Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Емилия Донкова

като разгледа докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 2553 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 44 от 18.03.2025г. по гр.д. № 546/2024г. на Варненски апелативен съд. С него частично е отменено и частично е потвърдено първоинстанционното решение № 861 от 22.07.2024г. по гр.д. № 1831/2023г. на Варненски окръжен съд и като краен резултат е постановено следното: І/ осъдено е „Овърсийз-Хоризонт“АД, ЕИК 202058004 на основание чл. 108 ЗС да предаде на Община Варна, като процесуален субституент на Държавата и при участието на Държавата, като носител на спорното право, владението върху: 1/ всички реални части от поземлен имот с идентификатор 10135.536. 161 , находящ се в гр.Варна, Приморски парк, местност „Салтанат“, целият с площ от 2 648 кв.м., с начин на трайно ползване „обществен селищен парк, градина“, попадащи извън реалните части от този имот, обозначени на скица 2, приложение №4, към СТЕ от 10.02.2025г. на в.л.Ц.Н., приложена на л.120 от делото, оконтурени в син цвят, а вътрешността им с червен цвят, последните с обща площ 637,86кв.м., която скица, приподписана от състава на съда, съставлява неразделна част от решението; 2/ всички реални части от поземлен имот с идентификатор №10135.536. 232 , целият с площ от 909 кв.м., находящ се в гр.Варна, Приморски парк, местност „Салтанат“, с начин на трайно ползване „обществен селищен парк, градина“, попадащи извън реалните части от него, обозначени на скица 2, приложение №4, към техническата експертиза, посочено по-горе, оконтурени в лилав цвят, а вътрешността им с червен цвят, последните с обща площ 121,13кв.м., която скица, приподписана от състава на съда, съставлява неразделна част от решението; 3/ осъдено е „Овърсийз-Хоризонт“АД, ЕИК 202058004 да заплати на Община Варна на основание чл. 59 ЗЗД: а/ сумата, представляваща разликата над 20 552,48лв. до 275 501,69лв. обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, представляваща спестени разходи за ползването на поземлен имот с идентификатор № 10135.536.161, целият с площ от 2 648 кв.м., за площта от 2 425кв.м. за периода 30.08.2018г. до 17.01.2022г., а за периода от 18.01.2022г. до 30.08.2023г. за реалните части, попадащи извън реалните части от него, обозначени на скица 2, приложение №4 към техническата експертиза на л. 120 от делото, оконтурени в син цвят, а вътрешността им с червен цвят, последните с обща площ 637,86кв.м., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-07.09.2023г. до окончателното изплащане; б/ сумата, представляваща разликата над 3 630,93лв. до 108 020,51лв. обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, представляваща спестени разходи за ползването на имот с идентификатор № 10135.536.232, целият с площ от 909 кв.м., изцяло за периода от 30.08.2018г. до 17.01.2022г., а за периода от 18.01.2022г. до 30.08.2023г. за реалните части, попадащи извън реалните части обозначени на скица 2, приложение №4 към техническата експертиза на л.120 от делото, оконтурени в лилав цвят, а вътрешността им с червен цвят, последните с обща площ 121,13 кв.м., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба-07.09.2023г. до окончателното изплащане; ІІ . 1/ отхвърлен е предявеният от община Варна /като процесуален субституент на Държавата и при участието на Държавата/ против „Овърсийз-Хоризонт“АД иск по чл.108 ЗС в осъдителната му част за предаване владението върху реалните части от поземлен имот с идентификатор № 10135.536. 161 , обозначени на скица 2, приложение №4 към техническата експертиза на л.120 от делото, оконтурени в син цвят, а вътрешността им с червен цвят, с обща площ 637,86кв.м., която скица, приподписана от състава на съда, съставлява неразделна част от решението; 2/ отхвърлен е предявеният от община Варна /като процесуален субституент на Държавата и при участието на Държавата/ против „Овърсийз Хоризонт“АД иск по чл.108 ЗС в осъдителната му част за предаване на владението върху реалните части от поземлен имот с идентификатор №10135.536. 232 , целият с площ от 909 кв.м., обозначени на скица 2, приложение №4 техническата експертиза на л.120 от делото, оконтурени в лилав цвят, а вътрешността им с червен цвят, с обща площ 121,13 кв.м.; 3/ отхвърлен е предявеният от община Варна против „Овърсийз Хоризонт“АД иск по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати разликата над 275501,69лв . до 581 840лв. обезщетение за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, а именно спестени разходи за ползването на имот с идентификатор № 10135.536. 161 с площ от 2 648 кв.м. за периода от 30.08.2018г. до 30.08.2023г., чрез разполагане на преместваеми обекти в него, с която сума ищецът е обеднял, пропускайки да събере граждански плодове/наеми/ от имота; 4/ отхвърлен е предявеният от община Варна против „Овърсийз-Хоризонт“АД иск по чл. 59 ЗЗД за разликата над 108020,51лв . до 218 160лв. обезщетение за неоснователно обогатяване, а именно спестени от ответника разходи за ползването на имот с идентификатор № 10135.536.232 с площ от 909 кв.м., за периода от 30.08.2018г. до 30.08.2023г., чрез разполагане на преместваеми обекти в него, с която сума ищецът е обеднял, пропускайки да събере граждански плодове/наеми/ от имота.
Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в уважената установителна част на исковете по чл. 108 ЗС и по исковете по чл. 59 ЗЗД до размерите 20 552,48лв. и 3360,93лв. обезщетение за лишаване от ползване за периода от 30.08.2018г. до 17.01.2022г.
