№ 1581
гр. София, 02.04.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС Р. ИЛИЕВ
ДОРА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3282 по описа за 2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни на жалби на Х. Т. Л. и Г. Д. Р. срещу онази част от Решение № 394 от 14.12.2022 г. по в. гр. д. № 634/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора, в която след потвърждаване на Решение № 216 от 06.04.2022 г., постановено по гр. д. № 5629/2021 г. по описа на Районен съд - гр. Стара Загора, е признато за установено на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.), че спрямо М. Г. Х., пребиваващ понастоящем в Затвора – Стара Загора, осъден с наказание "доживотен затвор без замяна", в периода от 09.12.2016 г. до 09.12.2021 г. Х. Т. Л. и Г. Д. Р., пребиваващи понастоящем в Затвора – Стара Загора, са извършили нарушение на чл. 5, вр. чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., изразяващо се в "тормоз" на основата на признака "религия", осъдени са на основание чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр. да преустановят нарушението и да се въздържат от дискриминационни действия по признака "религия" спрямо ищеца, като на основание чл. 71, ал. 3 от ЗЗДискр., вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД са осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата от 800, 00 лв., представляваща обезщетение за търпените от него неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания и унизено човешко достойнство в резултат на горното нарушение на чл. 5, вр. чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., извършено от ответниците в периода от 09.12.2016 г. до 09.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 09.12.2021 г. до окончателното плащане на задължението.
Касационна жалба е депозирана и от М. Г. Х. срещу онази част от Решение № 394 от 14.12.2022 г. по в. гр. д. № 634/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора, в която след потвърждаване на Решение № 216 от 06.04.2022 г., постановено по гр. д. № 5629/2021 г. по описа на Районен съд - гр. Стара Загора, предявеният от него против Г. Д. Р. и Х. Т. Л. иск с правно основание чл. 71, ал. 3 от ЗЗДискр., вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД за осъждането им да заплатят на ищеца в условията на пасивна солидарност разликата над присъдените 800 лв. до претендираните 10 200 лева- обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в негативни изживявания и унизено човешко достойнство в резултат на осъществена спрямо ищеца дискриминация – „тормоз“ по признак „религия“ за периода от 09.12.2016 г. – 09.12.2021 г., е отхвърлен.
В касационните жалби на Х. Т. Л. и Г. Д. Р. се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части.
Допускането на касационно обжалване касаторите Х. Т. Л. и Г. Д. Р. основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като касаторът Х. Т. Л. моли обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдение да е очевидно неправилно.
Ответникът по касационните жалби на Х. Т. Л. и Г. Д. Р. - М. Г. Х. - е подал отговори на жалбите, в които изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационните жалби.
В депозирана от него касационна жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Искането е за отмяна на решението на въззивния съд в обжалваната част.
Касаторът М. Г. Х. моли обжалваното въззивно решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответниците по касационната жалба на М. Г. Х. - Х. Т. Л. и Г. Д. Р. - са подали отговори на жалбата, в които изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба на ищеца.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, приема следното – и трите касационни жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за доказан въз основа на писмените доказателства и свидетелските показания по делото фактическия състав по чл. 71, т. 1 от ЗЗДискр. Счел е, че ответниците, които заедно с ищеца изтърпяват наказание лишаване от свобода в Затвора - Стара Загора, са осъществили спрямо него в периода 09.12.2016 г. - 09.12.2021 г. тормоз по смисъла на § 1, т. 1 ДР на ЗЗДискр. на основата на признака „религия“ – чрез използване на обидни изрази спрямо религията на ищеца („че ислямът е религия на терористи“), викане с цел да осуетят словесното изричане на молитви, унищожаване на дарове, принудително даване на храна и вода на ищеца, разговори с други затворници да не слушат разсъжденията на ищеца за религията „ислям“, както и чрез упражнено спрямо ищеца физическо насилие докато изпълнява молитвени ритуали – ритане в гръб и бутане. Приел е, че тези действия на ответниците са довели до накърняване на достойнството на ищеца и са създали унизителна, принизяваща го, негативна среда. По тези съображения е обосновал извод, че спрямо ищеца М. Х. е осъществена множествена дискриминация - „тормоз“ по смисъла на чл. 5, вр. § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр. - на основата на признака „религия“ по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Приемайки, че ищецът е установил факти за упражнен спрямо него тормоз в затвора, въззивният съд е счел, че съществува вероятност той да е обект на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. Приложил е правилото на чл. 9 ЗЗДискр. и след като констатирал, че ответниците не са ангажирали каквито и да е доказателства, че правото на равно третиране не е нарушено, въззивният съд е обосновал извод за основателност на иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. за признаване на нарушението и е уважил и акцесорните искове по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗдискр. и чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. При произнасяне по размера на обезщетението от нарушението решаващият съд е съобразил, че неимуществените вреди, които ищецът е понесел, естествено следват по човешка презумция и имплицитно се предполагат в обичайния им размер, оценен на сумата от 800 лева. За да определи този размер на обезщетението, въззивният съд е приел, че въпреки поведението на ответниците, ищецът не е прекъсвал изпълнението на своите ритуали и спазване на обичаи, свързани с изповядваната от него религия, не се е влошило неговото здравословно и психическо състояние.
Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.
Не се разкрива наличие на претендираното от касаторите М. Г. Х. и Х. Т. Л. основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК на въззивното решение в частта, обжалвана от всеки от тях.
Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.
Касационните жалбоподатели Х. Т. Л. и Г. Д. Р. поддържат в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:
1. "В производството по защита от дискриминация следва ли ищецът при условията на пълно и главно доказване във връзка с изискванията на чл. 9 от ЗЗДискр. да докаже фактите, въз основа на които да се обоснове извод, че той е жертва на дискриминация, както и да докаже, че в действителност е носител на твърдяния от него защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., въз основа на който счита, че е дискриминиран?";
2. "Длъжен ли е ищецът в производството по защита от дискриминация във връзка с изискванията на чл. 9 от ЗЗДискр. и във връзка с въведен от него защитен признак „религия“ да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е приел по надлежен ред тази религия, различна от по-рано изповядваната от него, и е част от това ново вероизповедание?".
Позовават се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдят, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – Решение № 511 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г. на III ГО.
Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложенията на касаторите Х. Т. Л. и Г. Д. Р. е обуславящ за спора и покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика, обективирана в Решение № 74 от 25.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4046/2021 г., III ГО, Решение № 263 от 29.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1177/2019 г., IV ГО, Решение № 246 от 28.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4719/2017 г., IV ГО, включително и с цитираното от касаторите Х. Т. Л. и Г. Д. Р. Решение № 511 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г. на III ГО. Съгласно разрешенията в посочените решения ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, и когато той е направил това, законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено. В случая въззивният съд е обосновал правния си извод за вероятна основателност на твърденията на жалбоподателя въз основа на доказаното поведение на ответниците спрямо ищеца (установено въз основа на свидетелските показания по делото) и е констатирал, че доказателства, установяващи правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай да е нарушено, ответниците не са ангажирали. Въззивният съд е приложил доказателственото правило на чл. 9 от ЗЗДискр. по начина, съответен на възприетото в практиката на ВКС, поради което основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по този въпрос не може да се допусне.
Жалбоподателят Х. Т. Л. иска достъп до касация по този въпрос и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на ВКС по него би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението по поставения въпрос, свързан с тълкуването и прилагането на чл. 9 ЗЗДискр Цитираната норма е ясна, недвусмислена и редакцията й не предпоставя разнопосочното й тълкуване, а по прилагането й има формирана съдебна практика.
Въпросът по т. 2 от изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторите Х. Т. Л. и Г. Д. Р. не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивния съд. Въпросът и включеното в него твърдение, че ищецът не е приел чрез съответната обредност исляма, не съответства на приетото в атакуваното решение. Той не е бил предмет на обсъждане във въззивното решение и не е част от предмета на спора. Поради отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се обсъжда дали са осъществени допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Касационният жалбоподател Г. Д. Р. поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл и по следния значим за изхода на делото въпрос: "При наличието на нормативно установен ред и правила за вътрешния ред в местата за лишаване от свобода във връзка с тяхната непрекъсната физическа охрана, видеонаблюдение, обособяването на различни зони и режими за изтърпяване на наказанията, при наличието на нормативен и лимитиран списък на вещите, с които могат да разполагат затворниците, и действията, които могат да извършват с тях, при въведени твърдения за тяхното нарушаване при извършване на дискриминационни действия, следва ли ответникът в производството по защита от дискриминация да доказва, че нормативноустантовеният ред в местата за лишаване от свобода не е бил нарушаван?“
По този въпрос се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на ВКС по повдигнатия въпрос би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.
Този въпрос също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото нито касае приложението на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма, относима към конкретния спор, нито съответства на мотивите на въззивния съд. Той е твърде общо формулиран, не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд и не е включен в предмета на спора. Поради отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Касационният жалбоподател М. Г. Х. поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото въпрос: "Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, за да бъде то справедливо, и следва ли да се обсъди от съда здравословното състояние на ищеца като резултат от продължителните дискриминационни действия срещу него?". Според жалбоподателя М. Г. Х. този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение № 1424/16.01.2008 г. по гр. д. № 1 389/2006 г. по описа на ВКС, III ГО.
Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС по този въпрос би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.
Поставеният от касатора М. Г. Х. по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел данните за психическото състояние на ищеца, резултат от поведението на ответниците, социалноикономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на настъпване на неимуществените вреди. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Неоснователно е и искането на касатора М. Г. Х. за селектиране на касационната жалба по същия поставен въпрос на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът М. Г. Х., както и касаторът Х. Т. Л., недопустимо се позовават по един и същ въпрос (всеки от тях е формулирал самостоятелен въпрос, посочен по-горе) едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по т. 3 от същия текст. Касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки, и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, на която касаторът се позовава, не е допустимо същият въпрос да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение, ако по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставения въпрос, вкл. и дадено по него обвързващо за съдилищата тълкуване на правната норма, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са съобразени с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В обобщение – нито един от касаторите не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 394 от 14.12.2022 г. по в. гр. д. № 634/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.