаването, че правото на собственост на лицето, с което договаря, е предмет на съдебен спор и може да се окаже несъществуващо.
Съдебната практика, според която вписването на исковата молба губи своето действие когато съдебното решение не бъде отбелязано в законоустановения шестмесечен срок след влизането му в сила, се отнася за предвидените в закона случаи, когато вписването има и защитно /а не само оповестително действие/, т.е. отнася се за исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД , чл. 17, ал. 2 ЗЗД , чл. 33, ал. 3 ЗЗД , чл. 88, ал. 2 ЗЗД , чл. 135, ал. 1, изр. последно ЗЗД , чл. 227, ал. 5 ЗЗД , какъвто настоящия спор не е.
Предвид разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК, влязлото в сила решение, с което е уважен ревандикационен иск, установява със сила на пресъдено нещо и по отношение на приобретателя на спорното право, независимо дали е участвал като страна по делото, че ищецът, а не ответникът - праводател, е собственик на прехвърления имот. Това установяване само по себе си не изключва нито владението на приобретателя, нито намерението му да свои вещта за себе си. Като резултат от липсата на собственост на праводателя договорът не може да породи вещноправно действие, тъй като никой не може да прехвърли права, които не притежава, но това не означава, че отпада годността му да бъде юридическо основание на добросъвестно владение, щом той е валиден като конкретен транслативен акт - продажбата на чужда вещ не е нищожна.
Доколкото обаче в настоящи случай е безспорно установено, че исковата молба по гр. дело №841/2014г. на РС-Козлодуй по предявения от Е. А. срещу В. С. иск с правно основание чл.108 ЗС, е била вписана, то вписването ѝ има оповестително действие, поради което ищецът, закупил имотите от ответника при наличието на вписване на предявения иск за собствеността на същите, се счита за уведомен за наличието на правен спор за принадлежността на прехвърленото му вещно право, поради което не може да му бъде признато качеството "добросъвестен владелец" по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС . Той би могъл да се позове на придобивна давност с начален момент на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС от датата на сключване на неговия договор за покупка- 11.09.2017г. като недобросъвестен владелец.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че по така поставените два въпроса не е налице основанието за допускане до касационни обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, тъй като не се установява различно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл. 114 ЗС и чл. 115 ЗС, касаещи действието на вписването на исковите молби и отбелязване на влезлите в сила решения, постановени по тях.
Не се установява и решението да е очевидно неправилно- посочено от касаторите като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК . Въззивният съд правилно е съобразил и приложил както действието на впиването, така и пределите на силата на присъдено нещо на предходното решение по иска с пр. осн. чл. 108 ЗС съобразно разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК , каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение, какъвто в случая не се констатира. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата- по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касатора съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му виждане имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.
Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.
В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора, ответникът по жалбата има право на разноски, но доколкото не представя доказателства за направени такива, нито за техния размер, съдът не му присъжда разноски за производството пред настоящата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №211/18.10.2023г., постановено по в. гр. дело №20231400500300/2023г. на Окръжен съд – Враца.
Определението е окончателно.

Председател:

Членове:

1.

2.