Срещу решението са подадени три касационни жалби: от Държавата, от Община Варна и от „Овърсийз Хоризонт“АД.
Държавата , представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област Варна, обжалва решението в отхвърлените части на иска по чл. 108 ЗС - за реалните части от двата поземлени имоти, очертани на скицата на вещото лице, едната с площ 638,86 кв.м., а другата с площ 121,13 кв.м.
Община Варна обжалва въззивното решение в частта, с която потвърждава първоинстанционното, т.е. в отхвърлените части както на исковете по чл. 108 ЗС, така и на исковете по чл. 59 ЗЗД.
Ответникът по исковете „Овърсийз Хоризонт“АД обжалва решението в уважените части на исковете по чл. 108 ЗС (за предаване и владението) и по чл. 59 ЗЗД.
Насрещните страни взаимно оспорват жалбите си.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационните жалби са подадени в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими.
Ищецът Община Варна твърди, че двата поземлени имота с идентификатори 10135.536. 161 и 10135.536. 232 в гр.Варна, Приморски парк, местност „Салтанат“ са частна държавна собственост и са предоставени на общината с договори от 2011г. и от 2016г. за безвъзмездно управление по чл.15 ЗДС. В периода от сключване на договора от 17.08.2016г. и понастоящем ответникът „Овърсийз-Хоризонт“АД ползва двата имота за осъществяване на своята търговска дейност, като се е самонастанил. От 18.01.2022г. дружеството се е снабдило с разрешение за поставяне на преместваеми обекти в процесните имоти /общо 10 бр. преместваеми обекти: перголи, навес и беседки, с обща площ от 382,60кв.м./. Твърди се, че разрешението е издадено в нарушение на закона и е предмет на висящо съдебно производство.Ползването на имотите от ответника е довело до неоснователното му обогатяване, защото липсва облигационно отношение със собственика. Сочи, че ответникът използва двата имота в цялост - усвоил е пространството между преместваемите обекти и чрез пътеки от павирана настилка, настилки под масите, стъпала, декоративен шадраван, статуи, рекламни табели, осветителни тела и други; поставя маси върху, столове и други съоръжения върху свободното пространство за провеждане на различни събития и мероприятия в „лятна градина на клуб „Хоризонт“. По този начин ответникът е лишил общината от ползване и си спестява пазарния наем, който би следвало да заплаща за ползването. Поради това претендира да бъде прието за установено по отношение на ответника, че гореописаните недвижим имот с идентификатор 10135.536.161 и недвижим имот с идентификатор 10135.536.232 са собственост на Държавата и ответникът да бъде осъден да предаде владението върху тях на Държавата чрез процесуалния субститиент Община Варна, комуто е предоставено управлението и стопанисването на имотите на основание чл.108 ЗС , както и на основание чл.59 ЗЗД да заплати обезщетения за лишаване от ползване на двата имота както следва: 581 840лв. за ползването на ПИ 10135.536.161 за периода от 30.08.2018г. до 30.08.2023г. и 218 160лв. за ползването на ПИ 10135.536.232 за периода от 30.08.2018г. до 30.08.2023г., заедно със законна лихва от подаване на исковата молба.
Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството е конституирана от първоинстанционния съд на основание чл.26, ал.4 ГПК като съищец по исковете по чл.108 ЗС в качеството й на носител на спорно материално право, съответно необходим другар на първоначалния ищец - процесуален субституент по тези искове при условията на процесуално застъпничество. В становището си поддържа исковете.
Ответникът „Овърсийз-Хоризонт“АД оспорва предявените искове. Признава правото на собственост на Държавата върху двата недвижими имота, но счита, че не препятства ищците да ги владеят и ползват. Твърди, че използва същите само доколкото е необходимо за използването на законосъобразно поставените преместваеми обекти, за които му е издадено от Община Варна разрешение за поставяне №1/18.01.2022г. Счита, че ползването е със съгласие на Община Варна, след като е приета от ЕСУТ и одобрена от Главния архитект на Община Варна на 27.11.2019г. схема за разполагане на преместваемите обекти; схемата и инвестиционният проект са съгласувани и одобрени от Държавата, чрез Областния управител. В условие на евентуалност оспорва исковете по чл.59 ЗЗД по размер.
С влязлата в сила част от първоинстанционното решение исковете с по чл.108 ЗС са уважени в установителните им части, а исковете по чл.59 ЗЗД са уважени съответно до размерите от 20 552, 48лв. и 3 630, 93лв., представляващи обезщетение за ползване без основание на процесните имоти за периода 30.08.2018г.-17.01.2022г.
Въззивният съд е приел за установено следното:
Безспорно е, че процесните поземлени имоти с идентификатор 10135.536. 161 и с идентификатор 10135.536. 232 по КККР на гр.Варна, с трайно ползване: обществен селищен парк, градина, са частна държавна собственост и за тях и други поземлени имоти е сключен договор от 17.08.2016г. между Държавата и общината за предоставянето им за безвъзмездно управление на Община Варна на основание чл.15, ал.2, изр.2 ЗДС и чл.6, ал.3 ППЗДС. Безспорно е, че в двата имота през целия процесен период, а именно от 30.08.2018г. до 30.08.2023г., са разположени от ответника „Овърсийз Хоризонт“АД общо 10 бр. преместваеми обекти и съоръжения за търговия /перголи, навес бар и беседки/. Видът и разположение на обектите са установени от заключенията на приетите три технически експертизи. Освен това в имотите има допълнително заети площи с пряко търговско предназначение, описани от експертизите.
Според показанията на свидетелката С. тя посещава често комплекс „Хоризонт“ с децата си, включително лятната му градина/няколко пъти месечно/. За да бъдат допуснати там е необходимо да бъдат клиенти на заведението, не може свободно, който желае да ползва комплекса, вкл. поляната. Идват охранители /служители на „Хоризонт“, облечени в черно и със слушалки, които стоят на бара под козирката/ и казват, че трябва да се плати такса вход или да се напусне територията на комплекса, т.к. е частна собственост. Питат от къде си влязъл и те таксуват с вход. На поляната се провеждат сватби и други мероприятия, вечерни партита, има фейсбук страница, в която е описана програмата. За да се ползва детската площада, която е по-нагоре от бара, до навесите, също трябва да си клиент на комплекса.
Съдът е приел от съвкупната преценка на доказателствата, вкл. приложени разпечатки от фейсбук страница на комплекс „Хоризонт“, от интернет страницата му и други реклами и снимки, че двата недвижими имота в тяхната цялост /с изключение площта под сградата/ се ползват от ответното дружество като открито заведение с градина към комплекс „Хоризонт“ /той е разположен в съседния от север ПИ 10135.536.162, който заедно със сградите в него е собственост на ответника/. Опровергано е твърдението на ответника, че използва единствено площта, заета от 10-те преместваеми обекти и съоръжения и необходимата за използването им площ, тъй като според свидетеля до поляната/градината няма свободен достъп на граждани, а е необходимо да бъдеш клиент на заведението, за да можеш да се ползваш тази част, която охранителите обявяват, че е частна собственост.
С оглед на това решаващият съд е приел, че в процесния период ответното дружество е било държател, упражняващ фактическа власт върху двата поземлени имота, като ги е ползвал за своите търговски нужди.За периода от 30.08.2018г. до 17.01.2022г., вкл. това ползване е осъществено без основание. На 18.01.2022г. е издадено от Главния архитект на община Варна разрешение за поставяне №1/18.01.2022г. на осн. чл.13, ал.3 ЗУЧК , съгласно одобрена от Областния управител на област Варна схема за разполагане на преместваеми обекти и съоръжения, приета на ЕСУТ при община Варна с решение от 12.11.2019г., с което е разрешено на „Овърсийз-Хоризонт“АД да разположи в двата имота 10 бр. преместваеми обекта две перголи, навес бар и 7 беседки, с посочена площ на всяко от съоръженията и с обща площ 382,60 кв.м. за срок от 18.01.2022г. до 18.01.2029г. В разрешението е посочена дължимата цена за сметоизвозване.
Съдът е проследил развитието на цялостната процедура от подаване на заявление от страна на ответника за поставяне на преместваемите обекти, всички последователни действия, довели до издаване на разрешението за поставяне. Към заявлението на дружеството са приложени актовете за държавна собственост на двата имота, схема на преместваемите обекти, инвестиционен проект, геодезическо заснемане и конструктивно становище. Инвестиционният проект със съответните становища на специалисти е съгласуван от Областния управител на област Варна С. П.; поставени са печат и подписи и от Община Варна, дирекция „АГУП“; проектът е одобрен от Експертен съвет по устройство на територията/ЕСУТ/ при Община Варна и от Главния архитект на община Варна на 27.11.2019г. Протоколът от заседанието на ЕСУТ, проведено на 12.11.2019г., съдържа печат на Община Варна и е утвърден от зам.кмета на общината; схемата за разполагане на преместваемите обекти е съгласувана от главния архитект на Община Варна също на 27.11.2019г., както и е съгласувана с подпис и печат от Областен управител на област Варна. При тези данни въззивният съд е обсъдил е правната уредба по ЗУТ и по ЗУЧК и е стигнал до извод, че издаденото на ответното дружество разрешение за поставяне не е по общия ред на ЗУТ, а по реда на ЗУЧК, който закон се явява специален, тъй като регулира териториалния обхват на Черноморското крайбрежие и на крайбрежната плажна ивица, изискванията, правилата и нормативите за тяхното устройство, ползване, застрояване и опазване. Разрешението е издадено от гл.архитект на община Варна на осн. чл.13, ал.3 ЗУЧК, предвиждащ в действащата си към 18.01.2022г. редакция, че поставянето на преместваеми обекти и съоръжения на територията на морските плажове и на територията на националните курорти се разрешава от главния архитект на общината въз основа на схема, одобрена от министъра на туризма. В издаденото разрешение не е предвидено заплащане на друга цена за услуга, освен дължимата такава за сметоизвозване в посочения в него размер. Против разрешението е подаден на 25.11.2022г. протест от Районна прокуратура - Варна с искане за прогласяване неговата нищожност като издаден по грешна процедура - тази по чл.13, ал.3 ЗУЧК, въпреки че двата недвижими имота нямат статут на морски плаж и не са част от територията на национален курорт; изтъкнато е и нарушение и на закона поради липса на одобрение от министъра на туризма. Като страни в развилото съдебно производство пред Варненски административен съд /адм.д.№2709/22г./ и пред Върховния административен съд /адм.д.№887/24г./ са участвали главният архитект на община Варна, областният управител на област Варна, „Овърсийз-Хоризонт“АД, министърът на регионалното развитие и благоустройството и Община Варна. С влязлото в сила на 02.04.2024г. решение №3965/02.04.2024г., постановено по адм.д.№887/24г. по описа на ВАС протестът срещу разрешението за поставяне е отхвърлен. Прието е, че административният акт е издаден от компетентен орган и по предвидения ред. Разпоредбата на чл.13, ал.3 ЗУЧК въвежда изключение от реда за издаване на разрешенията за поставяне на преместваеми обекти, предвиден в чл.56, ал.2 ЗУТ и в издадената от ОбС-Варна Наредба по отношение на изрично определената в нормата територия - морски плажове и национални курорти. Посочено е, че имотите № 10135.536.161 и № 10135.536.232 не представляват морски плажове, но попадат в територията на национален курорт, за какъвто е определен гр.Варна с решение №153/24.02.2012г. на Министерския съвет. При издаване на разрешението не е налице нарушение на административно-производствените правила и изискването за форма, които да водят до невъзможност да се разбере волята на органа или такива водещи до липса на волеизявление, както и че липсата на съгласие на собственика на поземлените имоти не е порок, водещ до нищожност на акта.Същото се отнася и до липсата на одобрена от министъра на туризма схема в съответствие с изискването на чл.13, ал.3 ЗУЧК, доколкото схемата, въз основа на която е издадено разрешението е такава, одобрена от главния архитект на Община Варна и съгласувана от областен управител на област Варна, не опорочава акта до степен на нищожност.
Апелативният съд е приел, че на основание чл.177, ал.1, изр.1 АПК решението има сила за страните по делото /Община Варна, Държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройство/, както и че на основание осн. чл.302 ГПК влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. Поради това ищците не могат в настоящото производство да оспорват валидността на издаденото разрешение за поставяне, нито съдът, при упражнен от административния съд пряк съдебен контрол за валидност, може да се произнася инцидентно относно валидността му, след като същите доводи са били вече обсъдени и приети за неоснователни в предвиденото в АПК производство. Приел е, че гражданският съд не може да се произнася инцидентно и по законосъобразността на този акт, защото съгласно чл.17, ал.2 ГПК това е допустимо само ако актът се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. В случая актът се противопоставя на Община Варна и на Държавата, които са страни в административното производство и които са субекти, легитимирани да обжалват административния акт. Те не са упражнили правото си на жалба в предвидения в АПК срок и не могат да претендират извършване на косвен съдебен контрол върху акта от гражданския съд.
Ето защо съдът е приел, че понастоящем ответникът държи преместваемите обекти върху процесните имоти на годно основание - валиден и влязъл в сила административен акт - разрешение за поставяне на преместваеми обекти, издадено по чл.13, ал.3 ЗУЧК, което основание не предвижда заплащане на такса в полза на общината за предоставената услуга/цена/ на правото на разполагане на обектите. Съдът е посочил, че в общата хипотеза разрешенията по ЗУЧК се издават за срока на концесията или срока на договора за наем, така че се предполага, че облигационното отношение по повод ползването на тези имоти, е вече е уредено. В случая тези отношения не са уредени предшестващо, но докато разрешението за поставяне съществува и срокът му не е изтекъл, то ответникът има право да постави и държи преместваемите обекти върху двата процесни имота при условията на разрешението.
Разрешението се отнася за частите от имотите, които са заети от преместваемите съоръжения и необходимата площ за фактическото им обслужване, която е общо 758,99 кв.м., съгласно техническата експертиза от 10.02.2025г., показани на приложение №4, скица №2 на л.120 от делото на Варненски апелативен съд, като оконтурени съответно със син/за първия имот/ и лилав/за втория имот/ цвят, а вътрешността с червен цвят. Площта извън тях се ползва от ответника без основание. Поради това съдът е приел, че осъдителната претенция на исковете по 108 ЗС е основателна за тези части, попадащи извън обозначените на скицата площи. Затова е постановил отмяна на първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени за тази част и е осъдил ответника да предаде владението върху частите от поземлените имоти, попадащи извън тези, обозначени на скицата №2 към техническата експертиза.
По претенцията по чл. 59 ЗЗД е приел, че тя е основателна изцяло за периода от 30.08.2018г. до 17.01.2022г. (да издаване на разрешението за поставяне), а за периода след издаване на разрешението за поставяне е основателна за площите, които ответникът е заел и ползва фактически, извън зоната на поставените преместваеми обекти. Размерът на обедняването на собственика от ползването без основание на неговата вещ от несобственик, се определя на базата на средномесечния пазарен наем, т.е. критерий е единствено пазарът - търсенето и отдаването под наем на недвижими имоти с характеристиките на процесния. Поради това е счел за неоснователни оплакванията на въззивника, че наемната цена следва да се определя въз основа на други критерии, като напр. цената, на която „Дворец на културата и спорта“ЕАД отдава под наем външни площи или преместваеми обекти на неговата територия. Тези територии нямат характеристики, сходни с процесните. За размера на средния месечен пазарен наем са приети две експертизи: първата определя цена от 2,07лв. за кв.м., а втората сочи цена от 1,94лв. за кв.м. Съдът е възприел първото заключение като изготвено въз основа на задълбочени проучвания на сходни имоти, находящи се в Приморски парк, а също и поради това, че с влязлата в сила част от първоинстанционното решение по исковете по чл.59 ЗЗД обезщетението е определено по същото заключение, даващо по-висока стойност, а ответникът не е подал жалба. Така, за За ПИ с идентификатор 10135.536.161 за процесния период месечната наемна цена е 5 019,75лв. или общо 203 542,76лв. За периода 18.01.2022г.-30.08.2023г. за площта, ползвана без основание - 1 787,14кв.м. са дължими 71 958,93лв. За двата периода общо се дължи 275 501,69лв. От тази сума с първоинстанционното решение е присъдена сумата от 20 552,48лв., поради което следва да се присъди разликата над 20 552, 48лв. до 275 501, 69лв. За ПИ с идентификатор 10135.536.232 с площ от 909 кв.м. месечната наемна цена възлиза на 1 881,63лв. За периода 30.08.2018г. 17.01.2022г. стойността е 76 297, 06лв.За периода 18.01.2022г.-30.08.2023г. за площта, ползвана без основание стойността е 31 723,46лв. или общо за двата периода се дължат 108 020,51лв.От тази сума с първоинстанционното решение са присъдени 3 630,93лв., така че следва да се присъди разликата над 3 630, 93лв. до 108 020,51лв. До пълните предявени размери на исковете по чл. 59 ЗЗД - 581 840лв. за първия имот и 218 160лв. за втория имот, е потвърдено отхвърлянето на исковете.
При преценка на сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, приема следното:
По жалбата на Държавата . За обосноваване достъпа до касационно обжалване са поставени въпросите: 1/ при извършване на преценка за допустимост на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал.2 ГПК кога се счита, че страната е участвала производството по издаване на акт, след като той е издаден от друг орган; 2 / ако страната е пропуснала срока да обжалва законосъобразността на административния акт, то това пречка ли е да се позове на чл. 17, ал.2 ГПК; необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал.2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт или това е служебно правомощие на съда, след като страната твърди незаконосъобразност на административния акт. Спрямо тези въпроси се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на установена съдебна практика.
И трите въпроса са относими към мотивите на съда, с които приема, че не следва да извършва косвен съдебен контрол върху административния акт по чл. 17, ал.2 ГПК, тъй като актът се противопоставя на участник в административното производство и върху него е проведен пряк съдебен контрол. Въпросите имат значение за изхода на спора, но не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, както то е разяснено в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК, т.4. По приложението на чл. 17, ал.2 ГПК съществува практика, тя е ясна и последователна, така че не се нуждае от промяна. Приема се, че след като индивидуален административен акт е бил оспорен като нищожен по реда на АПК, актът е потвърден със съдебно решение на административния съд, в което са били обсъдени твърденията за неговите пороци, вкл. и при неговото издаване, то в исково производство с предмет съществуване на правото, предмет на индивидуалния административен акт, общият съд не разполага с правомощието да извърши косвен съдебен контрол на този административен акт по реда на чл.17, ал.2 ГПК досежно валидността му - Решение № 218/15.12.2023 г. по гр.д. № 664/2023 г. на ВКС, I г.о., Решение №16 от 09.03.2016г. по гр.д. № 6670/2014г. на І г.о. Недопустимо е също така извършването и на косвен съдебен контрол за законосъобразност на акта по искане на страна, която е участвала в административното производство и не се позовала на тази незаконосъобразност. Страната, участник в административното производство, е обвързана от влязлото в сила съдебно решение и не може в последващ граждански процес да релевира възражения за незаконосъобразност, тъй като въпросът вече е разрешен с обвързващо съдебно решение. В този смисъл са мотивите на Тълкувателно решение № 5/2011г. на ОСГК, Решение № 131/11.06.2014 г. по гр.д. № 7755/2013 г. на ВКС, I г.о. Даденото от въззивния съд разрешение напълно съответства на тази практика, поради което липсва основание за достъп до касационен контрол по тази жалба.
По жалбата на Община Варна . В изложението на първо място се сочи очевидна неправилност по две съображения: а/ поради изначална липса на основание /забрана/ да бъдат предоставени за безвъзмездно ползване държавни или общински имоти на правен субект от категорията на ответника; б/ поради прилагане на нормата на чл. 13, ал.3 ЗУЧК в смисъл, различен от вложения от законодателя. Очевидната неправилност като основание по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК следва да е видима и установима само при запознаване със съдържанието на акта, без да се извършва преценка на доказателствата и на извършените процесуални действия. Сочените две основания в случая не могат да бъдат подведени под тази квалифицирана форма на неправилност, тъй като установяването им изисква преценка на фактите и обстоятелствата по делото и правната уредба. Съдът не е изразявал становище налице ли е или не забрана да бъде предоставен държавен или общински имот за безвъзмездно ползване. Съдът е изложил своите мотиви относно основанието, на което е издаден административния акт за разрешаване на ползването, а и този акт е бил предмет на съдебен контрол именно с доводи за неговата нищожност предвид основанието, на което е издаден; тези доводи са приети от административния съд за неоснователни и неговото решение обвързва страните по делото, включително жалбоподателя Община Варна. Тези мотиви не могат да бъдат квалифицирани като очевидно необосновани, за да е налице основанието очевидна неправилност. Дали тези мотиви са правилни е въпрос на проверка и преценка, каквато не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК.
Сочи се на следващо място основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1/ допустимо ли е безвъзмездно предоставяне на държавни и общински имоти под каквато и да е форма на лица, извън кръга на изрично посочените в специалните закони и в частност на търговско дружество за упражняваната от него търговска дейност; 2/ допустимо ли е административен акт - разрешение за поставяне на преместваем обект по чл. 13, ал.3 ЗУЧК да замести липсващото съгласие на собственика на поземления имот да предостави безвъзмездно ползване върху него, след като собственикът не е участвал в административното производство; 3/ допустимо ли е посредством административен акт - разрешение за поставяне на преместваем обект по чл. 13, ал.3 ЗУЧК, да бъдат дерогирани разпоредбите на ЗОбС и ЗДС, забраняващи безвъзмездно предоставяне на общински и държавни имоти на лица, извън посочените в закона, като по този начин лицето се снабди с „правно основание за безвъзмездно разполагане на обекти“; 4/ допустимо ли е да се предостави безвъзмездно недвижим имот държавна или общинска собственост, без да се спазят нормативните актове - ЗОбС, ЗДС, актовете по прилагането им и без участието на компетентните органи - областен управител, общински съвет, кмет; 5/ ако административен акт - разрешение за поставяне на преместваем обект по чл. 13, ал.3 ЗУЧК е единственото основание, даващо право на лицето да ползва държавен имот, то липсата на изрично определена в разрешението цена препятства ли възможността да се търси обезщетение за осъщественото ползване.
Въпросите, с изключение на последния, не са разрешавани от въззивния съд в мотивите му. Съдът единствено е констатирал, че в даденото разрешение за ползване е определена само цена за сметоизвозване, както и че принципно в подобна ситуация задължението за плащане възнаграждение за ползването произтича от облигационно отношение между собственика и ползвателя, предшестващо уредено, каквото в случая не е налице. Последният въпрос косвено е разрешен от въззивния съд, доколкото е прието, че разрешението за поставяне на преместваеми обекти съставлява основанието, даващо право на ответника да ползва имотите, поради което ползването е на правно основание. За да отхвърли иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част за площите, които са предоставени на ответника и исковете по чл. 59 ЗЗД за периода след издаване на разрешението и относно за площите, които то определя, съдът е преценил именно, че ползването в рамките на издаденото разрешение, не е неоснователно и затова не се дължи обезщетение за него. Липсата на уговорена по съответния ред цена за това ползване не може да бъде запълнена от гражданския съд чрез определяне на обезщетение за лишаване от ползване. Тук следва да се отчете, че разрешението за ползване е издадено след процедура, развила се пред Община Врана, от нейно длъжностно лице и след одобрение от представител на Държавата - Областния управител. По този начин и собственикът на поземлените имоти, и ползвателят са участници в издаването му. Затова неуместни и абсурдни са аргументите, че разрешението за ползване било издадено без знание и без съгласие на собственика и на общината, поради което се дължи обезщетение за лишаване от ползване, въпреки издаденото разрешение. Тези аргументи биха имали значение в хипотеза на разрешение да се поставят преместваеми обекти в имот, собственост на трето лице, докато в настоящата хипотеза имотът е на Държавата, предоставен е на общината и именно тя при издаване на разрешението е следвало да договори размера на дължимото възнаграждение за ползването. В крайна сметка в нейна власт е да предприеме съответните действия, с които да постигне уговаряне на цена за ползване на терена, включително като отмени издаденото разрешение и постави сключването на договор като условие за издаването му. След като се е стигнало до настоящата ситуация, при която е издадено разрешение, но не е уговорено плащане, не може да се иска от съда да компенсира този пропуск чрез присъждане на обезщетение по чл. 59 ЗЗД.
Предвид изложеното поставените въпроси не покриват основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
На следващо място този жалбоподател поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1/ допустимо ли е съдът да осъществи инцидентен съдебен контрол за законосъобразност по чл.17, ал.2 ГПК когато страната, на която се противопоставя административния акт, не е участвала в административното производство по издаването му, нито в това по обжалването му, но има право да оспорва неговата законосъобразност; 2/ може ли гражданският съд да упражни правомощията си по чл. 17, ал.2 ГПК когато административният акт е единственото основание за отхвърляне на иска и върху него не е осъществен пряк съдебен контрол за законосъобразност; сочи се противоречие с Определение № 50197 от 27.06.2023г. по гр.д. № 2909/2022г. на ІІ г.о, Решение № 49 от 25.06.2020г. по гр.д. № 2427/2019г.. на І г.о., Решение № 953 от 27.02.2025г. по гр.д. № 5134/2023г. на І г.о.; 3/ допустимо ли е съдът да прави инцидентен съдебен контрол на основание чл. 17, ал.2 ГПК, ако страната не е направила изрично искане, но своевременно е оспорила правото на ответника, произтичащо от административния акт - противоречие с Решение № 235 от 17.04.2024г. по гр.д. № 2314/2023г. на І г.о. и решение № 29 от 29.05.2017г. по гр.д.. № 3394/2016г. на ІІ г.о.; 4/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си доводите и възраженията на страните, фактите на които се основават и доказателствата за тях, когато тези възражения са допустими, относими и определят изхода на спора; 5/ длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства за размера на пазарния наем, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, което е довело до неизясняване на фактическата обстановка и необоснованост на фактическите изводи; когато отказва събиране на доказателства длъжен ли е въззивния съд да мотивира този отказ; противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК и с решение по гр.д. № 2388/2021г. на ІІІ г.о.; 6/ липсата на съгласие за ползване на имота от страна на собственика съставлява ли липса на основание за обогатяване, произтичащо от ползването му, по смисъла на чл. 59, ал.1 ЗЗД - противоречие с Решение № 677 от 05.11.201г. по гр.д. № 1822/2009г. на ІІІг.о.
Първите три въпроса се припокриват с въпросите в касационната жалба на Държавата. По тях вече бяха изложени съображения, че липсва както основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, така и това по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като решението на Апелативен съд-Варна е съобразено с посочената по-горе практика на Върховния касационен съд. Отделно, както са формулирани въпросите включват като условие, че страната, претендираща косвен съдебен контрол не е участвала в административното производство, докато в настоящия случай и Държавата, и Общината са участвали. Сочената от Община Варна практика по чл. 290 ГПК визира хипотези на допустим косвен съдебен контрол по искане на страна, която не е участвала в административното производство, а настоящият случай не е такъв. Поради това тази практика е неотносима. Определенията по чл. 288 ГПК, на които се позовава касатора, не попадат в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Четвъртият въпрос е обоснован с необсъждане на възраженията на общината на стр. 3 и 4 от въззивната жалба, които касаят застъпваната теза, че разрешението не е годно правно основание, въпреки че е влязъл в сила административен акт; че издаденото разрешение за поставяне не е в състояние да лиши собственика от правото да ползва и владее имота си; че държавата и общината не са били уведомени за производството по издаване на акта; че главният архитект не упражнява правото на собственост на държавата и общината. Въззивният съд е дал отговор на тези доводи като ги е намерил за несъстоятелни. Приел е, напълно логично, че след като е разрешено ползване на имота с поставяне на преместваеми обекти, то не може да се твърди, че ползването е лишено от основание; приел е, че Държавата и общината са участвали в административното производство. Вярно е, че не е в правомощията на Главния архитект да упражнява правото на собственост на общината, а неговите функции са други, но когато в рамките на своята компетентност издава актове, касаещи общински имот или имот, предоставен на общината, няма как да се счита, че общината не е уведомена за това и не може да защити правата си, ако са засегнати.
Петият въпрос е свързан с размера на обезщетението по чл. 59 ЗЗД и е обоснован с неуваженото от първата инстанция искане за събиране на данни от трети неучастващи лица за реално сключени сделки за наем и направено в тази насока оплакване във въззивната жалба, което не е било уважено. Вярно е, че според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. В случая искане за събиране на такива доказателства пред въззивния съд не е правено. Решаващият съд е изложил съображения защо счита, че единствен критерий за размера на обезщетението е пазарът - търсенето и отдаването под наем на имоти с характеристиките на процесния. Именно поради специфичните характеристики на процесния имот е намерил, че правилно първата инстанция е отказала да събира данни за наемните цени на други обекти, различни по вид и местоположение от процесния. При тези мотиви липсва отклонение от тълкувателния акт и другата посочена практика.
Шестият въпрос е дали липсата на съгласие за ползване на имота от страна на собственика обуславя наличие на обогатяване, произтичащо от ползването му, по смисъла на чл. 59, ал.1 ЗЗД. Както бе посочено, въпросът не е изрично разрешаван от съда предвид особеностите на конкретния случай. Съдът е приел, че ползването има своето основание в издаденото разрешение, но не е приемал липса на съгласие на собственика.Соченото от касатора Решение № 677 от 05.11.2010г. по гр.д. № 1822/2009г. на ІІІ г.о. дава разяснения дали е деликтна или е по чл. 59, ал.1 ЗЗД отговорността за възмездяване на собственика, лишен за определен период от време от владението и ползването на собствената си вещ от друго лице - несобственик, което без основание упражнява фактическа власт върху нея (владелец или държател). Прието е, че отношенията се уреждат на плоскостта на неоснователното обогатяване, защото е налице неоснователно разместване на имуществени блага от един патримониум в друг. Разрешението не е приложимо за настоящия случай, защото по делото не се спори за вида на отговорността, а ползването от страна на ответника има свое правно основание в издаденото разрешение. Липсва основание за достъп до касационен контрол и по този въпрос.
По жалбата на ответника по иска „Овърсийз Хоризонт“АД. Изтъква на първо място недопустимост на решението поради това, че в процеса са конституирани и участват едновременно както носителя на правото - Държавата, така и процесуалния субституент - Общината. Така формулираното оплакване не обуславя допускане на касационно обжалване за преценка допустимостта на решението. Съгласно изричната разпоредба на чл. 26, ал.4 ГПК когато по изключение е допустимо да се предявява пред съд чуждо право, то носителят на това право се призовава като страна, което е сторено в случая от първата инстанция. Посоченото от касатора решение № 308 от 12.12.2014г. по гр.д. №7585//2014.3г. на ІV г.о. и цитираното в него решение № 6 от 01.06.2011г. по гр.д.833/2009г. на ІV г.о. не дават разрешение, подкрепящо тезата на касатора. Напротив, приемат, че съгласно т.11 от ППВС № 8/80г., което има принципно значение и не е изгубило действие, държавните организации, предприятия и учреждения са процесуално легитимирани да водят дела, респ.да отговарят по искове, имащи за предмет собствеността върху имоти, които са им предоставени от държавата за стопанисване и управление; в този смисъл е и действащата уредба в чл.14 и чл.15 от Закона за държавната собственост. Посочено е, че съгласно чл.19 ал.2 ГПК /отм/ по такива дела държавата се конституираше като контролираща страна, а при действието на чл.26 ал.4 от новия ГПК следва да се конституира като съищец или съответник; силата на присъдено нещо на решението, постановено по отношение на процесуалния субституент, се разпростира и спрямо държавата, обвързва я и спорът става непререшаем.
Предвид изложеното и съответствието на въззивното решение с практиката, то касационен контрол на това основание не следва да се допуска.
На второ място касаторът-ответник поставя правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1/уважаването на иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част предпоставено ли е от установяване на упражнявана от ответника фактическа власт върху спорната вещ; 2/ чия е тежестта при ревандикация да докаже, че ответникът упражнява фактическа власт; 3/ за начинът, по който съдът преценява свидетелски показания; 4/ за дейността на въззивната инстанция и задължението й за самостоятелна преценка на доказателствения материал, обсъждане доводите и възраженията на страните; 5/ за критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД за лишаване от ползване на собственик при съобразяване индивидуалните особености на имота: предназначение местоположение, начин на ползване; 6/следва ли да бъде уважен иск по чл. 59 ЗЗД при наличие на правно основание за осъщественото ползване; 7/ следва ли при определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД да се съобразят особеностите на ползвания обект; 8/ Длъжен ли е съдът да мотивира своето решение като изложи мотиви за правните си заключения.
Първи и втори въпрос се отнасят до изводите на съда, че ответникът ползва двата поземлени имота изцяло, а не само терена върху и около преместваемите обекти. Този извод съдът е обосновал със събраните гласни доказателства на свидетел, посочен от ищеца, а ответникът не е ангажирал свои доказателства, които да опровергаят или внесат съмнение в изнесеното от свидетеля. Отговорите на поставените въпроси имат свое еднозначно разрешение в практиката и въззивният съд не се е отклонил от нея. Няма съмнение, че ищецът по иска по чл. 108 ЗС следва да докаже, че ответникът упражнява фактическа власт и по делото това е сторено от ищеца. Ответникът е имал възможност да опровергава това твърдение, но не ангажирал такива доказателства.
Третият въпрос е за обсъждане на свидетелските показания. Въззивният съд е изпълнил надлежно задълженията си в тази насока. Както бе посочено, разпитан е само един свидетел, по отношения на когото липсват основания да е пристрастен и показанията му не противоречат на никое друго доказателство. Затова съдът не е имал причина да не дава вяра на изнесеното от свидетеля. А то несъмнено сочи, че достъпът до двата имота изцяло е контролиран от ответника и е невъзможно свободното ползване на частта извън разположените преместваеми обекти.
Четвъртият и осмият въпроса се отнасят до задължението на въззивния съд самостоятелно да прецени доказателствата, да осъди доводите и възраженията на страните и да изложи свои мотиви. Обосновани са с необсъждане на възражението, че ползването от ответника не осуетява достъпа на ищеца и трети лица до двата терена; необсъждане на възражение, че имотът е парк, градина и от него наем не може да се извлича; липса на мотиви защо съдът приема заключението на вещото лице с по-висока цена. Въпросите са релевантни, но не са разрешени в отклонение от практиката на Върховния касационен съд. Варненски апелативен съд е изложил свои собствени мотиви по спорните въпроси, дал е отговор на поддържаните от страните доводи и възражения и по този начин стриктно е изпълнил задълженията си на съд по съществото на спора, разяснени в практиката. Възражението, че ползването на ответника не пречи на ищеца и на трети лица да ползват терена е обсъдено и отхвърлено от съда поради установеното, че в територията на имотите има контролиран достъп от служители на ответника. Въззивният съд е изложил мотиви защо приема заключението на експертизата, определящо по-висока стойност на пазарната наемна цена, включително и поради това, че въз основа на него е присъдено обезщетение от първата инстанция и то не е било обжалвано от ответника. Възражението, че имотът съставлява парк, който е за предназначен за обществено ползване от всички и поради това обезщетение за неговото ползване от ответника не се дължи, няма отговор в мотивите на съда. То обаче е дотолкова спекулативно и некореспондиращо с поведението на ответника, че не е било необходимо обсъждането му. От една страна ответникът счита, че има право по силата на издаденото разрешение да ползва имотите за своята търговска дейност, вкл. да извлича печалба от тях и то без да плаща на собственика, при което препятства свободното влизане на хора, които не са клиенти на заведението му; същевременно сочи, че имотите са за обществено ползване, всеки може да ги ползва, поради което общината няма право да иска заплащане на възнаграждение за лишаване от ползване!
Пети, шести и седми въпроси касаят критериите за определяне на обезщетението за лишаване от ползване. Те отново са обосновани с горепосочената напълно неприемлива теза, че тъй като имотът е за обществено ползване - парк, то общината не може да реализира приходи от него, понеже имотът следва да се ползва свободно от всички. Тезата едностранчиво обслужва интереса на ответника, без да държи сметка за реално извършваните от дружеството действия по ползване изцяло на тези два имота, които по дефиниция са за обществено обслужване. Съдът е присъдил обезщетението по чл.59 ЗЗД като се е съобразил както с параметрите на издаденото разрешение за поставяне на преместваеми обекти, така и с конкретните особености и характеристики на имота. Липсва отклонение от посочената практика, която изисква обезщетението да се присъжда при следните предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, вещта да се ползва от ответника, ползването да е без правно основание и да е настъпило обогатяване на ответника и обедняване на ищеца. Варненски апелативен съд е приел, че именно тези предпоставки са налице в случая.
В обобщение следва да се откаже допускане на касационно обжалване и по трите жалби.
При този изход разноските на страните не следва да се присъждат.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 44 от 18.03.2025г. по гр.д. № 546/2024г. на Варненски апелативен съд по касационните жалби на Държавата , представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област Варна, на Община Варна и на „ Овърсийз Хоризонт“АД .
Определението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: